Кийра Кас
Изборът (12)

Дванадесета глава

Операторите направиха обиколка на трапезарията и ни оставиха да се храним на спокойствие, заснемайки един последен кадър с принца, преди да си тръгнат.

Бях малко шокирана от ненадейната елиминация на осемте участнички, но Максън като че ли не страдаше особено. Похапваше безгрижно и докато го гледах, реших, че трябва да последвам примера му, преди закуската ми да е изстинала. Храната и този път ми се стори почти нереално вкусна. Портокаловият сок беше толкова наситен, че отпивах по съвсем малко, за да го преглътна. Яйцата и беконът бяха божествени, а палачинките — съвършено изпипани, не като полупрозрачните, които приготвях вкъщи.

Множеството въздишки на блаженство, които се носеха из стаята, ми подсказваха, че не бях единствената почитателка на храната. Взех си ягодова тарталета от кошничката в средата на масата, разбира се, с помощта на специалната щипка, както бях инструктирана. Поозърнах се леко насам-натам, за да намеря доволните изражения на другите Петици. Чак в този момент осъзнах, че бях последната останала представителка на Пета каста.

Нямах представа дали Максън е наясно с този факт — та той дори имената ни не знаеше, но ми се стори странно, че и двете момичета бяха отстранени. Дали и аз щях да съм сред изгонените, ако бях поредното непознато момиче при първата среща с принца? Погълната от мисли, отхапах от ягодовия сладкиш. Пълнежът беше толкова сладък, а тестото — така неустоимо ронливо, че всеки милиметър от устата ми се отдаде на изкушението и вкусовите ми рецептори надвиха над всички останали сетива. Тихичък несъзнателен стон излезе от гърлото ми, но бях безсилна да го спра — по-вкусно нещо не бях опитвала. Отхапах си още веднъж, а дори не бях преглътнала първата хапка.

— Лейди Америка? — изненада ме нечий глас.

Всички глави в салона се извърнаха в посоката, от която идваше. Не можех да повярвам, че принц Максън се бе обърнал така небрежно към участничка, и то пред останалите.

По-лошото в случая беше, че още се борех с последната си щедра хапка. Покрих устата си с ръка и задъвках колкото можах по-бързо. Едва ли ми отне повече от няколко секунди да преглътна, но с толкова много погледи, насочени към мен, ми се стори цяла вечност. Селест злорадстваше неприкрито. Сигурно ме имаше за лесна плячка.

— Да, Ваше Величество? — отвърнах веднага щом освободих устата си.

— Наслаждавате ли се на храната? — Максън изглеждаше така, сякаш бе на ръба да прихне в смях — или заради смутената ми физиономия, или задето ми беше подхвърлил фраза от първия ни крайно поверителен разговор.

И аз самата едва запазих благоприличие.

— Превъзходна е, Ваше Величество. Тази ягодова тарталета… какво да ви кажа, имам по-малка сестричка, която обожава сладкишите. Сигурно би се разплакала от блаженство, ако я опита. Божествена е.

Максън преглътна хапка от собствената си закуска и се облегна назад в стола си.

— Наистина ли би се разплакала? — като че ли диалогът ни тръгна в още по-интересна за него посока. Странни възгледи имаше за женската ранимост.

Позамислих се.

— Да, сигурна съм. Няма навика да сдържа емоциите си.

— А бихте ли се обзаложили? — запрати ми той следващия си въпрос. Направи ми впечатление, че главите на всички момичета се въртяха ту към мен, ту към него, сякаш не бяхме на маса, а на тенис турнир.

— Стига да имах пари за облог, да, определено бих — усмихнах се при мисълта да играя хазарт с нечии сълзи на радост.

— Добре тогава, какво друго сте склонна да заложите? Струвате ми се веща в сключването на сделки — закачката ни видимо му доставяше удоволствие. Така да бъде. Бройте ме вътре, Ваше Височество.

— Какво бихте искали? — поставих и аз питането си. Чак тогава се замислих какво ли бих могла да предложа на човек, който си имаше всичко.

— Въпросът е вие какво бихте искали от мен — извърна играта той.

Това вече беше интересен въпрос. Не какво аз бих могла да му предложа, а какво той на мен. Целият свят беше в краката му. И така…

Не бях Единица, но водех първокласен живот. Бях затрупана с храна и спях в най-удобното легло на света. Разполагах със собствена прислуга, макар и не по свое желание. А скимнеше ли ми, че се нуждая от друго, трябваше просто да си го поискам.

Единственото ми желание в онзи момент беше да се почувствам на по-земно място, а не в бляскав дворец. Иначе казано: да съм сред семейството си, и то не по фуста и грим. Нямаше как да си изпрося посещение на близките. Едва един ден беше минал.

— Ако се разплаче, искам да нося панталони цяла седмица — пробвах се накрая.

Край масите прозвънтя сдържан и благовъзпитан смях. Дори кралят и кралицата явно сметнаха искането ми за комично. Лейди Амбърли ме гледаше приветливо, сякаш току-що се бяхме запознали истински.

— Дадено — прие Максън. — А ако не пророни и сълза, ми дължите разходка в градината утре следобед.

Разходка в градината? Само толкова ли? Какво по-тривиално хрумване? Но пък предишната вечер принцът ми бе споделил колко затворен е светът му. Може би не знаеше как да покани момиче на лична среща. Сигурно му беше толкова чуждо, че само по този завоалиран начин го умееше.

Някоя от съседките ми по маса издаде неодобрителен звук. Ясно. Чак сега проумявах, че загубех ли облога, щях да съм първата, спечелила официалната привилегия да се срещне насаме с принца. Нещо ме подтикваше да продължа с преговорите по сделката, но в името на отзивчивостта, която му бях обещала, не можех да отблъсна първите му аванси.

— Условията ви са тежки, сър, но съм готова да си стиснем ръцете.

— Джъстин? — келнерът, когото беше заговорил по-рано, пристъпи към него. — Опаковай няколко ягодови тарталети и ги изпрати на адреса на лейди Америка. Куриерът ни да изчака реакцията на сестра й и да ни уведоми дали се е разплакала. Горя от любопитство.

Джъстин кимна и напусна трапезарията.

— А вие, мадам, подгответе придружаваща бележка до семейството си, за да са спокойни, че сте добре. Всъщност това важи за всяка една от вас, дами. След закуска напишете по едно писмо до близките си, а ние ще им го доставим още днес.

Момичетата се усмихнаха и въздъхнаха облекчено, доволни, че най-накрая бяха приобщени към събитията. Довършихме закуската и се разпръснахме да съчиняваме писма. Ан ми донесе химикалка и лист, на който надрасках посланието си до дома. Въпреки настъпилите усложнения, в никакъв случай не исках да тревожа нашите. Затова гледах да придам по-безгрижен тон на думите си.

„Скъпи мамо, татко, Мей и Джерад,

Още отсега ми липсвате ужасно! Принцът ни заръча да пишем на семействата си, за да не се притеснявате за нас. Знайте, че съм добре. Полетът насам малко ме поуплаши, но пък и доста се забавлявах. Светът изглежда толкова малък от такава височина!

Отрупаха ме с прекрасни дрехи и удобства, а освен това си имам три дружелюбни прислужнички, които ми помагат с обличането, чистят и знаят програмата ми за деня. Така че дори напълно да се оплета, мога да разчитам, че ще ми подскажат какво следва в графика ми и ще ми помогнат да се приготвя навреме.

Повечето ми конкурентки не са особено разговорливи, но май си намерих приятелка. Спомняте ли си Марли от Кент? Запознахме се на път за Анджелис. Много слънчево и сърдечно момиче е. Надявам се, ако изпадна от състезанието, тя да стигне до финала.

Срещнах се лично с принца. С краля и кралицата — също. Още по-величествени са на живо. Засега с тях не сме разговаряли, но с принц Максън разменихме по няколко думи. Изненадващо великодушен човек е… струва ми се.

Само с толкова време разполагам, но знайте, че ви обичам, липсвате ми и ще ви пиша пак при първа възможност.

С любов,

Америка“

Не вярвах сред тези редове да има нещо неочаквано, но можеше и да греша. Представих си как Мей ги чете и препрочита, откривайки зашифровани подробности около живота ми в двореца. Питах се дали беше отворила писмото ми, преди да подхване сладкишите.

„P.S. Мей, кажи ми, как да не се разплаче човек от блаженство, като вкуси тези ягодови изкушения?“

Дотук бях. Повече своеволия не можех да си позволя.

Намекът ми обаче не се беше оказал достатъчен. Един от прислужниците почука на вратата ми същата вечер с обратно писмо от семейството ми и новина по случая с облога.

— Сестра ви не се разплака, госпожице. Били толкова вкусни, обясни тя, че чак й идело да заплаче, както вие предвиждахте, но в действителност не пророни сълзи. Негово Величество ще дойде да ви вземе от стаята ви утре към пет следобед. Бъдете готова.

Загубата не ме подразни толкова, колкото фактът, че удобните панталони щяха да ми се разминат. Е, поне можех да се радвам на кореспонденция с външния свят. Осъзнах, че за пръв път се отделях от семейството си за повече от няколко часа. Не можехме да си позволим почивки, а тъй като си нямах истински приятели, не бях прекарала и една нощ в чужда къща. Да имаше как да си разменяме писма всеки ден… Едва ли беше невъзможно, но сигурно щеше да им коства доста пари.

Първо прочетох посланието на татко. Беше изписал няколко възторжени реда за неотразимото ми излъчване на телевизионния екран и колко се гордеел, че ми е баща. Не трябвало обаче да изпращам три кутии със сладкиши, защото Мей щяла да се разглези. Цели три кутии, за бога!

Пишеше и че Аспен помагал с попълването на разни документи у дома, затова му дал една от кутиите. Споходиха ме смесени чувства при тази мисъл. От една страна, се радвах, че семейството му ще има шанса да се наслади на такива невиждани вкуснотии. От друга — злобеех, че може да ги сподели с новото си гадже. Да я поглези. Чудех се дали ревнува заради щедростта на Максън към мен, или просто е доволен, че най-накрая ще го оставя на мира.

Задържах вниманието си на тези няколко реда по-дълго, отколкото се полагаше.

За финал татко посочваше колко се радвал, че имам нова приятелка. Нямало ме много по тази част. Сгънах листа и прокарах пръст по подписа му от външната страна. Досега не бях забелязала колко несръчно изписва името си.

Посланието на Джерад беше сбитичко и без лирични отклонения. Липсвах му, обичаше ме и ако можело, да пратя още вкуснотии. Успя да ме разсмее.

Мама не изменяше на привичния си деспотичен тон. Долавяше се дори в писмен вид. Поздравяваше ме самодоволно, задето вече бях спечелила симпатиите на принца — Джъстин я беше информирал, че само моето семейство получаваше подарък от принца, и ми даваше настойчиви директиви да продължавам в същия дух.

Слушам, мамо, просто ще продължа да уверявам принца, че няма абсолютно никакъв шанс с мен, и редовно ще го обиждам. Безпогрешен план.

Радвах се, че бях оставила писмото от Мей за накрая.

Всяка нейна дума беше наситена с трепетно въодушевление. Признаваше си колко ми завижда, задето си похапвам така добре през цялото време. Освен това се оплакваше, че мама я командорила още повече. Чувството ми беше напълно познато. Остатъкът представляваше порои от въпроси. И на живо ли е толкова сладък Максън, колкото по телевизията? Как си облечена? Може ли да ти дойда на гости в двореца? Случайно Максън да има таен брат, който да е готов за женене след няколко годинки?

Изкисках се и притиснах към сърцето си купчинката писма. В най-скоро време трябваше да им отговоря. Навярно в двореца имаше и телефон, но засега никой не ни беше поканил да го използваме. Дори да разполагах със собствен в стаята си, сигурно щях да навъртя дебела сметка с ежедневни обаждания до къщи. Пък и писмата оставаха за спомен. Един вид доказателство, че наистина съм била в двореца, когато цялата тази история се превърнеше в минало.

Легнах си с облекчаващата мисъл, че семейството ми е добре, и това топло чувство ме унесе в дълбок сън, смущаван единствено от дотегливите нервни бодежи около предстоящата среща насаме с Максън. Причината за тази треска ми убягваше, но се надявах всичко да мине и замине безметежно.

 

 

— В името на приличието поне, бихте ли ме хванали под ръка? — попита принцът, като ме взе от стаята ми на следващия ден. Подвоумих се, но в крайна сметка склоних.

Прислужничките ме бяха издокарали във вечерна рокля: оскъдна синя премянка с висока талия и къси ръкавчета. Голата кожа на ръцете ми се допираше о колосаната материя на костюма му, което някак ме смущаваше. Явно си беше проличало, защото Максън опита да ме поразсее.

— Съжалявам, че сестра ви не се разплака.

— Не ми се вярва. — Шеговитият ми тон даваше да се разбере, че не съм приела тежко загубата.

— Досега не се бях обзалагал с никого. Честно казано, печалбата ми се услади — гласът му прозвуча леко извинително.

— Късметът на начинаещия.

— Възможно е — отвърна ми той с усмивка. — Следващия път ще се опитаме да я разсмеем.

В главата ми моментално се занизаха всевъзможни сценарии. Какво в двореца би накарало Мей да си умре от смях?

Максън явно прочете мислите ми.

— Какво е семейството ви?

— В смисъл?

— В най-общия. Сигурно е коренно различно от моето.

— И още как — позасмях се аз. — Ами като за начало не носят корони на закуска.

Максън също се ухили.

— В дома Сингър са изискване само на вечеря, предполагам?

— Именно.

Той се подсмихна тихичко. Започвах да се убеждавам, че Максън всъщност не е онзи сноб, за който го имах преди запознанството ни.

— Какво друго? Вкъщи сме пет деца, като аз съм средното по възраст.

— Пет!

— Да, пет. Повечето простосмъртни семейства са многодетни. Аз също бих отгледала много деца, ако имам възможност.

— О, така ли? — Максън изви вежди въпросително.

— Точно така — отвърнах. Тонът ми беше някак поверителен. Не можех да си го обясня, но явно възприемах тази подробност като доста лична. Само пред още един човек я бях разкрила.

Прободе ме внезапна тъга, но успях да я отблъсна.

— Както и да е, най-голямата ми сестра, Кена, е омъжена за Четворка. В момента работи в една фабрика. Майка ми настоява да си търся мъж поне от Четвърта каста, но не искам да оставям пеенето. Толкова радост ми носи. А сега, не щеш ли, ме повишиха в Тройка. Чувството е много шантаво. Въпреки това ще се опитам да продължа кариерата си на певица. Кота е по-големият ми брат. Художник е. Напоследък не се виждаме често. Дойде да ме изпрати, и толкова. Следваща в подредбата е моя милост.

Максън се усмихна искрено.

— Америка Сингър — обяви, — най-близката ми приятелка.

— Същата — врътнах очи аз. Естествено, изобщо не си въобразявах, че съм най-близката му приятелка. Рано беше за такива етикети. Но трябваше да си призная, че с друг не бях споделяла толкова лични неща. Като изключим семейството и възлюбения, разбира се. Е, и Марли. Дали и при него беше така?

Извървяхме бавно разстоянието в коридора и тръгнахме надолу по стълбището. Принцът като че ли не бързаше за никъде.

— След мен е сестричката ми Мей. Същата онази, която ме изигра и не се разплака. Направо ми потънаха гемиите; не мога да повярвам, че и сълзица не пророни! Измяната настрана, малката е художничка. И… я обичам безкрайно.

Максън огледа изпитателно лицето ми. Винаги се размеквах, станеше ли дума за Мей. Максън ми беше симпатичен, но не знаех дали е добра идея да си изливам душата пред него.

— Най-дребният е Джерад. Само на седем годинки е. Все още умува дали му се става художник, или музикант. От всичко най-много обича да рита топка и да събира буболечки — чудесни хобита, но няма хляб в тях. Мъчим се да го подтикнем към повечко експерименти в изкуството. Е, това сме всички.

— Ами родителите ви? — настоя принцът.

— Ами вашите родители? — отвърнах с въпрос и аз.

— Моите родители ги познавате.

— Напротив. Запозната съм само с публичните им персони. Какви са в реалния живот? — подръпнах ръката му, което си беше цял подвиг. Мишците му бяха внушителни. Релефът на здравите му мускули се открояваше дори изпод покритието на ризата и сакото. Максън въздъхна, но съвсем не толкова подразнено. Даже май се радваше, че има кой да му вади душата. Колко ли беше самотно да израснеш без братя и сестри?

Излязохме в градината, а той още мъдруваше как да ми отговори. Когато минахме покрай стражите, забелязах многозначителните им усмивчици. Малко след постовете им ни очакваше операторски екип. Естествено, че нямаше да пропуснат първата среща на принца. Максън просто поклати глава и всички незабавно се оттеглиха. Някой даже изруга дискретно. Не че имах особено желание да ме преследват хора с камери, но все пак постъпката на Максън ме озадачи.

— Добре ли сте? Струвате ми се напрегната — отбеляза той.

— Вас ви смущават ридаещи жени, мен — разходки с принцове — свих небрежно рамене.

Максън ми отвърна с тих смях, но нищо повече. Тръгнахме на запад, където величествената гора вече заприщваше слънцето, макар и залезът да беше далеч. Сенките ни обгърнаха, сякаш ненадейно се бяхме озовали в тъмна шатра. Тъкмо тук бях искала да се скрия през онази смутна нощ. Вече бяхме сам-сами. Отдалечавахме се все повече и повече от двореца и стражите.

— С какво ви смущавам толкова?

Поколебах се, но в крайна сметка реших да бъда пряма.

— С личността си. С намеренията си. Не знам какво точно да очаквам от тази невинна разходчица.

— Разбирам — той спря на място и се обърна с лице към мен. Бяхме на сантиметри един от друг и по гръбнака ми пробяга студена тръпка, независимо от топлия летен въздух. — Предполагам досега сте осъзнали, че не съм от хората, които увъртат. Ще ви разкрия какво искам от вас.

Максън пристъпи към мен.

Дъхът спря в гърлото ми. Току-що бях попаднала в ситуацията, от която най-много се опасявах. Наоколо нямаше нито стражи, нито камери — изобщо нямаше кой да го спре да постъпи както реши с мен.

Да го наречем коленен рефлекс. Най-буквално. Забих коляно в бедрото на Негово Величество. И то силничко.

Максън изкрещя и стисна с ръце ритнатото място, а аз заотстъпвах назад.

— Това пък за какво беше?

— Ако ме пипнеш и с пръст, ще си изпатиш още повече! — обещах аз.

— Моля?

— Казах, че ако…

— Да, да, немирнице такава, чух те и първия път — спря ме Максън с болезнена гримаса. — Но защо ти беше да ме риташ, за бога?

Почувствах как тялото ми се нажежава. Бях си направила възможно най-прибързаното заключение, противопоставяйки се на посегателство, което явно си бях въобразила.

Стражите се притекоха на помощ, дочули малкото ни спречкване. Поприведен от болка, Максън ги отпрати с ръка.

Помълчахме известно време, а щом агонията поотмина, принцът се обърна към мен.

— Какво си мислеше, че ще направя? — продължаваше да се чуди той.

Аз просто свих глава между раменете си с пламнали бузи.

— Америка, какво си мислеше, че ще направя? — звучеше разстроен. Повече от разстроен. Засегнат. Очевидно се беше досетил какво си бях втълпила и изобщо не му харесваше. — На публично място? Решила си, че… божичко! Та аз съм джентълмен!

Понечи да си тръгне, но пак се обърна.

— Защо въобще ми предложи приятелството си, щом имаш толкова ниско мнение за мен?

Не можех дори да го погледна в очите. Не знаех как да му обясня, че ме бяха настроили да очаквам разгонено куче, че тъмнината и уединението ми въздействаха странно, че с едно-единствено момче бях оставала насаме преди, а с него винаги се стигаше дотам.

— Днес ще вечеряш в стаята си. Сутринта ще си поговорим пак.

Изчаках в градината, докато се уверя, че всички останали вече се бяха стекли в трапезарията, после обходих няколко пъти коридора, преди да се прибера в стаята си. Ан, Мери и Луси не бяха на себе си от вълнение. Сърце не ми даде да им кажа, че не бях прекарала цялото това време в компанията на принца.

Храната вече ме чакаше на масата до балкона, а позорът ми най-накрая реши да отстъпи място на глада. Само че не дългото ми отсъствие бе подтикнало прислужничките към такова оживление. Върху леглото ми се мъдреше грамадна кутия, която сякаш си просеше да бъде отворена.

— Може ли и ние да видим? — изчурулика Луси.

— Луси, не ставай нахална! — скастри я Ан.

— Оставиха я веднага щом излязохте! Оттогава сме на тръни! — възкликна Мери.

— Мери! Дръж се прилично! — нахока и нея Ан.

— Не се притеснявайте, момичета. Нямам тайни. — Дойдеха ли да ме изритат сутринта, щях да разкажа всичко на прислужничките.

Усмихнах им се вяло и дръпнах огромната червена панделка на кутията. Вътре открих три чифта панталони. Едни ленени, едни малко по-делови, но от приятна на пипане материя, и едни дънкови с невероятна кройка. Отгоре им лежеше картичка с герба на Илеа.

„Искането ви е толкова скромно, че не бих могъл да откажа. И все пак ще ви помоля да ги носите само в съботните дни. Благодаря ви за компанията.

Ваш приятел,

Максън“