Кийра Кас
Изборът (2)

Втора глава

Пропълзях по-навътре в дървената къщичка. Представляваше куб със страна от метър и половина; дори Джерад не можеше да стои изправен тук. Но аз обичах това място. Единствените отвори бяха тесният вход и мъничкото прозорче на отсрещната стена. Разнебитена стъпенка в ъгъла служеше като поставка за свещи, а подът беше застлан с малко килимче, толкова протрито, че беше все едно да седиш на голите дъски. Скромно гнезденце, но поне си беше мое. Наше.

— Моля те, не ме наричай красавица. Първо майка ми, после Мей, а сега и ти. Започвате да ми лазите по нервите. — Както омагьосано ме гледаше, Аспен явно не споделяше ниското ми самомнение. По устните му грейна усмивка.

— Не мога да се сдържа. По-красиво нещо от теб не съм виждал. Нямаш право да ми се сърдиш, задето се възползвам от малкото удобни случаи да ти го казвам. — Той протегна ръце, обви с длани лицето ми и впери поглед дълбоко в очите ми.

Само толкова ми трябваше. Устните му намериха моите и всички останали мисли изхвърчаха от съзнанието ми. Изпариха се и Избора, и семейните проблеми, и Илеа дори. В света ми съществуваха единствено ръцете на Аспен върху гърба ми, дъхът му по страните ми. Зарових пръсти в смолисточерната му коса, влажна още от среднощния душ — все по това време се къпеше, — и ги оплетох здраво в къдриците му. Ухаеше на домашния сапун на майка си. По цял ден си мечтаех за тая миризма. Откъснахме се един от друг, а по устните ми се разля блажена усмивка.

Беше седнал с широко отворени крака и аз се намърдах странично между тях, като дете в скута на мама.

— Извинявай, че съм кисела. Просто… днес по пощата пристигна едно глупаво писмо.

— А, да, онова писмо — въздъхна Аспен. — Вкъщи получихме две.

Нищо чудно. Близначките тъкмо бяха навършили шестнайсет.

Докато говорехме, Аспен изучаваше лицето ми. Имаше такъв навик — сякаш се опитваше наново да запечата чертите ми в паметта си. От цяла седмица не се бяхме виждали, а и двамата се побърквахме, минеха ли повече от няколко дена.

Аз също не пропусках шанса да го поогледам. От всички касти накуп Аспен беше най-привлекателното момче в целия град. Имаше тъмна коса и зелени очи, а зад усмивката му сякаш се криеше неустоима тайна. Беше висок, но не и върлинест. Слаб, но не и кльощав. На смътната светлина под очите му се открояваха тъмни торбички; несъмнено цяла седмица беше работил до късно. Черната му тениска беше прокъсана на няколко места, също като опърпаните дънки, които не сваляше.

Как само ми се искаше да ги закърпя. Такава беше най-възвишената ми амбиция. Не исках да съм принцеса на Илеа. Само на Аспен.

Липсваше ми до болка. Понякога обезумявах от мисли по него. А дойдеше ли ми в повече, грабвах някой музикален инструмент. Благодарение на Аспен се бях превърнала в музикант. Направо ме подлудяваше.

А това не беше никак добре.

Аспен беше Шестица. Шестиците бяха слуги и превъзхождаха Седмиците единствено по това, че получаваха по-добро образование и вършеха къщна работа. Аспен притежаваше завиден интелект и убийствен чар, но не беше прието жена да се задоми с по-нисшестоящ от нея. Мъж от по-долна каста можеше да поиска ръката й, но рядко получаваше съгласие. Брачният съюз с човек от различна каста намесваше цял куп бумащина и деветдесетдневно чакане, преди изобщо да бъдат зачекнати основните правни въпроси. Често разправяха, че това отлагане на събитието давало време за размисъл. Така че интимните ни отношения и пренебрегването на вечерния час в Илеа можеха да ни навлекат големи неприятности. А в каква истерия щеше да изпадне майка ми само!

Но аз обичах Аспен. Обикнала го бях преди почти две години. И чувствата ни бяха споделени. Докато седях в прегръдките му, не можех дори да си се представя в Избора. Та аз вече бях намерила мъжа на живота си.

— Какво е мнението ти? За Избора говоря — попитах аз.

— Ами какво — нормално. И той, клетникът, все някак, трябва да си намери женичка. — Гласът му беше пропит със сарказъм. А мен ме интересуваше откровеното му мнение.

— Аспен.

— Добре де, добре. Ами, донякъде ми е жал. Не излиза ли принцът на срещи с момичета? Така де — толкова ли е нежелан? Щом гледат да събират принцесите само с принцове, защо и него не го уредят с някоя? Все някоя кралска глезла ще му е на ниво. Хич не схващам. Ето ти го отговора ми. В същото време обаче… — въздъхна той — една част от мен одобрява идеята. Вълнуващо си е. Представи си само: принцът да се влюби пред погледите на всички! Пък и защо да не ощастливи някое бедно момиче? Всяко едно може да е следващата ни кралица. Вдъхновяващо е. Кара ме да вярвам, че и аз самият някой ден мога да намеря щастие.

— Значи, си съгласен да запишете близначките? — поинтересувах се аз.

— Да. Всички сме виждали принца тук-там; струва ми се свестен. Е, че е лигльо — лигльо е, но поне е добронамерен. А и сестричките са толкова развълнувани, че да им се радва човек. Днес, като се върнах от работа, танцуваха из цялата къща. Освен това безспорно ще се отрази добре на семейството. Мама храни големи надежди, понеже ще имаме не една, а две участнички.

Поне за едно хубаво нещо около ужасяващия конкурс ми се отваряха очите. От тюхкане покрай самата мен не се бях сетила за сестрите на Аспен. Ако изтеглеха поне една от тях, ако едната спечелеше…

— Аспен, съзнаваш ли какво би означавало това? Ако принцът избере Кембър или Силия?

Той ме притисна по-силно към себе си, допирайки устни в челото ми. Едната му ръка милваше гърба ми.

— Цял ден това ми е в главата — отвърна. Дрезгавината в гласа му измести всяка друга мисъл от съзнанието ми. Исках единствено да ме докосва, да ме целува. И точно натам щяха да потръгнат нещата, ако стомахът му не беше изкъркорил, връщайки ме към реалността.

— О, за малко да забравя, нося храна — обявих бодро.

— Вярно? — Опита се да прозвучи равнодушно, но нетърпението прозираше в гласа му.

— Ще си оближеш пръстите; сама съм сготвила пилето.

Напипах вързопчето и го подадох на Аспен, който, естествено, запази благоприличие и се нахрани бавно. Отхапах си парче от ябълката, за да не се почувства неудобно, но останалото отстъпих на него.

Вкъщи ни беше трудно да осигуряваме храна за трапезата, но в дома на Аспен това беше абсолютна борба. Работата му беше доста по-стабилна от нашето препитание, но му плащаха значително по-малко. Семейството му вечно гладуваше. Както аз бях поела ролята на възрастен при първа нужда, така и Аспен, най-големият от шестимата си братя и сестри, се беше нагърбил с тази на глава на домакинството. Отстъпваше дяла си от малкото храна в къщата на децата и майка си, която работеше до припадък. Баща му беше починал преди три години и сега семейството разчиташе почти изцяло на Аспен.

С умиление го гледах как облизва пилешката мазнина и подправките от пръстите си и чупи сладко от хляба. Не ми се мислеше откога не беше ял.

— Бива си те в кухнята. Ако така охранваш и съпруга си един ден, няма да има по-щастлив човек от него — похвали ме той през пълна с ябълка уста.

— Значи, ти ще си охранен и щастлив. Разбрали сме се.

— Ех, как ми се иска да съм охранен!

Посмяхме се и след това ми разказа как са минали дните му от последната ни среща. Беше посвършил малко канцеларска работа за един от цеховете и заплатата щяла да му стигне до края на следващата седмица. Майка му най-сетне си беше подсигурила няколко редовни клиента.

Двойки, чиито домове ходеше да чисти. Близначките се сърдеха, защото ги беше накарала да се отпишат от следучилищния театрален кръжок, за да припечелват и те по някой долар.

— Ще пробвам да си намеря работа за неделите. Не искам да се отказват от нещо толкова любимо заради пари. — Каза го с такова упование в гласа, сякаш наистина вярваше, че ще смогне.

— Аспен Леджър, да не си посмял! И бездруго грохваш от работа.

— Ех, Мер — прошепна в ухото ми. Цялата настръхнах. — Знаеш ги Кембър и Силия. Нужни са им контакти с хора. Сърце не ми дава да ги заключа някъде и да им връча метлата или химикалката. Няма да го понесат.

— Да, но не е справедливо да чакат всичко наготово, Аспен. Знам колко ги обичаш, но и за себе си трябва да се грижиш. Ако им мислиш доброто, трябва да пазиш мъжа в къщата.

— Не се безпокой, Мер. Очертават се светли дни. Няма цял живот да се бъхтя.

Но тъкмо това щеше да стане. Семейството му щеше вечно да живее в недоимък.

— Аспен, знам, че си способен да се справиш. Но все пак не си супер герой. Няма как сам да им подсигуриш всичко. Невъзможно е.

Помълчахме малко. Надявах се да премисля думите ми, съзнавайки, че не забавеше ли темпото, щеше да се вкара в гроба. Нямаше да е първият Шестица, Седмица или Осмица, умрял от изтощение. Призляваше ми от болка. Долепих се още по-близо до гърдите му, мъчейки се да прогоня грозната картина от съзнанието си.

— Америка?

— Да? — прошепнах аз.

— Ще се явиш ли на Избора?

— Не! Що за въпрос? На никого няма да позволя да си въобразява, че дори би ми минало през ума да се омъжа за непознат. Теб обичам — отсякох разпалено.

— И искаш да станеш Шестица? Вечно да гладуваш? Да се поболееш от грижи? — В гласа му долавях и болката, но и откровения въпрос: Ако ми се предоставеше избор да обитавам дворец с прислуга или да споделям тристаен апартамент със семейството на Аспен, кое бих избрала?

— Аспен, ще се справим някак. Имаме акъл в главите. Ще намерим начин. — Думите ми обаче не изразяваха увереност, а по-скоро надежда.

— Сама знаеш, че няма да е толкова лесно, Мер. Семейството ми пак ще е на моите ръце, няма да ги изоставя. — Сгърчих се едва доловимо в обятията му. — А ако си имаме и собствени деца…

— Когато си имаме собствени деца. Просто ще внимаваме. Кой е казал, че трябва да правим повече от две?

— Наясно си, че това не зависи от нас! — Чувах набъбващия в гласа му гняв.

Не можех да го виня. Достатъчно заможните граждани имаха контрол върху съдбата на семействата си. Четворките и по-презрените касти обаче се бореха за оцеляването си. Многократно бяхме обсъждали темата през последните шест месеца, откакто сериозно започнахме да търсим начини да останем заедно. Децата бяха неизвестна величина. Повече деца — повече работници в домакинството. Но и повече гладни гърла, разбира се…

Пак се умълчахме, всеки потънал в собствените си мисли. Аспен беше пламенна личност; често се разпалваше, влезехме ли в спор. Напоследък се беше понаучил да владее емоциите си и в момента точно това се опитваше да стори.

Най-малкото исках да го сплаша или разстроя; наистина вярвах, че е способен да се справи. Вярвах, че начертаем ли планове за предвидимото, ще имаме готовност и за непредвидимото. Дали от хвърковат оптимизъм, дали от сляпа любов по него, наистина бях уверена, че каквото пожелаем двамата, можем да го постигнем.

— Мисля, че трябва да се съгласиш — изстреля той ненадейно.

— Да се съглася на какво?

— На участие в Избора. Мисля, че имаш шанс.

Вперих свиреп поглед в него.

— Да не си се побъркал?

— Мер, изслушай ме. — Усещах устните му плътно до ухото си. Не беше честно; знаеше, че така ме разсейва. Като проговори пак, гласът му дойде задъхан и бавен, сякаш шепнеше нещо романтично, когато всъщност в думите му нямаше и капка романтика. — Ако това е златният ти шанс за по-добър живот, а ти го отхвърлиш заради мен, никога няма да си го простя. Не бих го понесъл.

Изпуфтях отривисто.

— Говориш пълни хуморески. Помисли само с колко хиляди момичета ще се съревновавам. Няма дори да изтеглят името ми.

— Щом така и така няма да стигнеш втори кръг, защо се дърпаш? — Разтриваше с длани раменете ми. Винаги когато правеше така, си глътвах граматиката. — Моля те единствено да се запишеш. Просто искам да си дадеш шанс. Усмихне ли ти се щастието — чудесно. Не ти ли провърви, поне няма да ми иде да се удуша, задето не съм опитал да те убедя.

— Но аз не го обичам, Аспен. Дори не го харесвам. Всъщност аз въобще не го познавам.

— Никой не го познава. Точно там е въпросът — може пък да го харесаш.

— Аспен, престани. Аз обичам теб.

— И аз те обичам. — Целуна ме нежно, за да подчертае думите си. — А ако наистина ме обичаш, ще ми угодиш, за да не ме тормозят угризения после.

Поставеше ли нещата в тази светлина, вече бях загубила битката. За нищо на света не бих му го причинила. Правех всичко по силите си да улесня живота му. Пък и не преувеличавах. Нямаше и зрънце вероятност точно моето име да изтеглят. Затова просто щях да дам съгласието си, колкото да умиротворя всички, а след като минеше цялата дандания, да си продължа живота постарому.

— Моля те! — прошепна в ухото ми. От гъделичкащия му дъх по гръбнака ми пробягаха тръпки.

— Хубаво — съгласих се. — Ще го направя. Но да знаеш, че не искам да ставам някаква си принцеска. Искам единствено да съм твоя съпруга.

Той поглади косата ми.

— И ще бъдеш.

Сигурно беше от светлината, или от липсата на такава, но мога да се закълна, че очите му плувнаха в сълзи след тези думи. Аспен беше преживял много, но един-единствен път го бях видяла да плаче — когато бичуваха брат му на площада. Малкият Джеми беше откраднал няколко плода от сергия на пазара. Възрастните крадци ги осъждаха по съкратената процедура, като в зависимост от стойността на откраднатото — попадаха или в затвора, или на бесилото. Джеми беше едва на девет, така че изяде камшика. Майката на Аспен не намери пари да го заведе при добър лекар, ето защо целият гръб на Джеми остана в белези.

Онази нощ будувах край прозореца в стаята си, оглеждайки се за Аспен. Като го видях да се качва по дървото, се измъкнах и отидох при него в къщичката. Цял час плака в прегръдките ми, убеден, че ако се беше трудил по-усърдно, ако бе вложил повече усилия, Джеми нямаше да посегне към чужда храна. Че не било справедливо братчето му да страда заради неговите провали.

Болеше ме да го слушам как се самозаблуждава. Но нямаше как да му го кажа; нямаше да ме послуша. Аспен мъкнеше бремето на всички свои близки върху собствените си плещи. Някак, незнайно как, аз също се бях превърнала в част от тази група хора. Затова се мъчех да облекчавам товара му колкото можех повече.

— Ще ми попееш ли? Искам да заспя с медения ти гласец.

Усмихнах се. Обичах да го дарявам с песни. Сгуших се в него и подхванах тихичка приспивна песен.

Остави ме да попея няколко минути, преди да зашари с пръсти надолу по шията ми. Разгърна деколтето на блузата ми и обсипа с целувки голата кожа. После повдигна нагоре единия ми къс ръкав и зацелува нежно цялата ми ръка, докъдето стигнаха устните му. Дъхът ми започна да излиза на пресекулки. Почти всеки път, запеех ли, стигахме до това. Май учестеното ми дишане го радваше повече от песента ми.

След малко вече лежахме с преплетени тела върху мръсния, протрит килим. Аспен ме придърпа върху себе си и аз вкопчих пръсти в рошавата му коса, хипнотизирана от копринения й допир. Той ми отвърна с жарка, поривиста целувка. Почувствах как пръстите му се впиват в кръста ми, в гърба, ханша, плъзват надолу по бедрата. Винаги накрая оставах учудена как така не е оставил малки синини по цялото ми тяло.

Бяхме предпазливи; винаги се овладявахме точно на прага на копнежите си. Сякаш вечерният час не беше достатъчно ограничение. Но независимо от въздържанието ни, едва ли някой друг в Илеа се радваше на по-искрена страст.

— Обичам те, Америка Сингър. Ще те обичам, докато съм жив. — Гласът му излъчваше толкова дълбоко чувство, че ме смая.

— И аз те обичам, Аспен. Завинаги ще бъдеш моят единствен принц.

Сетне не отлепихме устни, докато свещта не догоря.

Сигурно бяхме прекарали часове в къщичката, защото клепачите ми вече натежаваха. Аспен никога не се тревожеше за собствения си сън, но държеше аз да съм добре отпочинала. Затова тръгнах уморено надолу по стълбата, като носех чинията, както и пени в едната си ръка.

Аспен обожаваше да му пея. От време на време, когато случайно му се намираше някое пени, ми плащаше за песента. Аз, естествено, настоявах да го даде на семейството си. Несъмнено те повече се нуждаеха от пари. Но пък колекцията ми от пенита — понеже сърце не ми даваше да ги изхарча — ми беше мил спомен за всеотдайността на Аспен, за обичта му към мен.

Като се върнах в стаята си, измъкнах буркана с монети от скривалището му и се насладих на ведрия звън, с който най-новото попълнение се настани сред другарчетата си. Постоях десетина минути край прозореца, докато не видях силуета на Аспен да слиза по стълбичката и да хуква по задната алея.

От мисли за Аспен и за силната любов помежду ни не ме хващаше сън. С него се усещах специална, безценна, незаменима. Никоя кралица не се чувстваше по-значима от мен дори на престола си.

С окрилено от тази мисъл сърце потънах в дълбок сън.