Кийра Кас
Изборът (25)

Двайсет и пета глава

Някой побутна ръката ми. Беше тъмно — или късно вечерта, или рано сутринта. За част от секундата се уплаших, че отново ни нападат. В следващия момент обаче осъзнах от коя думичка се бях събудила.

— Мер?

Бях заспала с гръб към стаята и си дадох малко време, преди да се обърна към Аспен. Съзнавах, че имаме много неща за доизясняване. Надявах се само сърцето ми да не ги потули.

Извъртях се в леглото и още при първия ми поглед в зелените очи на Аспен проумях колко ще е трудно. После забелязах, че е оставил вратата на стаята ми отворена.

— Аспен, да не си откачил? — прошепнах. — Веднага затвори вратата.

— Не се тревожи, премислил съм нещата. Ако стоим на отворена врата, дойде ли някой, ще му кажа, че съм чул съмнителен шум и съм решил да те нагледам, което всъщност ми влиза в работата. Никой нищо няма да заподозре.

Простичък, но брилянтен план. Излиза, че понякога, за да запазиш тайна, трябва да я пъхнеш право под нечий нос.

Кимнах разбиращо.

— Добре.

Включих нощната лампа за пред евентуалните минувачи — така никой нямаше да се усъмни, че крием нещо. Според часовника върху масичката минаваше три сутринта.

Аспен изглеждаше доволен. Усмихваше ми се широко, както някога в къщичката на дървото.

— Запазила си го — изплю камъчето накрая.

— Кое?

Аспен посочи към нощното шкафче, върху чийто плот седеше бурканчето със самотното пени.

— Аха — потвърдих аз. — Просто сърце не ми даде да го изхвърля.

В изражението му се прокрадваше все повече надежда. Хвърли един поглед към вратата, явно за да се увери, че сме сами. После се наведе и ме целуна.

— Не — възразих тихо и се отдръпнах. — Не бива така.

В очите му се надигна и смущение, и тъга, а се опасявах, че предстоящото само щеше да влоши нещата.

— Да не сбърках някъде?

— Не — отсякох. — Много си мил. Толкова се зарадвах да те видя отново и да разбера, че още ме обичаш. От голямо значение беше за мен.

Той се усмихна.

— Прекрасно. Защото наистина те обичам и възнамерявам занапред да не ти давам причини за съмнение.

Стомахът ми се сви.

— Аспен, виж какво, колкото и да се обичаме, не можем да го показваме тук.

— Какво искаш да кажеш? — попита ме той, пристъпвайки от крак на крак.

— В момента съм участничка в Избора. Тук съм заради Максън и през това време не мога да поддържам романтична връзка с теб. — Пръстите ми се заиграха нервно с крайчеца на завивката.

Той се позамисли.

— А излъга ли ме, когато каза, че не си преставала да ме обичаш?

— Не — отвърнах моментално. — Не си напускал сърцето ми. Именно заради теб нещата се развиват толкова бавно. Максън ме харесва, но не мога да се влюбя в него, защото обичам теб.

— Е, просто чудесно — поряза ме със сарказъм той. — Радвам се да науча, че ако мен ме нямаше, щяхте да си гукате като гълъбчета.

Под гнева му прозираше истинско съкрушение, но не можех да поема вината за това.

— Аспен? — привлякох с тих глас вниманието му. — Когато ме изостави в къщичката на дървото, разби сърцето ми.

— Мер, казах ти вече…

— Остави ме да довърша. — Той изпуфтя, но ми даде думата. — Направи мечтите ми на пух и прах. Освен това съм тук по твое настояване.

Той поклати глава, очевидно подразнен от реалността.

— С мъка се съвзех, а Максън наистина го е грижа за мен. Сам знаеш колко те обичам. Но сега съм част от тази игра и всичко ще е било напразно, ако не я довърша.

— Значи, избираш него? — попита окаяно.

— Не избирам никого от вас. Избирам себе си.

Точно тази истина бе залегнала във всичко дотук.

Още не знаех какво исках и нямаше ей така да посегна към най-лесното или да се оставя на нечия чужда преценка. Нужно ми беше време, за да премисля по кой път да тръгна.

Аспен поразмишлява върху думите ми. Макар и недоволен, накрая се усмихна.

— Нали знаеш, че няма да се предам току-така? — С тона си ми отправяше предизвикателство и усмивката цъфна неканена на лицето ми. Отлично знаех, че Аспен не беше от онези, които лесно признаваха поражението.

— Не си избрал подходящата арена, където да се сражаваш за мен. Решимостта ти е опасна черта зад тези стени.

— Не ме е страх от някакъв си костюмар — отвърна ми с насмешка той.

Врътнах очи, донякъде щастлива, че и аз поне веднъж се озовавах от тази страна на връзката ни. Досега все на мен се беше падала ролята на ревнивеца. Макар и съвестта да ме глождеше леко, сценката ми подейства ободряващо — нека и той поревнува за разнообразие.

— Добре де. Казваш, че не го обичаш… ама поне малко го харесваш, щом си готова да останеш в двореца, нали?

Сведох глава.

— Харесвам го, да — кимнах утвърдително. — По-интересен е, отколкото предполагах.

Той позволи на думите ми да попият в съзнанието му.

— Е, в такъв случай мен пък ме чака по-сериозна борба, отколкото предполагах — каза и се отправи към коридора.

Преди да затвори вратата, Аспен се обърна и ми намигна.

— Лека нощ, лейди Америка.

— Лека нощ, страж Леджър.

Резето щракна, а в душата ми се разля съвършено спокойствие. Още от началото се бях опасявала, че Изборът ще съсипе живота ми. Точно сега обаче се усещах на правилното място в правилния момент.

Имах чувството, че едва бях затворила очи, а прислужничките вече идваха да ме събудят. Ан дръпна пердетата и когато светлината шурна в стаята, сякаш озари първия ми ден в двореца.

Изборът вече не беше нещо, което просто ми се случваше, той беше събитие, в което вземах дейно участие. Бях част от Елита. Отметнах завивките и се впуснах в утрото.