Кийра Кас
Изборът (4)

Четвърта глава

Тъй като беше петък, излъчваха Илейски осведомителен бюлетин в осем. Никой не ни принуждаваше да го гледаме, но беше неразумно да се пропуска. Дори Осмиците — бездомници и скитници — по това време се лепваха за телевизора в някой магазин или за този в местната църква. А и предвид наближаващия Избор, бюлетинът придобиваше повече от пожелателен характер. Всеки искаше да е информиран за случващото се в региона.

— Мислиш ли, че още тази вечер ще обявят печелившите? — попита Мей, тъпчейки в устата си картофено пюре.

— Не, миличка. Все пак кандидатките разполагат с още девет дни, за да предадат молбите си. Предполагам, че чак след две седмици ще научим резултата. — По-кротък глас не бе напускал гърлото на мама от години. Постигнатата цел я беше изпълнила със спокойствие и доволство.

— Уф! Напрежението ще ме убие — оплака се Мей.

Нея ли щеше да убие! Та нали моето име фигурираше в списъците.

— Майка ти ми каза, че доста време сте чакали на опашка. — Учудих се, че татко се намесва в този разговор.

— Да — потвърдих аз. — Не очаквах да видя толкова момичета. Идея нямам защо дават още цели девет дена за записване… имам чувството, че всички претендентки от окръга се изредиха днес.

Татко се изкиска.

— Забавен ли беше анализът на конкуренцията?

— Изобщо не си правих труда — отвърнах откровено. — Оставих тая работа на мама.

— Е, признавам си, поозърнах се насам-натам — кимна мама. — Но нашата Америка има големи шансове. Изглеждаше спретнато, но в същото време — естествено. Представа си нямаш колко си красива, скъпа. Ако наистина подбират кандидатките, вместо да изтеглят имената им произволно, имам големи надежди за теб.

— Какво да ти кажа — зашикалкавих аз. — Видях едно момиче с толкова ярко червило по устните, че се уплаших да не кърви. Може пък принцът да си пада по такива фасони.

Всички прихнаха да се смеят, а двете с мама продължихме да ги забавляваме с коментари около най-крещящите тоалети. Мей попиваше жадно всяка дума, а Джерад просто зяпаше ухилено и се тъпчеше с храна.

В осем цялото семейство се струпа във всекидневната — татко се настани в стола си, Мей — на дивана до мама с Джерад в скута й, а аз — излегната по корем на пода. Включихме телевизора на обществения канал. Само той беше безплатен, ето защо дори Осмиците можеха да го гледат, стига да имаха приемник.

Зазвуча националният химн. Вероятно изглежда глупаво, но аз открай време му се наслаждавах. Много обичах да го изпълнявам.

На екрана изникна картина на кралското семейство. Крал Кларксън стоеше на подиума. Камерата се придвижи надясно, за да помести в кадър съветниците му, които се бяха подготвили да съобщят новости около някои инфраструктурни и екологични въпроси. Очевидно тази вечер ни чакаха редица обявления. В лявата част на кадъра, изтупани с най-елегантни одежди, кралицата и принц Максън заемаха обичайните си изтънчени кресла, придавайки си царствен и бележит вид.

— Ето го гаджето ти, Мери — изтърси Мей и всички се разсмяхме.

Вгледах се задълбочено в Максън. Притежаваше известен чар. Далеч от този на Аспен, разбира се. Косата му имаше медени оттенъци, а очите му бяха кестеняви. Осанката му някак навяваше спомени за лято, което вероятно се нравеше на повечето хора. Прическата му беше къса и спретната, а сивият костюм му пасваше до съвършенство.

Само дето седеше като скован в престола си. Изглеждаше крайно напрегнат. Лъскавата му коса беше твърде идеална, поръчковият му костюм — прекалено колосан. Приличаше по-скоро на картина, отколкото на реален човек. Почти съжалих бъдещата му съпруга. Навярно я очакваше невъобразимо скучен живот.

Съсредоточих вниманието си в майка му. Кралицата излъчваше приятна ведрина. Стойката й нямаше нищо общо с вдървената поза на принца. Сетих се, че за разлика от съпруга и сина си дамата не беше израснала зад стените на двореца. Беше една от почетните Дъщери на Илеа. Една от нас.

Речта на краля вече беше започнала, но любопитство то ми надви.

— Мамо? — привиках я тихичко, за да не преча на татко.

— Да?

— Каква е била кралицата преди? От коя каста?

Мама се зарадва, че проявявам интерес.

— Четвърта.

Четвърта. Бе отдала младите си години на труд във фабрика или работилница, или даже във ферма. Какъв ли живот бе живяла? От голям род ли произхождаше? Предполагах, че поне на храна не е имало недостиг. Дали беше понесла завистта на приятелите си след коронясването? Ако аз имах истински приятели, дали и те щяха да ми завидят?

Глупави въпроси. Нямаше начин да ме изберат.

Реших да се фокусирам върху думите на краля.

— Тази сутрин поредната офанзива срещу Нова Азия разтърси тамошните ни бази. Редиците на войските ни бяха поотслабени, но сме уверени, че следващия месец, с новия набор войници, духът и числеността ни на бойното поле значително ще се повишат.

Така мразех войната. За жалост, младата ни държава трябваше да се отбранява от всички страни. Едва ли щеше да преживее още една инвазия.

След като кралят ни осведоми за последния щурм срещу един от бунтовническите лагери, финансовият екип даде сведения за външния ни дълг, а председателят на Комитета по инфраструктурно развитие обяви плановете си до две години да стартират работите по преизграждането на няколко магистрали, повечето занемарени още от края на Четвъртата световна война. Най-накрая и последният говорител, Организаторът на събития, стъпи на подиума.

— Добър вечер, дами и господа, граждани на Илеа. Както на всички вас е известно, наскоро по пощата бяха разнесени покани за участие в Избора. Получих първата партида внесени молби и с радост бих могъл да заявя, че имената на хиляди от красивите жени на Илеа вече присъстват в томболата ни!

На заден план Максън се размърда напрегнато в стола си. Потеше ли се, или така ми се струваше?

— От името на кралското семейство бих искал да ви благодаря за интереса и патриотизма. Ако е писано, до Нова година ще отпразнуваме годежа на любимия ни принц Максън за очарователната му, талантлива и интелигентна избраница!

Шепата съветници избухнаха в аплодисменти. Максън се усмихна, но видимо не можеше да си намери място. Когато овациите позатихнаха, Организаторът на събития продължи речта си:

— Естествено, ще излъчваме голям брой емисии, посветени на младите дами, попаднали във втория кръг на Избора, както и извънредни предавания за пребиваването им в двореца. Едва ли за предстоящите вълнуващи събития съществува по-подобаващ церемониалмайстор от прескъпия ни господин Гаврил Фадей!

Последва още една експлозия от аплодисменти, но този път тя дойде от Мей и мама. Гаврил Фадей беше същинска легенда. В продължение на около двайсет години се бе проявявал като неизменен коментатор на парадите по случай Деня на признателността, коледните представления и тържествата в двореца. Не бях виждала интервю с членовете на кралското семейство и техните приближени, проведено от друг репортер.

— О, Америка, можеш да имаш щастието да се запознаеш с Гаврил! — запревъзнася се мама.

— Ето го, идва! — крякна Мей, размахвайки малките си ръчички във въздуха.

И наистина, на подиума с важна-важна крачка се възкачи самият Гаврил, изтупан с безупречен син костюм.

Клонеше към петдесетте, а съумяваше вечно да изглежда ослепително. Докато прекосяваше сцената, светлината на прожекторите се отрази в значката на ревера му — фина златна завъртулка с форма, наподобяваща символа за „форте“^[1] в партитурите ми за пиано.

— Доооообър вечер, Илеа! — прокънтя гласът му. — Позволете да изкажа огромния си възторг от възможността да отразявам бляскаво събитие като Избора. Как да не ми завиди човек? Ще се намирам в компанията на трийсет и пет неотразими дами! Само идиот не би си пожелал работата ми. — Намигна ни от екрана. — Но преди да се запозная с очарователните претендентки, една, от които скоро ще провъзгласим за принцеса, имам удоволствието да разменя няколко думи с виновника, скъпия ни принц Максън.

С тези думи Максън се качи на застланата с килим сцена, отправяйки се към двата стола, предвидени за него и Гаврил. Нагласи вратовръзката си и подръпна от тук от там костюма си — все едно имаше какво повече да се желае от външния му вид. Здрависа се с Гаврил и седна отсреща му с микрофон в ръка. Столът беше достатъчно висок и Максън подпря стъпалата си на прелката между краката му. В тази поза изглеждаше доста по-непринудено.

— Радвам се да ви видя отново, Ваше Височество.

— Благодаря, Гаврил. Удоволствието е изцяло мое — гласът му беше също толкова уравновесен, колкото и поведението му. От него струеше официалност на талази. Сбърчих нос дори при мисълта, че мога да се намирам в една стая с него.

— След по-малко от месец трийсет и пет девойки ще се населят в дома ви. Как го приемате?

Максън се засмя.

— Честно казано, малко е стресиращо. Предполагам, че с толкова гости домът ми ще се превърне в кошер. Въпреки това го очаквам с нетърпение.

— Потърсихте ли съвет от свидния си баща за тактиките около сдобиването с такава разкошна съпруга като неговата?

Максън и Гаврил едновременно извърнаха погледи към краля и кралицата, а операторът последва примера им и даде знатната двойка в близък план, усмихната и хваната за ръце. Сценката изглеждаше непресторена, но и режисирана да беше, ние, зрителите, нямаше да разберем.

— Всъщност не. Както знаете, ситуацията в Нова Азия продължава да се влошава и двамата обсъждаме по-скоро военни въпроси. Не ни остава много време да си приказваме за момичета.

Мама и Мей се разсмяха. Е, наистина беше забавно.

— Напреднахме с времето, затова ще побързам да ви задам един последен въпрос. Как си представяте идеалното момиче?

Като че ли го хвана неподготвен. Не можех да кажа със сигурност, но май принцът се поизчерви.

— Да си призная, не знам. Тъкмо това му е хубавото на Избора. Всички претендентки са различни — по външен вид, предпочитания, темперамент. Чрез срещите и разговорите с тях се надявам да открия търсеното, да ми се разкрие с течение на дните. — Максън се усмихна.

— Благодаря ви, Ваше Височество. Чудесно го казахте. Позволявам си да ви пожелая късмет от името на цяла Илеа. — Гаврил му протегна ръка за още едно здрависване.

— Искрено ви благодаря, сър — отвърна Максън. Камерата не се отмести веднага от лицето му и го хвана как отправя несигурен поглед към родителите си, вероятно търсейки одобрение. В следващия момент физиономията на Гаврил изпълни целия екран, скривайки реакцията им.

— За жалост, настъпва края на тазвечерното ни предаване. Благодарим ви, че гледахте Илейски осведомителен бюлетин, и до следващата седмица!

Засвири познатата музика и тръгнаха надписите.

— Америка и Максън, цуни-гуни, цуни-гуни — разпя се Мей. Грабнах най-близката възглавница и я метнах по нея, но и мен ме досмеша при мисълта. Максън беше толкова скован и задръстен. Трудно ми беше да си представя някое момиче щастливо в компанията на такъв пикльо.

До края на вечерта понасях закачките на Мей, а когато търпението ми се изчерпа, се качих в стаята си. Само при мисълта да припаря до Максън Шрийв, изтръпвах. Невинните подигравки на Мей се бяха загнездили в главата ми и сънят дойде трудно.

Първоначално не разпознах звука, който ме събуди, но бдителността ми веднага се изостри и зашарих с очи, без да помръдвам, за да проверя дали някой не се е промъкнал в стаята ми.

Чук, чук, чук.

Обърнах се бавно към прозореца, а от там ми се хилеше Аспен. Станах от леглото и отидох на пръсти до вратата; затворих я плътно и врътнах ключа. Върнах се до леглото си и внимателно отворих прозореца.

Обля ме гореща вълна, която съвсем нямаше общо с топлия летен въздух. Аспен прекрачи перваза и скочи върху дюшека ми.

— Какво правиш тук? — прошепнах с усмивка в тъмнината.

— Трябваше да те видя — отвърна ми той задъхано и ме обгърна с ръце, придърпвайки ме в леглото до себе си.

— Толкова много имам да ти разправям, Аспен.

— Шшш, недей да говориш. Ако някой ни чуе, здравата ще си изпатим. Просто ме остави да те погледам.

Подчиних му се. Отпуснах мълчаливо глава върху възглавницата, а Аспен впи очи в моите. Като се насити, зарови нос в шията и косата ми. После дланите му плъзнаха по извивката на талията ми, чак до ханша, върнаха се нагоре, и пак се спуснаха. Усетих как дишането му се учестява, разпалвайки собственото ми желание.

Скътани под ухото ми, устните му започнаха да ме целуват. Вдишах рязко. Губех контрол върху тялото си. Дирята от целувките му се изкачи до брадичката ми и стигна до моите устни, заглушавайки въздишките ми. Обгърнах го с цялото си тяло, а трескавите ни ласки и влажността на нощния въздух постепенно покриваха кожите ни в гореща пот.

Сладък откраднат момент.

Устните му най-сетне забавиха темпото си, макар и да нямах никакво желание да се разделям с тях. Трябваше да сме предпазливи обаче. Стигнехме ли по-далеч, допуснехме ли непоправима, видима грешка, и двама ни щяха да хвърлят зад решетките.

Поредната причина всички да се женят млади: чакането беше същинско изтезание.

— Трябва да си ходя — прошепна Аспен.

— Не искам да те пускам. — Устните ми докосваха ухото му. Подушвах познатия сапунен аромат.

— Америка Сингър, още малко потрай и ще заспиваш в прегръдките ми всяка божа вечер. Ще се будиш с целувките ми сутрин. И пак, и пак. — Прехапах устни при сладката мисъл. — Но сега се налага да те оставя. Насилваме късмета си.

Въздъхнах и отпуснах хватката си. Имаше право.

— Обичам те, Америка.

— И аз те обичам, Аспен.

Тези съкровени моменти щяха да ми дават сили в предстоящите изпитания: огорчението на мама, когато името ми не попаднеше сред тези на избраните, къртовския труд, с който щях да припечелвам пари за двама ни с Аспен, халата, която щеше да помете дома ни, когато най-накрая поискаше ръката ми, и всички мъчнотии, с които щяхме да се борим в брака си. Те бяха без значение за мен. Имах ли Аспен.