Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте кралства (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Graceling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Кристин Кашор. Даровита

Американска. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2013

ISBN: 978-954-357-246-5

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Слънцето вече бе обиколило небосклона, когато конете им изтрополиха върху мраморния плочник пред замъка на Ранда. Високите стени от четирите им страни се белееха ярко на фона на зеления мрамор. По тях се виеха изсечени в камъка алеи с парапети, та когато се придвижват от една част на замъка до друга, придворните да съзерцават и да се възхищават на красивата градина на Ранда с асми и дървета с розови цветове. В центъра на градината се възправяше статуя на Ранда; водна струя бликаше от едната му протегната ръка, а другата държеше факла. Градината наистина беше приятна, ако не се заглеждаш много-много в статуята, но не беше място за спокойно усамотение, защото целият двор щъкаше над нея.

Това не беше единственият вътрешен двор в двореца, но беше най-големият и от тук влизаха изтъкнатите благородници и гости. В зеления мраморен плочник, блеснал от чистота, Катса виждаше отразени себе си и коня. Белите стени от искрящ камък се издигаха толкова нависоко, че трябваше да извие врат, за да погледне кулите над тях. Много внушително, много величествено. Точно по вкуса на Ранда.

Чули тропот на копита и викове, хората се стълпиха по балконите да видят кой пристига. Един прислужник излезе да ги посрещне. След миг Рафин се спусна тичешком към тях.

— Дойдохте най-сетне!

Катса му се усмихна. После присви очи и се изправи на пръсти, защото Рафин беше много висок. Сграбчи го за косата.

— Раф, какво си направил? Косата ти е синя!

— Пробвах ново лекарство против главобол — отговори той. — Втрива се в скалпа. Вчера усетих леки болки в главата и го опитах. Оказа се, че русата коса посинява от него.

Тя се усмихна.

— Излекува ли ти главоболието?

— Е, ако наистина ме е боляла главата, ме е излекувало, но не съм сигурен. Теб боли ли те главата? — попита обнадеждено той. — Твоята коса е тъмна, няма да посинее толкова.

— Не ме боли. Никога. Кралят как намира косата ти?

Рафин подсмръкна презрително.

— Не ми говори. Поведението ми било непоносимо. Каза, че не съм му син, докато косата ми не възвърне нормалния си цвят.

Ол и Гидън поздравиха Рафин и подадоха поводите на коняря. Последваха прислужника, който ги поведе към двореца, и оставиха Катса и Рафин сами в градината. Току до тях се плискаше фонтанът със статуята на Ранда. Катса сниши глас и се престори, че развързва ремъците на седлото си.

— Някакви новини?

— Не се събуди нито веднъж — прошепна Рафин.

Катса се разочарова. Попита тихо:

— Чувал ли си за лиенидски благородник с воинска Дарба?

— Видя го, нали? — зарадва се Рафин и тя го погледна изненадано. — Когато влезе в градината? Размотаваше се наоколо. Странни очи има. Син е на лиенидския крал.

Тук ли беше дошъл? Не го очакваше. Заопипва отново седлото.

— Наследникът на Рор ли?

— О, не! Има шестима по-големи братя. Не съм чувал по-глупаво име за седми наследник на трона. Принц Грийнинг Грандемалион. — Рафин се подсмихна. — Чувала ли си нещо подобно?

— Защо е тук?

— А… Интересно, нали? Твърди, че търси отвлечения си дядо.

Катса се втренчи в засмените му сини очи.

— Нали не си…

— Не, разбира се. Чаках те.

Едно момче дойде да отведе коня й и Рафин се впусна в монолог за гостите, които е пропуснала. После от един от входовете излезе прислужник.

— За теб е — отбеляза Рафин, — защото в момента не съм син на баща си и той не изпраща прислужници да ме съпровождат. — Засмя се и се отдалечи. — Радвам се, че се върна — подвикна й през рамо и изчезна през сводест портал.

Прислужникът беше сред най-префърцунените лакеи на Ранда.

— Лейди Катса… — поклони се той. — Добре дошла отново у дома! Кралят иска да разбере дали мисията ви на Изток е протекла успешно.

— Кажи му, че е била успешна — отвърна Катса.

— Много добре, милейди. Кралят иска да се облечете за официална вечеря.

Катса присви очи.

— Иска ли и нещо друго?

— Не, милейди. Благодаря, милейди.

Мъжът се поклони отново и се отдалечи припряно.

Катса нарами торбите си и въздъхна. Заръчаше ли й кралят да се облече за вечеря, означаваше да надене рокля и да се яви с прическа и накити по ушите и шията. Означаваше, че кралят възнамерява да я настани до някой лорд, който иска съпруга, макар да няма предвид точно нея. Бързо щеше да разсее страховете му и най-вероятно да се извини с неразположение, за да си тръгне преди края на вечерята. Реши да се престори, че я боли глава. Прииска й се да изпробва лекарството на Рафин и косата й да посинее, за да си отдъхне от вечерите на Ранда.

Рафин се появи отново — един етаж над нея, надвесен от парапета пред лабораторията му.

— Кат! — извика й.

— Какво има?

— Изглеждаш объркана? Забрави ли къде са стаите ти?

— Отлагам удоволствието.

— Докога? Искам да ти покажа откритията си!

— Заръчаха ми да се наконтя за вечеря.

Той се ухили.

— Е, в такъв случай ще ти трябват векове.

Той се разсмя злорадо, а тя откъсна катарамата на едната си торба и го замери с нея. Той изпищя и се хвърли на пода, а катарамата улучи стената зад него. Надзърна над парапета и тя му се усмихна, скръстила ръце на хълбоците.

— Пропуснах нарочно!

— Фукла! Ела, ако ти остане време!

Помаха й и влезе в работилницата си.

В този момент й се мярна нечий силует.

Стоеше вляво, един етаж над нея. Наблюдаваше я облакътен на парапета, с разкопчана на врата риза. Златни халки висяха от ушите му. Ръцете му бяха накичени с пръстени. Косата му беше тъмна. Върху челото му личеше малък белег точно над окото.

Очите му… за пръв път виждаше такива очи. Едното сребърно, другото — златно. Сияеха върху смуглото му лице — причудливи, разнородни. Изненада се, че не просветнаха в тъмното при първата им среща. Не приличаха на човешки очи. Не можеше да откъсне поглед от тях.

Към него приближи дворцов прислужник и го заговори. Той се изправи, обърна се към мъжа и му отговори нещо. Когато прислужникът се оттегли, лиенидът отново насочи очи към Катса и се облакъти на парапета.

Катса разбираше, че стои в центъра на градината и се взира в лиенида. Разбираше, че трябва да се раздвижи, но нямаше сили.

Той повдигна едва забележимо вежди и устните му се извиха в сянка на усмивка. Кимна й леко и я освободи от магията.

Предизвикателен, помисли си тя. Предизвикателен и самонадеян. Каквато и игра да играеше, щеше да остане разочарован, защото тя нямаше да се включи. Грийнинг Грандемалион наистина!

Отлепи поглед от него, преметна торбите си по-високо върху рамото и се насили да тръгне към двореца. През цялото време усещаше как странните очи прогарят гърба й.