Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте кралства (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Graceling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Кристин Кашор. Даровита

Американска. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2013

ISBN: 978-954-357-246-5

История

  1. — Добавяне

Първа част
Убийцата

Първа глава

В подземията цареше непрогледен мрак, но Катса имаше мислена карта, а засега тя се оказваше вярна като повечето карти на Ол. Катса прокарваше ръка по студените стени и броеше вратите и коридорите, през които минаваше. Свиваше, когато трябваше да свие, и най-сетне спря на площадка, от която стълбище отвеждаше надолу. Сниши се и опипа каменно стъпало, влажно и хлъзгаво от плесента, и още едно под него. Беше стигнала до стълбището на Ол. Надяваше се, когато с Гидън я последват с факлите си, да забележат лепкавия мъх и да стъпват внимателно, а не да събудят и мъртъвците, стоварвайки се надолу по стъпалата.

Катса заслиза бавно. Един ляв завой и два десни. Навлезе в коридор, където факла в ниша на стената багреше мрака в оранжево, и дочу гласове, факлата бележеше началото на друг коридор. Според Ол неколцина стражи — от двамина до десетима — пазеха килия в дъното на тунела.

Тези стражи бяха мисията на Катса. Заради тях бе тръгнала първа.

Тя пропълзя към светлината и смеха. Редно беше да спре, да се ослуша и да прецени колцина са, но нямаше време. Спусна качулката ниско над челото си и свърна по коридора.

Едва не се препъна в първите си четири жертви: седяха на пода, облегнали гърбове о стената, с изпружени крака, сред пелена от остра миризма от питието, което бяха донесли, за да убиват времето. Зарита и заудря слепоочия и вратове и четиримата се проснаха в несвяст на пода, преди дори в очите им да се изпише почуда.

Оставаше само още един страж, седнал пред решетките на килията в дъното на коридора. Той скочи на крака и измъкна сабята си от канията. Катса тръгна към него, сигурна, че факлата зад гърба й скрива лицето и особено очите й от погледа му. Прецени колко е едър, как се движи, колко стабилна е ръката, насочила сабята към нея.

— Спри! Знам какво си. — Гласът му не трепна. Беше смел. Сабята му изсвистя предупредително във въздуха. — Не ме е страх от теб.

Спусна се към нея. Тя се приведе под острието му, извъртя се и вдигна крак. Ритна го по слепоочието и той падна на земята.

Катса го прескочи и се втурна към решетките. Присви очи и се втренчи в мрака на килията. Неясен силует седеше сгушен до стената в дъното, човек, прекадено изтощен или прекадено измръзнал, за да обърне внимание на схватката отвън. Ръцете му обвиваха краката, а главата му бе сведена между коленете. Трепереше; чуваше го как диша. Тя се премести и светлината озари превитата му фигура. Косата му беше бяла и късо подстригана. Различи сиянието на златото върху ухото му. Картите на Олим бяха послужили добре, защото този мъж беше лиенид, Лиенидът, когото търсеха.

Тя дръпна вратата. Беше заключена. Е, не се изненада, а и ключалката не беше неин проблем. Изсвири веднъж, тихо, като сова. Обърна смелия страж по гръб и пусна едно хапче в устата му. Хукна по коридора, подреди четиримата клетници по гръб един до друг и пъхна хапчета в устите им. Точно когато започна да се пита дали Ол и Гидън не са се изгубили в подземието, те се появиха иззад ъгъла и се прокраднаха край нея.

— Четвърт час, не повече — предупреди ги.

— Четвърт час, милейди — избоботи Ол. — Пази се.

Тръгнаха към килията и факлите им съживиха стените.

Лиенидът простена и се сгуши по-плътно. Катса зърна разкъсаните му, лекьосани дрехи. Чу връзката ключове на Гидън да подрънква. Прииска й се да почака да види дали ще отворят вратата, но бързаше за другаде. Пъхна кутийката с хапчетата в ръкава си и затича.

Стражите пред килията докладваха на тъмничаря, а тъмничарят докладваше на стража на подземията. Стражът на подземията докладваше на стража на крепостта. Нощните стражи, кралските стражи, стражите пред стената и стражите в градината също докладваха на стража на крепостта. Щом някой забележеше нечие отсъствие, вдигаха тревога. Затова ако Катса и нейните хора не успееха да се отдалечат достатъчно, усилията им щяха да отидат на вятъра. Щяха да се спуснат след тях, щеше да се стигне до кръвопролитие; щяха да видят очите й и щяха да я познаят. Затова трябваше да ги обезвреди до един. Ол предполагаше, че са двайсетима. Принц Рафин й приготви трийсет хапчета за всеки случай.

Повечето стражи не я затрудниха. Успееше ли да ги нападне изотзад, или бяха скупчени на малобройни групи, така и не разбираха какво ги сполита. Да се справи със стража на крепостта беше по-сложно, защото пред наблюдателницата му бдяха петима. Тя се завъртя като вихрушка между тях, ритайки и удряйки с колене и юмруци, и той изскочи от наблюдателницата и се включи в битката.

— Познавам Даровитите от пръв поглед. — Той замахна със сабята си и тя се изтърколи настрани. — Покажи ми очите си, момче. Ще ги извадя, да знаеш!

Халоса го по главата с дръжката на камата си и изпита известно задоволство. Сграбчи го за косата, събори го по гръб и пусна хапче върху езика му. След като се събудят, посрамени и с главоболие, всички щяха да обясняват, че нападателят е бил момче, само момче с воинска Дарба. Щяха да предположат, че е момче, защото в обикновените панталони и с качулката тя приличаше на момче и защото, когато ги нападнеха, на хората никога не им хрумваше, че нападателят може да е момиче. А тя се бе погрижила никой от тях да не зърне Ол или Гидън.

Никой нямаше да се сети за нея. Каквато и да беше лейди Катса, тя не се промъкваше предрешена в дворовете посред нощ като престъпник. Освен това се предполагаше, че тя пътува на изток. Чичо й Ранда, крал на мидлънсите, я изпрати тази сутрин пред очите на целия град с капитан Ол и с лорд Гидън. Само цял ден езда в погрешна посока би я довела на юг в Двора на крал Мургон.

Катса се спусна тичешком през обора, заобикаляйки цветни лехи, фонтани и мраморни статуи на Мургон. Доста приятна градина всъщност за толкова неприятен крал. Миришеше на трева, на богата почва и на сладък нектар от росни цветя. Прекоси ябълковата градина на Мургон, оставяйки зад себе си диря от приспани стражи. Приспани, не мъртви — важна разлика. Ол и Гидън и повечето от тайния съвет настояваха да ги убие. Но на срещата, свикана да подготвят мисията, тя ги убеди, че няма да спечелят време, ако ги избие.

— Ами ако се събудят? — попита Гидън.

Принц Рафин се обиди.

— Съмняваш се в медицинската ми вещина? Няма да се събудят.

— По-бързо ще е да ги убием — упорстваше Гидън с пламнали кафяви очи.

Главите в тъмната стая закимаха.

— Ще се вместя в определеното време — обеща Катса и когато Гидън понечи да възрази, тя вдигна ръка: — Достатъчно! Няма да ги убия. Ако искаш да умрат, изпрати друг.

Ол се усмихна и потупа младия благородник по гърба.

— Помисли, лорд Гидън, така ще ни е по-забавно! Съвършеният обир под носа на Мургоновите стражи, без никой да пострада. Добра игра.

Смях огласи стаята, но Катса дори не се усмихна. Не искаше да убива, ако не се налага. Убийството е непоправимо, а тя бе убивала достатъчно. Главно за чичо си. Крал Ранда я смяташе за извънредно полезна. Когато разбойници по границата създават неприятности, защо да изпраща войска, след като може да изпрати един-единствен воин? Далеч по-икономично. Катса убиваше и за Съвета при необходимост. Този път нямаше такава.

В далечния край на градината се натъкна на страж — навярно на възрастта на лиенида. Стоеше сред горичка едногодишни фиданки, облегнат на сабята си с превит гръб и отпуснати рамене. Тя се прокрадна зад него и спря. Ръцете върху дръжката на сабята трепереха.

Не й се нравеха крале, които не позволяват на стражите да си отдъхнат на старини, когато ръцете им вече не могат да стискат оръжията.

Но подмине ли го, той ще открие останалите и ще вдигне тревога. Удари го веднъж — силно — по тила и той залитна напред с въздишка. Тя го подхвана и го положи върху земята възможно най-внимателно. Пъхна хапче в устата му и опипа цицината, която вече се надигаше върху скалпа му. Надяваше се, че има твърда глава.

Веднъж уби по погрешка и споменът я преследваше упорито. Така се прояви Дарбата й. Преди десет години. Беше дете, едва на осем. Мъж, някакъв далечен братовчед, гостуваше на краля. Не го харесваше — тежкия му парфюм, начина, по който оглежда похотливо прислужващите му момичета, как ги докосва, когато си мисли, че никой не го гледа… Обърнеше ли й внимание, Катса настръхваше.

— Какво красиво момиченце! — каза й веднъж той. — Очите на Даровитите понякога са толкова непривлекателни. Но твоите са прелестни. Каква е Дарбата ти, сладка моя? Четеш мисли? Не… Танцуваш, нали?

Катса не знаеше каква е Дарбата й. Някои Дарби се проявяват по-късно от други. Ала дори да знаеше, не би я обсъждала с този братовчед. Тя се намръщи и извърна лице. Но ръката му се плъзна към крака й, а нейната ръка се стрелна напред и го удари по лицето. Толкова силно и толкова бързо, че костите на носа му потънаха в мозъка.

Придворните дами започнаха да пищят. Една припадна. Когато го вдигнаха от локвата кръв върху пода и се оказа, че е мъртъв. Дворът притихна. Всички отстъпиха назад. Уплашени очи — вече не само на дамите, а и на войниците и на лордовете с втъкнати в коланите саби — се впиха в нея. Приятно е да похапваш ястията на кралския готвач — Даровит кулинар — и да изпращаш конете си на кралския ветеринар, Дарен с умение да цери животни. Но момиче с Дарба да убива? Опасно нещо.

Друг крал би я прокудил или убил, въпреки че е дете на сестра му. Ранда обаче беше хитър. Разбра, че след време ще извлече полза от племенницата си. Изпрати я в покоите й и я държа там седмици наред, за да я накаже, но нищо повече. Когато излезе, всички се разбягваха от пътя й. И преди не я харесваха, защото никой не харесва Даровитите, но поне търпяха присъствието й. Сега никой не се преструваше на дружелюбен.

— Внимавай с онази със синьото и зеленото око — шепнеха те на гостите. — Уби братовчед си с един удар. Защото похвали очите й.

Дори Ранда странеше от нея. Кралете извличат изгода от свирепите кучета, но не им позволяват да спят в краката им.

Единствено принц Рафин не я отбягваше.

— Няма да го направиш пак, нали? Не допускам баща ми да ти разреши да убиваш, когото пожелаеш.

— Не исках да го убия — обеща тя.

— Какво стана?

Катса се напрегна да си спомни ясно.

— Почувствах, че съм в опасност. И го ударих.

Принц Рафин поклати глава.

— Дарбата трябва да се държи под контрол — посъветва той. — Особено Дарба да убиваш. Не се ли научиш да се владееш, татко ще ни забрани да се виждаме.

Това я уплаши.

— Не знам как.

Рафин се замисли.

— Питай Ол. Кралските шпиони знаят как да нараняват, без да убиват. Така събират информация.

Рафин беше на единайсет, три години по-голям от Катса, и според детинските й критерии, изключително мъдър. Тя го послуша, като се обърна към Ол — посребрелия капитан на Ранда и главен кралски шпионин. Ол не беше глупав; знаеше, че трябва да се страхува от тихото момиче с едно синьо и едно зелено око. Но притежаваше и известно въображение. Запита се, както не бе хрумнало на никого другиго да се запита, дали Катса не е била потресена от смъртта на братовчеда като всички останали. Колкото повече размишляваше, толкова повече талантът й го заинтригуваше.

Започна обучението, поставяйки строги правила. Да не се изправя нито срещу него, нито срещу когото и да било от кралското войнство. Щеше да се упражнява с чучела, изработени от съшити чували, пълни с жито, или със затворници, които Ол щеше да й води — мъже, осъдени на смърт.

Катса се упражняваше всеки ден. Опознаваше рефлексите и неудържимата си сила. Учеше каква е разликата между смъртоносните удари и осакатяващите удари, как да разоръжава противника, как да му счупи крака или да му извие ръката толкова жестоко, че да спре да се съпротивлява и да помоли за милост. Учеше как да се бие със сабя, с кама и с нож. Беше толкова бърза, съсредоточена и изобретателна, че успяваше да сломи мъж дори със завързани ръце. Такава беше Дарбата й.

С течение на времето започна да се владее по-добре и да се упражнява срещу войниците на Ранда — по девет-десет наведнъж в пълно бойно снаряжение. Битките бяха истинско зрелище — едри здравеняци стенеха и размахваха тромаво оръжията си срещу невъоръжено дете. Катса се въртеше и се стрелкаше между тях, поваляйки ги с колене и с ръце, които войниците не забелязваха, докато не се озовяха на пода. Понякога придворните идваха да наблюдават обучението. Ала срещнеха ли погледа й, свеждаха глави и се оттегляха припряно.

Крал Ранда не възрази Ол да й отделя време. Напротив. Катса нямаше да е полезна, ако не се научеше да се владее.

И сега, пред замъка на крал Мургон, никой не би разкритикувал самообладанието й. Тя се движеше по тревата край чакълените алеи бързо и безшумно. Ол и Гидън сигурно бяха стигнали вече до градинската стена, където двама слуги на Мургон, приятели на Съвета, пазеха конете им. Самата тя се намираше съвсем близо дотам. Виждаше тъмната линия отпред, черна на фона на черното небе.

Мислите й кръжаха вихрено, но не витаеха без посока. Сетивата й бяха нащрек. Долавяше как падат листата в градината, как шумолят клоните. И затова се изуми, когато един мъж изплува от мрака и я сграбчи изотзад. Уви ръка около гърдите й и притисна нож към гърлото й. Отвори уста да проговори, но в миг тя прикова ръката му, изтръгна ножа и го захвърли на земята. Преметна мъжа напред през раменете си. Той се приземи прав.

Умът й заработи трескаво. Този мъж притежаваше Дарба. Дарба да се сражава. Беше ясно. И освен ако ръката му, обгърнала я през гърдите, не беше безчувствена, знаеше, че е жена.

Той се обърна към нея. Изгледаха се предпазливо — две сенки, застанали една срещу друга. Той проговори.

— Чух за дама с такава Дарба.

Гласът му, дрезгав и дълбок, произнасяше напевно думите; акцентът й беше непознат. Трябваше да разбере кой е, за да прецени как да постъпи с него.

— Недоумявам какво прави тази дама толкова далеч от родния дом? Защо тича из двора на крал Мургон посред нощ?

Премести се леко, заставайки между нея и стената. Беше по-висок от нея и се движеше гъвкаво като котка. Измамно спокоен, готов за скок. Факлата, осветяваща съседната пътека, озари златните халки в ушите му. Нямаше брада — като лиенидите.

Тя се прехвърли от крак на крак; тялото й се подготвяше като неговото. Не разполагаше с много време за размисъл. Той знаеше коя е. Но ако беше лиенид, не искаше да го убива.

— Нищо ли няма да ми кажете, милейди? Защото няма да ви пусна да си тръгнете без обяснение.

Някаква шеговита нотка звънна в гласа му. Тя го наблюдаваше мълчаливо. Той разпери плавно ръце и златните му пръстени просияха. Това й стигаше. Халките в ушите му, пръстените, напевния говор й казваха достатъчно.

— Ти си лиенид — отбеляза тя.

— Имаш добро зрение — отвърна той.

— Но не виждам цвета на очите ти.

Той се засмя.

— Аз мисля, че различавам твоите.

Благоразумието й нашепваше да го убие.

— И твърдиш, че аз съм далеч от дома? — попита тя. — Какво търси лиенид в Двора на крал Мургон?

— Ще ти кажа защо съм тук, ако ти ми кажеш защо си тук.

— Нищо няма да ти кажа, а ти трябва да ме пуснеш.

— Трябва ли?

— Ако не ме пуснеш, ще се наложи да мина със сила.

— Ще успееш ли?

Тя се престори, че отскача надясно, но той я отбягна с лекота. Тя повтори опита по-бързо. Пак й избяга. Беше много ловък. Но тя беше Катса.

— Ще успея — увери го тя.

— О! — възкликна шеговито той. — Ами ако ти отнеме часове?

Защо си играеше с нея? Защо не вдигаше тревога? Навярно и той се бе вмъкнал потайно тук. Значеше ли това, че й е съюзник? След като е лиенид, щеше ли да остане доволен, че тя освобождава лиенидски пленник? Да, ако не е предател. Но ако няма представа кой лежи в тъмниците на Мургон? Мургон пазеше ревниво тайната.

Съветът би казал да го убие. Съветът би сметнал, че ще ги подложи на риск, ако остави жив мъж, който знае коя е. Но той не приличаше на нито един от противниците й. Не изглеждаше жесток, глупав или заплашителен.

Не биваше да убива един лиенид, спасявайки друг.

Беше глупачка и сигурно щеше да съжалява, но не искаше да го убива.

— Вярвам ти — рече той неочаквано.

Отстъпи от пътя й и й махна да върви. Стори й се много странен и много импулсивен, но усети, че вече не е нащрек, и реши да не прахосва възможността. Замахна рязко с крак и го ритна по челото. Очите му се ококориха от изненада и той се строполи на земята.

— Май не биваше да те нападам. — Тя изпъна натежалите му в съня крайници. — Но не знам какво да мисля за теб и рискувам достатъчно, оставяйки те жив.

Измъкна хапчетата от ръкава си и пусна едно в устата му. Обърна лицето му към пламъка на факлата. Беше по-млад, отколкото смяташе, не много по-голям от нея, на деветнайсет-двайсет години. От челото му бликна струйка кръв и се стече към ухото. Яката на ризата му беше разтворена и факлата очерта ключиците му.

Какъв особняк! Рафин сигурно знае кой е.

Тя се опомни. Ол и Гидън я чакаха.

Затича.

 

 

Яздиха бързо. Завързаха стареца за седлото, защото беше прекалено немощен да се държи. Спряха само веднъж да го увият в повече одеяла.

Катса ги препираше да продължават.

— Не усеща ли, че е посред лято?

— Измръзнал е, милейди — отвърна Ол. — Трепери. Болен е. Няма смисъл да го спасим, а после да го убием.

Обсъдиха дали да не спрат и да запалят огън, но времето ги притискаше. Бързаха да се върнат в столицата на Ранда преди зазоряване, за да не ги разкрият.

„Трябваше да го убия“, мислеше си тя, докато галопираха през тъмните гори. „Разбра коя съм“.

Но той не изглеждаше заплашителен или подозрителен. Беше по-скоро любопитен. Довери й се.

Ала не знаеше за приспаните стражи. И щом се събудеше с пукнато чело, вече нямаше да й вярва.

Разкажеше ли на крал Мургон за срещата им, а крал Мургон — на крал Ранда — положението на лейди Катса щеше сериозно да се усложни. Ранда нямаше никаква представа за лиенидския пленник, да не говорим пък за нощните спасителни подвизи на Катса.

Тя тръсна ядосано глава. Тези мисли не й помагаха. Стореното — сторено. Сега им предстоеше да отведат стареца на сигурно и топло място. При Рафин. Сниши се в седлото и пришпори коня си на север.