Кристин Кашор
Даровита (24)

Двайсет и трета глава

— Катса…

Гласът му я събуди. Тя отвори очи и разбра, че до изгрев-слънце остават три часа.

— Какво има?

— Не мога да заспя.

Тя седна.

— Тревожиш се?

— Да.

— Е, предполагам, че не ме събуди само за да ти правя компания.

— Не ти е необходим повече сън, а щом съм буден, по-добре да вървим.

Тя стана веднага, нави одеялото и нарами лъка и колчана със стрелите. Пътеката се спускаше надолу между дърветата. Гората беше черна. По я улови за ръката и я поведе, като прескачаше камъни и се опираше в дървета, които тя не виждаше.

Най-сетне студеният сивкав светлик придаде мъглява форма на пътеката и те тръгнаха по-бързо, почти тичешком. Заваля сняг и пътеката, все по-широка и по-равна, засия бледосиня. Странноприемницата, където се продаваха коне, се намираше накрай гората, на няколко часа път пешком. Докато бързаха към нея, Катса откри, че с нетърпение очаква краката и дробовете й да си отдъхнат върху седлото. Разкри мислите си пред По.

— Най-после се измори — възкликна той. — И то след като изкатери дяла планина, а сега се налага да тичаш, недоспала и гладна. — Не се усмихна; не се шегуваше. — Радвам се. Към каквото и да сме тръгнали, сигурно ще се нуждаем от силата и от издръжливостта ти.

Това и припомни нещо. Бръкна в торбата, провесена на гърба й.

— Яж — каза му тя. — И двамата трябва да хапнем, за да не припаднем от изтощение.

 

 

Утрото преваляше, а из въздуха продължаваха да се роят снежинки. Наближиха мястото, където гората свършваше внезапно и започваха полята. По се обърна към нея; от всяка пора на лицето му струеше тревога. Втурна се по пътеката към края на гората. Тогава Катса чу мъжки гласове, викове, тропот на копита. Приближаваха се. Хукна след По и изскочи иззад дърветата на няколко крачки зад него. През полето към тях тичаше жена. Дребна жена, размахала ръце, а лицето й бе застинало като ужасена маска. Виждаха се тъмни коси. Златни халки в ушите; черната рокля и златните пръстени по протегнатите към По ръце. Зад нея напредваше цяла кавалерия, предвождана от мъж с развята мантия и превързано око. Той вдигна лък, от лъка полетя стрела и се заби в гърба на жената. Жената залитна и падна по лице в снега.

По замръзна. Втурна се назад към Катса и изкрещя:

— Застреляй го! Застреляй го!

Тя вече сваляше лъка и се пресягаше за стрела. Опъна тетивата и се прицели. В този миг конете спряха. Мъжът с превръзката извика и Катса застина.

— Какво злощастие! — изкрещя мъжът.

Гласът му прозвуча приглушено като стенание, изпълнен с толкова отчаяние и болка, че Катса ахна и в очите й избликнаха сълзи.

— Какво злощастие! — извика отново мъжът. — Съпругата ми! Обичната ми съпруга!

Катса се втренчи в сгърченото тяло на жената, в черната рокля и разперените ръце, в белия сняг с кървави пръски. Каква злощастна случайност! Каква ужасна, трагична грешка! Катса свали лъка.

— Не! Застреляй го!

Катса изгледа смаяно По, стъписана от думите му, от дивия блясък в очите му.

— Но това беше нещастен случай — отрони тя.

— Обеща ми да правиш каквото ти казвам.

— Да, но няма да убия потънал в скръб мъж, чиято съпруга е била застигната от нелепа…

В гласа му отекна гняв, какъвто не беше чувала преди.

— Дай ми лъка! — просъска той странно и грубо — нещо тъй нетипично за него.

— Не.

— Дай ми го.

— Не! Не си на себе си!

Той се улови за главата и се озърна отчаяно назад към мъжа, който ги наблюдаваше хладно, пресметливо, втренчил в тях единственото си око. По и мъжът се измериха с погледи. Някакъв спомен се надигна у нея, но се разпиля. По се обърна отново към нея, вече по-спокоен. Безнадеждно спокоен.

— Ще направиш ли нещо друго тогава? — попита той. — Нещо по-незначително, което няма да навреди никому?

— Да, щом няма да нарани никого.

— Ще побегнеш ли с мен към гората? А ако той проговори, ще си запушиш ли ушите?

Много странна молба, но споменът пак се мярна в ума й и тя се съгласи, без да разбира защо.

— Да.

— Бързо, Катса!

Обърнаха се и се затичаха, а когато чу гласове, тя запуши с длани ушите си. От време на време обаче долавяше по някоя дума и чутото я объркваше. После гласът на По й изкрещяваше да продължава да тича; крещеше й, помисли си смътно тя, за да заглуши другите гласове. Неясният тропот на копита зад гърбовете им се превърна в оглушителен грохот. После по дърветата край тях започнаха да се забиват стрели.

Стрелите я разгневиха. Можем да убием тези мъже, каза мислено на По. Трябва да се бием. Но той й изкрещя да тича и ръката му я стисна още по-силно за рамото и я дръпна напред. Отново я обзе смътното усещане, че нещо не е наред, не е нормално и в тази лудост трябва да се довери на По.

Заобикаляха дървета и катереха хълмове, следвайки избраната от По посока. Стрелите не ги застигаха вече, защото навлязоха по-навътре в гората и дърветата бавеха конете и объркваха мъжете. Двамата обаче продължиха да бягат. Стигнаха място, където дърветата растяха толкова нагъсто, че клоните улавяха снежинките и не им позволяваха да паднат на земята. Стъпките ни, помисли Катса. Доведе я тук, за да скрият следите си. Вкопчи се в тази мисъл, Защото тя й се струваше единственият разумен проблясък сред заобикалящото я безсмислие.

Най-сетне По отдръпна дланите й от ушите. Продължиха да тичат, докато стигнаха до огромно, широко дърво с кафяви иглички. Земята около него бе затрупана с клонки, нападали от ствола му.

— Там горе има хралупа — посочи По. — В дънера. Ще успееш ли да се изкачиш? Аз ще тръгна пръв, ти ще ме последваш.

— Разбира се. Ето — тя подложи длани.

Той стъпи в дланите й и отскочи, а тя го повдигна възможно по-високо. Закатери се бързо след него, използвайки за опора чворовете в дънера на дървото.

— Не стъпвай на този клон — подвикваше й той отгоре. — И на този. Дори най-лекият повей ще го прекърши.

Пълзяха нагоре един след друг. По изчезна и след миг ръцете му се протегнаха от огромна хралупа над главата й. Издърпа я в дървото, в убежището, което бе усетил от земята. Седнаха в тъмнината, задъхани, и кръстосаха крака в дървесната пещера.

— Засега тук сме в безопасност — прецени По, — стига да не тръгнат след нас с кучета.

Но защо се криеха? Сега, когато спряха да тичат, странната случка нахлу в съзнанието на Катса мълниеносно като стрелите, които ездачите изпращаха след тях. Защо се крият, а не се бият? Защо се страхуват? Онази жена също се страхуваше. Жената, която приличаше на лиенид. Ашен. Съпругата на Лек беше от Лиенид и се казваше Ашен. Да, тя трябва да е била, защото изпълненият със скръб мъж я нарече своя съпруга. Мъжът с превързаното око и лъкът беше Лек.

Но нали именно стрелата на Лек улучи Ашен? Катса не помнеше ясно; опиташе ли се да види мислено този момент, гъста мъгла и снежна пелена се спускаха пред очите й.

По сигурно си спомняше. Но той се държеше много странно. Караше я да убие Лек, а Лек скърбеше за съпругата си. После пък настояваше да си запуши ушите. Защо трябваше да ги запуши?

Онова, което не успяваше да съзре отчетливо, отново просия в съзнанието й. Напрегна се да си спомни, но не успя. Ядоса се на глупостта си, на тъпоумието си. Нищо не разбираше, защото й липсваше ум и разум.

Погледна По: облегнат на дървото, той се взираше в нищото. Видът му я разтревожи още повече, защото лицето му изглеждаше изпито, устните — съвсем тънки. Беше изтощен, сломен и вероятно прегладнял. Спомена нещо за кучета, а тя познаваше очите му достатъчно добре, за да различи угрижените сенки, които ги помрачаваха.

По. Обясни ми, моля те, какво става.

— Катса… — името й прозвуча като въздишка. Той потърка чело и се взря в лицето й. — Помниш как разговаряхме за крал Лек, нали? Какво мислехме за него, преди да го видим днес?

Вярно, бяха обсъждали нещо, но не помнеше точно какво.

— За очите му, Катса, и че крие нещо.

— Той… — идеята я осени ненадейно. — Той притежава Дарба.

— Да. Помниш ли каква е Дарбата му?

Тогава спомените й започнаха да се връщат капка по капка от някаква част на съзнанието й, до която преди не успяваше да се добере. Видя отново какво се случи. Видя го ясно: как Ашен, смъртно уплашена, бяга от съпруга си и от войската му; как Лек я пронизва със стрелата, а после надава уж съкрушен вик; как думите му замъгляват ума й и превръщат убийството, разиграло се пред очите й, в трагично произшествие, което не помни; как По й крещи да убие Лек, а тя отказва.

От срам не смееше да го погледне.

— Не си виновна — успокои я той.

— Заклех се да правя каквото ми кажеш. Обещах ти, По.

— Катса, никой не би съумял да спази това обещание. Ако знаех колко могъщ е Лек, ако имах и най-малка представа, нямаше да те доведа тук.

— Не ме доведе тук. Дойдохме заедно.

— А сега и двамата ни грози ужасна опасност. — Той застина. — Чакай… — прошепна. Явно се вслушваше в нещо, но Катса не чуваше нищо. — Претърсват гората — обясни й след минута той. — Този се отдалечи. Не мисля, че имат кучета.

— Но защо се крием от тях?

— Катса…

— Как така ни грози опасност? Защо не нападнахме тези убийци? Защо не… — Оброни глава в длани. — Толкова съм объркана. Толкова безнадеждно глупава…

— Не си глупава. Дарбата на Лек те обърква, а моята Дарба вижда повече, отколкото е редно да виждам. Объркана си, защото Лек те заблуди нарочно с думите си и защото аз още не съм ти разказал какво разбрах.

— Обясни ми тогава. Кажи ми какво разбра.

— Ашен е мъртва, това не е необходимо да ти го казвам. Мъртва е, защото се е опитала да избяга от Лек с Битърблу. Видяхме как я наказва, задето защитава детето си. — Долови горчивината в гласа му и си спомни, че Ашен не му е непозната, че днес е видял да убиват член на семейството му. — Беше права за Битърблу — продължи той. — Почти сигурен съм, защото прочетох мислите на Ашен, докато тичаше към мен.

— Какво искаше тя?

— Искаше да намеря Битърблу и да я спася. Не знам какво точно смята да й причини Лек. Но мисля, че Битърблу е в гората. Крие се като нас.

— Тогава трябва да я намерим преди тях.

— Да, но е наложително да знаеш още нещо, Катса. С теб сме в опасност. Лек ни видя, позна ни. Видя…

Той млъкна, но нямаше значение. Тя разбра какво е видял Лек: незнайно как са усетили гризящата ги заплаха и са побягнали. Беше я видял да си запушва ушите, макар че би трябвало да са в пълно неведение каква сила притежават думите му.

— Той… той няма представа каква част от истината знам — добави По. — Но е наясно, че Дарбата му не ми въздейства. Аз съм заплаха за него и иска да ме убие. А теб иска да залови жива.

Очите на Катса се стрелнаха към лицето му.

— Но те стреляха по нас.

— Чух заповедта, Катса. Стрелите бяха предназначени за мен.

— Трябваше да се бием — каза Катса. — Щяхме да победим тези войници. Хайде да го намерим сега и да го убием.

— Не, Катса. Ти не бива да се явяваш пред него.

— Ще си запуша ушите.

— Няма как да заглушиш всички звуци. Той ще говори високо. Ще крещи и ти ще го чуеш. Слухът ти е твърде добър, а и думите му са не по-малко опасни, когато са приглушени. Дори думите на войниците му са опасни. Ще се объркаш отново и ще се наложи да бягаме.

— Този път няма да му позволя да ме заблуди. По…

— Катса… — в гласа му прозвуча изтощена увереност и на нея й се прииска да не чуе какво ще й каже. — Само няколко думи му бяха достатъчни да постигне своето. Няколко думи изтриха от ума ти всичко, което видя. Той иска да се докопа до теб, Катса, до Дарбата ти. А аз не мога да те защитя.

Тя възненавидя тази истина, но По беше прав. Лек бе в състояние да направи с нея каквото пожелае. Беше способен да я превърне в чудовище, ако реши.

— Къде е сега?

— Не знам. Не е наблизо. Но вероятно е някъде в гората. Търси или нас, или Битърблу.

— Трудно ли ще е да го отбягваме?

— Не мисля. Дарбата ще ме предупреди, ако е наблизо, и ще се скрием.

В гърлото й се надигна горчилка. Ами ако Лек се опита да я настрои срещу По?

Извади камата от колана си и му я подаде. Той я погледна с мълчаливи очи. Разбра я.

— Няма да се стигне до там.

— Добре, но все пак я вземи — настоя тя.

Той присви устни, но не възрази. Взе камата и я пъхна в колана си. Тя извади ножа от ботуша си и също му го подаде. Подаде му и лъка и му помогна да преметне колчана със стрелите през рамо.

— С ръцете и краката ми не можем да направим кой знае какво — отбеляза тя, — но поне нямам оръжия. С две остриета, имаш шанс срещу мен, По.

— Няма да се стигне до там — повтори той.

Вероятно. Но по-добре да са подготвени, ако се стигне.

Погледна лицето му, очите му, които сияеха приглушено в мрачината. Уморените, любими очи. По-лесно щеше да се защити от нея, ако ръцете й са вързани. Тя се запита дали да й вържат ръцете.

— Вече премина в селенията на безумието — скастри я той.

Тя се усмихна.

— Но трябва да опитаме някой ден, когато тренираме.

Усмивка трепна в ъгълчето на устата му.

— Ще опитаме някой ден, когато всичко това остане зад гърба ни.

— А сега да намерим братовчедка ти.