Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте кралства (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Graceling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Кристин Кашор. Даровита

Американска. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2013

ISBN: 978-954-357-246-5

История

  1. — Добавяне

Трийсет и осма глава

На следващата сутрин се изви виелица. Следобед вихрушката се превърна в суграшица.

— Няма да издържа още едно пътуване посред зима — помърмори Битърблу, полузадрямала пред огъня. — Не искаш ли да останем при По, Катса, докато спре да вали?

След първата виелица обаче се изви втора, а после и трета, сякаш зимата е решила да престъпи законите и да не свършва никога. Битърблу изпрати писмо до Рор по двама войници. Рор й отговори с писмо от двореца й, че времето не е пречка; колкото повече време му даде Битърблу да разсее заблудите на Лек, толкова по-гладко и по-безопасно ще е възкачването й на престола. Щял да насрочи коронацията за пролетта, та тя да изчака спокойно зимата да отмине.

Катса разбираше, че съжителството в тясната колиба терзае По, обременен от необходимостта да пази тъжната си тайна. Ала щом всички щяха да останат, поне не се налагаше да оповестява веднага намерението си да не заминава. По не сподели тегобите си и помогна на войниците да подслонят конете в пещера, която уж случайно открил, докато се възстановявал.

Историята му се разплиташе бавно, когато с Катса успяваха да измислят поводи да се усамотят.

Не му било лесно да се сбогува с Катса и Битърблу. Все още виждал, но усещал, че нещо със зрението му не е наред; умът му бил помътен и не успявал да определи причината, ала го измъчвали лоши предчувствия.

— Не ми каза — укори го Катса. — Остави ме да си тръгна ей така.

— Нямаше да тръгнеш, ако ти бях казал. А трябваше да заминете.

Прибрал се в колибата. Лежал почти цял ден със затворени очи. Чакал появата на войниците на Лек; чакал замайването да отмине. Опитал се да си вдъхне кураж, че щом умът му се проясни, зрението му също ще се възстанови. На другата сутрин се събудил, отворил очи и видял тъмнина.

— Ядосах се. Едва се държах на крака. Нямах храна. Капанът за риби ми се струваше безкрайно далеч. Не ядох. Нито този ден, нито следващия.

Накрая бил принуден да отиде до езерото. Не от глад, а заради войниците на Лек. Усетил, че се катерят по скалите към колибата.

— Станах като насън. Олюлявах се, но успях някак си да си събера нещата. Излязох и ги скрих в един процеп в скалата. Не мислех ясно. Сигурен съм, че падах безброй пъти. Знаех обаче къде е езерото и се добрах до него. Водата беше ужасна, вледени ме, но ме събуди. Докато плувах, не се чувствах толкова замаян. Стигнах до пещерата и седнах на камъните. Чувах как войниците крещят отвън. Бях измръзнал. Така траках със зъби, че се страхувах да не си отхапя езика. И тогава… тогава я открих, Катса.

Той замълча. Мълча дълго. Катса се почуди дали не е забравил какво е искал да каже.

— Какво откри?

Той се обърна изненадано към нея.

— Яснотата. Мислите ми се проясниха. В пещерата не проникваше никаква светлина. Нищо не се виждаше. Ала аз я усещах с Дарбата си до последната подробност. Осъзнах какво правя. Стоя в колибата и се самосъжалявам, докато Лек застрашава хиляди хора. Разбрах колко съм жалък.

Мисълта за Лек накарала По да се върне във водата, да излезе от пещерата и да отиде до капана за риба. Добрал се до колибата и заставил замръзналите си ръце да се раздвижат и да запалят огън. Следващите дни били тежки.

— Бях слаб и зашеметен. Отначало не ходех по-далеч от капана за риба. Напомнях си обаче за Лек и не се предавах. Стоях ли на едно място, не ми се виеше свят. Издялах лъка и започнах да се упражнявам да стрелям с него.

Той сведе глава и замълча. Катса се досещаше за останалото. Мисълта за Лек бе подтиквала По да събира сили и да се бори да оздравее. После те му бяха донесли радостната новина, че Лек е мъртъв. И така му бяха отнели опората. Унинието отново го бе завладяло. Сполетялата го злочестина отново го бе обезсилила.

— Нямам право да се самосъжалявам — каза й той един ден, когато бяха излезли да донесат вода от езерото. — Виждам всичко. Виждам неща, които не би трябвало да виждам. Тъна в отчаяние, а не съм изгубил нищо.

Катса клекна до него под тихия сняг.

— Това е първото наистина идиотско нещо, което чувам от теб.

Устните му се свиха. Той се наведе и взе остър камък. Вдигна го над главата си и го стовари с всички сили върху заледената вода. Накрая я възнагради с приглушен кикот, който напомняше далечен отглас от смях.

— Катса, методите ти за успокоение приличат на бойните ти тактики.

— Изгубил си нещо и имаш право да тъгуваш за изгубеното. Дарбата ти не замества зрението. Дарбата ти показва формите, но не и красотата. Изгубил си красотата.

Устните му се присвиха отново и той извърна глава. Когато я погледна отново, й се стори, че ще заплаче. Но не — проговори с равнодушен, леден глас:

— Няма да се върна в Лиенид. Няма да се върна в замъка си, щом не мога да го видя. Достатъчно трудно ми е да съм с теб. Затова не ти казах истината. Исках да си заминеш, защото ме боли, че не те виждам.

Тя отметна глава и се втренчи в каменното му лице.

— Чудесно! Това беше съвършеното самосъжаление!

Той пак се засмя глухо, а по лицето му пробяга болезнена безпомощност, която я накара да се протегне към него, да го прегърне и да целуне врата му, покритото му със сняг рамо, пръста му, върху който нямаше пръстен, и всяко друго място, което откри. Той я докосна нежно по лицето. Докосна устните й и я целуна. Опря чело о нейното.

— Не бих те задържал тук за нищо на света — прошепна той. — Ала ако имаш сили да го понесеш, да ме понасяш такъв, не искам да си тръгваш.

— Няма да си тръгна — отвърна Катса. — Ще остана дълго. Докато не поискаш да замина или не се почувстваш готов да заминем заедно.

 

 

Беше талантлив актьор. Катса го оцени, защото виждаше как се преобразява, когато останат сами и спре да се преструва. Пред брат си и братовчедка си показваше сила, спокойствие и здраве. Раменете му бяха изправени, походката — плавна. Не успееше ли да прикрие тъгата, я представяше като меланхолия. Не му ли стигнеха сили да ги погледне в лицата, уж ги вижда, се преструваше на разсеян. Държеше се бодро и ведро — странно отнесено понякога, но характерно за човек, възстановяващ се от сериозни рани. Играеше ролята си майсторски и през повечето време успяваше да ги заблуди. Поне колкото да не заподозрат истината за Дарбата му — най-дълбоката тайна, която криеше.

Когато с Катса оставаха сами, докато ловуваха, носеха вода или седяха в колибата, той смъкваше тихо маската. Лицето, тялото му, гласът му се предаваха на умората. Понякога протягаше ръка да се опре на скала или на дърво. Очите му не се съсредоточаваха, нито се преструваха, че се съсредоточават върху каквото и да било. Катса започна да осъзнава, че макар състоянието му отчасти да се дължи на отчаянието, в още по-голяма степен то произтича от Дарбата му. Защото По все още се приспособяваше към тази Дарба, а липсата на зрение лишаваше възприятията му от опора и го зашеметяваше.

Един ден край езерото по време на необичайно затишие той опъна спокойно тетивата на лъка и се прицели в нещо, невидимо за нея. Към върха на скала ли? Към дървесен ствол ли? По наклони глава и се заслуша. Пусна стрелата, тя изсвистя в ледения въздух и се заби в пряспа.

— Какво… — учуди се Катса, но замълча, защото върху снега изби кръв и описа червен кръг около дръжката на стрелата.

— Заек — каза той. — Голям заек.

Тръгна към скрития си улов, ала в същия момент ято гъски се снишиха към земята. Той притисна с пръсти слепоочието си и падна на колене.

Катса пусна две стрели и уби две птици. После помогна на По да стане.

— Какво…

— Гъските. Изненадаха ме.

Тя поклати глава.

— И преди усещаше животните, но не падаше.

По се позасмя, но смехът му заглъхна във въздишка.

— Катса… Опитай се да си представиш. Дарбата ми показва всяка подробност от планината над мен и от гората под мен. Долавям движението на всяка риба в езерото и на всяка птица в дърветата. Усещам как дупката ни във водата се вледенява отново. Облаците натежават от сняг. Скоро ще завали. — Той обърна лице към нея и продължи да изрежда трескаво: — Скай и Битърблу са в колибата. Битърблу се тревожи за мен. Мисли, че не ям достатъчно. Усещам и теб, разбира се, всяко твое движение, тялото ти, дрехите ти… Всяко твое притеснение минава през мен. Зрящите насочват очите си. Аз не мога да насочвам Дарбата си. Долавям всичко горе, долу, пред, зад и отвъд мен. Как да се съсредоточа върху земята под краката ми?

Той тръгна отново към червеното петно върху снега. Дръпна изморено стрелата. На нея бе нанизан голям, бял, кървав заек. По донесе заека до нея. Постояха така, един срещу друг. Посипаха се снежинки. По устните на Катса заблужда усмивка — предсказанието му се беше сбъднало. След миг По също се усмихна — неохотно — и я улови за ръкава.

— Снегът ме дезориентира.

Подпираше го, докато се изкачваха по възвишението.

Започна да свиква с новия начин, по който я възприемаше По. Не я виждаше, разбира се. Сигурно никога вече нямаше да усети как приковава очи в нея. Никога вече нямаше да попадне в капана на очите му. Опитваше се да не мисли за това. Натъжаваше я; изпълваше я с глупава, непонятна скръб.

Новият начин на По обаче също я обсебваше. Попиваше я с напрегнато лице, с цялото си тяло, застинало, насочено само към нея. С течение на времето се случваше все по-често. Сякаш бавно се свързваше отново с нея и настройваше мислите си в съзвучие с нея. Докосваше я спокойно както преди произшествието — целуваше ръцете й, милваше я по лицето. Катса се питаше дали е действителност или плод на въображението й, ала й се струваше, че сега им обръща повече внимание — на всички тях — по-истинско внимание. Сякаш Дарбата му вече не го държи в плен. Или не е толкова погълнат от себе си.

— Погледни ме — помоли я веднъж в един от редките случаи, когато бяха сами в колибата. — Изглежда ли, сякаш те виждам?

Седяха пред огъня и дялаха стрели. Тя го погледна в очите, които просияха, впити право в нейните. Катса затаи дъх и остави ножа с пламнали бузи. Запита се кога ли ще се върнат другите. После неуспешният опит на По да прикрие усмивката си я изтръгна от замайването.

— Скъпа Катса. Отговорът ти надмина очакванията ми.

Тя изсумтя.

— Очевидно себелюбието ти е непокътнато. Какво всъщност се надяваше да постигнеш?

Той се усмихна. Ръцете му се върнаха към работата, а очите му отново се зареяха.

— Искам да разбера как да карам хората да смятат, че наистина ги виждам. Искам Битърблу да спре да мисли, че има нещо нередно в очите ми.

— О, разбира се. Това беше убедително. Как го правиш?

— Знам къде са очите ти. Въпрос на насочване и на долавяне на реакцията ти.

— Опитай пак.

Този път тя прояви чисто научен интерес. Очите му се вдигнаха към нейните. Отново я обля горещина, но тя не й обърна внимание. Да, сякаш наистина я виждаше. Личеше обаче, че не е съвсем така.

— Кажи ми — настоя той.

Тя го погледа замислено.

— Светлината в очите ти е странна и отвлича вниманието. Съмнявам се някой да забележи. Ала изглеждаш малко… отвеян. Гледаш ме, сякаш умът ти витае другаде. Разбираш ли?

Той кимна.

— Битърблу го усеща.

— Присвий очи — посъветва го Катса. — Намръщи се леко, все едно размисляш. Да… така е добре, По. Никой не би заподозрял нищо.

— Благодаря, Катса. Да се упражнявам ли от време на време с теб? Нали няма да ме събориш на земята и да ми разкъсаш дрехите?

Катса се разкикоти и го замери с пръчката. Той я улови сръчно и се засмя. За миг й се стори, че наистина е щастлив. После той, разбира се, долови мисълта й и сянка пробяга по лицето му. Продължи да дяла стрелата. Тя погледна ръцете му, пръста, върху който нямаше пръстен. Въздъхна и взе нова пръчка.

— Какво знае Битърблу? — попита тя.

— Само че крия нещо от нея. Досеща се, че Дарбата ми не се изчерпва с това, което казвам. Знае го от самото начало.

— А за очите ти?

— Май не й е хрумвало. — По заостри края на пръчката и хвърли шепа стърготини в огъня. — Ще я поглеждам по-често в очите — добави той и отново потъна в мълчание.

 

 

По и Скай току подкачаха Битърблу за антуража й. Не само за стражите. Рор вземаше много насериозно кралския статут на дъщерята на сестра си. В колибата непрекъснато пристигаха войници на коне, натоварени с провизии — особено след като снежните виелици започнаха да стихват. Зеленчуци, хляб, плодове; чаршафи, завивки, рокли за кралицата. И винаги писмо от Рор. Кралят се допитваше за мнението на Битърблу по този или онзи въпрос, уведомяваше я как напредва подготовката за коронацията, интересуваше се от здравословното състояние на придружителите й и най-вече на По.

— Ще помоля Рор да ми изпрати сабя — оповести Битърблу един ден на закуска. — Нали ще ме научиш да я използвам, Катса?

Лицето на Скай грейна.

— О, да, Катса! Още не съм те виждал да се биеш и започвах да се отчайвам.

— Изглеждам ли ти като достоен противник? — попита го Битърблу.

— Не, разбира се. Но тя ще организира дуел с войниците, за да ти покаже техниките. Все ще се намери приличен боец сред тях.

— Няма да се бия с войници — отсече Катса.

— Дори без оръжие? — Скай се облегна назад и скръсти ръце с дръзко изражение, което явно бе семейна черта. — Мен например ме бива в ръкопашния бой.

По избухна в смях.

— О, да, Катса! Организирайте си двубой! Не мога да си представя по-забавно развлечение.

— Забавно, а?

— Катса ще те срази, преди да си размърдаш кутрето.

— Добре — отвърна невъзмутимо Скай, — точно това искам да видя. Искам да видя как унищожаваш противниците си, Катса. Ще победиш ли По заради мен?

Катса се усмихна.

— По не се предава лесно.

По наклони стола си на задните крака.

— Сега съм лесен противник.

— Да се върнем на въпроса ми — прекъсна ги строго Битърблу. — Ще ме научите ли да се бия със сабя?

— Да — обеща Катса. — Изпрати вест на Рор.

— Двама войници тъкмо заминават — обади се услужливо По. — Ще ги догоня.

Краката на стола изтрополиха върху пода. По скочи и излезе навън. Три чифта очи се втренчиха във вратата, която се затвори зад него.

— Времето вече не е толкова студено — отбеляза Битърблу. — Искам да се върна в двореца и да се заема със задълженията си. Но се притеснявам за него и не съм убедена, че е добре.

Катса мълчеше и дъвчеше разсеяно хляб. Обърна се към Скай и огледа раменете му — силни и прави като на брат му; огледа и здравите му ръце. Беше най-близък по възраст до По; сигурно се бяха счепквали милион пъти като деца.

Катса се втренчи в масата с присвити очи. Запита се какво ли е да се биеш, без да виждаш, и всяко движение наоколо да ти отвлича вниманието.

— Най-сетне поне започна да се храни — прекъсна размишленията й Битърблу.

Катса се сепна. Взря се в детето.

— Така ли?

— Вчера яде. И тази сутрин. Всъщност изглеждаше доста изгладнял. Не забеляза ли?

Катса въздъхна. Отблъсна стола назад и се запъти към вратата.

Намери го пред водата, впил невиждащи очи в замръзналата повърхност на езерото. Трепереше. Няколко секунди го гледа колебливо.

— По — попита го, — къде ти е палтото?

— А къде е твоето?

Застана до него.

— Не ми е студено.

По наведе глава към нея.

— Щом не ти е студено, а аз съм без палто, има само един начин да ми помогнеш.

— Да се върна и да ти донеса палтото ли?

Той се усмихна. Протегна ръце и я прегърна. Изненадана, тя се притисна към него и заразтрива треперещите му рамене, да ги постопли.

— Точно така — насърчи я По. — Стопли ме!

Тя се засмя и го прегърна по-силно.

— Искам да ти разкажа нещо.

Тя се отдръпна назад и погледна лицето му, защото долови странна нотка в гласа му.

— Знаеш как се борех с Дарбата си през последните месеци — подхвана По. — Опитвах се да я усмиря. Стараех се да не обръщам внимание на всичко, което ми показва, а само на малкото, което ми е необходимо.

— Да…

— Е, преди няколко дни, в пристъп на самосъжаление, се отказах.

— Отказа се от какво?

— Да се боря с Дарбата си. Оставих я да ме завладее. И знаеш ли какво се случи? — Не дочака да чуе предположението й. — Спрях да се боря и всичко наоколо някак си се намести. Всички движения, пейзажът, земята и небето, дори мислите на хората. Всичко оформи една картина. Усещам мястото си в нея както никога досега. Все още се чувствам замаян, но не като преди.

Тя прехапа устни.

— Не разбирам, По.

— Лесно е, Катса. Оставя ли сетивата си да възприемат всичко, нещата създават свой порядък. Ето, ние стоим тук. В дървото зад мен има птица. Виждаш ли я?

Катса надникна над рамото му. Птичката, кацнала върху един клон, си чистеше с човка перушината под крилото.

— Виждам я.

— Преди щях да се опитам да прогоня образа на птицата, за да се съсредоточа върху земята под краката ми и върху теб в прегръдките ми. Сега просто оставям птицата и всичко друго да витае около мен. Лека-полека несъществените подробности започват да избледняват. И ти оставаш в центъра на вниманието ми.

Странно усещане завладя Катса. Сякаш внезапно е стихнала упорита болка, освобождавайки тялото й. Изпита облекчение и надежда.

— По… Звучи чудесно.

Той въздъхна.

— Олекна ми, защото не се чувствам толкова зашеметен.

Тя се поколеба, но реши да го изрече на глас. И без друго той сигурно вече беше разбрал.

— Мисля, че е време да започнеш да се биеш отново.

По се подсмихна.

— О? Така ли мислиш?

Тя вирна предизвикателно брадичка.

— Защо не? Ще укрепнеш, а брат ти е подходящ противник.

Той опря чело в нейното. Гласът му прозвуча много тихо:

— Спокойно, Катса. Ти знаеш най-добре. Щом смяташ, че е време да започна да се бия, ще започна да се бия.

Той се усмихна. Сърцето й се сви, защото това бе най-мимолетната и най-тъжната усмивка на света. Ала когато вдигна ръка да докосне лицето й, забеляза, че си е сложил пръстена.