Кристин Кашор
Даровита (34)

Трийсета и трета глава

С особено удоволствие се надвесваше над парапета и гледаше как носът на кораба пори водите. Особено и харесваше, когато корабът подскачаше нагоре-надолу по високите вълни, или когато валеше сняг и снежинките я щипеха по лицето. Мъжете се смееха и казваха, че принцеса Катса е родена за моряк. А Битърблу добавяше — след като укрепна достатъчно, та да излиза при тях и да се включва в шегите им — че Катса е родена за всичко, което ужасява нормалните хора.

Най-силно копнееше да се изкачи на най-високата мачта и да увисне от небето. В един безоблачен ден Пач, оказал се помощник-капитан, изпрати моряк на име Ред да развърже оплетените въжета и й разреши да се изкатери с него.

— Не я подстрекавай — укори го Битърблу, сложила ръце на хълбоците и вирнала гневно брадичка с яростно изражение, макар и с три лакътя по-ниска от него.

— Принцесо, някой ден тя ще се изкатери и без моето позволение. Предпочитам да е сега, за да я наблюдавам, отколкото да го направи нощем по време на буря.

— Да не мислиш, че ако й разрешиш да се качи сега, друг път няма…

— Внимавай! — извика Пач.

Палубата се наклони и Битърблу политна напред. Той я улови и я вдигна на ръце. Наблюдаваха как Катса се катери по мачтата след Ред. Най-сетне ги погледна отвисоко, от небето. Клатеше се толкова силно напред-назад и се чудеше как Ред изобщо ще успее да разплете нещо. Междувременно си спомни как в началото Битърблу не се доверяваше на мъжете. А сега позволяваше на този огромен моряк да я прегръща бащински, обвила с длан врата му, докато двамата се заливат от смях за нейна сметка.

Според предвижданията на капитана плаването щеше да продължи четири-пет седмици. Корабът се движеше бързо и през повечето време бяха сами в океана. Изкатереше ли се на мачтата, Катса винаги се оглеждаше за преследвачи, но никой не ги гонеше. Беше приятно да не се чувстваш като беглец и да не се налага да се криеш. В открито море бяха в безопасност — сами с капитан Фаун и екипажа. Моряците не се отнасяха подозрително към тях и Катса постепенно повярва, че никой от слуховете, разпространявани от Лек, не ги е застигнал.

— В Сънклиф не се задържахме дори цял ден — обясни й капитанът. — Извадихте късмет, принцесо, благодарение на Дарбата ми.

Въпреки лютата зима напредваха бързо. Променяха курса често. Пътят им сигурно приличаше на странен танц по водата, ала успяваха да избягнат най-яростните фъртуни.

През първите дни Битърблу се чувстваше много зле и единственото занимание на Катса бе да се грижи за нея и да размишлява. Тогава тя разказа на капитана за Дарбата на Лек, принудила ги да побягнат от Монсий. Сподели го, защото с тревога осъзна, че четирийсетте мъже на борда на кораба знаят коя е Битърблу и накъде отива. Това означаваше четирийсет евентуални информатори, щом Катса и Битърблу стигнат целта, а корабът поеме по обичайния си търговски маршрут.

— Гарантирам за надеждността на хората си, принцесо — успокои я капитан Фаун.

— Не разбираш — възрази Катса. — Замесен ли е крал Лек, няма никакви гаранции за надеждност. Дори да се закълнат да мълчат, ако чуят мълвите на крал Лек, ще забравят дадената дума.

— Какво да направим тогава, принцесо?

С присвити устни, Катса се втренчи в чертежите върху масата пред тях. Силно я гнетеше мисълта да изрече неизбежното. Зачака капитанът да се досети. Не чака дълго.

— След като ви свалим в Лиенид, искате да останем в открито море — каза възрастната жена с остър глас, все по-хладен при всяка следваща дума. — Да плаваме цяла зима, дори и по-дълго, докато вие с принц По, с когото дори не поддържате връзка, не намерите начин да обезвредите краля на Монсий. После, предполагам, ще чакаме някой да ни потърси и да ни покани да се върнем на брега? По-точно да се върнат оцелелите, принцесо, защото провизиите ни ще свършат. Корабът ни е търговски, както знаете, пътува от пристанище до пристанище, където се снабдява с храна и вода. Достатъчно изпитание е, че се връщаме направо в Лиенид.

— Трюмът е пълен със зеленчуци и плодове за продан — напомни й Катса. — А хората ти умеят да ловят риба.

— Водата ни ще свърши.

— Тогава ще насочиш кораба към буря.

По лицето на капитана се изписа смайване. Катса разбираше колко абсурдно е предложението й, какво безумие е да очаква корабът да се движи в кръг из някой мразовит морски предел, очаквайки новини, които навярно никога няма да пристигнат. И всичко това, за да спасят един млад живот. От устата на капитана се изтръгна звук, изразяващ отчасти неверие, отчасти смях и Катса се подготви за спор.

Жената обаче се втренчи замислено в дланите си и изненада Катса, когато най-сетне проговори.

— Искате много — подхвана тя, — ала не мога да се преструвам, че не разбирам каква е причината. Някой трябва да спре Лек. Не само заради принцеса Битърблу. Дарбата му е могъща, а крал с такава сила е заплаха за седемте кралства. Ако слуховете не достигнат екипажа ми, ще разполагаме с четирийсет мъже и една жена с непомрачени съзнания. А и обещах да ви помогна.

Дойде ред на Катса да се смае.

— Наистина ли ще го направиш?

— Принцесо, и без друго нямам право да ви откажа — въздъхна капитанът. — Но ще изпълня охотно молбата ви, стига да не навредя на хората си и на кораба. И при условие, че ще ме възмездите за претърпените загуби.

— Това се подразбира.

— В търговията нищо не се подразбира, принцесо.

Постигнаха споразумение. Капитанът обеща да остане на дрейф близо до западния бряг на Лиенид край безлюден остров, който щеше да й опише, за да ги намерят по-лесно, или за да се върнат по-бързо на сушата, ако обстоятелствата на кораба наложат да прекратят уединението.

— Не знам какво ще обясня на екипажа — заключи капитан Фаун.

— Настане ли време за обяснение, кажи им истината — посъветва я Катса.

 

 

Един ден, докато Катса и Битърблу се хранеха в камбуза, капитан Фаун ги попита как са стигнали до Сънклиф, без да ги забележат.

— Прекосихме монсийските върхове и се спуснахме в Съндър — отговори Катса. — После яздихме през горите. В Сънклиф се придвижвахме само нощем.

— Как успяхте да минете през планинския проход? Нямаше ли стражи?

— Минахме през Прохода на Грела.

Капитан Фаун се втренчи в Катса над ръба на чашата, от която се канеше да отпие. Остави чашата.

— Не ти вярвам.

— Вярно е.

— Прекосили сте Прохода на Грела и всичките ви пръсти са си по местата? И сте живи? За вас може и да го повярвам, принцесо, но не и за детето.

— Катса ме пренесе — обади се Битърблу.

— И времето беше хубаво — добави Катса.

Капитан Фаун избухна в смях.

— Няма смисъл да ме лъжете за времето, принцесо. След края на лятото в Прохода на Грела всеки ден вали сняг, а в седемте кралства едва ли има по-студено място.

— В онзи ден можеше да е по-зле — възрази Катса.

Капитанът продължаваше да се смее.

— Ако ми потрябва закрилник, принцесо, дано да сте наблизо!

След ден-два Катса излезе от водата след поредната баня в мразовития океан — бани, които според Битърблу доказваха, че е луда — и седна върху койката на момичето, за да смъкне подгъналите си дрехи. Тясната каюта едва побираше койките; осветяваше я мъждукащ фенер, провесен от тавана. Битърблу подаде на Катса кърпа, за да избърше мократа си кожа и замръзналата си коса. Докосна я по рамото. Катса погледна надолу и видя в треперливата светлина белите линии, привлекли вниманието на момичето. Белезите, където ноктите на планинския лъв бяха раздрали плътта й. Имаше белези и по гърдите.

— Раните ти заздравяха бързо — отбеляза Битърблу. — Няма съмнение кой спечели битката.

— Не бяхме равнопоставени — възрази Катса. — Ако нямах нож, котката щеше да ме убие.

— Де да притежавах уменията ти! — въздъхна Битърблу. — За да се защитавам при необходимост.

Не за пръв път Битърблу казваше нещо подобно. И за кой ли път, обзета от паника, Катса си спомняше, че Битърблу греши; спомняше си колко безпомощна се оказа при единствената си среща с Лек.

 

 

Битърблу обаче наистина трябваше да се научи да се защитава. Един ден Пач я подкачи за ножа, пъхнат в колана й — същият, дълъг до лакътя й нож, който стискаше в гората на Лек, когато По и Катса я откриха — и Катса реши, че е назрял моментът Битърблу да стане боец. Доколкото е възможно дете да стане боец. Катса открай време недоумяваше защо във всичките седем кралства най-слабите и най-уязвимите — момичетата и жените — не се упражняват как да се бият, а силните шлифоват уменията си до съвършенство.

Затова започна да обучава момичето. Първо да държи спокойно и правилно ножа, за да не се изплъзва от пръстите й; да го носи леко, сякаш е естествено продължение на ръката й. Първият урок затрудни детето повече, отколкото предполагаше Катса. Ножът тежеше и беше остър. Битърблу се страхуваше да носи дългото острие върху под, който ту се надига, ту се спуска. Стискаше дръжката толкова силно, че ръката я заболя, а дланта й се покри с мехури.

— Плашиш се от собствения си нож — отбеляза Катса.

— Страх ме е да не падна върху него — уточни Битърблу — или да не намушкам някого, без да искам.

— Нормално е. Но ако го стискаш силно, опасността да нараниш неволно някого или себе си не намалява. Отпусни пръсти, дете. Няма да падне от ръката ти, ако го държиш както ти показах.

Битърблу се поотпускаше за малко, ала наклонеше ли се палубата или някой от моряците приближеше, веднага забравяше заръката на Катса и стисваше острието с всички сили.

Катса смени тактиката. Прекрати същинските уроци и няколко дни караше Битърблу да се разхожда из кораба с нож в ръката. Държейки ножа, детето разговаряше с моряците, изкачваше стълбите към палубата, хранеше се в камбуза и наблюдаваше как Катса се катери по мачтите. Отначало въздишаше тежко и прехвърляше несръчно ножа от едната в другата си ръка. След ден-два обаче спря да се тревожи толкова. След още няколко дни ножът се полюшваше свободно до хълбока й. Не беше забравен, защото Битърблу внимаваше много, когато корабът се разклати или някой приятел приближи до нея. Личеше си обаче, че свиква с него и не й създава неудобство. Катса прецени момента като подходящ да научи момичето да използва оръжието.

Напредваха бавно, но сигурно. Битърблу упорстваше, изпълнена с яростна решимост, ала мускулите й не бяха тренирани, не владееха движенията, които Катса изискваше да изпълняват. Понякога Катса се чудеше как да я обучава. Имаше известен смисъл да научи детето да блокира и да нанася удари по традиционния начин, ала то нямаше да издържи дълго в битка, ако спазва обичайните правила.

— Трябва да причиняваш възможно най-силна болка — наставляваше я Катса — и да дебнеш противника да се разкрие.

— И да не обръщаш внимание на болката — допълваше Джем.

Той им помагаше в уроците, както и Беър и всички моряци, които намираха време. Понякога тренираха по обед в камбуза или — ако денят беше ясен — на палубата. Някои моряци недоумяваха защо е наложително младо момиче да се учи да се бие. Но не им се присмиваха дори когато преподаваше недостойни похвати — хапане, драскане и скубане.

— Не е нужна сила да забиеш палци в очите на противника — обясни веднъж Катса, — но нанася сериозни поражения.

— Противно е — възрази Битърблу.

— Човек с твоите размери не може да си позволи лукса да се бие честно, Битърблу.

— Не казвам, че няма да го направя. Твърдя само, че е противно.

Катса се опита да прикрие усмивката си.

— Добре де. Сигурно си права.

Показваше на Битърблу всички слаби места, където ударът е смъртоносен — гърло, тил, корем, очи — лесни места, изискващи по-малко сила. Учеше Битърблу как да крие нож в ботуша си и как да го изважда бързо, как да държи ножа с две ръце и как да държи нож във всяка ръка. Как да внимава да не изпусне острието в разгара на схватката, когато всичко се случва толкова бързо, че умът не смогва да мисли.

— Браво! — извика Ред един ден, когато Битърблу наръга Беър с лакът в слабините и той се преви, стенейки.

— А сега? — попита Катса. — Как ще продължиш?

— Ще забия ножа във врата му — отвърна детето.

— Умно момиче!

— Схватлива е! — похвали я отново Ред.

Наистина беше схватлива. Беше дребничка и Катса знаеше — както знаеха и членовете на екипажа — колко късмет ще й е нужен, ако се наложи да се защитава. Ала наученото щеше да й даде шанс и натрупаната увереност щеше да й бъде от полза. Мъжете, моряците, надаващи насърчителни викове, също помагаха повече, отколкото осъзнаваха.

— Тези умения няма да й потрябват, разбира се — отбеляза Ред. — Монсийската принцеса винаги ще има телохранители.

Катса преглътна първите думи, които й хрумнаха. И все пак не се стърпя:

— По-добре да притежава уменията и да не ги използва, отколкото да ги няма и някой ден да й потрябват.

— Не го отричам, принцесо. Никой не го знае по-добре от вас или от принц По. Решите ли, двамата сигурно ще успеете да обучите цяла детска войска.

В ума на Катса се мярна образът на По — замаян и залитащ. Отпъди го. Отиде да провери как е Беър и се съсредоточи върху следващото упражнение на Битърблу.