Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте кралства (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Graceling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Кристин Кашор. Даровита

Американска. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2013

ISBN: 978-954-357-246-5

История

  1. — Добавяне

Двайсета глава

Мисълта да има любовник бе за Катса нещо като да открие крайник, незабелязан преди. Още една ръка или пръст на крака. Изглеждаше й чужда и тя я докосваше и побутваше, сякаш опипва пръст, изникнал неочаквано върху ръката й.

Фактът, че любовникът е По, донякъде смекчаваше объркването й. Съсредоточавайки се върху По, а не върху представата да има любовник, Катса посвикна с мисълта, че би могла да дели леглото с него, без да му е съпруга.

Размишлява повече от една нощ. Яздиха през съндърската гора, разговаряха и отдъхваха през деня, а надвечер спряха да лагеруват както преди. Мълчанията им сега обаче сякаш бяха по-напрегнати и от време на време Катса се отдалечаваше, за да остане насаме. Не се бореха, защото Катса се чувстваше неловко от досега му. А и той не настояваше. Не й налагаше нищо; спестяваше и думите, и погледите.

Движеха се възможно най-бързо. Ала колкото повече напредваха, толкова по-тесен ставаше пътят; гмуркаше се в буренясали дерета и се виеше около огромни дървета, каквито Катса никога не беше зървала. Дървета със стволове, дебели колкото конска дължина, и клони, които стенеха високо над главите им. Понякога се налагаше да се снишават в седлата, за да не се заплетат в пълзящите растения, увиснали от дървесните корони. Земята се издигаше на изток и потоци пресичаха горската шир.

Пейзажът поне разсейваше донякъде По. Той се озърташе непрекъснато с ококорени очи.

— Колко е дива тази гора! Виждала ли си нещо такова? Великолепно е!

Великолепна гора, пълна с животни, трупащи тлъстини за зимата. Лесен улов и лесен подслон. Катса обаче усещаше осезаемо, че конете се движат бавно като ума й.

— Мисля, че пеша ще сме по-бързи — заяви тя.

— Конете ще ти липсват, когато ги оставим.

— Кога ще е това?

— Според картата след десетина дни.

— Предпочитам да вървя пеш.

— Неуморна си, нали?

— Изморявам се, ако не съм спала дълго време. Или ако нося нещо тежко. Изтощих се, когато пренасях дядо ти по стълбите.

Той повдигна вежди.

— Носила си дядо?

— Да, в крепостта на Ранда.

— След цял ден и цяла нощ галопиране?

— Да.

Той избухна в смях, но тя не схвана шегата.

— Налагаше се, По. Иначе мисията щеше да се провали.

— Той тежи повече от теб.

— Да, затова се изморих, докато изкача стълбите. Ти нямаше да се измориш толкова.

— Аз съм по-едър от него, Катса. По-силен съм. И щях да се изморя, ако бях яздил цяла нощ.

— Налагаше се. Нямаше друг начин.

— Дарбата ти не се изчерпва с бойните умения — заключи той.

Тя не отговори и след един миг недоумение забрави думите му. Мислите й се върнаха към неотложния въпрос. А и как иначе, след като По беше неотлъчно до нея.

Каква е разликата между съпруг и любовник?

Приемеше ли да стане съпруга на По, щеше да се обвърже с обещания за бъдеще, което още не виждаше. Станеше ли негова съпруга, щеше да е завинаги. И независимо колко свобода й дава По, тя щеше да знае, че свободата й е подарък. Свободата нямаше да е нейна, а дар от По. Няма значение, че той никога не би си поискал подаръка обратно. Щом не произтича от нея, не е нейна.

Ако По й стане любовник, дали идеше да се чувства впримчена, притисната в ъгъла от усещането за необратимост? Или ще притежава свободата, която извира от нея самата?

Една нощ лежаха от двете страни на гаснещия огън. Изведнъж я налегна нова тревога. Ами ако вземе от По повече, отколкото е способна да му даде?

— По?

Чу го как се обръща към нея.

— Да?

— Как ще се чувстваш, ако непрекъснато си отивам? Ако днес съм твоя, а на другия ден си тръгвам без обещание да се върна?

— Катса, само глупак би се опитал да те държи в клетка.

— Но това не ми казва как ще се чувстваш, ако винаги си в плен на прищевките ми.

— Не са прищевки, а повик на сърцето ти. Забравяш за способността ми да те разбирам, Катса. Тръгнеш ли си, ще бъда наясно, че не е от липса на любов. А ако е, ще разбера, че е правилно да си тръгнеш.

— Но ти не отговаряш на въпроса ми. Как ще се чувстваш?

По замълча. След известно време отвърна:

— Не знам. Най-вероятно ще чувствам много неща. Но само едно от тях ще е тъга. А аз съм склонен да рискувам да се почувствам тъжен.

Катса се втренчи във върховете на дърветата.

— Сигурен ли си?

Той въздъхна.

— Сигурен съм.

Беше готов да рискува. Да приеме тъгата, това бе същината на въпроса. Тя не знаеше докъде ще ги отведе този път, а да продължат по него означаваше да рискуват да си навлекат всякакви скърби.

Огънят припламна и угасна. Обзе я страх. Защото докато лагерът им потъваше в тъмнина, тя усети, че също избира риска.

 

 

На другия ден Катса би дала всичко за равен, прав път, та громолящите копита на препускащите коне да потушат чувствата й. Пътят обаче се виеше на зигзаг, издигаше се по скатове и се спускаше в оврази и тя едва се удържаше да не закрещи. Нощта ги доведе до дере, където водата пълнеше плитък, спокоен вир. Мъх покриваше дърветата и земята. Обвиваше пълзящите растения, които висяха от клоните, и се сипеше във вирчето, което лъщеше, зелено като плочника в градината на Ранда.

— Не те свърта нещо — отбеляза По. — Защо не отидеш на лов? Аз ще запаля огън.

Позволи на първите животни, изпречили се на пътя й да избягат. Разчиташе, като навлезе по-надълбоко в гората и повърви по-дълго, изопнатите й нерви да се поуталожат. След доста време се върна в лагера, понесла лисица, ала нищо не се беше променило. Той седеше спокойно до огъня. Обзе я чувството, че ще се пръсне. Захвърли месото на земята до пламъците. Седна на една скала и обхвана глава с длани.

Знаеше какво бушува у нея. Страх, жесток и студен страх.

Обърна се към По.

— Разбираш защо не бива да се бием, когато сме ядосани. Но позволено ли е да се борим, когато сме уплашени?

Той се взря в огъня и обмисли въпроса й. Погледна я.

— Зависи какво се надяваш да постигнеш с битката?

— Да ме успокои. Да приема по-спокойно присъствието ти. — Тя потърка чело и въздъхна. — Да възвърна самообладанието си.

Той не откъсна очи от нея.

— Да, знам, че ще ти въздейства така.

— Искаш ли да го направим, По?

Той я погледа мълчаливо още малко. Сетне се отдалечи от огъня и й махна да го последва. Тръгна зашеметена след него; мислите й кръжаха обезумели и когато застана срещу него, се втренчи онемяла в лицето му. Тръсна глава да я проясни, но не сполучи.

— Удари ме — подкани го.

За частица от секундата той не помръдна. После замахна с юмрук към лицето й и тя вдигна ръка да го спре. Сблъсъкът на ръцете им я изтръгна от ступора. Щеше да се бие с него и да го надвие. Още не беше я побеждавал; нямаше да я победи и тази нощ. Независимо от тъмнината, независимо от вихрушката в ума й. Вихрушката стихна, щом се хвърлиха един срещу друг. Умът й се проясни.

Удряше силно и бързо — с ръце, с лакти, с колене и с крака. Той също удряше силно, но всеки удар само подклаждаше енергията й. Всяко дърво, в което се блъскаха, всеки корен, в който се препъваха, й помагаше да се съсредоточи. Яростната схватка я успокои.

Когато го събори на земята и той отблъсна надвесеното й над него лице, тя извика:

— Чакай. Кръв! Усещам кръв.

Той застина.

— Къде? От устните ти ли тече?

— Не, от ръката ти.

Той седна, а тя клекна до него. Улови ръката му и се взря в дланта му.

— Ранен ли си? Усещаш ли нещо?

— Дреболия. От върха на обувката ти.

— Не биваше да се бием с обувки.

— Няма как да се събуем боси в гората, Катса. Не бой се. Наистина ми няма нищо.

— Но…

— По устните ти има кръв — отбеляза той със странен, отнесен вид, който говореше ясно колко малко го вълнува ранената му длан.

Вдигна пръст и почти докосна устните й, бързо го отдръпна, осъзнал внезапно, че прави нещо непозволено. Прочисти гърло и сведе поглед.

Тя усети колко е близо до нея, усети ръката и китката му, топла под пръстите й. Той беше тук, до нея, дишаше току до нея; докосваше го и усещаше риска като ледена вода заляла тялото й. Разбра, че е настъпил моментът да реши. И знаеше какво ще реши.

Той вдигна очи към нея и в тях тя видя, че е разбрал. Сгуши се в ръцете му. Вкопчиха се един в друг и тя се разплака, колкото от облекчение, че го прегръща, толкова и от страх какво прави. Той я залюля в скута си и зашепна името й; повтаряше го отново и отново, докато сълзите й секнаха.

Изтри лицето си в ризата му. Прегърна го по-здраво. В ръцете му се почувства топла, спокойна, невредима и смела. После се засмя; засмя се, защото усещането беше прекрасно, усещането тялото му да се притиска в нейното беше прекрасно. Той й се усмихна — закачлива, ослепителна усмивка, която я сгря до връхчетата на пръстите. Устните му докоснаха врата й и го целунаха. Тя ахна. Устните му намериха нейните. Тя пламна.

 

 

По-късно, когато лежеше с него върху мъха, вкопчена в него, омагьосана от нещо, което устните му правеха с врата й, тя се сети за наранената му ръка.

— Не сега — простена той.

Тя си спомни кръвта по своите устни, но това само доведе неговите устни върху нейните, търсещи, вкусващи. Пръстите й се вплетоха с неговите пръсти. Кожата им гореше, докато телата им се опознаваха. Всъщност те познаваха телата си по-добре от любовници, ала този допир беше различен, жадуваше близост, а не сблъсък.

— По — една ясна мисъл прониза съзнанието й.

— При лекарствата е — прошепна той. — При лекарствата има морско биле.

И ръцете, устните му и тялото й я върнаха към безметежната забрава. Опияняваше я, този мъж я опияняваше и всеки път, щом впиеше очи в нейните, дъхът й секваше.

Очакваше болката. Но ахна от остротата й; не приличаше на никоя болка, която беше усещала. Той я целуна, отдръпна се и застина. Тя се засмя и му каза, че този път, единствено този път, е съгласна да я заболи и да й потече кръв от допира му. Той се усмихна във врата й и я целуна отново, а тя се гмурна в болката. Болката се превърна в топлина, която спря дъха й. Диханието, болката и разумът й се стекоха от тялото й и остана само то. Нейното тяло, неговото тяло, светлината и огънят, който създаваха.

После легнаха, стоплени един от друг и от зноя на огъня. Тя докосна носа и устата му. Поигра си с халките по ушите му. Той я прегърна и я целуна, а очите му блещукаха срещу нейните. Попита я:

— Добре ли си?

Тя се засмя.

— Аз съм си аз. А ти?

— Аз съм много щастлив — усмихна се той.

Проследи с пръст линията на брадичката му до ухото и надолу към рамото му. Докосна изрисуваните гривни около ръцете му.

— Рафин е знаел, че накрая ще стигнем до тук. Очевидно единствено аз не го предвидих.

— Рафин ще бъде добър крал — рече По и тя се засмя отново, отпуснала глава върху гърдите му.

— Хайде утре да се движим по-бързо — настоя Катса, сетила се за мъжете, които не са добри крале.

— Добре. Още ли те боли?

— Не.

— Защо е така според теб? Защо жените изпитват болка?

Тя не знаеше отговора. Знаеше само, че жените изпитват болка и толкова.

— Дай да ти почистя ръката — предложи тя.

— Първо аз ще те почистя.

Тя потрепери, когато я остави, за да отиде до огъня и да вземе вода и кърпи. Светлината го окъпа; отблясъци и сенки заиграха по тялото му. Беше красив. Изпълни я възхищение и той й се усмихна доволно. Красив и суетен, помисли си тя, за да я чуе и той се засмя.

Хрумна й, че би трябвало да се чувства странно да лежи тук, да го наблюдава и да се шегува. Да се чувства странно, че са направили това, което бяха направили, че са станали това, което бяха станали. Но се чувстваше естествено и спокойно. Беше неизбежно. И само мъничко страшно.