Кристин Кашор
Даровита (10)

Девета глава

Влязоха в светлата лаборатория. Рафин бе свел синята си глава над бълбукаща стъкленица. Добави листа от растението в саксия до лакътя му. Докато листата се размекваха, той ги наблюдаваше съсредоточено и мърмореше под нос.

Катса прочисти гърло. Рафин ги погледна и примигна.

— Явно сте се опознавали — заключи той. — Сигурно е била приятелска схватка, щом идвате заедно.

— Сам ли си? — попита Катса.

— Да. Ако не броим Бан, разбира се.

— Казах на принца за дядо му.

Рафин погледна Катса, после — По, после пак Катса. Повдигна вежди.

— Няма да ни издаде — успокои го тя. — Съжалявам, че не се посъветвах с теб, Раф.

— Кат — рече Рафин, — щом му се доверяваш, след като ти е разкървавил лицето и… — Той погледна разкъсаната й дреха. — И те е овалял в кална локва, аз нямам думата.

Катса се усмихна.

— Ще ни заведеш ли да го видим?

— Да. И имам добри новини. Буден е.

* * *

В замъка на Ранда беше пълно с тайници; поколения наред бяха достроявали вътрешни коридори и ниши. Бяха толкова много, че дори Ранда не знаеше за съществуването на някои. Всъщност никой не знаеше, макар че като дете Рафин винаги си отбелязваше мислено кога две стаи се свързват по необичаен начин. Като малки Катса и Рафин често предприемаха изследователски експедиции; Катса стоеше на пост пред находките му и всички се разбягваха при вида на дребното, намръщено момиченце. Двамата избраха стаите си така, че да ги свързва таен проход. Друг проход отвеждаше от стаите на Рафин до научната библиотека.

Някои коридори бяха тайни, а други — известни на всички в двореца. От лабораторията на Рафин тръгваше таен коридор. Започваше от склада и отвеждаше към тъмна ниша. От нишата се изкачваха стълби към стаичка между два етажа. Стаичката нямаше прозорци, беше тъмна и плесенясала, но бяха сигурни, че никой няма да я открие, а и Рафин и Бан бяха наблизо през повечето време.

Бан беше приятел на Рафин от много години. Като момче работел в библиотеката. Един ден Рафин се бе натъкнал на него и двете момчета се разговорили за билки и лекарства и какво се случва, когато смесиш счукан корен от едно растение със смлян цвят на друго. Катса се смая, че в Мидлънс повече от един човек смята за интересни подобни теми за разговор, и изпита облекчение, че братовчед й ще отегчава другиго. Рафин помоли Бан да му помогне за някакъв експеримент и оттогава буквално открадна Бан за лична употреба. Бан помагаше на Рафин за всичко.

Рафин взе факла и поведе Катса и По през вратата в дъното на склада. Тръгнаха по стълбите, отвеждащи до тайната стая.

— Каза ли нещо? — попита Катса.

— Нищо — отвърна Рафин. — Освен че му завързали очите, когато го отвлекли. Изтощен е. Не си спомня много.

— Знаете ли кой го е отвлякъл? — попита По. — Мургон ли стои зад похищението?

— Не мислим — отговори Катса. — Сигурни сме в едно: не е Ранда.

Стълбите свършваха пред врата. Рафин пъхна ключа в ключалката.

— Ранда не знае, че е тук — отбеляза По. Думите му не прозвучаха като въпрос.

— Не знае — потвърди Катса. — И не бива да узнава.

Рафин отвори вратата и те се вмъкнаха в миниатюрната стая. Бан, седнал на стол до тясното легло, четеше на слабата светлина на лампата върху масичката до него. Принц Тийлиф лежеше по гръб със затворени очи и ръце, скръстени върху гърдите.

При влизането им Бан стана. Ни най-малко не се изненада, когато По се спусна напред; само отстъпи настрани и му предложи стола. По седна и се приведе към дядо си. Вгледа се в спящото му лице. Наблюдаваше го, без да го докосва. След малко улови ръцете му и сведе чело към тях, издишвайки бавно.

Катса се почувства като натрапница в нещо съкровено. Сведе очи, докато По не се изправи.

— Лицето ти е мораво, принц Грийнинг — отбеляза Рафин. — А окото ти — синьо.

— По, наричай ме По.

— Ще ти донеса лед от зимника, По. Хайде, Бан, воините ни се нуждаят от помощ.

Рафин и Бан излязоха от стаята. Катса и По се обърнаха пак към Тийлиф. Очите на стареца бяха отворени.

— Дядо… — промълви По.

— По? — Гласът му звучеше пресипнало. — По… — Прочисти с мъка гърло и се отпусна изтощен върху леглото. — Велики морета, момче! Как се озова тук?

— Търсех те, дядо.

— Застани по-близо до лампата, момче — настоя Тийлиф. — Какво, в името на Лиенид, си направил с лицето си?

— Няма нищо, дядо. Бих се.

— С какво? С глутница вълци?

— С лейди Катса — По посочи Катса, застанала до леглото. — Не бой се, дядо. Беше приятелска схватка.

Тийлиф изсумтя.

— Приятелска схватка. Изглеждаш по-зле от нея, По.

По избухна в смях. Смееше се много този лиенидски принц.

— Намерих достоен противник, дядо.

— Повече от достоен — съгласи се Тийлиф. — Ела тук, дете — обърна се към Катса. — Застани до светлината.

Катса заобиколи леглото и коленичи от другата му страна. Тийлиф я погледна и тя внезапно се почувства неловко с прашното си, окървавено лице и чорлавата коса. Дали старецът щеше да се стъписа от неприятната гледка?

— Скъпа моя, ти ми спаси живота.

— Принце — отвърна Катса, — спаси го моят братовчед Рафин с церовете си.

— Да, Рафин е добро момче — старецът я потупа по ръката. — Но знам какво направи ти. Спаси ми живота, макар да не разбирам защо. Съмнявам се някой лиенид да ти е сторил добро.

— Никога не съм срещала лиенид — призна Катса. — Преди теб, принце. Но вие изглеждате добър човек.

Тийлиф затвори очи. Сякаш потъна във възглавниците. От гърдите му се изтръгна мъчителна въздишка.

— Така заспива — обясни Рафин от прага. — Силите му ще се възвърнат, когато си отпочине. — Носеше нещо, увито в кърпа. Подаде го на По. — Лед. Притисни го към окото си. Изглежда ти е сцепила и устната. Къде другаде те боли?

— Навсякъде — отговори По. — Чувствам се като стъпкан от конски табун.

— Катса! — скастри я Рафин. — Искаше да го убиеш ли?

— Ако исках да го убия, щеше да е мъртъв — каза Катса и По се засмя отново. — Нямаше да се смее — добави тя, — ако беше толкова зле.

Не беше толкова зле; Рафин установи, че няма счупени кости и рани, които ще заздравеят трудно. После се зае с Катса. Огледа драскотината върху брадичката й и избърса калта и кръвта по лицето й.

— Не е дълбока. Само драскотина — поясни той. — Други болежки?

— Не. Дори не усещам раната.

— Тази рокля ще се пенсионира — отсъди Рафин. — Хелда ще те нахока здравата.

— Да, много ми е мъчно за роклята, няма що!

Рафин се усмихна. Улови я за ръцете и я огледа от главата до петите. Засмя се.

— Смешна съм, а? — попита Катса. — Забрави ли, че си боядиса косата синя?

— За пръв път в живота си имаш вид на човек, който се е бил — прецени той.

 

 

Катса разполагаше с пет стаи. Спалня с тъмни завеси и гоблени, избрани от Хелда, защото Катса отказа да изрази мнение по въпроса. Спалня, облицована с бял мрамор — просторна и хладна, практична. Трапезария с изглед към градината и масичка, където ядеше — понякога с Рафин или с Хелда, или с Гидън, стига да не я влудяваше. Дневна с меки столове и възглавнички, отново избрани от Хелда. Не използваше дневната.

Петата стая й служеше за работно помещение, но не помнеше кога за последно бродира, плете или кърпи копринени чорапи. Честно казано не помнеше кога за последно е обувала копринени чорапи. Беше превърнала стаята в склад за оръжия — саби, ками, ножове, лъкове и тояги лежаха струпани край стените. В средата на стаята имаше голяма стабилна маса и сега там провеждаха срещите на Съвета.

Катса се изкъпа втори път и върза косата си на тила. Хвърли роклята в камината в спалнята и с особено задоволство проследи димящата й гибел. Пристигна момчето, което щеше да стои на пост, докато Съветът разисква. Тя влезе в работната стая и запали факлите, забучени по стените между ножовете и лъковете й.

Рафин и По дойдоха първи. Косата на По беше влажна от банята. Посинялата кожа около окото му — златното око — му придаваше още по-дръзко изражение. Облегна се на масата с ръце в джобовете. Очите му обходиха бързо стаята и оръжейната сбирка. Носеше нова риза с разкопчана яка и с ръкави, навити до лактите. Ръцете му бяха опалени от слънцето като лицето. Катса се почуди защо забелязва всичко това. Намръщи се.

— Седнете, Ваши Сиятелства.

Дръпна стол изпод масата и се настани.

— В добро настроение си — констатира Рафин.

— Косата ти е синя — сряза го Катса.

Ол влезе. Зяпна при вида на изподрасканото лице на Катса. Обърна се към По и видя насиненото му око. Пак погледна Катса. Разкикоти се. Плесна с длан по масата и се разкикоти още по-гръмогласно.

— Де да бях видял тази битка! За нищо на света не бих я пропуснал!

По се усмихна.

— Милейди победи, което едва ли те изненадва.

Катса ги изгледа злостно.

— Оказахме се равностойни противници. Никой не победи.

— Аха! — Беше гласът на Гидън, който измерваше Катса и По с мрачен поглед. Улови дръжката на сабята си и пристъпи към По. — Как си се осмелил да нападнеш лейди Катса?

— Гидън — прекъсна го Катса. — Вразуми се!

Гидън се обърна към нея.

— Няма право да те напада.

— Аз нанесох първия удар, Гидън. Седни.

— Щом си го ударила, значи те е обидил.

Катса скочи на крака.

— Стига толкова, Гидън! Да не мислиш, че се нуждая от закрилата ти!

— Гост в този дворец, напълно непознат…

— Гидън…

— Лорд Гидън — По се изправи и гласът му заглуши нейният, — простете ми, ако съм накърнил достойнството на вашата дама. Рядко имам честта да се изправя срещу боец от нейната класа и не устоях на изкушението. Пострадах повече от нея, уверявам ви.

Гидън не свали ръка от дръжката на меча, но лицето му поомекна.

— Съжалявам, задето ядосах и вас — добави По. — Определено трябваше да внимавам повече с лицето й. Простете ми. Допуснах непростима грешка.

Той протегна ръка пред масата.

Гневът в очите на Гидън се стопи. Пресегна се и пое ръката на По.

— Разбирате загрижеността ми — рече Гидън.

— Естествено.

Катса изгледа и двамата, стиснали ръце, вникнали в тревогите си. Недоумяваше как така Гидън се е оказал обиден. Как изобщо се е вписал в картината? За кои се вземаха да й отнемат битката и да я превръщат в разбирателство? Трябвало да внимава повече с лицето й? Прииска й се да ги цапне по главите. Без последващи извинения.

В този момент По срещна погледа й и тя не се постара изобщо да смекчи мълчаливата ярост, която излъчваше през масата към него.

— Да седнем — предложи някой.

Докато сядаха, По не откъсна очи от нейните. В изражението му не се четеше нито искрица веселие, нито следа от безочие. Устните му изписаха две думи — отчетливо, сякаш ги е произнесъл на глас: „Прости ми“.

Хмм…

Но Гидън си оставаше задник.

Шестнайсет членове на Съвета се явиха на срещата; Катса, Рафин, Гидън, Ол, съпругата на Ол Бертол, двама войници от отряда на Ол, двама шпиони, които работеха с него, трима лордове от обкръжението на Гидън и четирима прислужници — една жена от кухненския персонал, коняр, перачка и чиновник в съкровищницата на Ранда. И други в двореца помагаха на Съвета. Но най-често тези бяха представителите им. Понякога идваше и Бан, ако успееше.

Понеже свикаха срещата да изслушат лорд Давит, решиха да започват без предисловия.

— Съжалявам, но нямам представа кой е отвлякъл принц Тийлиф — подхвана Давит. — Знам, че предпочитате да получите такава информация. Но аз ще ви посоча кой не е замесен. Земите ми граничат с Естил и Нандър. Съседите ми са погранични лордове на крал Тигпен и крал Драудън. Тези лордове са съдействали на Съвета, а някои от тях другаруват с шпионите на Тигпен и Драудън. Принц Рафин, тези лордове са сигурни, че нито крал Тигпен, нито крал Драудън са замесени в отвличането на лиенида.

Рафин и Катса се спогледаха.

— Значи трябва да е крал Бирн Уестърски — заключи Рафин.

Оставаше само той, вярно, но Катса недоумяваше какви са подбудите му.

— Кажи ни кои са източниците на сведенията ти — настоя Ол. — И източниците на източниците ти, за да ги проверим. Ако информацията се окаже вярна, ще се доближим до истината.

Срещата не продължи дълго. В седемте кралства цареше затишие, затова Ол и другите шпиони щяха да се съсредоточат върху информацията на лорд Давит.

— Ще ни бъде от полза, принц Грийнинг — обясни Рафин, — ако ни позволите засега да запазим в тайна спасяването на принц Тийлиф. Не можем да гарантираме сигурността му, докато не знаем кой го е нападнал.

— Разбира се — съгласи се По.

— Но навярно е добре да загатнете с едно завоалирано съобщение — продължи Рафин — на семейството си, че той е невредим…

— Да, имаш право.

— Отлично — Рафин събра длани. — Нещо друго? Катса?

— Не — отвърна тя.

— Добре. — Рафин се изправи. — Това е засега, докато не научим нещо ново или докато спомените на дядо Тийлиф не се прояснят. Гидън, ще придружиш ли лорд Давит до покоите му? Ол, Хоран, Валер, Бертол, елате с мен. Ще минем по тайния коридор, Катса, ако не възразяваш, ще се изтеглим през спалнята ти.

— Вървете — отпрати ги Катса. — По-добре парад в спалнята ми, отколкото по дворцовите коридори.

— Принцът… — додаде Рафин. — Катса, ще отведеш ли принца…

— Да. Тръгвай!

Рафин застигна Ол и шпионите; войниците и прислужниците се сбогуваха и излязоха от стаята.

— Надявам се да си възвърнала силите си, Катса, след като на вечерята ти призля — отбеляза Гидън. — Изглежда си се възстановила, щом си се впуснала в битка.

Гласът му прозвуча насмешливо, но тя реши да се държи любезно с него пред По и лорд Давит.

— Да, благодаря, Гидън, лека нощ.

Гидън кимна и излезе с лорд. Давиш. По и Катса останаха сами. По се облегна на масата.

— Няма доверие, че сам ще си намеря пътя до стаята?

— Искаше да те заведа по таен коридор — обясни Катса. — Ако те видят да се скиташ из двореца по това време, ще плъзнат слухове. И най-дребното нещо тук се превръща в сплетни.

— Ясно — каза той. — Така е навсякъде.

— Дълго ли ще останеш тук?

— Бих искал да остана, докато дядо се почувства по-добре.

— Тогава се налага да измислим причина за присъствието ти тук — изгледа го Катса. — Защото всички знаят, че търсиш дядо си, нали?

По кимна.

— Ако се съгласиш да тренираш с мен — предложи По, — ще имам повод да остана.

Тя започна да изгася факлите.

— Накъде биеш?

— Хората няма да ме одумват, ако остана, за да тренирам с теб — обясни той. — Ще разберат каква безценна възможност се открива и за двама ни.

Тя спря пред последната факла и обмисли идеята му. Разбираше го напълно. Беше й омръзнало да се бие с десетима противници и да смекчава ударите си. Щеше да е вълнуващо, истинско удоволствие да се изправи още веднъж срещу По. Да се бие редовно с него — сбъдната мечта.

— Ще решат ли, че си се отказал да търсиш дядо си?

— Вече бях в Уестър — напомни той. — И в Съндър. Ще посетя Нандър и Естил под предлог, че събирам информация, но ще използвам града на Ранда като база. Няма по-централна столица.

Звучеше разумно и никой не би се усъмнил. Тя угаси последната факла и тръгна към него. Половината му лице бе осветено от факлата в преддверието. Виждаше се златното му око, посинялото око. Тя вирна брадичка.

— Ще тренирам с теб — отсече тя. — Но не очаквай да щадя лицето ти повече от днес.

Той се разсмя, но се опомни бързо и се втренчи в пода.

— Прости ми, Катса. Исках да предразположа лорд Гидън, а не да го превръщам във враг. Не виждах друг начин.

Катса поклати нетърпеливо глава.

— Гидън е глупак.

— Реагира нормално — възрази По. — Изпълни дълга си.

Пръстите му се стрелнаха неочаквано към брадичката й. Тя застина, забравила въпроса, който се канеше да зададе — какъв дълг е изпълнил Гидън. По обърна лицето й към светлината.

— Беше пръстенът ми.

Тя не го разбра.

— Пръстенът ми те нарани.

— Пръстенът ти…

— Така де, един от пръстените ми.

Пръстенът му я беше одраскал, а сега пръстите му докосваха лицето й. Ръката му се отдръпна и се отпусна до тялото му. Той я погледна спокойно, сякаш това е нормално, сякаш е нормално приятелите — почти непознатите приятели — да я докосват по лицето. Сякаш изобщо имаше приятели. Всъщност нямаше критерий да отсъди кое е нормално между приятели и кое — не.

Тя не беше нормална.

Тръгна към вратата и грабна факлата от стената.

— Хайде — нареди тя.

Беше време да го отпрати. Да отпрати този странен човек, този лиенид с котешки очи, създаден като че ли да я заставя да се чувства неловко. Зарече се да му извади очите следващия път, когато се бият. Да откъсне халките от ушите му и да му изтръгне пръстените.

Време беше да го отпрати, за да се върне в спалнята си и да възвърне самообладанието си.