Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте кралства (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Graceling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Кристин Кашор. Даровита

Американска. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2013

ISBN: 978-954-357-246-5

История

  1. — Добавяне

Двайсет и седма глава

Никой не може да движи бързо в мрака по планинските зъбери, ако не притежава по-особена Дарба. Напредваха и Катса не си счупи крака, вървейки на сляпо пред коня, но не бяха достатъчно бързи. Не смееше да си поеме дъх, наострила слух. Преследвачите им щяха да препускат с коне, да са много и да носят факли. Ако Лек ги бе изпратил в правилната посока, едва ли нещо щеше да им попречи да ги открият.

Катса се съмняваше, че дори и по равно биха се придвижвали по-бързо, толкова зле беше По. Държеше се за гривата на коня със затворени очи, съсредоточен до краен предел да не падне. Трепереше от болка. И раните му продължаваха да кървят.

— Нека те завържа за коня — предложи му Катса, когато спряха до един поток, за да напълни меховете. — Ще си отдъхнеш.

Той помълча, докато обмисли думите й. Приведе се напред и промълви в гривата на коня:

— Не искам да отдъхвам. Искам да те предупредя, ако той идва.

Значи не бяха съвсем без Дарбата му; той обаче явно беше съвсем полудял да изрече това, след като Битърблу седеше зад него, притихнала и напрегната да долови всяка дума. Внимавай, помисли Катса, Битърблу.

— Ще ви вържа и двамата за седлото — продължи гласно тя. — Така ще решавате сами кога да почивате и кога — не.

Поспи, каза му мислено, докато увиваше въжето около краката му, няма да ни помогнеш, ако ти изтече кръвта и умреш.

— Няма да умра — отвърна той гласно и Катса отбягна въпросителния поглед на Битърблу, заричайки се повече да не му говори наум, докато не си възвърне разсъдъка.

 

 

Продължиха бавно на юг. Катса се спъваше в камъните и в корените на упоритите планински дървета, вкопчили се в скалните цепнатини. Когато нощта започна да преваля, се запрепъва по-често и й хрумна, че навярно се е изморила. Спомни си предишните няколко нощи и пресметна наум. От два дни не беше мигвала, а преди това бяха спали само по няколко часа. Скоро щеше да се наложи да поспи; сега обаче беше немислимо. Нямаше смисъл да таи невъзможни надежди.

Преди зазоряване се замисли за рибата, която улови през деня — почистена от люспите, изкормена, увита и завързана в торбите върху коня. Развиделеше ли се, не биваше да палят огън за нищо на света. Бяха яли оскъдно през изминалия ден и имаха съвсем малко храна за следващия. Ако спрат за няколко минути, ще изпече рибата. Така няма да мисли за храна чак до другата нощ.

Ала дори това беше рисковано, защото светлината на огъня привлича внимание в мрака.

По прошепна името й и тя се върна до коня.

— Има пещера — отрони той. — На няколко крачки на югоизток. — Ръката му се вдигна мъчително във въздуха и се отпусна върху рамото й. — Стой до мен. Аз ще те водя.

Насочваше стъпките й над камъните и край скалите. Ако не беше толкова изтощена, Катса щеше да се възхити на яснотата, с която Дарбата му показва пейзажа. Стигнаха входа на пещерата, но твърде много други неща обсебиха ума й. Трябваше да събуди Битърблу, да я развърже и да й помогне да слезе от коня. Да свали По от седлото и да го настани на земята. Да събере съчки за огъня, да сложи рибата да се пече. Да смени превръзката върху рамото на По, защото раната продължаваше да кърви, колкото и здраво да я пристягаше.

— Поспи, докато се изпече рибата — каза й той, докато тя увиваше чисти парчета плат около ръката и гърдите му, за да попиват кръвта. — Поспи, Катса. Ще те събудя, ако се наложи.

— Ти трябва да спиш — възрази тя.

Той я улови за ръката.

— Катса, поспи четвърт час. Наблизо няма никого. Това е единствената ти възможност да подремнеш тази нощ.

Тя клекна пред него и го погледна. Без риза и без цвят, примижал от болка. С подуто и насинено лице. Той пусна ръката й и въздъхна.

— Вие ми се свят — призна. — Сигурно приличам на смъртник, Катса, но няма да ми изтече кръвта и няма да умра нито от кръвоизлив, нито от световъртеж. Поспи няколко минути.

Битърблу дойде при тях.

— Прав е — подкрепи го. — Трябва да поспиш. Аз ще се грижа за него.

Взе мантията и му помогна да я облече, докосвайки рамото му много внимателно и леко. Няколко минути, помисли си Катса, ще се справят и без мен. За всички щеше да е по-добре, ако подремне.

Легна до огъня и си нареди да заспи за четвърт час. Когато се събуди, По и Битърблу почти не бяха помръднали. Чувстваше се ободрена.

Ядоха мълчаливо и бързо. По, облегнат на стената на пещерата, седеше със затворени очи. Оправда се, че няма апетит, но Катса не прояви нито капчица съчувствие. Настани се пред него и започна да го храни с парченца риба, докато не остана доволна, че е изял достатъчно.

Катса тъпчеше жаравата с ботуши, а Битърблу увиваше остатъците от рибата. Неочаквано той проговори.

— Добре, че не дойде с мен, Катса. Днес Лек тръбеше на всеослушание колко обича отвлечената си дъщеря и колко ще тъгува, докато не я открие.

Катса седна до него. Битърблу застана по-близо, за да чува шепота му.

— Лесно се вмъкнах през обръча на външните стражи — продължи По. — В ранния следобед се прокраднах достатъчно близо. Виждах го, но телохранителите го заобикаляха толкова плътно, че нямаше как да го пронижа. Дебнах цяла вечност. Не ме чуха, ала нито веднъж не се отдалечиха от краля.

— Очаквал те е — прецени Катса. — Заложили са ти капан.

Той кимна и лицето му се сгърчи от болка.

— После ще ни разкажеш, По — рече му Катса. — Сега си почивай.

— Историята е кратка. Най-сетне реших, че единствената ми възможност е да поваля някой от телохранителите му. Пронизах го със стрела. Но щом мъжът падна, кралят, разбира се, скочи и се скри зад друг. Пуснах втора стрела и тя облиза врата на Лек, но съвсем леко. Това беше работа за теб, Катса. Щеше да го улучиш точно. Аз не успях.

Аз нямаше да го открия. И дори да го бях открила, нямаше да го убия. Знаеш го. Тази работа не е за никого от нас.

— След това телохранителите му се спуснаха след мен — продължи По. — После се втурнаха външните стражи и всички войници, чули сигнала за тревога. Настъпи… настъпи кървава баня. Убих сигурно дузина. Едва се измъкнах и препуснах на север, за да ги заблудя. — Той затвори очи, помълча и след малко ги отвори отново. Погледна Катса с присвити очи. — Лек има стрелец, който е точен почти колкото теб, Катса. Видя какво направи с коня.

И с теб е щял да направи същото, помисли тя, ако не ти помагаше новооткритата способност да усетиш накъде летят стрелите.

Той се усмихна едва забележимо. После погледна Битърблу.

— Вече ми се доверяваш.

— Опита се да убиеш краля — отвърна простичко Битърблу.

— Добре — намеси се Катса. — Стига толкова приказки.

Върна се до огъня и го угаси. Качиха По на седлото и Катса пак ги завърза. И мислено, отново и отново, предупреждаваше По, умоляваше го, да спре да споделя на глас всичко, което Дарбата му разкрива.

С настъпването на утрото тръгнаха по-бързо, но По страдаше. Не се оплака нито веднъж колко го друса коня. Ала дишаше тежко и очите му блуждаеха диво, а Катса разпознаваше болката не по-зле от страха. Виждаше я изписана по лицето му и в напрегнатите мускули на ръцете и на врата му, когато му превързваше раната.

— Кое те боли повече? — попита го в ранното утро тя. — Рамото или главата?

— Главата.

Ако те боли главата, не бива да яздиш животно, чиито стъпки отекват като удари на секира в черепа ти. Ала да ходи не беше възможно. Не можеше да се задържи на краката си. Виеше му се свят и му се гадеше. Поне раненото му рамо кървеше по-слабо. И говоренето не го объркваше. Най-сетне явно си спомни, че трябва да крие Дарбата си от Битърблу.

— Не се движим достатъчно бързо — отбеляза няколко пъти той.

Катса също се задушаваше от бавния им ход. Но докато главоболието му не преминеше, не възнамеряваше да пришпорва коня по скалистите хълмове.

Битърблу й помагаше повече, отколкото се беше надявала. Очевидно смяташе По за своя отговорност. Когато спираха, го отвеждаше да седне на някоя скала. Поднасяше му храна и вода. Щом Катса се отдалечеше за няколко минути да улови заек, Битърблу се залавяше да почиства рамото на По и да го превързва наново. Катса свикна да вижда как По се олюлява, подпрян върху рамото на дребничката си братовчедка.

Слънцето започна да се спуска към хоризонта. Катса вече усещаше умората от последните няколко дни и безсънни нощи. По и Битърблу спяха върху коня. Ако По си отдъхне сега, вероятно ще събере сили да остане на пост по-късно, за да си отспи и тя. Конят също се нуждаеше от почивка. Нямаше как да спрат за цяла нощ, след като се движеха толкова бавно. Няколко часа отмора обаче бяха възможни.

По се събуди под бледото лунно сияние и я повика при него. Помогна й да намери полянка, заобиколена от високи скали, които щяха да скрият светлината от огъня.

— Не се движим достатъчно бързо — повтори пак той и тя сви рамене, защото нищо не можеше да се направи.

Събуди Битърблу, развърза я и я свали от седлото. По се смъкна внимателно от коня.

— Катса, ела тук, моя Катса.

Протегна ръце към нея и я прегърна. Раненото му рамо беше неподатливо и вдървено, но непокътнатата му ръка беше силна и топла. Притисна я крепко и тя сгуши лице в гърдите му; дълбока въздишка се надигна у нея. Беше толкова изморена, а той беше толкова болен. Не се движеха достатъчно бързо. Но поне се прегръщаха и лицето й усещаше топлината му.

— Трябва да направим нещо, което няма да ти хареса.

— Какво? — прошепна тя във врата му.

— Трябва… — Той си пое дъх и замълча. — Трябва да ме оставите.

— Какво?

Тя се отдръпна от него. По залитна, но се опря върху коня. Тя го изгледа гневно и се втурна след Битърблу, която събираше съчки за огъня. Да се оправя сам! Да му мисли как ще стигне до лагерния огън, щом говори такива небивалици.

Той не помръдна. Остана до коня, вкопчен в гърба му, и чакаше някой да му помогне. Очите й се напълниха със сълзи, като го видя толкова безпомощен. Върна се при него. Прости ми, По. Той се облегна на рамото й и тя го поведе към мястото, където щяха да запалят огъня. Помогна му да седне и клекна до него. Погали го по лицето. Челото му гореше. Вслуша се в диханието му и долови колко болезнено се надигат гърдите му.

— Катса — прошепна той, — погледни ме. Не мога дори да ходя. Най-важна сега е бързината, а аз ви преча, бавя ви.

— Не е вярно. Дарбата ти ни трябва.

— Търсят ви — предупреди я той — и ще продължат да ви търсят, докато сте в Монсий. Вероятно ще открият следите ви и тогава кралят ще ви погне. Не съм ти необходим да ти го повтарям непрекъснато.

— Трябваш ми, за да разсейваш заблудите на краля.

— Не мога да разсея заблудите му. Начинът да се опазиш, е да бягаш от онези, които те объркват. Бягството е единствената надежда за детето.

Битърблу дойде при тях с наръч клони.

— Благодаря, принцесо — каза й Катса. — Донеси заека, който улових. Аз ще запаля огъня.

Зарече се да мисли за огъня и да не обръща никакво внимание на По.

— Ако ме оставите — продължи той, — ще яздите бързо. По-бързо от войниците.

Катса сякаш не го чу. Натрупа съчките и се съсредоточи върху пламъка, растящ между дланите й.

— Ако не побързаме, той ще ни настигне, Катса. И ти няма да успееш да ни защитиш от него.

Добави няколко клечки в огъня и раздуха нежно пламъците. Натрупа още съчки.

— Трябва да ме оставиш — упорстваше По. — Иначе рискуваме живота на Битърблу.

Тя скочи на крака, стиснала ядно юмруци и загърбила преструвките, че е спокойна.

— Рискувам твоя, ако те оставя. Няма да те оставя в тази планина, да си търсиш храна и подслон и да се защитаваш, когато Лек дойде, защото… защото ти дори не можеш да ходиш, По. Какво ще направиш? Ще избягаш пълзешком от войниците му? Скоро ще се съвземеш. Вече няма да се чувстваш замаян и ще тръгнем по-бързо.

Той я изгледа примижал и въздъхна. Втренчи се в дланите си. Завъртя пръстените си.

— Мисля, че няма да се съвзема скоро — нещо странно в гласа му я сепна.

— Как така?

— Няма значение, Катса. Дори да се събудя утре напълно оздравял, пак трябва да ме оставиш. Имаме само един кон. Ако с Битърблу не яздите бързо, ще ви настигнат.

— Няма да те оставя.

— Катса… Не става дума за теб или за мен. Длъжни сме да спасим Битърблу.

Внезапно коленете й се подгънаха и тя седна, омаломощена. Наистина трябваше да спасят Битърблу. Дойдоха дотук заради нея. Катса бе единствената й надежда. Придаде си равнодушно изражение, защото детето не биваше да разбере каква болка изпитва, задето се налага да рискува живота на По в името на нейната безопасност.

После ненадейно почувства, че ще заплаче. Затаи дъх и каза, без да поглежда към По:

— Мисля да поспя няколко часа.

— Да. Поспи, любов моя.

Прииска й се гласът му да не е толкова гальовен и нежен. Зави се с одеялото и легна до огъня с гръб към По. Заповяда си да заспи. Една сълза се стече по носа й и влезе в ухото й, но тя повтори заповедта.

Заспа.

 

 

Когато се събуди, Битърблу спеше на земята до нея. По седеше върху камък пред пращящия огън и се взираше в дланите си. Катса отиде до него. Месото беше изпечено и тя се нахрани благодарно, защото докато ядеше, не се налагаше да говори; заговореше ли, щеше да се разплаче.

— Ще намерим още един кон — рече тя накрая.

Втренчи се в огъня и се опита да не поглежда светлините, които танцуваха по лицето му.

— Тук, в подножието на планината?

Добре де, нямаше да намерят кон.

— Дори да намерим, няма да мога да яздя достатъчно бързо. Главата няма да ми мине, ако се лашкам върху седлото. За мен ще е по-добре, ако ме оставите, Катса. Ще оздравея по-бързо.

— А как ще се защитаваш? Как ще се храниш?

— Ще се скрия. Утре сутринта ще открием подходящо място. Хайде, Катса, знаеш, че се крия по-добре от всички, които познаваш и за които си чувала. — Тя долови усмивка в гласа му. — Хайде, любов моя… Ела тук.

Не успя да възпре сълзите. Защото щяха да оставят По сам, макар че дори не можеше да ходи без чужда помощ. Коленичи пред него и той я прегърна със здравата си ръка. Тя плака като дете върху рамото му. Обзе я срам: та това беше просто раздяла, а Битърблу не плака за загиналата си майка.

— Не се срамувай — прошепна й По. — Тъгата ти ми е скъпа. Не се страхувай. Няма да умра, Катса. Няма да умра, пак ще се срещнем.

* * *

Битърблу се събуди. Катса събираше багажа им. Момичето се взря изпитателно в лицето й. После погледна По, втренчен в огъня.

— Значи ще те оставим — рече му тя.

Той вдигна очи към детето и кимна.

— Тук?

— Не, братовчедке. Когато се развидели, ще потърсим скривалище.

Битърблу ритна земята. Скръсти ръце и изгледа По.

— Какво ще правиш в скривалището?

— Ще се крия и ще възстановя силите си.

— А когато ги възстановиш?

— Ще дойда при вас в Лиенид. Ще дойда при вас, където и да сте, и ще обмислим как да убием Лек.

Момичето го изгледа замислено. Кимна.

— Ще те чакаме, братовчеде.

Катса зърна усмивката по устните на По. После Битърблу дойде при нея да й помогне да съберат лекарствата.

Зъбите й тракаха, когато клекна до нея. Нямаше мантия, а одеялото, с което се намяташе, когато пътуваха, беше съвсем протрито. Тя натовари вързопите върху коня, занесе вода на По и продължи да трепери.

Катса се укори, че не е запазила кожите на убитите зайци.

Зарече се да осигури на Битърблу топла дреха. Сега детето бе поверено на нейните грижи и трябваше да мисли за всичко, за да оправдае саможертвата на По.