Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте кралства (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Graceling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Кристин Кашор. Даровита

Американска. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2013

ISBN: 978-954-357-246-5

История

  1. — Добавяне

Седемнайсета глава

Сутринта тя се събуди преди него. Тръгна покрай ручея, докато намери място, където се образуваше нещо по-голямо от локва, но по-малко от езерце. Изкъпа се, доколкото успя. Трепереше, ала студеният въздух и студената вода й бяха приятни; разбудиха я и я разсъниха. Опита се да разплете възлите в косата си и я обзе обичайното отчаяние. Скубеше и дърпаше, но пръстите й не намираха път през сплъстените кичури. Завърза ги на тила си, изсуши се и се облече. Върна се на полянката. Той се бе събудил и събираше торбите.

— Ще ми подстрижеш ли косата?

Той повдигна вежди.

— Да се дегизираш ли си решила?

— Не, просто косата ме подлудява и никога не съм я искала. По-удобно ще ми е без нея.

— Хмм… — той разгледа кълбото, събрано над врата й. — Изглежда като добре увито птиче гнездо — засмя се, забелязал гневния й поглед. — Ако наистина искаш, ще я отрежа, но едва ли ще останеш доволна от резултата. Защо не почакаш, докато стигнем гостилницата? Ще помолим жената на гостилничаря или някоя друга жена от града, а?

Катса въздъхна.

— Добре. Ще я изтърпя още един ден.

По се отдалечи по пътеката, откъдето току-що се бе върнала. Тя си нави одеялото и започна да товари вещите им на конете.

На юг пътят ставаше все по-тесен, а гората — по-гъста и по-тъмна. По водеше въпреки възраженията на Катса. Упрекна я, че когато тя е отпред, поемат с разумно темпо, но постепенно скоростта се увеличава и накрая неизменно препускат главоломно. Намираше за необходимо все някой да закриля коня й от ездачката му.

— Уж си загрижен за коня — подразни го Катса, когато спряха да напоят конете до потока близо пътя. — Според мен обаче просто не успяваш да ме догонваш.

Той се разсмя.

— Опитваш се да ме подлъжеш, но няма да стане.

— Между другото — продължи тя, — сетих се, че не сме тренирали откакто разкрих измамата ти, а ти обеща да не ме заблуждаваш повече.

— Да, откакто ме удари по брадичката, защото беше ядосана на Ранда.

Тя не успя да прикрие усмивката, която се разля по лицето й.

— Добре де… Ти ще водиш. Но не искаш ли да продължим да се упражняваме?

— Искам, разбира се. Тази вечер, да речем, ако спрем по светло.

Яздеха мълчаливо. Умът на Катса блуждаеше напосоки; улавяше се, че когато се замисли за По, се сепва и внимава да не мисли за нищо съществено. Беше се зарекла да не му позволява да разбере нищичко, опита ли се да се вмъкне неканен в главата й, докато яздят по тихата горска просека.

Хрумна й, че сигурно му е трудно да не се поддава на връхлитащите го усещания. Ами ако обмисля сложен въпрос, съсредоточен до немай-къде, и в този момент го обкръжи цяла тълпа? Или дори само един човек, който го наблюдава и смята очите му за странни, или се възхищава на пръстените му, или иска да купи коня му? Дали се разсейва, когато другите се прокраднат в ума му? Навярно е много тягостно!

После се запита дали ще успее да привлече вниманието му, без да изрича нито дума. Ако поиска да й помогне или да спрат, може ли да го повика мислено? Вероятно; той сигурно разбира, когато някой край него понечи да му каже нещо.

Погледна го как язди пред нея — с изправен гръб, стиснал уверено поводите и, както винаги, ръкавите на бялата му риза бяха набити до лакътя. После погледна дърветата, ушите на коня и земята отпред. Прочисти съзнанието си от всички мисли за По. За вечеря ще уловя гъска, рече си. Листата на дърветата започват да си сменят цвета. Времето е чудесно и прохладно.

Сетне, с всички сили, се съсредоточи върху тила на По и изкрещя мислено името му. Той дръпна юздата толкова рязко, че конят му изцвили, подхлъзна се и почти седна. Нейният кон едва не се блъсна в него. По изглеждаше уплашен до смърт и ядосан. Тя не успя да се сдържи и избухна в смях.

— Какво, в името на Лиенид, ти става? Да ме побъркаш от страх ли искаш? Не ти ли стига, че съсипваш коня си, та реши да унищожиш и моя?

Виждаше, че наистина е ядосан, но не можеше да спре да се смее.

— Прости ми, По. Опитвах се само да привлека вниманието ти.

— Никога ли не ти хрумва да започнеш по-полека? Ако ти кажа да наместиш керемидите по покрива ми, сигурно ще събориш къщата.

— О, По, не ми се сърди! — Тя заглуши смеха, напиращ в гърлото й. — Наистина, По, нямах представа, че ще те стресна толкова. Всъщност не предполагах, че ще те стресна. Дарбата ти не те ли предпазва?

Тя се разкашля и си придаде разкаяно изражение, което не би заблудило дори най-неумелия четец на мисли. Но наистина не го направи нарочно и той сигурно разбираше. Най-сетне присвитите му устни се отпуснаха и бегла усмивка заигра по лицето му.

— Погледни ме — помоли я той ненужно, защото усмивката му вече я бе уловила в капан. — Кажи мислено името ми, сякаш искаш да привлечеш вниманието ми. Но го кажи тихо! Все едно шепнеш.

Тя почака малко и после си помисли… По.

Той кимна.

— Това е достатъчно.

— Е, беше лесно.

— И, както забелязваш, не подплаши коня.

— Много смешно. Ще се упражняваме ли, докато яздим?

До края на деня тя го викаше мислено от време на време.

Всеки път той вдигаше ръка да й покаже, че е чул. Дори когато шепнеше. Реши да спре да го вика, защото явно се получаваше, а и за да го остави на мира. Той се обърна назад и й кимна. Беше разбрал. Яздеше зад него с ококорени очи, смаяна, че са провели цял разговор — донякъде — без да произнесат нито дума.

Лагеруваха край езеро, заобиколено от огромни съндърски дървета. Докато сваляха торбите от конете, Катса зърна гъска през тръстиките. Клатушкаше се по отсрещния бряг. По присви очи.

— Май наистина е гъска — кимна той. — Нямам нищо против да хапна бутче за вечеря.

Катса тръгна безшумно към птицата. Тя не я забелязваше. Реши да се промъкне току до нея и да й прекърши врата, както правеха готвачките в дворцовата кухня. Ала гъската я чу, закряка и се спусна към водата. Катса хукна след нея, но тя разпери силните си криле и политна. Катса подскочи и я улови. Свали я долу, право в езерото, удивена от размера й. Сборичка се във водата с огромната гъска, която пляскаше с криле, тракаше с клюн, мяташе се и риташе. Но само за миг. Защото ръцете й се сключиха около шията й и вратът й се прекърши, преди острият клюн да я клъвне.

Катса се обърна към брега и с изненада забеляза, че По я наблюдава зяпнал. От косата и от дрехите й се стичаше вода, но тя вдигна огромната птица да му я покаже.

— Пипнах я!

Той продължи да се взира в нея. Гърдите му се повдигаха и спускаха — очевидно бе дотичал набързо да й помогне в подводната битка. Потърка слепоочия.

— Катса! Какво правиш?

— Улових гъска!

— Защо не използва ножа? Посред езерото си. Подгизнала си.

— Нищо и никаква вода, какво толкова! И без друго беше време да си изпера дрехите.

— Катса…

— Исках да проверя дали мога — обясни тя. — Ами ако съм на път без оръжия и се наложи да си набавя храна?

— Нищо не ти пречеше да я застреляш с лък от лагера ни. Виждал съм колко си точна.

— Но сега знам, че мога и по този начин — отвърна простичко тя.

Той поклати глава и протегна ръка.

— Излизай от там, преди да настинеш. И ми дай гъската. Ще я оскубя, докато се преоблечеш.

— Никога не настивам — осведоми го тя, шляпайки към брега.

Той се засмя.

— О, Катса… Сигурен съм, че не настиваш. — Взе гъската. — Останаха ли ти сили за една битка? Да потренираме ли, докато вечерята ни се пече?

 

 

Сега схватката беше различна, защото знаеше истинските му преимущества. Осъзна, че подвеждащите движения са загуба на енергия. Бързата мисъл нямаше да й помогне; с хитрост нямаше да го победи. Единствените й предимства бяха скоростта и ожесточението. И след като беше наясно, лесно промени стратегията си. Не губеше време за изобретателни ходове. Просто го обсипваше с порой от силни удари. Той предусещаше къде се цели, вярно, но не издържаше на темпото й и не успяваше да я отблъсне достатъчно бързо. Боричкаха се, докато светлината изтляваше и падаше мрак. Той се предаваше и се изправяше, олюлявайки се. Смееше се и стенеше.

— Добра тренировка е за мен — прецени той, — но не виждам каква е ползата за теб. Освен задоволството, че ме смилаш на каша.

— Трябва да измислим нови упражнения — съгласи се тя. — Нещо, което поставя на изпитание Дарбите и на двама ни.

— Да продължим да се бием и след като се стъмни. Тогава ще сме по-равностойни.

Вярно беше. Нощното небе го обви — черно небе без луна и без звезди. Накрая Катса не виждаше нищо; различаваше смътно само очертанията на фигурата му. Удряше напосоки. Той разбра, че действа на сляпо и се постара да я обърка с движенията си. Защитаваше се по-умело. И ударите му станаха по-опасни.

Тя го спря.

— Толкова ли точно усещаш ръцете и краката ми?

— Ръце, крака и пръсти — отвърна той. — Ти бликаш от физическа енергия, Катса. Усещам я непрекъснато. Дори чувствата ти понякога изглеждат веществени.

Тя присви замислено вежди в мрака.

— Можеш ли да се биеш със завързани очи?

— Не съм опитвал, за да не събудя подозрения. Но, да, бих могъл. По-лесно ще ми бъде на гладка земя. Усещането ми за горската повърхност е прекалено мъгляво.

Тя се втренчи в него — черен силует на фона на още по-черно небе.

— Чудесно! Превъзходно! Завиждам ти. Трябва да се бием по-често нощем.

Той се засмя.

— Не е зле от време на време да съм в по-изгодно положение.

Счепкаха се отново, но и двамата се препънаха на паднал клон и По се приземи по гръб, наполовина потопен в езерото. Изправи се и изджапа на брега:

— Достатъчно се борихме в тъмницата. Да проверим ли дали се е изпекла гъската?

Гъската цвърчеше над огъня. Катса я бодна с ножа и месото се отдели от костите.

— Готова е — констатира тя. — Ще ти отрежа бутчето.

Погледна го. Той си събличаше мократа риза през главата. Катса се насили да изтрие всичко от ума си. Съзнанието й да заприлича на неизписан лист хартия, на беззвездно небе. Той приклекна пред огъня. Изтри водата от голите си ръце и изтръска капките по пръстите си в пламъците. Тя се взираше в гъската и режеше старателно бутчето. Представяше си най-безизразното изражение на най-безизразното лице на света. Нощта беше хладна; помисли си за това. Гъската щеше да е вкусна; добре би било да изядат възможно най-много, за да не я похабят; замисли се и за това.

— Дано си гладен. Не искам гъската да отиде на вятъра.

— Гладен съм като вълк.

Явно смяташе да вечеря без риза, докато огънят го изсуши. Забеляза някакъв знак върху ръката му, пое си дъх и си представи празна книга с чисто бели страници. Ала същият знак върху другата му ръка привлече вниманието й и любопитството й надделя. Огледа ръцете му с присвити очи. Какво толкова? Нормално беше да се заинтригува от изображенията върху ръцете му. Тъмни, дебели обръчи като панделки над лактите му, на мястото, където свършват мускулите на рамото му и започват мускулите на ръката. Кръговете представляваха сложни плетеници, навярно разноцветни. Трудно беше да се каже на светлината на огъня.

— Лиенидско украшение — обясни той. — Като халките в ушите ми.

— Но какво е? — попита тя. — Боя ли е?

— Нещо такова.

— И не се отмива?

— Отмива се след много години.

Той бръкна в торбата си и извади суха риза. Надяна я през главата и Катса си представи обширно заснежено поле. Въздъхна облекчено и му подаде бутчето.

— Лиенидите обичат украшенията — добави той.

— Жените рисуват ли си знаци?

— Не, само мъжете.

— Дори обикновените мъже?

— Велики морета! Не! Как ти хрумна, Катса? Не мислиш ли, че щях да я спомена?

Той се разсмя с пълно гърло, а тя изсумтя.

— Не знам какво разкриваш за себе си и какво криеш, По.

— Украшението е предназначено за бъдещата ми съпруга.

— За кого ще се ожениш?

Той сви рамене.

— Досега не съм си представял, че е възможно да се оженя.

Тя заобиколи огъня, застана до него и си отряза второто бутче. Върна се от другата страна на огъня и седна.

— Ами замъкът и земите ти? Не трябва ли да оставиш наследник?

Той отново сви рамене.

— Замъкът и земите ми не са достатъчна причина да се обвържа с човек, с когото не искам да се обвързвам. Добре ми е и сам.

Катса се изненада.

— Очаквах да си по… по-общителен, когато си на родна земя.

— В Лиенид се старая да не страня от светския живот, но това е само преструвка, Катса. Винаги е преструвка. Мъчително е да крия Дарбата си, особено от семейството си. Когато съм в града на татко, част от мен брои дните, докато отново тръгна на път. Или докато се завърна в замъка ми, където ме оставят на спокойствие.

Разбираше го прекрасно.

— Сигурно трябва да си избереш съпруга, за която да си сигурен, че можеш да довериш истината за Дарбата си.

Той се изсмя рязко.

— Да. Съпругата ми трябва да отговаря на куп невъзможни изисквания. — Хвърли кокала от бутчето в огъня и си отряза ново парче от гъската. Започна да духа горещото месо. — А ти, Катса? Разби сърцето на Гидън, нали?

Само при споменаването на името му я обзе раздразнение.

— Гидън! Наистина ли не разбираш защо не искам да се омъжа за него?

— Готов съм да изредя хиляди причини, но не знам какво мислиш ти.

— Дори да исках да се омъжа, нямаше да е за Гидън — отсече Катса. — Аз обаче няма да се омъжа. За никого. Интересно как така не си чул слуховете. Доста се застоя в двореца на Ранда.

— О, чух ги. Но чух и друго — че си безмозъчен главорез, когото Ранда върти на малкия си пръст, а това се оказа далеч от истината.

Тя се усмихна и хвърли оглозгания кокал в огъня. Един от конете изпръхтя. Някакво дребно създание цопна във водата. Катса неочаквано се почувства стоплена, доволна и сита.

— Веднъж с Рафин обсъждахме дали да не се оженим — подхвана тя. — Понеже той не изгаря от желание да вземе някоя благородничка, която мисли само за короната и за богатството. А той, разбира се, трябва да се ожени, няма избор. Да му стана съпруга, изглежда лесно разрешение на проблема. Спогаждаме се, аз няма да му преча да се занимава с експериментите си, той няма да ме спира да работя за Съвета.

Представи си Рафин, приведен над книгите и стъклениците си. Навярно дори сега с Бан разискваха поредния експеримент. Докато се върне в двореца, сигурно щеше да е женен за някоя дама. Той щеше да е женен, а нея да я няма, за да си поговорят, да сподели с него мислите си, ако той пожелае, както винаги, да ги чуе.

— Накрая — продължи тя — се отказахме. Посмяхме се добре, защото аз така и не успях да приема въпроса на сериозно. Не желая да съм кралица. Освен това не искам деца, а Рафин трябва да остави наследник. Не искам и да се обвързвам с другиго. Дори с Рафин. — Тя се взря с присвити очи в огъня. Замислена за братовчед си, натоварен с толкова тежка отговорност. — Надявам се да се влюби в някоя жена, която ще пожелае да стане кралица и майка. Така ще е най-добре за него. Някоя жена, която иска цял рояк дечица.

По наклони глава.

— Не харесваш ли децата?

— Харесвам децата. Просто не искам да имам мои. Не искам да съм майка. Не мога да го обясня.

Спомни си как Гидън я уверяваше, че това ще се промени. Сякаш познава сърцето й, сякаш разбира поне мъничко сърцето й. Захвърли още един кокал в огъня и си отряда ново парче месо от гъската. Усети, че По я гледа и му се намръщи.

— Какво има? — попита я той. — Доколкото знам, не съм те ядосал.

Тя се усмихна.

— Помислих си колко непоносима съпруга щях да съм за Гидън. Питам се дали щеше да ме разбере, ако засадя леха с морско биле в градината му. Или щеше да ме сметне за очарователна домошарка?

— Какво е морско биле? — учуди се По.

— Сигурно в Лиенид го наричате другояче. Дребно лилаво цвете. Когато ядат листата му, жените не забременяват.

Увиха се в одеялата и се сгушиха до гаснещия огън. По се прозя блажено, но Катса не се чувстваше изморена. Сети се нещо, ала не искаше да го разбужда, ако заспива.

— Какво има, Катса? Буден съм.

Запита се дали някога ще свикне с това.

— Питах се дали мога да те събудя — отвърна тя, — като те повикам мислено.

— Не знам. Дарбата ми не действа, докато спя, но ако съм в опасност или някой приближава, винаги се събуждам. Опитай — прозя се отново той, — щом се налага.

— Някоя друга нощ, когато не си толкова уморен.

— Никога ли не се изморяваш, Катса?

— Сигурно се изморявам — тя не се сети за конкретен пример.

— Знаеш ли историята на крал Лек от Монсий?

— Не знаех, че има история.

— Има. Датира от много години и трябва да я знаеш, щом пътуваш към кралството му. Ще ти я разкажа, за да те приспя.

Той се обърна по гръб. Тя легна на една страна и се взря в профила му, очертан в светлината на гаснещия огън.

— Кралят и кралицата на Монсий били много благодушни хора. Не се славели като велики държавници, но имали мъдри съветници и управлявали поданиците си по-милосърдно, отколкото днес някой е способен да си представи. Само че били бездетни. Това не ги радвало, Катса, както би радвало теб. Отчаяно се надявали да им се роди дете, за да оставят наследник, а и просто защото искали дете както повечето хора, предполагам. Веднъж едно дете дошло в двореца. Красиво момче на тринайсетина години, с будно лице и превръзка върху едното око. Изгубило го преди години. Не обяснило откъде идва, кои са родителите му и какво се е случило с окото му. Просто дошло в двореца, просело и разказвало истории срещу храна и пари. Прислужниците го приютили, защото разказвало чудни истории — вълшебни притчи за място отвъд седемте кралства, където във въздуха и морето се носели чудовища, и цели армии изскачали от планинските пещери, а хората не приличали на нас. Кралят и кралицата чули за него. Завели го при тях да им разкаже историите си. Момчето ги очаровало от пръв поглед. Съжалили го, защото било бедно, самотно и осакатено. Започнали да го канят на трапезата си или в стаите си вечер; търсели го, когато се прибирали след дълго пътешествие. Отнасяли се с него като с благородник; образовали го, научили го да язди и да се сражава. Грижели се за момчето като за собствено дете. Когато момчето навършило шестнайсет, а кралят и кралицата все още нямали свое дете, кралят направил нещо необичайно. Посочил момчето за свой наследник.

— Макар да не знаели нищо за миналото му?

— Макар да не знаели нищо за миналото му. Тук историята става още по-интересна, Катса. Седмица след като кралят обявил момчето за свой наследник, кралят и кралицата заболели и се споминали. Двамата им най-доверени съветници се хвърлили от отчаяние в реката. Или поне така гласи историята. Не знам дали някой ги е видял.

Катса се подпря на лакът и го погледна втренчено.

— Странно ли ти се струва? — попита той. — На мен винаги ми е изглеждало странно. Но народът на Монсий никога не се усъмнил, а всички от семейството ми, които са срещали Лек, ме намират за мнителен. Лек бил изключително обаятелен, дори превръзката на окото му отивала. Казват, че тъгувал искрено за краля и кралицата и нямало начин да има нещо общо със смъртта им.

— Не бях чувала тази история — каза Катса. — Дори не знаех, че Лек е едноок. Виждал ли си го?

— Не. Но имам чувството, че няма да го харесам. Въпреки славата му на закрилник на беззащитните и безпомощните. — По се прозя и легна настрани. — Е, ако нещата се развият, както очаквам, скоро ще разберем дали ще го харесаме. Лека нощ, Катса. Утре ще стигнем гостилницата.

Катса затвори очи и се вслуша в равномерното му дишане. Трудно й беше да съвмести тази история с безупречната слава на крал Лек. Ала навярно беше невинен. Сигурно имаше някакво правдоподобно обяснение.

Зачуди се как ли ще ги посрещнат в гостилницата и дали ще извадят късмет да се натъкнат на човек, от когото да научат каквото ги интересува. Вслуша се в плискането на езерото и в шумоленето на вятъра в тревите.

Когато реши, че По е заспал, произнесе името му тихо, на глас. Той не помръдна. Изрече името му на ум, като шепот. Той отново не помръдна и продължи да диша равномерно.

Беше заспал.

Катса въздъхна.

Беше най-голямата глупачка в седемте кралства.

Защо, след като се биеше с него почти всеки ден и познаваше всяка част от тялото му; защо, след като бе лежала върху него, беше се търкаляла с него по земята и навярно би разпознала допира на ръката му по-добре, отколкото някоя жена би разпознала прегръдката на съпруга си, голите му ръце и рамене я смущаваха толкова? Беше виждала хиляди мъже без ризи — в залата за тренировки и когато пътуваха с Гидън и Ол. Рафин буквално се разсъбличаше пред нея, дотолкова бяха свикнали един с друг. Беше същото като с очите му. Когато не се биеха, тялото на По й въздействаше като очите му.

Дишането му се промени и мислите й застинаха. След миг той задиша спокойно.

Нямаше да е лесно с По. Нищо с него не беше лесно. Но той й беше приятел и щеше да пътешества с него. Щеше да му помогне да разкрие похитителя на дядо Тийлиф. И на всяка цена щеше да внимава повече да не го събаря в езера.

Сега беше време да заспи. Обърна се с гръб към него и с усилие на волята застави съзнанието си да затвори очи.