Кристин Кашор
Даровита (14)

Тринайсета глава

Не за пръв път оставаше с такова чувство. Имаше нещо особено у него. Долавяше мислите й, преди тя да ги изрази. Поглеждаше я от другия край на масата и разбираше, че е ядосана и защо; или че го намира за красив.

Рафин й беше казал, че е невъзприемчива. По беше възприемчив. И разговорлив. Сигурно затова се спогаждаха добре. Не се налагаше, да му обяснява подробно, а той разсейваше недоразуменията й, без да се налага да го разпитва. С никой друг не общуваше толкова непринудено. Не беше свикнала да има приятели.

Размишляваше, докато конете ги отнасяха на запад. Възвишенията постепенно се слегнаха и се превърнаха в тревисти поляни; удоволствието да препуска по равните ливади я погълна. Гидън сияеше — това беше неговата земя. Щяха да посетят имението му, защото се бяха отправили към съседното. Щяха да пренощуват в крепостта му — първо на отиване, а после на връщане. Гидън яздеше нетърпеливо и бързо и макар Катса да се чувстваше неловко в компанията му, този път нямаше основания да се оплаква от скоростта им.

— Неприятно е, нали? — попита Ол, когато спряха да отдъхнат по пладне. — Че кралят те изпраща да накажеш съседа ти?

— Да — съгласи се Гидън. — Лорд Елис е добър съсед. Недоумявам как е дръзнал да си навлече гнева на Ранда.

— Защитава дъщерите си — уточни Ол. — Никой не може да го вини за това. Лош късмет е, че така предизвиква краля.

Ранда бе сключил сделка с нандърски лорд. Лордът не си намирал съпруга, защото имението му било в южните предели на Централен Нандър, точно на пътя на уестърските и естилските разбойнически шайки. Опасно място, особено за жена. Уединено и с малобройна прислуга, защото разбойниците постоянно избивали и отвличали хората. От отчаяние лордът бил готов да се откаже от зестрата на съпругата си. Крал Ранда предложил да му намери невяста при условие, че получи зестрата й.

Лорд Елис имал две пораснали дъщери. Две дъщери и две изкусителни зестри. Ранда наредил на Елис да прецени коя от двете да изпрати за съпруга на нандърския лорд. „Избери по-силната духом“, посъветвал го той, „защото бъдещият й дом не е за малодушни“.

Лорд Елис отказал да избере. „И двете ми дъщери са силни духом“, написал на краля, „но няма да изпратя никоя в нандърската пустош. Кралят е могъщ, но мисля, че е склонен да уреди неподходящ брак заради собствена облага“.

Катса ахна, когато Рафин й разкри какво гласи писмото на лорд Елис. Лордът беше храбър мъж, достоен противник на Ранда. Ранда искаше Гидън да поговори с него, а ако думите ударят на камък, Катса да го нарани в присъствието на дъщерите му, та някоя да се застъпи за баща си и да се съгласи да се омъжи за нандърския лорд. Ранда им нареди да се върнат в двореца с едната дъщеря и със зестрата й.

— Тежка задача ни възлага — въздъхна Ол. — Дори Елис да не ти беше съсед, пак е тежка.

— Да — съгласи се Гидън, — но не виждам възможност да заобиколим волята му.

Седяха върху гладка скала и ядяха хляб и плодове. Катса наблюдаваше високата трева около тях. Вятърът връхлиташе върху нея и я привеждаше ту на една, ту на друга страна. Тя полягаше надолу и пак се надигаше. Течеше като вода.

— Така ли изглежда морето? — попита Катса и двамата я изгледаха изненадано. — Като тази трева ли се движи морето?

— Да, милейди, донякъде бушува така — отговори Ол. — Но бучи и е сиво и студено.

— Искам да видя морето — въздъхна тя.

Гидън я изгледа стъписано.

— Какво? Нещо странно ли казах?

— Странно е, че го казваш ти. — Той поклати глава. Събра хляба и плодовете и стана. — Лиенидският боец ти пълни главата с романтични небивалици — додаде и яхна коня си.

Тя се престори, че не го е чула, за да не се налага да мисли за романтичните му идеи и за ревността му. Препусна главоломно по поляните и си представи, че язди през море.

 

 

По-трудно й се удаваше да се преструва, че не забелязва Гидън, когато стигнаха замъка му. Стените бяха високи, сиви и здрави. Прислужниците се стълпиха в слънчевия двор да посрещнат господаря си и да му се поклонят. Той ги поздравяваше по име и ги разпитваше за житото в хамбарите, за крепостта, за моста, който се нуждаел от поправка. Тук той беше крал и тя виждаше колко удобно се чувства в тази роля и колко радостно го посрещат прислужниците му.

Държаха се извънредно любезно с Катса винаги когато посещаваше в замъка му. Питаха я дали се нуждае от нещо, палеха й камината и й носеха вода да се изкъпе. Покланяха й се, когато се разминаваха в коридорите. Никъде другаде не се отнасяха така с нея, дори в собствения й дом. Сега се сети, че Гидън, разбира се, им е наредил изрично да я почитат като дама — да не се страхуват от нея, а ако се страхуват, да не го показват. Гидън го беше направил за нея. Осъзна, че прислужниците му сигурно я смятат за своя бъдеща господарка. Щом целият дворец бе наясно с чувствата на Гидън, слугите му несъмнено също се бяха досетили.

Сега обаче тя беше на тръни тук, защото знаеше какви са очакванията им. Вероятно щеше да им олекне, разберат ли, че няма да се омъжи за Гидън. Ще си отдъхнат, ще се усмихнат и ще се подготвят да приветстват приветливата мила дама, която господарят им ще си избере след нея. Но ако все пак таяха надежди желанието на лорда им да се сбъдне?

Увлечението на Гидън я объркваше. Недоумяваше как е възможно да се влюби толкова глупаво в нея и дълбоко в себе си продължаваше да се съмнява, че е вярно.

Ол ставаше все по-мрачен.

— Кралят ни принуждава да постъпим жестоко — разсъждаваше на глас той, докато тримата вечеряха в личната трапезария на Гидън, а край тях се въртяха двама слуги. — Не помня да ни е възлагал по-жестока задача.

— Възлагал ни е — възрази Гидън — и сме я изпълнявали. И никога не съм те чувал да се оплакваш.

— Просто… — Ол млъкна и се взря разсеяно в стените на трапезарията, покрити с пищни гоблени в червено и златисто. — Просто ми се струва, че Съветът не би одобрил тази задача. Би изпратил някого да защити дъщерите. Да ги защити от нас.

Гидън набоде картофи с вилицата си и задъвка. Обмисли думите на Ол.

— Няма как да работим за Съвета, ако не изпълняваме нарежданията на Ранда — напомни му той. — Няма да помогнем на никого, ако ни заключат в тъмницата.

— Да — съгласи се Ол, — но въпреки това ми изглежда неправилно.

В края на вечерята лицето на Гидън също заприлича на тъмен облак. Катса наблюдаваше сбръчканото чело на Ол и нещастните му очи. Гледаше как Гидън се храни, а ножът му отразява златистите и червените отблясъци от стените. Говореше тихо и въздишаше. И двамата въздишаха — Гидън и Ол — докато дъвчеха и разговаряха.

Не искаха да се подчинят на Ранда. Докато ги наблюдаваше и слушаше, умът на Катса лека-полека заблужда напосоки, търсейки начин да заобиколят заповедта на краля.

По й бе казал, че има право да откаже на Ранда. Да, вярно, Ранда не бе в състояние да я накаже така, както би могъл да накаже Гидън и Ол. Как всъщност би излял гнева си? Ще изпрати цялата си армия, да речем, да я залови и да я залости в тъмницата? Ще я убие? Не в битка, но с отрова например, на някоя вечеря. Сметнеше ли, че Катса го застрашава или не му е полезна, безспорно щеше да я хвърли в затвора или да я убие.

Ами ако гневът му, когато се върне в двореца без дъщерята на Елис, възпламени нейната ярост? Както ще стане, ако се изправи пред Ранда и усети гнева в пръстите си и не успее да го сдържи? Какво ще направи?

Нямаше значение. На другата сутрин се събуди в удобното легло в замъка на Гидън с ясната мисъл, че няма значение нито какво ще й стори Ранда, нито какво тя ще стори на Ранда. Ако днес нарани лорд Елис пряко волята си, но както иска кралят, яростта й ще избухне. Усещаше я как се надига. Яростта й, ако причини страдание на лорд Елис, щеше да е също тъй гибелна, както ако го пощади и Ранда реши да й отмъсти. Не биваше да измъчва мъж, който се опитва да защити децата си.

Не знаеше какво ще последва. Но знаеше, че днес няма да причинява болка на никого. Отметна завивките и се съсредоточи върху настоящето.

Гидън и Ол подготвяха унило торбите и конете.

— Възможно е да го придумаме — отрони колебливо Гидън.

— Хмм… — Ол не успя да измисли нищо повече в отговор.

Замъкът на Елис се намираше на няколко часа езда. Пристигнаха и икономът ги въведе в голяма библиотека, където Елис пишеше нещо зад бюрото. Пълните с книги рафтове се издигаха толкова нависоко, че за да ги стигат, бяха подпрели върху тях стълби от изящно тъмно дърво. При влизането им лорд Елис се изправи и ги погледна дръзко с вирната брадичка. Беше дребен мъж с четинеста черна коса; тънките му пръсти лежаха разперени върху плота на писалището.

— Знам защо си дошъл, Гидън — посрещна ги той.

Гидън прочисти смутено гърло.

— Искаме да говорим с теб, Елис, и с дъщерите ти.

— Компанията ви не е подходяща за дъщерите ми — отвърна Елис и стрелна с поглед Катса.

Не трепна, когато срещна очите й, и тя го поздрави мислено.

Време беше да действа. Преброи трима прислужници. Стояха с изопнати гърбове до стената.

— Лорд Елис. Ако искате слугите ви да са в безопасност, отпратете ги навън — посъветва го тя.

Гидън се втренчи изненадано в нея, защото обикновено не постъпваха така.

— Катса…

— Не ми губете времето, лорд Елис — прекъсна го тя. — В противен случай ще ги отстраня аз.

Лорд Елис посочи вратата на хората си.

— Вървете — нареди им той. — Не позволявайте на никого да влиза. Заловете се със задачите си.

Най-вероятно задачата им се състоеше незабавно да отведат дъщерите далеч от имението, ако изобщо бяха тук. Лорд Елис изглеждаше предвидлив човек. Вратата се затвори и Катса вдигна ръка да смълчи Гидън. Той я изгледа ядно, но тя не му обърна внимание.

— Лорд Елис, кралят иска да ви убедим да изпратите една от дъщерите си в Нандър. Няма да успеем, предполагам.

Лордът я наблюдаваше с вкаменено лице, вперил очи в нейните.

— Правилно.

Катса кимна.

— Ясно. В случай, че думите ни отидат нахалост, Ранда ми нареди да ви подложа на мъчения, докато някоя от дъщерите ви не приеме да се омъжи за ландърския лорд.

Лицето на Елис не трепна.

— Предвиждах го.

— Какво правиш, Катса? — попита я шепнешком Гидън.

— Кралят… — продължи Катса и кръвта нахлу с такава сила в лицето й, че се наложи да се подпре върху писалището, — понякога кралят е справедлив. В този случай обаче не е. Иска да пречупи волята ви. Но не го прави лично. Възлага задачата на мен. А аз… — внезапно Катса усети прилив на сили; отблъсна се от писалището и изправи гръб, — аз няма да изпълня заповедта му. Няма да принудя нито вас, нито дъщерите ви да му се подчините. Милорд, свободен сте да постъпите както желаете.

В стаята се възцари мълчание. Елис зяпна от удивление и се облегна тежко върху писалището, сякаш досега го е крепила опасността, а липсата й го е омаломощила. Гидън, изгубил дар слово, бе затаил дъх. Ол, застанал встрани, я наблюдаваше с умилено, загрижено лице.

— Изненадан съм, милейди — продума най-сетне лорд Елис. — Благодаря би, милейди. Всъщност думите са безсилни да изразят признателността ми.

Катса не смяташе, че е редно да й благодарят, задето не причинява болка. Да доставяш радост е похвално, да причиняваш болка — противно. Да не пораждаш нито едното, нито другото е нищо, а нищото не предизвиква благодарност.

— Не ми дължите признателност — отсече тя. — Опасявам се, че неприятностите ви с Ранда няма да приключат.

— Катса… — обади се Ол. — Сигурна ли си, че искаш да постъпиш така?

— Помисли ли какво ще ти стори Ранда? — додаде Гидън.

— Каквото и да направиш — увери я Ол, — ние ще те подкрепим.

— Не — възрази Катса. — Няма да ме подкрепяте. Сама ще понеса отговорността. Ранда трябва да остане с впечатлението, че с Гидън сте се опитали да ме принудите да изпълня заповедта му, но не сте успели.

Почуди се дали ще се наложи да ги нарани, за да изглежда по-убедително.

— Но ние също не искахме да изпълним нареждането му — уточни Гидън. — Нашите думи те тласнаха да вземеш това решение. Нямаме право да наблюдаваме безучастно как…

— Разбере ли, че не сте се подчинили — подхвана назидателно Катса, — ще ви хвърли в затвора или ще ви убие. Мен не може да ме нарани. Дори всичките му стражи не са способни да ме заловят. А дори да ме заловят, на мен не разчита цяло домакинство, както на теб, Гидън, и нямам съпруга като теб, Ол.

Гидън я изгледа мрачно. Отвори уста да проговори, но Катса го прекъсна.

— Отидете ли в затвора, на никого няма да сте от полза. Рафин се нуждае от вас. Аз също ще се нуждая от вас, където и да съм.

Гидън се опита да продума.

— Няма…

Налагаше се да го принуди да проумее. Да му отвори очите на всяка цена. Стовари юмрук върху писалището и документите отхвръкнаха на пода.

— Ще убия краля! — извика тя. — Ще убия краля, ако откажете да ме послушате. Това е мой и само мой бунт. Не се ли съгласите, кълна се в Дарбата си, ще убия краля.

Не знаеше дали ще го направи. Но знаеше, че се е развилняла достатъчно, за да й повярват. Обърна се към Ол.

— Кажи, че си съгласен.

Ол прочисти гърло.

— Ще бъде както искаш, милейди.

Погледна Гидън.

— Това не ми харесва — промърмори той.

— Гидън…

— Както кажеш… — примири се той и впи очи в пода със зачервено, сърдито лице.

Катса се обърна отново към Елис.

— Лорд Елис, ако Ранда научи, че капитан Ол или лорд Гидън са се съгласили доброволно, ще разбера кой е издайникът. Ще те убия. Ще убия дъщерите ви. Разбирате ли?

— Разбирам, милейди — отвърна Елис. — И ви благодаря още веднъж.

Нещо заседна в гърлото й при тази повторна благодарност, след като го бе заплашила толкова свирепо. Когато си чудовище, помисли си, те хвалят и ти благодарят, понеже не се държиш като чудовище. Копнееше да не постъпва жестоко, без да предизвиква възхищение.

— А сега, в тази стая, само ние четиримата ще обмислим подробно какво ще твърдим, че се е случило днес — заключи тя.

 

 

Вечеряха в трапезарията на Гидън, в замъка на Гидън, както предишната нощ. Гидън й позволи да пореже врата му с нож, а Ол — да насини лицето му. Щеше да го направи и без позволение, защото знаеше, че няма да убедят Ранда без доказателства за схватка. Ол и Гидън обаче прозряха далновидността й или се досетиха, че тя ще го направи със или без съгласието им. Оставиха се смело в ръцете й. Не й беше приятно, но се постара да им причини възможно най-малко болка.

Не разговаряха кой знае колко на масата. Катса чупеше хляб, дъвчеше и преглъщаше. Взираше се в ножа и вилицата. Взираше се в сребърния стакан.

— Естилският лорд… — отрони и мъжете отлепиха очи от чиниите си. — Лордът, който беше отсякъл повече дървета от гората на Ранда. Помните ли го?

Те кимнаха.

— Не го нараних — продължи тя. — Ударих го и изгуби съзнание, но е невредим. — Остави вилицата и ножа и погледна първо Гидън, а после — Ол. — Не събрах сили да го нараня. Той възмезди простъпката си със злато. Сърце не ми даде да го осакатя.

Известно време те я гледаха мълчаливо. Гидън сведе очи към чинията си. Ол прочисти гърло.

— Навярно работата за Съвета изважда наяве по-добрата ни природа — предположи той.

Катса взе вилицата и ножа и замислено отряза парче от печеното овнешко. Познаваше природата си. Разпознаваше я тутакси, щом застанеше лице в лице с нея — чудовище със зелено и синьо око, с вълча, озъбена муцуна. Свиреп звяр, изливащ необуздания си гняв върху приятелите си, убиец, служещ като отдушник на кралската ярост.

Странен беше този звяр обаче, защото под повърхността му дремеха страх и негодувание от собствената му жестокост. Кореше се, че причинява болка. А понякога сърцето му въставаше срещу жестокостта.

Чудовище, което понякога отказваше да се държи като чудовище. Ако чудовището спре да се държи като чудовище, престава ли да е чудовище? Превръща ли се в нещо друго?

Навярно изобщо не познаваше природата си.

На тази вечеря в замъка на Гидън я гнетяха твърде много въпроси, въпроси без отговори. Прииска й се да е с Рафин или с По, вместо с Ол и с Гидън; те щяха да й отговорят, да й обяснят.

Не биваше да използва Дарбата си, когато е разгневена. В това се състоеше същината на борбата, която водеше с природата си.

* * *

След вечерята Катса отиде на стрелбището. Надяваше се глухото тупкане на стрелите, забиващи се в мишените, да я успокои. Но той дойде при нея.

Копнееше да остане сама. Ала щом Гидън излезе от сенките, висок и притихнал, й се прииска да е в огромна, препълнена с хора зала. Прииска й се дори да е във вихъра на празненство, в рокля и с ужасни обувки. Да танцува на бал. Все едно къде, но не и сама с Гидън, където няма кой да ги прекъсне.

— Стреляш в тъмното — отбеляза Гидън.

Тя свали лъка. Реши, че отново я критикува.

— Да — отвърна, защото друг отговор не й хрумна.

— И в тъмното ли си точна както на светло?

— Да.

Той се усмихна, което я разтревожи. Досети се какво я чака, щом е решил да се държи мило. Предпочиташе да е арогантен, хаплив и троснат, когато са сами.

— За всичко те бива, Катса.

— Глупости!

Но той упорито отказваше да спори. Усмихна се отново и се подпря на дървения парапет, между нейната мишена и другите.

— Какво очакваш да стане утре в двореца на Ранда?

— Наистина не знам — призна Катса. — Ранда ще се ядоса много.

— Не ми харесва, че ме защитаваш от гнева му. Никак не ми харесва.

— Съжалявам, Гидън. Съжалявам и за раната на врата ти. Да се върнем ли в замъка?

Тя свали колчана през глава и го остави на земята. Той я наблюдаваше мълчаливо и в гърдите й се надигна паника.

— Аз трябва да те защитавам — заяви той.

— Не си в състояние да ме защитиш от краля. Ще бъде гибелна и безполезна загуба на сили. Да се прибираме в замъка!

— Омъжи се за мен — предложи той — и бракът ни ще те пази.

Е, каза го, както предрече По, и думите я халосаха като юмручните удари на лиенида в корема й. Не знаеше накъде да гледа; не я свърташе на едно място. Вдигна ръка към главата си, после улови парапета. Наложи си да се съсредоточи.

— Бракът ни няма да ме опази — възрази тя. — Ранда няма да ме помилва само защото съм се омъжила.

— Но ще бъде по-снизходителен — предположи Гидън. — Бракът ни ще му предостави изход от положението. За него ще е опасно да се опита да те накаже и той го разбира. Съобщим ли, че ще се женим, ще му дадем повод да ни изпрати далеч от двореца. Ще ни изпрати тук, където той няма да се мярка пред очите ти, а ти — пред неговите. И поне привидно няма да си развалите отношенията.

И тя щеше да е омъжена. Съпруга на Гидън, господарка на дома му. Щеше да развлича проклетите му гости. Да наема и освобождава прислужници в зависимост от уменията им да пекат кейкове и тем подобни глупости. Да му ражда деца, да си стои у дома и да ги обича. Ще ляга до него нощем — в леглото на Гидън, на мъж, който приема една драскотина върху лицето й като лична обида. Мъж, който се смята за неин закрилник, въпреки че може да го надвие с клечка за зъби срещу неговата сабя.

Задиша дълбоко, за да прогони гнева. Той беше приятел и предан сподвижник на Съвета. Не биваше да изрича гласно мислите си. Спомни си съвета на Рафин.

— Гидън, не си ли чувал, че не възнамерявам да се омъжвам?

— Но не би отблъснала подходящ кандидат, нали? Освен това ще разрешиш проблема си с краля.

— Гидън.

Стоеше пред нея със спокойно лице, с топли очи. Толкова самоуверен. Не си представяше, че е възможно да му откаже. И навярно имаше право. Навярно никоя друга жена не би му отказала.

— Гидън, трябва ти съпруга, която ще ти роди деца. Аз никога не съм искала деца. Избери си жена, която иска бебета.

— Ти не си противоестествена жена, Катса. Другите жени не умеят да се бият като теб, но не са толкова различни. Ще поискаш бебета. Сигурен съм.

Катса не подозираше, че толкова скоро ще й се открие възможност да упражни уменията си да се владее. Заслужавате да го ступа хубавичко, да избие самонадеяността от главата му и да я изравни със земята, където и е мястото.

— Не мога да се омъжа за теб, Гидън. Няма нищо общо с теб. Аз съм причината. Няма да се омъжвам. За никого. И няма да раждам деца на никого.

Той се сепна и изражението му се промени. Познаваше това изражение — язвителната усмивка и искриците в очите. Запояваше да я чува.

— Добре ли премисли, Катса? Не ми се вярва някога да получиш по-добро предложение.

— Няма нищо общо с теб, Гидън — повтори тя. — Аз съм причината.

— Да не би да си въобразяваш, че някой друг ще се заинтересува от убийца?

— Гидън…

— Надявам се лиенидът да ти поиска ръката. — Той я посочи с подигравателно изражение. — Предпочиташ него, защото е принц, а аз съм само лорд.

Катса разпери ръце.

— Гидън, що за безочливо…

— Няма да ти поиска ръката — продължи той. — А ако ти предложи да се омъжиш за него, ще бъдеш глупачка да приемеш. На него може да се разчита кажи-речи колкото на Мургон…

— Гидън, уверявам те…

— Освен това е непочтен — добави Гидън. — Мъж, който се бие с теб като него, е презрян използвач и главорез.

Тя застина. Втренчи се в Гидън, без да забелязва как размахва ръце във въздуха с присвити устни. Виждаше По, седнал върху пода надалата за тренировки и го чуваше да произнася същите думи. Преди Гидън да ги е изрекъл.

— Гидън. Казвал ли си това на По?

— Катса, никога не съм разговарял с него в твое отсъствие.

— А на друг? Казвал ли си го на друг?

— Не, разбира се. Да не мислиш, че си губя времето…

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Какво значение има? Ако ме попита, няма да се уплаша да му кажа какво мисля за него.

Тя се втренчи в Гидън, изумена, беззащитна срещу прозрението, което капка по капка изпълваше ума й. Притисна гърло с длан. Въздухът не и стигаше. Зададе въпроса, който усещаше, че трябва да зададе, и се присви, готова за отговора, който знаеше, че ще получи.

— Мислил ли си го преди? В негово присъствие?

— Че не му се доверявам и го смятам за използвач и главорез? Мисля си го всеки път, когато го погледна.

Гидън буквално съскаше, но Катса не забеляза. Коленичи и остави лъка на земята, бавно, съсредоточено. Изправи се и му обърна гръб. Тръгна полека, стъпка по стъпка. Вдишваше и издишваше и гледаше право напред.

— Страхуваш се да не го обидя — извика Гидън след нея. — Да не разсърдя безценния ти лиенидски принц. Навярно трябва да му кажа какво мисля. Така ще си замине по-бързо.

Тя не слушаше, не чуваше. Шумотевицата в главата й заглушаваше всичко. Той бе прочел мислите на Гидън. И нейните. Знаеше ги. Когато се ядосваше, когато одобряваше. И не само тогава. Ала умът й крещеше твърде гръмко и й пречеше да си спомни.

Смяташе го за боец, само за боец. Наивно се дивеше на възприемчивостта му. Възхищаваше му се.

Тя да се възхищава на четец на мисли!

Довери му се. Довери му се, а не биваше. Той я беше заблудил, представяйки превратно Дарбата си. Беше я излъгал.