Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (3)

3

Още отпреди раждането на Тео родителите му работеха заедно в малка правна кантора, която се казваше „Буун и Буун“. Тя се намираше в ремонтирана стара сграда на тиха сенчеста улица с подобни офиси, само на няколко пресечки от центъра на Стратънбърг. При хубаво време човек често можеше да види адвокатите да крачат по тротоарите на Парк Стрийт с куфарчета в ръка на отиване или на връщане от съда, който беше само на десетина минути. А през обедната почивка по улицата вървяха групи адвокати, счетоводители и архитекти, които разговаряха и се смееха, запътили се към близките заведения. Секретарки и правни помощници често крачеха забързано да носят важни документи в други кантори или в съда.

Децата на велосипеди не бяха често срещана гледка, не и на Парк Стрийт. Всеки делничен следобед обаче поне едно дете профучаваше оттук на колело — Тео.

Доколкото му беше известно, той беше единственото тринайсетгодишно дете в града, което имаше своя правна кантора. Не беше нищо особено — просто една стаичка в задната част на офиса на родителите му с врата към малкия паркинг, използван от тях и техните служители. В правните кантори все нямаше достатъчно място за складиране, защото адвокатите бяха неспособни да изхвърлят неща — и освен това създаваха огромен обем документация, — ето защо кабинетът на Тео преди се използваше като склад за стари папки и почистващи препарати. След като взе помещението и разчисти, той сложи вътре маса за игра на карти, която използваше като бюро. На тавана намери изоставен въртящ се стол, който успя да постегне с тел и лепило. На стената имаше плакат на „Минесота Туинс“, любимия му отбор, а срещу него Тео бе окачил голям свой карикатурен портрет, подарък от Ейприл Финмор за дванайсетия му рожден ден.

Обикновено държеше върху бюрото си тетрадки и учебници, а отдолу най-често имаше куче — Джъдж. Никой никога нямаше да узнае възрастта на Джъдж, нито откъде се е появил, знаеше се само, че е бил в приюта за бездомни кучета и че навремето само след денонощие е щял да бъде приспан завинаги. Тео го освободи в Съда за животни преди две години, даде му ново име и го прибра у дома, където нощем Джъдж спеше блажено под леглото му. През деня обикаляше кротко стаите и кабинетите на „Буун и Буун“ и понякога подремваше под бюрото на Елза близо до входната врата или под голямата маса в заседателната зала, ако не я използваха адвокатите, или пък се навърташе в кухничката с надеждата някой да му подхвърли храна. Джъдж тежеше осемнайсет килограма, но макар да ядеше каквото и хората, според ветеринаря, който го преглеждаше през четири месеца, изобщо не наддаваше. Предпочиташе по-солените храни — чипс, крекери и сандвичи с месо, — но не отказваше почти нищо. На рождени дни очакваше да му дават торта. Ако някой, обикновено Тео, изтичаше до сладкарницата за сладоледено кисело мляко, Джъдж очакваше собствена фунийка сладолед, за предпочитане ванилов. Джъдж беше и единственият член на адвокатската кантора, способен да преглътне подобните на хоросан кексчета, които Дороти, секретарката на господин Буун, носеше поне веднъж месечно за ужас на останалите. Може би единствената храна, която Джъдж не консумираше, беше кучешката. Предпочиташе сутрин да яде същото като Тео — „Чириос“ с пълномаслено, а не с обезмаслено мляко, после каквото вечеряше семейството, плюс някой и друг залък, който му подхвърляха в кантората, докато Тео беше на училище.

Джъдж съзнаваше важността на времето, защото живееше сред адвокати. Срещи, разговори, дати за съдебни дела, заседания, графици и така нататък. Всеки служител в кантората често поглеждаше към часовника, който управляваше всичко. Джъдж си имаше собствен биологичен часовник и знаеше, че в сряда, както и в повечето дни, Тео се връща от училище към четири следобед. По тази причина Джъдж се настаняваше под бюрото на Елза точно в три и половина и заспиваше. Но кучешкият сън не беше дълбок, по-скоро лека дрямка. С полуотворени очи и наострени уши той очакваше да чуе как Тео изтрополява нагоре по стълбите и връзва колелото си на предната веранда. Чуеше ли тези шумове, ставаше и започваше да се протяга, все едно не е помръдвал часове наред, а после започваше да снове с огромно нетърпение.

Тео влезе с раницата на гръб и каза:

— Здравей, Елза.

Едно и също всеки ден. Елза скокна, щипна го по бузата и го попита как е минал денят му. Добре. Тя заглади яката на ризата му и попита:

— Баща ти каза, че си бил невероятен по време на дебатите, така ли е?

— Май да — отговори Тео. — Спечелихме.

Джъдж вече беше в краката на Тео, размахваше опашка и чакаше да го погалят по главата и да му кажат нещо.

— Много си сладък с истинска риза — отбеляза Елза.

Тео го очакваше, защото тя обикновено го посрещаше с някакъв коментар относно облеклото му. Елза беше по-възрастна от родителите му, но се носеше като двайсетгодишно момиче със странни вкусове. Беше като баба на Тео, много важен човек в живота му.

Тео каза няколко думи на кучето си, погали го по главата и попита:

— Мама тук ли е?

— Тук е и те очаква — отвърна незабавно Елза. От тази жена бликаше невъобразима енергия. — И е много разочарована, че е пропуснала дебатите, Тео.

— Не е бог знае какво. Тя си има работа.

— Така е. В кухнята има какаови кексчета с пекан.

— Кой ги е правил?

— Приятелката на Винс.

Тео кимна одобрително и се отправи по коридора към кабинета на майка си. Вратата беше отворена и тя му махна да влезе. Тео седна, а Джъдж се разположи до него на пода. Госпожа Буун водеше телефонен разговор — в момента слушаше. Обувките й на висок ток бяха паркирани отстрани, следователно бе имала дълъг ден в съда. Марсела Буун беше на четирийсет и седем години, малко по-голяма от майките на повечето приятели на Тео, и смяташе, че когато са в съдебната зала, адвокатките трябва да се обличат официално. В кантората облеклото беше по-обикновено, поне това на госпожа Буун, но за съда тя слагаше елегантни дрехи и високи токчета.

Господин Буун, който работеше на горния етаж, рядко ходеше в съда и рядко обръщаше внимание на външния си вид.

— Поздравления — каза госпожа Буун, след като затвори. — Според баща ти си бил страхотен. Съжалявам, че не присъствах, Тео.

Поговориха за дебатите, Тео подробно й описа основателните аргументи, изтъкнати от отбора на „Сентръл“, и контрааргументите, с които той ги беше атакувал. Няколко минути по-късно майка му долови още нещо. Тео често се удивяваше на способността й да надушва какво не е наред. Често, когато той се опитваше да се пошегува с нея или да й скрои глупав номер, не стигаше доникъде. Тя го поглеждаше в очите и веднага разбираше какво е намислил.

— Станало ли е нещо, Тео? — попита тя.

— Ами… край с виолончелото — съобщи той и разказа защо часовете по музика са спрени. — Не е честно. Господин Састрънк е прекрасен учител. Много се вълнуваше за часовете и мисля, че се нуждае от парите, които са му плащали.

— Това е ужасно, Тео.

— Говорихме с госпожа Гладуел и тя ни обясни, че инспекторатът е разпоредил бюджетни съкращения. Треньори, портиери, работещи в кафето. Положението е зле, но тя не може да направи нищо. Каза, че ще се оплаче пред училищния съвет, но след като няма пари, значи няма, и толкова.

Госпожа Буун завъртя стола си към малък лъскав шкаф и затърси някаква папка. На горния етаж, когато господин Буун търсеше папка, той просто ровеше из купчините разхвърляни документи върху бюрото си. Държеше материали и под бюрото си, и отстрани и не беше необичайно човек да зърне листове, измъкнали се от купчините и приземили се някъде другаде на пода. Кабинетът на госпожа Буун беше подчертано модерен и спретнат, всичко беше подредено. А този на господин Буун беше стар, скърцащ и разхвърлян. Но Тео неведнъж беше виждал как баща му успява да намери папка почти толкова бързо, колкото и майка му.

Марсела Буун се завъртя обратно към бюрото и прегледа някакви документи.

— Тази млада жена дойде миналата седмица за развод. Много тъжно. На двайсет и четири е, има едно малко дете и очаква второ. Не работи, защото е била отдадена на задълженията си като млада майка. Съпругът й е полицай новобранец тук, в града, само той получава заплата. Едва свързват двата края като семейство и не могат да си позволят раздяла. Препоръчах им да отидат на брачен консултант и сериозно да се постараят да оправят нещата. Тя ми се обади вчера — съпругът й току-що научил, че общината го уволнила. Кметът разпоредил на всички полицейски управления да намалят бюджетите си с пет процента. Имаме шейсет полицаи, което означава, че трима ще изгубят работата си. Съпругът на клиентката ми е един от тях.

— Какво ще прави тя? — попита Тео.

— Ще се постарае да издържи някак, не знам. Много е тъжно. Каза ми, че сякаш вчера била в гимназията и си мечтаела за колеж и кариера. Сега е ужасена и не е сигурна какво ще се случи.

— Учила ли е в колеж?

— Опитала се, но не й дали стипендия.

— Навсякъде финансови проблеми. Какво става, мамо?

— Икономиката преминава през възходи и спадове, Тео. Когато времената са добри, хората печелят и харчат повече пари, вследствие на което в общината постъпват повече данъци. Повече данъци от продажби, повече данък сгради, повече…

— Не съм сигурен, че разбирам данъка сгради.

— Добре, много е просто. Двамата с баща ти притежаваме тази сграда. Тя е недвижимо имущество. Земята и сградите са недвижимо имущество, а автомобилите, яхтите, мотоциклетите и камионите са движимо. Те също се облагат с данъци, но да се върнем на тази сграда. Всяка година общината я оценява. В момента цената й е четиристотин хиляди долара, което е много повече от сумата, която платихме за нея преди много години. След като общината определи цената, тя начислява и данък върху нея. Миналата година данъкът възлизаше на един процент, което ще рече около четири хиляди долара. Същото се прави и с къщата ни, но данъците на жилищните сгради са малко по-ниски. Както и да е, за къщата платихме около две хиляди долара данък. Що се отнася до движимото имущество, ние притежаваме два автомобила и данъците им бяха около хиляда долара. Тоест миналата година сме платили на общината седем хиляди долара.

— Къде отиват тези пари?

— Училищата получават най-голям процент, но парите от данъците ни отиват и за полицията, болниците, парковете и други места за отмора, за поддържане на улиците, за събирането на сметта. Списъкът е дълъг.

— Човек може ли да определя как да бъдат похарчени парите?

Госпожа Буун се усмихна и се замисли за секунда.

— Може би донякъде. Не пряко, но ние избираме кмет и градски съветници, които на теория би трябвало да ни слушат. Но всъщност ние просто плащаме парите, защото нямаме избор, и се надяваме да се случи възможно най-доброто.

— Неприятно ли ти е, че плащаш данъци?

Невинният въпрос беше посрещнат с още една усмивка.

— Тео, никой не обича да плаща данъци, но искаме да имаме страхотни училища, много добре обучени полицаи и пожарникари, красиви паркове, най-добрата здравна грижа в болниците и така нататък.

— Струва ми се, че седем хиляди долара годишно не са чак толкова много.

— Тео, това са седем хиляди долара само за общината. Освен това плащаме данъци на окръга, на щата и на Чичо Сам във Вашингтон. И тъй като икономиката е в криза, всички нива на администрацията са принудени да правят бюджетни съкращения. Не се случва само в Стратънбърг.

— Значи положението навсякъде е зле?

— Преживявали сме и по-лошо. Има подеми и спадове. Най-страшно е обаче, когато икономическата криза засяга наши познати като господин Састрънк и тази моя клиентка например. Когато наши близки губят работата си, проблемът изведнъж става по-сериозен.

— Кризата засяга ли добрата стара кантора „Буун и Буун“?

— О, да, особено работата на баща ти. Когато хората не купуват жилища и не строят нищо, бизнесът с недвижими имоти страда. Но ти не се тревожи, Тео. Преживявали сме го много пъти.

— Просто не ми изглежда справедливо.

— Не е, но никой не твърди, че животът е справедлив. — Телефонът звънна и Елза каза нещо. — Търсят ме, Тео. Мисля, че баща ти иска да те види.

— Добре, мамо. Какво ще вечеряме?

Ама че шега! Беше сряда, а в сряда винаги си вземаха китайска храна от „Златният дракон“. Госпожа Буун беше прекалено заета, за да се върти в кухнята.

— Мисля тази вечер да е скариди в сладко-кисел сос — каза тя.

— Звучи добре — съгласи се Тео и двамата с Джъдж станаха и излязоха от кабинета.