Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Activist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Теодор Буун активист

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2013

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-332-6

История

  1. — Добавяне

24

След последния звънец в четвъртък активистите побързаха да се съберат в театралната зала на училището. Помещението щеше да бъде свободно за трийсетина минути до репетицията за представлението на шестите класове. Господин Маунт беше извоювал трийсет минути в залата, уж за да може отборът му по дебати да проведе някаква тренировка. Бързо прередиха сцената така, че да изглежда като за дебати, с подиум по средата и с по една дълга разтегателна маса от двете страни. И понеже не ставаше дума за истински дебати, на придърпаните наоколо столове се настаниха мними зрители — десетина приятели, привикани от Тео и от Харди. За по-добро качество на видеозаписа господин Маунт постави камера на статив. Когато всички заеха местата си, той оповести, без да записва:

— И сега, Теодор Буун.

Тео се изправи зад масата си. От дясната му страна бяха Харди, Чейс и Уди, и четиримата с вратовръзки на клипс и яркожълти хирургически маски. Тео застана на катедрата и кимна на противниковия отбор, който се състоеше от Джъстин, Брайън, Дарън и Едуард, четирима доброволци от часа на класния на господин Маунт. И те бяха с вратовръзки на клипс и жълти хирургически маски. Зрителите, сред които Ейприл и няколко момчета от класа на Харди, се бяха скупчили близо до подиума. Лицата им също бяха скрити зад жълти маски.

Бащата на Харди беше купил маските онлайн. Девет долара за кутия с петдесет броя във всевъзможни цветове.

Тео рязко дръпна своята маска и погледна към камерата. Намръщи се и заяви:

— Казвам се Тео Буун, а днес проблемът, който ще разискваме, е обходният път през Ред Крийк. — Той се прокашля два пъти, после покри носа и устата си с маската. До подиума имаше голяма карта на окръга, на която обходният път беше отбелязан в кървавочервено като смъртоносен разрез насред местността. Тео го посочи и каза: — Този обходен път ще изведе шосе седемдесет и пет от град Стратънбърг в по-провинциална местност, където ще разруши петдесет къщи, няколко ферми, една екопътека и една стара църква и ще доведе около двайсет и пет хиляди автомобили и камиони дневно пред входа на началното училище „Джаксън“.

Като по даден знак зрителите започнаха да подвикват и да подсвиркват. Тео продължи:

— Освен това ще отнеме нашата част от футболния комплекс и ще прекоси река Ред Крийк на две места.

Още възгласи и подсвирквания.

— Обходният път ще струва двеста милиона долара и за него настойчиво лобират бизнесмени, политици и транспортни компании на север и на юг от Стратънбърг.

Нова порция възгласи и подсвирквания.

— Сред най-засегнатите от обходния път ще е началното училище „Джаксън“, където учат около четиристотин деца от предучилищна възраст до пети клас. Не е направено надеждно проучване на шума и замърсяването в близост до училището, но основателно може да се твърди, че те ще са големи.

Като по даден знак всички се разкашляха, дори членовете на противниковия отбор в дебата. Тео драматично заяви:

— С две думи, този обходен път е лош проект, загуба на пари, опасна идея и не бива да бъде построен. — Той решително се оттегли от подиума, сякаш беше готов за юмручен бой.

Зрителите престанаха да кашлят и започнаха да аплодират.

От страна на противниковия отбор към подиума се устреми Джъстин, който заяви зад яркожълтата си маска:

— Нищо подобно, обходният път е необходим, за да може някои хора да натрупат още печалби. Превозвачите, предприемачите, свързани с недвижими имоти, строителните фирми — всички те, а и други ще спечелят огромни суми. Много е изгодно за тях, но е изгодно и за нас.

Зрителите нададоха недоволни възгласи и задюдюкаха.

— Колкото повече печелят те, толкова повече данъци ще плащат — е, поне някои от тях, — а колкото повече данъци внасят, с толкова повече средства ще разполагат нашите управляващи. Не разбирате ли?

Зрителите не разбираха и продължиха да изразяват недоволството си.

Господин Маунт пристъпи напред и каза:

— Добре, да прекъснем за момент и да премислим всичко.

Целта беше да заснемат двуминутно видео, от което трийсет секунди да бъде сцената с дебата. Режисирани от господин Маунт, направиха още един дубъл, после още един. На третия дубъл двата отбора започнаха да си крещят и да се нагрубяват: „Лъжец!“, „Мошеник!“, „Нищожество!“, с цел по-силно въздействие. Зрителите хвърляха към подиума разни неща, а Джъстин продължаваше да дърдори.

Всички лица бяха скрити зад хирургически маски, така че усмивките и смехът също бяха прикривани с лекота. Половин час по-късно Тео, Харди и господин Маунт бяха доволни. Разполагаха с достатъчно видеоматериал за страхотна първа сцена.

 

 

Заснемането на останалата част щеше да е по-трудно. За втората сцена им трябваха много повече актьори и имаше по-голяма опасност нещо да се обърка.

В сряда след училище активистите се събраха на старото игрище за софтбол, недалече от прогимназията на Стратънбърг. Сезонът по софтбол щеше да започне след няколко месеца и следобед игрището трябваше да е празно. Но в Стратънбърг, както и в повечето градове, не оставаше празно игрище през футболния сезон, когато треньорите все оглеждаха кварталите за открито място за някоя бърза тренировка. Дори се разразяваха схватки. Хубавият нов футболен комплекс до началното училище „Джаксън“ беше построен, за да осигури достатъчно място и да намали напрежението. Пълнеше се пет следобеда от седмицата и през почивните дни, но явно футболните игрища никога нямаше да стигат.

Всъщност не се очертаваше никакъв мач, поне не организиран. Точно в четири следобед започнаха да се стичат автомобили и велосипеди. Появиха се много играчи от отбора на Харди, „Ред Юнайтед“, и бързо се преоблякоха с екипите си. Треньорът им Джак Фортънбъри донесе чанта с топки, няколко оранжеви конуса и малка портативна врата с мрежа, а също няколко тренировъчни екипа за „противниковия“ отбор. Другият отбор беше от нетрениращи футбол, привикани от Харди и Тео, повечето техни съученици. Общо около петнайсет играчи запълниха игрището, половината с екипи на „Ред Юнайтед“, половината с бели тренировъчни фланелки, но всички бяха с жълти хирургически маски, като че ли въздухът беше отровен. Покрай игрището родители бяха вдигнали собственоръчно изработени лозунги: СПРЕТЕ ОБХОДНИЯ ПЪТ; ЗАЩИТЕТЕ ДЕЦАТА НИ; НЕ НА ИЗГОРЕЛИТЕ ГАЗОВЕ ОТ ОБХОДНИЯ ПЪТ, и така нататък. Родителите също бяха с жълти хирургически маски. Много от възрастните бяха или от семейство Куин, или техни роднини.

За подсилване на въздействието или може би за внасяне на хумористична нотка господин Фортънбъри и господин Маунт бяха надянали обемисти противогази от Първата световна война. Не бяха истински — Харди ги беше открил онлайн за по десет долара, — но изглеждаха автентични.

Тео отговаряше за специалните ефекти и след като изчислиха посоката на вятъра двамата с Чейс пуснаха муха в кацата с меда. Без никой да ги забележи, те запалиха една димка, хвърлиха я на земята и бързо побягнаха. Лекият ветрец поде синкавия пушек във въздуха и го разнесе над игрището. Тео си беше подготвил домашното. Общината беше забранила използването на фойерверки, освен с нужното позволение, а Тео, разбира се, беше предпочел да не взема разрешение. Фойерверките обаче бяха определени като преносими средства и обекти, издаващи силен шум, когато бъдат задействани. По мнение на Тео градските разпоредби не забраняваха използването на безшумни димки. Това се беше подготвил да твърди Тео, ако го пипнеха. Но едва ли щяха да го пипнат. Кой щеше да се оплаче? Всички присъстващи бяха, така да се каже, от един отбор.

Над игрището се спусна лека мъгла и мачът започна.

Всъщност не беше мач, по-скоро няколко момчета гонеха топката и я ритаха колкото се може по-надалече. Всички кашляха и се давеха, а под безстрашните указания на Тео някои дори започнаха да припадат от задух, сякаш отровени от изгорелите газове. Тео и Харди снимаха феновете и техните лозунги, а също треньорите, които се мъчеха да крещят под противогазите. Заснеха изпълнението на една дузпа, при която вратарят се строполи като мъртъв точно когато топката прелетя край него.

Заключителната сцена беше жалка картинка — всички играчи се бяха проснали на игрището, задъхани и хриптящи, неспособни да продължат мача, същински умиращи войници, покосени на бойното поле след жестоко сражение.

Възрастен мъж от съседна къща се появи и започна да задава въпроси.

— Откъде е този дим?

Всички вдигаха рамене.

— Добре ли сте, деца?

Отново свиване на рамене, докато децата ставаха и се разотиваха.

— Да се обадя ли на деветстотин и единайсет?

— Не е необходимо — увери го господин Маунт.

— Замърсяване на въздуха — подхвърли Тео, докато се мяташе на колелото.

 

 

В събота следобед футболният комплекс беше пълен, играеха се десет мача и колите претъпкваха паркингите. Харди беше играл сутринта и следобед беше свободен. Тео, Чейс, Уди и Ейприл се срещнаха с Харди зад началното училище, за да заснемат още една сцена. Пътят, който водеше към него, по-нататък минаваше и покрай футболния комплекс, затова движението беше доста оживено. Трябваше да внимават. Не беше престъпление да обикаляш терена на общинско училище през уикенда, но Тео не искаше любопитни хора да задават въпроси. От опит знаеше, че охраната на различните местни училища е по-небрежна нощем и през уикендите.

Членовете на групата надянаха жълтите хирургически маски и се снимаха пред голямата табела НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ „ДЖАКСЪН“ близо до входа, после заобиколиха зад главната сграда и отидоха на игрището. Там нямаше и следа от охрана или от други служители на училището. Тео пусна още една димка и си отдалечи. Не след дълго над игрището се понесе облак. Докато Чейс действаше с камерата, Тео, Ейприл, Харди и Уди се качиха на люлките и полетяха във въздуха. Тринайсетгодишни, те бяха твърде големи да се представят като ученици от началното училище, но жълтите хирургически маски криеха лицата им. Заснета отдалече, сцената щеше да свърши работа. Чейс продължи да се отдалечава с видеокамерата и на разстояние от петдесет метра намери нужния кадър. Получи се доста добре — дечица на площадката, закрили лица, за да се предпазят от облака мръсни изгорели газове, който се спуска над тях.

— Идеално! — провикна се той към приятелите си. Направо идеално.

 

 

В събота вечерта Тео и Харди спаха у Чейс Уипъл. Семействата Уипъл и Буун бяха близки приятели и през уикендите децата често се събираха да спят у някого. Момчетата казаха, че искат да гледат няколко филма, но истината беше, че щяха да монтират заснетото видео. Чейс знаеше един уебсайт, от който можеш да купиш кадри на всевъзможни неща, и срещу шест долара (платени с кредитната карта на бащата на Харди) свалиха кадри на истински тирове, които се движат по натоварена магистрала, а ауспусите им бълват изгорели газове. Свалиха и кадри на четирилентови шосета, задръстени от пъплещи превозни средства. С позволението на Себастиан Райън заеха кадри, диаграми и сцени от уебсайта на Екологичния съвет на Стратън.

Качиха всичко на лаптопа на Чейс, защото той беше главният монтажист. Чейс беше способен да направи с лаптопа си повече от всеки, когото познаваха. Записваше албуми, правеше филми, създаваше комикси, разработваше научни проекти, илюстрираше разкази и водеше интерактивни разговори с деца от цял свят. На годишната компютърна олимпиада в училището той печелеше златен медал вече три поредни години, като често се състезаваше с деца, три години по-големи от него. Ако нещо беше онлайн, Чейс можеше да го намери, и то още преди другите да открият копчето за пускане. Ако някакъв софтуер съществуваше, Чейс го разучаваше за броени минути.

Гледаха, раждаха идеи и понякога спореха и накрая филмът се получи.

Започваше с черен екран и силно боботене на дизелови двигатели на големи камиони. Шумът от двигателите се засилваше паралелно с появата на екрана на надписа „Обходен път за никъде“. Бърза смяна на кадъра и се появяваше Тео на подиума — представяше се и скриваше носа и устата си с яркожълтата хирургическа маска. Докато той говореше против обходния път, камерата показваше зрителите, до един с хирургически маски, а после — противниковия отбор. Публиката подвикваше и свиркаше, докато се вихреше дебатът. Следващата сцена, заета от ЕСС, беше виртуално пътуване по трасето на обходния път. Близо до началното училище „Джаксън“ Себастиан Райън сериозно обясняваше от екрана опасностите за учениците. Кадър на активистите, подредени за снимка до табелата на „Джаксън“, всички с жълти хирургически маски. Като звуков фон отново се разнасяше боботенето на дизелови двигатели на камиони, а картината се променяше в раздвижен кадър на деца, които весело се люлеят на люлките на площадката, докато над тях се спуска опасна мъгла.

Димката беше свършила чудесна работа и трите момчета се гордееха със себе си.

Внезапно на екрана се появяваше лицето на млада майка, която бърше сълзите си и говори за неподозираните опасности, дължащи се на прелитащите покрай началното училище двайсет и пет хиляди превозни средства дневно. Двете й деца учеха в училището. Как изобщо окръжната администрация обсъждаше подобен проект? Защо не поставеха на първо място безопасността на децата?

Следващата сцена отново беше от дебата — Джъстин обясняваше, че обходният път е необходим, за да бъдат получени по-големи печалби. Зрителите подсвиркваха и се провикваха и дори го замериха с топки от смачкана хартия. Докато той говореше, на екрана се появи кадър на четирилентов път, претъпкан с тирове и автомобили броня до броня.

Мнимият футболен мач беше кулминацията на видеофилма. Чейс режеше и монтираше и на екрана се редуваха кадри с играчите, които се мъчат да ритат топката, докато кашлят и се давят, с родителите, които гледат и надават възгласи иззад жълтите си маски и написаните на ръка протестни лозунги, и с треньорите, които се опитват да се провикват зад противогазите си. Накрая, когато всички играчи изпопадаха, имаше кадър в близък план на Джъдж, седнал на скамейките със счупено краче и вързана около муцуната му жълта хирургическа маска.

На черен екран се появяваше надписът: ЗАЩИТЕТЕ ДЕЦАТА. СПРЕТЕ ОБХОДНИЯ ПЪТ.

След като изгледаха видеоматериала за втори път, момчетата просто не можеха да сдържат смеха си. Може и да беше самохвалство, но според тях филмът беше направо блестящ. Поиграха си с него още мъничко, помонтираха още малко и в единайсет вечерта госпожа Уипъл влезе в стаята и оповести, че е време да си лягат.

Чейс попита майка си дали иска да види шедьовъра им. Разбира се, че искаше. Госпожа Уипъл отдавна не се учудваше на нищо, което излизаше от лаптопа на сина й и което в по-голямата част оставаше скрито за родителите му. Предложеше ли й да надникне обаче, тя никога не отказваше.

Момчетата притаиха дъх за две минути в очакване на реакцията на първия си зрител. Госпожа Уипъл се усмихваше, мръщеше се и дори се засмя, когато футболистите започнаха да се катурват на игрището.

— Много добре — каза тя след края на филма. — Отлично. Какво смятате да го правите?

— Още обсъждаме — отговори Тео.

— Не се и съмнявам. А сега заспивайте.

След като тя излезе от стаята, Чейс изпрати видеото на господин Маунт и на Себастиан Райън от ЕСС.