Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (10)

10

Дъждът рукна преди зазоряване и когато слънцето се показа, вече всичко беше подгизнало. Скаутите бяха тренирани и подготвени за лошо време, но студеният вятър и калта разваляха удоволствието от лагеруването. Обикновено в неделя сутрин майорът водеше отряда на кратък поход до някое място с красива гледка, където провеждаше религиозна служба. Той не беше свещеник или проповедник и не изискваше задължително присъствието на всички скаути. Беше мъдър човек, който вярваше в Бог и се възхищаваше от творенията Му на земята. Тео обичаше тези богослужения по планинските върхове, защото ги намираше много по-смислени от провежданите в истинска църква. Тъй като валеше обаче, майорът реши да пропусне службата, да ускорят закуската и да се заемат с прибирането на лагера.

В десет сутринта старият зелен автобус беше натоварен и тръгна от Инид Пойнт, пълзейки бавничко нагоре, защото гумите буксуваха в капа. Най-сетне стигнаха до павиран път и всички си отдъхнаха. Когато набраха скорост и забръмчаха по шосето, много от скаутите затвориха очи и се унесоха. През нощта повечето бяха спали на пресекулки. Задремеха ли, сънуваха огромни пепелянки с остри зъби, от които капе смъртоносна отрова, а събудеха ли се, сякаш чуваха как змиите пълзят отвън, съвсем близо до палатката им. Сега, на сигурно място в автобуса и на път за дома, изведнъж ги налегна умора.

Времето се влоши още повече. Движението беше бавно и подминаха две сериозни катастрофи, докато пъплеха към Стратънбърг. Двучасовото пътуване се удължи двойно и скаутите се измориха. Когато автобусът прекоси река Янси и навлезе в центъра на града, те нададоха радостен възглас. Във ВВЧ — сградата на ветераните от войните в чужбина, разтовариха калната си екипировка и се уговориха да почистят всичко на следващия ден.

В три следобед Тео си беше у дома. Освежен след дългия душ, той седеше с Джъдж в хола и сърбаше пилешка супа с фиде, докато баща му четеше неделния вестник, а майка му разлистваше някакъв роман.

Майорът категорично забраняваше на скаутите да носят мобилните си телефони и лаптопите си в лагера. Смисълът на похода беше да се откъснат от дома, да преживеят приключение на открито, далече от съвременната цивилизация, и той не искаше да разваля всичко, като даде на родителите възможност да се осведомяват час по час относно заниманията на скаутите. Не понасяше капризните родители, които предявяваха изисквания и настояваха за специално отношение към техните единствени и неповторими момчета.

Затова семейство Буун не бяха научили грандиозната новина за змийското ухапване. След като се нахрани и Джъдж облиза купата му, Тео им разказа за случилото се.

Майка му се ужаси, а баща му го намери за забавно. Не познаваха Пърси и родителите му, а Тео чудесно описа какъв пакостник е той. След това им разказа за късния си нощен разговор с майора и накрая сервира новината, че е отстранен за два месеца като водач на патрул „Сокол“.

— Това е абсурдно! — възкликна майка му.

Баща му, изглежда, беше съгласен. Половин час обсъждаха действията на Тео и решението на майора. Често спореха. По едно време Тео оповести:

— Мисля да се откажа от скаутството.

И двамата му родителите се смълчаха.

Тео продължи:

— Според майора скаутският патрул е като отряд на морската пехота, където всички безпрекословно изпълняват заповеди. Не става така. Ние не сме толкова дисциплинирани. Не мога да крещя заповеднически и да командоря. Каквото и да бях казал или направил, нямаше да спра Пърси да се доближи до змията. Според мен наказанието е прекалено строго и несправедливо.

— Съгласна съм — каза майка му.

— Може и така да е — отбеляза баща му, — но е глупаво да напуснеш. На теб много ти харесва да си бойскаут, Тео. Скоро ще станеш орле. Ще е жалко да зарежеш всичко заради един-единствен случай.

— Баща ти е прав, Тео. Напускането не е решение. Не всичко в живота е честно, а не може да се отказваш всеки път когато ти се случи някоя несправедливост.

— Но аз не съм направил нищо нередно — възпротиви се Тео. — Всичко стана за секунди. Не можех да го предотвратя.

— И какво от това? — попита баща му. — Твоят скаут-мастер е на друго мнение. Той е водачът, той е началникът, той е човек, на когото ти се възхищаваш и който също те цени. Не можеш да ме убедиш, че майор Лудвиг би се отнесъл несправедливо към теб, Тео. Нито към когото и да било.

— Тео, ти самият си повтарял много пъти, че отрядът има късмет с такъв чудесен скаут-мастер — добави майка му. — Този път не си на неговото мнение. Той отговаря за четирийсет деца, които са далече от дома на дълъг уикенд. Това е голяма отговорност и майорът се нагърбва с нея всеки месец. За него напрежението е огромно. Сега едно дете е пострадало, а когато нещо се обърка, търсят отговорност на най-високопоставения. Родителите на Пърси ще обвиняват майора, целия отряд и вероятно всички бойскаути в Америка.

— Може би дори ще започнат съдебно дело — успя да вметне господин Буун.

Госпожа Буун продължи:

— Помисли какво ще стане следващия път, когато група скаути са на излет в гората и се натъкнат на отровна змия. Ще си спомнят този случай. Водачите на патрула ще побързат да оттеглят хората си и може би никой няма да пострада.

На което Тео отговори:

— Или пък пак Пърси ще е замесен и ще го ухапе друга змия.

Господин Буун вдигна вестника си, все едно се налагаше да продължи да чете.

— Решението на проблема не е да се откажеш, Тео. Остани, бъди твърд, постарай се двойно повече да спечелиш нови значки и покажи на майора, че умееш да изтърпяваш наказания. — С тези думи Уудс Буун се скри зад спортните страници.

Госпожа Буун се отнесе малко по-състрадателно.

— Тео, ако се откажеш, ще съжаляваш до края на живота си. Човек е млад само веднъж, това е единственият ти шанс да постигнеш успех като бойскаут. Досега ти беше забавно, чувстваше се много удовлетворен, затова не позволявай един лош епизод да развали всичко. Двамата с баща ти ще бъдем дълбоко разочаровани, ако се откажеш.

Тео нерядко се учудваше как родителите на другите деца бързат да се намесят и да създадат проблем. Изпращаха имейли на учителите, с които се оплакваха за едно или за друго. Тормозеха треньорите след тренировка и дори след спортните срещи, ако еди-кой си не е играл достатъчно. Влетяваха без предупреждение в кабинета на госпожа Гладуел и защитаваха децата си дори когато те очевидно бяха допуснали грешка. Заплашваха със съд, ако синът им бъде изключен от отбора или от мача или ако дъщеря им не стане мажоретка.

В момента му се искаше да бе получил малко повече подкрепа от своите родители. А те вече и двамата отново се бяха зачели. Джъдж се беше нахранил и спеше с изплезен език. Никой не искаше да слуша Тео, затова той се качи горе да убие времето пред лаптопа си.

В понеделник сутринта Тео не се вълнуваше от началото на новата учебна седмица, и то с основание. Когато седна на чина си за часа на класния в осем и четирийсет, вече десетина пъти го бяха попитали за прословутото ухапване от змия.

Изглежда, майката на Пърси беше снимала пострадалото си дете, докато лежеше в болницата в Нотсбърг. На снимката се виждаше усмихнатото и глуповато лице на Пърси, но централно място заемаше босият му подут крак. Наистина беше като балон. Подобно на всички умни хора, които искат да споделят личния си живот със света, майка му беше публикувала снимката на Пърси на неговата страница във Фейсбук и тя или някой друг беше добавил кратко описание как храбрият скаут влязъл в схватка с „дълъг два метра и половина медноглав щитомордник“ и неговите „остри като ками“ зъби.

Разбира се, за вина на Пърси и дума не можеше да става. Изобщо. „Неидентифициран“ член на патрул „Сокол“ беше обвинен, че е бутнал и спънал горкото момче така, че то да падне точно върху змията, която беше описана и като „необичайно нападателна“. Докато четеше историята, човек оставаше с впечатлението, че Пърси си е вършел своето и дори не е забелязал змията наблизо.

Снимката беше публикувана в неделя вечерта, докато Тео четеше книга и беше зарязал лаптопа си. В понеделник сутринта той май беше единственото дете в училище, което не я беше виждало. Всички шушукаха по коридорите във връзка със случилото се и когато се разнесе звънецът за първия час, вече бяха плъзнали слухове, че горкият Пърси може да изгуби крака си.

Момчето се превръщаше в легенда. От триста и двайсетте ученици в училището той единствен беше станал жертва на ухапване от отровна змия. Пърси Диксън се беше прочул, и то не защото беше постигнал нещо.

Прочу се, защото е мижитурка, мислеше си Тео, а вътрешно кипеше от гняв, сдържаше се да мълчи и скърцаше със зъби през целия ден. Само в Америка можеше да се случи такова нещо.

На Тео му втръсна от Пърси и неговото змийско ухапване. Веднага след часовете той се изстреля към сградата на ВВЧ. Отзад майорът беше разпръснал всички брезентови палатки и цялата екипировка и плакнеше с вода големите хладилни чанти. Само половината отряд се появи за допълнителната работа, но не отсъстващите притесняваха Тео. Заедно с Филип и Кал веднага се заловиха да разпъват палатките на соколите и да отстраняват калта със сапунена вода. Палатките трябваше да бъдат почистени и изсушени. Ако не, щяха да плесенясат.

Майорът стоеше настрани и на Тео така му беше добре. Строгият стар майор държеше на дисциплината и нямаше да се размекне. Тео го разбираше. Беше решил да не се отказва от скаутството. Нямаше да допусне едно лошо преживяване да му отнеме нещо толкова съществено. Вместо това щеше да последва хладнокръвния съвет на баща си и да се задълбочи, да се стегне, да се труди по-усърдно и да понесе гордо отстраняването си. Доколкото му беше по силите, Тео щеше да се държи като морски пехотинец и да се отнася с майора така, както той се беше отнесъл с него.

Докато навиваше една палатка, чу гласа на майора зад себе си:

— Тео, къде е Уди?

Тео се изправи и вдигна поглед към майора. Понечи да каже: „Ами не знам, майоре. Не е мое задължение да го следя“ или „Ами не знам, майоре, защото вече не съм водач на патрула. Защо вие не отидете да го потърсите?“. Но тази мисъл бързо отмина, тъй като Тео знаеше, че не бива да се прави на умник пред началника си.

— Не съм сигурен, но мисля, че имаше нещо след училище.

Уди беше един от най-близките му приятели и Тео не би му навлякъл неприятности. Истината беше, че Уди нямаше желание да бъде водач на патрул и не възнамеряваше да чисти кални палатки в този прекрасен следобед.

Майорът стисна зъби, както правеше винаги, и каза:

— В четвъртък в четири следобед организирам събиране във връзка със значката за авиаторски умения. Можеш ли да дойдеш?

— Нали съм отстранен? — изстреля в отговор Тео и тутакси му се прииска да беше отговорил другояче.

— Отстранен си като водач на патрула, не като скаут — хладно отговори майорът.

Тео се замисли. Не беше ли жестоко? Тъкмо беше решил да се държи колкото се може по-твърдо с майора, а той повдига въпроса за значката за авиаторско отличие. В момента Тео работеше да получи отличия за четири умения — по авиация, по световно управление, по компютри и по ветеринарна медицина — все приятни области, които сам си беше избрал. Ала другите три не бяха толкова вълнуващи, колкото авиацията. Майорът беше обещал на Тео и на петимата други бойскаути в обучаваната група да посетят местно летище, да разгледат отвътре център за въздушен контрол и — най-хубавото от всичко — да направят истински полет с малка чесна.

— Добре — отговори Тео.

— Страхотно. Ще се видим в четвъртък. — С тези думи майорът се извърна и скастри двама скаути от патрул „Глиган“.

Тео не можеше да се мери с майора и го съзнаваше.