Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Activist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Теодор Буун активист

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2013

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-332-6

История

  1. — Добавяне

18

Джъдж вече спеше в края на леглото на Тео, а не както преди — под него. Кучето се въртеше и мяташе нощем, а понякога проскимтяваше, когато раните го боляха. Тео обикновено го приспиваше отново с думи. Джъдж бързо се възстановяваше и му беше приятно да е център на вниманието. Тео не спеше добре, но какво от това. Вече нямаше за нищо да се сърди на кучето си.

В четвъртък сутринта след заседанието в Съда за животни Тео отнесе Джъдж долу и го пусна в задния двор. Госпожа Буун седеше на масата в кухнята по халат, пиеше кафе и четеше вестника.

— На първа страница — каза тя и подаде на Тео „Стратънбърг Газет“.

В долната част на страницата заглавие с големи букви гласеше: землемерски екип в ареста. В средата на статията имаше снимка на Тео, понесъл Джъдж на ръце на излизане от залата. В плен на вълнуващия миг Тео почти не беше обърнал внимание на репортера и фотографа.

— Ооо! — възхити се той на снимката.

Надписът под нея гласеше: ТЕОДОР БУУН С КУЧЕТО СИ ДЖЪДЖ ТВЪРДИ, ЧЕ СМЯТА ДА СЕ БОРИ СРЕЩУ ОБХОДНИЯ ПЪТ И СРЕЩУ ВСИЧКИ НЕГОДНИЦИ, КОИТО РАБОТЯТ ЗА НЕГО.

— Наистина ли си го казал? — попита майка му.

— Май да.

— Силни думи, не мислиш ли?

— Може би.

Тео прочете статията. Бяха цитирани думите на двамата му родители, на Мора Кофри, на съдия Йек и на Лари Самсън. Като цяло случилото се беше предадено вярно. Обвиняемите не бяха съгласни с присъдите и възнамеряваха да обжалват. Госпожа Кофри обещаваше да извади клиентите си от ареста в четвъртък преди обед. Господин Сайлъс Куин твърдеше, че е завел гражданско дело срещу четиримата мъже и компанията им, и така нататък. Всъщност нищо ново, освен доста хубавата снимка на Тео и на Джъдж на първа страница. На Тео му хареса.

— Не е трябвало да ги наричаш негодници — отбеляза госпожа Буун.

— Защо не? Те са си негодници, нали? Навлезли са в частен имот и пребиха кучето ми с пръчка. Не са симпатяги.

— Трябва да си внимателен пред репортерите, Тео. Те дебнат и се хващат за всяка неуместна дума. Особено Норис Флей.

— Кой е Норис Флей?

— Репортерът, на когото си дал интервю. Той невинаги схваща нещата правилно.

Тео отвори задната врата и прибра кучето. Джъдж беше готов за закуска. Приготви две купички с „Чириос“ и остави едната на пода до стола си.

Госпожа Буун отпи от кафето си и отбеляза:

— Баща ти не е доволен. Не желае да се замесваш в борбата около обходния път.

— Не знаех, че съм се замесил.

— Явно вече си. Мъдриш се на първа страница и обещаваш да се бориш срещу обходния път.

— А на татко какво му пука?

— Това е грозна политическа битка, в която едно дете няма място.

— Мамо, да не би да искаш да се откажа?

— Какво смяташ да правиш, Тео?

— Нищо не съм планирал. — Тео лапна лъжица „Чириос“ и задъвка колкото се може по-шумно. — Познаваш ли човек на име Джо Форд? — попита той, след като преглътна.

— Да, господин Форд е клиент на фирмата ни от много години. Баща ти е свършил много правна работа за него. Защо питаш?

— Носи се слух, че е сключил тайна сделка да закупи двеста акра на мястото, където обходният път ще пресече Суини Роуд. Така че, ако обходният път бъде одобрен и построен, господин Форд, когото, доколкото ми е известно, наричат също Бързия Форд, ще бъде в изгодна позиция да разработи парцела и да натрупа цяло състояние.

Госпожа Буун кимаше намръщено и не беше сигурна как точно да отвърне.

— Говори се също, макар че според мен това е по-скоро факт, отколкото слух — продължи Тео, — че господин Форд е дарил голяма сума за предишната предизборна кампания на губернатора. Затова ми се струва, че господин Форд дава пари на губернатора, губернаторът прокарва проекта за обходния път, та господин Форд да спечели още повече и после да даде една част от парите на губернатора. Не е ли логично, мамо?

— Не би ме изненадало.

— Ако е вярно, звучи доста съмнително, нали?

— Не е законно — призна тя доста неохотно според Тео.

— Но не си ли съгласна, че звучи съмнително?

— Донякъде, да.

— Тогава защо сме се замесили?

— Ние ли?

— Да. Защо нашата правна кантора представлява съмнителни клиенти?

— Нашата правна кантора ли? Не знаех, че вече си ни партньор.

— И моето име стои на вратата — заяви Тео и удостои майка си с метална усмивка.

— Тео, вече сме водили този разговор. Всеки има правото на адвокат, а ние, адвокатите, невинаги можем да избираме клиентите си. Често клиентите ни са виновни или са извършили нещо нередно, затова се нуждаят от нас. Адвокатът не бива да съди клиента си, а би следвало да му помага.

— Няма да представлявам мошеници — отсече Тео и лапна още една лъжица.

Веждите на майка му почти се допряха една до друга и тя го предупреди строго:

— Не наричай господин Форд мошеник.

— Не съм го нарекъл мошеник — възрази Тео, дъвчейки. — Казах само, че когато стана адвокат, сред клиентите ми няма да има мошеници.

Госпожа Буун въздъхна и реши да не продължава разговора. На Тео също му беше омръзнало. Двамата с Джъдж безмълвно доядоха закуската си.

 

 

По време на часа на класния господин Маунт извади сутрешния вестник и го пусна сред учениците. Тео нерядко се учудваше колко малко от съучениците му изобщо поглеждаха вестник и буквално никой от другите петнайсет момчета не беше чел статията. Двама-трима й бяха хвърлили един поглед онлайн. Побоят над Джъдж и неговото преживяване на прага на смъртта беше гореща тема през цялата седмица и класът искаше да научи подробностите от Съда за животни. Историята на първа страница и снимката бяха внимателно разгледани и подробно обсъдени. Тео се постара да омаловажи случилото се, но тайничко си мислеше колко е готино да си на първа страница. Уди, който рядко мълчеше, имаше своя версия за процеса и не беше никак чудно, че тя скоро се размина с версията на Тео.

Родителите на Уди бяха предявили обвинение срещу Джино Гордън за нападение — само той още не беше арестуван — и Уди нямаше търпение да настъпи и неговият звезден миг в съда. Родителите на Харди бяха предявили обвинение за неправомерно навлизане в частната им собственост — и в Наказателния, и в Гражданския съд, — така че трите момчета ги очакваше цяла година на правни приключения. Според Тео това беше прекрасно, както и според господин Маунт, и десетте минути в часа на класния отново бяха посветени на обсъждане на делото и свързаните с него проблеми.

Харди беше в друга паралелка. Той намери Тео през голямото междучасие и двамата си прекараха страхотно, обсъждайки отново победата си пред Съда за животни. Цялото семейство Куин беше във възторг от резултата и много се гордееше с Тео и с ролята му във всичко това. Радваха се, че детето от първа страница на вестника с бинтованото куче се беше заклело „… да се бори срещу обходния път и срещу всички негодници, които работят за него“.

— Наистина ли си го казал, Тео? — попита Харди.

Всъщност Тео не беше сигурен какво е казал. Докато всички напускаха съдебната зала и се изливаха в тесния коридор, блъсканицата беше голяма, а разговорите — много. Тео беше развълнуван и задавен от радост, освен това се изуми от гледката на тримата мъже, които отведоха с белезници. Пък и държеше Джъдж на каишка и искаше просто да се измъкне. Мярна някой с камера и си спомни, че един репортер му зададе някакви въпроси, докато се качваше по стълбите.

Но също така беше вярно, че цитираната реплика много допадаше на Тео, затова той отговори:

— Разбира се.

— Това е страхотно, Тео.

Харди искаше да се отбие в правната кантора след училище и да поговорят за обходния път, а Тео обеща да бъде там, в своя кабинет, и да си пише домашните.

 

 

И беше точно там в четири следобед, когато баща му почука на вратата и каза:

— Ела с мен.

Тео знаеше от опит, че това е лош знак. Баща му рядко изминаваше пътя през етажерките със стари папки и задръстени стаи до кабинета на Тео и никога не казваше просто „Ела с мен“.

Отидоха до голямата заседателна зала, където баща му затвори всички врати и посочи на Тео стол да седне. Самият той се настани на друг стол наблизо, но Тео вече си знаеше, че го очакват лоши новини.

Господин Буун поде:

— Струва ми се, че миналата седмица ти се запозна с господин Форд тук, в кантората. Той е мой клиент от много години. За съжаление, вече не. Господин Форд ми се обади днес сутринта и в основни линии ме осведоми, че не желае повече да му бъда адвокат. Не му допада фактът, че синът ми е толкова яростен противник на обходния път. Господин Форд отдавна подкрепя този проект. Подобно на мнозина, той го смята важен за града.

Тео не знаеше как да реагира. Чувстваше се ужасно, че баща му е бил отхвърлен като адвокат. Но изпитваше облекчение, че господин Форд вече го няма. Смяташе, че реакцията му е пресилена. Искаше да попита баща си защо представлява такъв съмнителен тип като Бързия Форд, но реши да заложи на сигурно и каза само:

— Съжалявам, татко.

— Майка ти ми спомена, че според теб господин Форд е… как да го кажем, не е съвсем почтен.

Благодаря ти, мамо. Не може дори да си побъбрим на закуска и ти да не изпееш на татко!

— Запознахме се набързо и аз почти не го познавам, татко. Наистина ли не е съвсем почтен?

Господин Буун се усмихна и отмести поглед. После каза:

— Никога не съм виждал господин Форд да прави нещо непочтено. Бих казал, че умее да разиграва системата. Има много пари и влиятелни приятели и е свикнал да получава каквото желае. Изисква лоялност и точно затова в момента си търси друг адвокат.

— На мен ми се струва мошеник — избъбри Тео.

— Не е мошеник, Тео, и трябва да престанеш да подмяташ толкова нехайно думи като „мошеник“ и „негодник“, ясно?

Баща му имаше право, затова Тео каза:

— Добре, сър.

Господин Буун помълча и попита:

— Откъде знаеш за покупката на парцела от двеста акра до Суини Роуд?

Айк му беше казал, но Тео беше достатъчно съобразителен, за да не признава подобно нещо. Скръсти ръце пред гърдите си, стисна зъби и каза:

— Обещах да не казвам.

Това винаги вършеше работа, защото и двамата му родители знаеха колко е важно да умееш да пазиш тайна.

— Не си душил в кантората, нали?

Тео съумя да се престори на изненадан дори от хрумването за подобно нещо:

— Не, сър. Аз не душа в кантората. — Което беше частично вярно и двамата с баща му го знаеха. За да изясни нещата, той добави: — Един човек ми каза.

Господин Буун поклати глава, все едно вярваше на това твърдение, а в действителност не му вярваше и Тео го знаеше.

— Какво още ти каза този човек? — попита господин Буун.

Тео нямаше да спечели нищо, ако продължеше да говори.

— Само това. Нищо повече.

Загрижеността на баща му само потвърди истината за Джо Форд и за тъмните му сделки, но Тео реши да остави нещата така. Бързия Форд се беше разделил с тях и Тео тайничко тържествуваше, че един лош клиент се е махнал от „Буун и Буун“. И май не само той тържествуваше. Предчувстваше, че майка му е на негова страна. Тя не харесваше предприемачите в града, които се опитваха да лапнат земята и да построят на нея още молове и жилищни блокове. И преди у дома и в кантората бяха казвани неща, остри кратки реплики, които не оставяха и сянка от съмнение, че госпожа Буун не одобрява някои клиенти на господин Буун. Тео не би трябвало да ги чува, но той почти нищо не пропускаше.

— Виж, татко, съжалявам, но не съм искал да стане така. Не съм искал Джъдж да бъде ранен, не съм искал вчерашното дело. Не съм искал снимката си на първа страница. Просто се случи и ако господин Форд е ядосан, съжалявам. Честно казано, според мен реакцията му спрямо нашата правна кантора е пресилена.

— Нашата правна кантора ли?

— Моето име стои на табелата.

Господин Буун се усмихна и, изглежда, се поуспокои. Тео подозираше, че той всъщност не е разстроен от загубата на Джо Форд като клиент.

— Върви да си довършиш домашните — каза баща му и се изправи.