Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Theodore Boone: The Activist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Теодор Буун активист

Американска Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 2013

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-332-6

История

  1. — Добавяне

11

Късно в понеделник следобед Тео измина на колело четирите пресечки от кабинета си в задната част на кантората на „Буун и Буун“ до офиса на друг Буун — чичо му Айк. Кабинетът на този друг Буун не беше толкова затрупан с работа, преуспяващ и добре обзаведен. Намираше се на втория етаж на паянтова стара сграда, на чийто приземен етаж имаше гръцки ресторант.

Бащата на Тео и Айк бяха братя и някога бяха работили заедно като адвокати. Това време вече отдавна беше отминало. По причини, които Тео навярно никога нямаше да разбере, Айк вече не беше адвокат и рядко говореше за бащата на Тео. Но той още беше част от семейството и затова от Тео се очакваше да се отбива при Айк всеки понеделник следобед, за да си говорят. Често тези срещи не бяха особено приятни и Тео невинаги ги очакваше с нетърпение. Друг път обаче Айк беше забавен и ако беше в добро настроение, разказваше такива истории, че да си умреш от смях. Тео никога не знаеше в какво разположение на духа ще завари чичо си в понеделник следобед. Една от семейните тайни беше слухът, че Айк пие твърде много, и Тео подозираше, че този факт предопределя доброто или мрачното му настроение.

Обикновено Джъдж беше затворен или у дома, или в кантората, но понякога Тео закачваше каишка на нашийника му и го оставяше да тича до колелото, докато прекосяваше града. Нямаше по-голямо вълнение за Джъдж от това да хвърчи по улицата и да се опитва да изпревари Тео и велосипеда. Този понеделник на кучето наистина му се излизаше и Тео го взе със себе си.

Двамата изтрополиха нагоре по стълбите и след бързо и безсмислено почукване нахълтаха в дългия и разхвърлян кабинет на Айк.

— Така… така — усмихна се Айк. — Как е любимият ми племенник?

— Страхотно, Айк, а ти? — отвърна Тео и се отпусна тежко на скърцащ дървен стол, под който имаше камара от вестници и папки.

Цялата мебелировка в стаята беше или покрита с папки, или се опитваше да ги крие. Тео беше единственият племенник на Айк и доколкото знаеше — единственият член от семейството, който поддържаше контакт с него. Съпругата на Айк се беше развела с него преди години, когато той беше загазил, а децата му се бяха преместили надалече. Айк беше самотен възрастен мъж, но в същото време човек трудно можеше да го съжалява. Изглежда, желанието му беше да води тих и необикновен живот.

— Поредният хубав ден — отговори Айк и махна с ръка към купчината документи върху бюрото си. — Оправям паричните проблеми на хора, които нямат пари. Как са нещата в „Буун и Буун“?

— Все същото, нищо ново.

— Как си с оценките? Само шестици ли имаш?

— Почти.

Това нахлуване в личните му дела винаги дразнеше Тео. Не разбираше защо Айк си въобразява, че има право да си пъха носа в училищните работи на Тео, но, както казваше госпожа Буун, „той е от семейството“.

— Как така почти? — попита Айк.

— Имам пет плюс по химия, но ще я повиша.

— Ами постарай се — строго го предупреди чичо му, но Тео усети, че е на шега. Айк погледна наляво към монитора на компютъра си. — Току-що получих това. Видях го преди десет минути — каза той, надничайки над очилата си за четене, и кликна с мишката. — Според нашия безстрашен всекидневник, при това онлайн изданието, не кое да е, някакво дете от твоя скаутски отряд преживяло доста неприятна среща с медноглав щитомордник през уикенда. Да знаеш нещо по въпроса?

— И защо това да е новина? — попита възмутено Тео.

— Защото в наше време всичко е новина, Тео. Нищо не е лично. Няма тайни и няма срам. Всички са знаменитости. Пърси Диксън?

— Да, точно той и явно майка му се опитва да разтръби максимално случилото се. Сигурна съм, че тя се е обадила на вестника. Как иначе някой репортер ще научи нещо толкова несъществено?

— Ти беше ли там?

— О, да.

— Какво се случи?

И Тео отново разказа историята. Когато приключи, Айк каза:

— Ама че глупак! Не заслужаваш да те отстранят заради него.

— Всичко е наред, Айк. Преживях го и ми омръзна да го обсъждам. Да сменим темата.

— Става. „Янки“ или „Туинс“?

— Не.

Айк беше запален привърженик на янките и обожаваше отбора и неговата история. Тео подкрепяше „Минесота Туинс“, защото никой друг в Стратънбърг не го правеше. За да сме справедливи към „Туинс“ обаче, трябва да изтъкнем, че Минесота все пак се намираше на хиляда и шестстотин километра.

— Не те виня — отвърна Айк. Избута назад стола си и се протегна към малкия хладилник, който криеше зад купчина папки. Извади бутилка бира за себе си и кутийка „Спрайт“ за Тео, която плъзна към него по бюрото и тя пътьом събори няколко папки. — Заповядай — каза Айк тъкмо навреме, та Тео да смогне да хване кутийката.

Чичо му отвъртя капачката на бирата бавно и почти болезнено, вдигна крака и ги стовари върху бюрото си. Облегна се, изпъна се удобно и отпи. Тео знаеше от опит, че предстои дълга история.

След още една глътка Айк подхвана:

— Знам колкото щеш такива истории. — Обичайната за него встъпителна реплика. — Ето например гръцкото семейство на долния етаж, Джими и Амелда Тикос. Прекрасни хора са, познавам ги от години и ги виждам всеки ден. Пристигнали в тази страна като малки и цял живот работили денонощно, за да оставят нещо на децата си. Страхотни хора. Най-големият им син, Ръсел, има строителна фирма — строи малки къщи и прави ремонти. Ръсел е към четирийсет, женен, с три деца, но първото му дете има няколко заболявания по рождение. Похарчиха цяло състояние, за да спасят детето, което и досега се нуждае от специално лечение. Ръсел и родителите му почти се разориха, но запретнаха ръкави, работеха още по-упорито, спестяваха още повече и оцеляха.

Явно Тео бе отместил поглед, защото Айк изведнъж попита:

— Отегчавам ли те, Тео?

— Слушам те. — Тео подозираше, че вероятно е единственият човек в града, който изтърпява дългите и хаотични истории на Айк, но обикновено те водеха до нещо интересно.

Айк отпи от бирата си, погледна към тавана и продължи:

— Преди десетина години Ръсел и жена му купиха земя извън града, разделиха я и започнаха да продават парцели от по два акра. Красива местност, с възвишения, потоци и езера. Намерението им беше да продават големи парцели на хора, които искат да се грижат за земята и дърветата и да опазват околната среда. Ръсел и съпругата му проектираха къщата на мечтите си и започнаха сами да я строят. След работа, през почивните дни, по време на отпуска си. Прекарваха там всяка свободна минута заедно с децата си, включително с момченцето на инвалидна количка, и бавно градяха дома си. За по-големите работи Ръсел използваше строителите от фирмата си, но ако нещо беше по силите на двама човека, вършеха го той и жена му. Правеха го с обич и им отне цяла вечност. Минаха почти пет години от първата копка до края и през цялото време плащаха в брой. Когато построиха къщата, не дължаха на никого нито цент. Щом се нанесоха, организираха голямо празненство и поканиха и мен. Бях там. Беше прекрасно: цялото им семейство, всичките им приятели и съседи, работниците, които се бяха трудили на строежа на къщата, всички, които им бяха помогнали. Никога не съм виждал Джими и Амелда толкова щастливи и горди. Красива къща, красива местност. Голямо и щастливо семейство, празнуващо най-доброто, което страната ни може да му предложи. Всичко беше направо страхотно.

Гласът на Айк заглъхна, а Тео разбра, че първата глава от историята е приключила и сега е моментът да побутне нещата напред.

— И какво стана? — попита той.

— Ами сега булдозерите ще изравнят къщата със земята, за да може щатът и шайка политици да построят обходен път около Стратънбърг за двеста милиона долара. Път, който е напълно излишен, но е важен в политическата игра. Ти чу ли за него?

Тео се смая. Почти беше забравил за това. През последните четирийсет и осем часа животът му се въртеше около скаутството, Пърси, възголемичкия медноглав щитомордник и щуротиите във Фейсбук. Кимна и отговори:

— Да, чух.

Айк рязко свали крака на пода. Приведе се напред, подпрян на лакти и с гневно блеснали очи.

— Наясно ли си с правната концепция за отчуждаването на частна собственост, Тео?

— Да.

Айк кимна и се усмихна.

— Браво на теб. На теория правото на отчуждаване на частна собственост за обществени нужди трябва да се използва само в краен случай. Отнемането на имот против желанието на собственика е почти престъпен акт, нещо, до което държавата трябва да прибягва само при крайна необходимост. А в този случай няма никаква необходимост. Става дума само за банда политици, които се опитват да спечелят гласоподаватели, като построят път, който ще зарадва големите им дарители.

Айк лесно започваше да държи проповеди, но по този въпрос се запали повече от обикновено. Тео реши да го подтикне да продължи:

— Не съм сигурен, че разбирам — каза той.

И още недоизрекъл, Айк отново подхвана:

— Ето как стоят нещата, Тео. В Карлсбърг и по местата на север от тук има големи компании за товарен превоз и много фабрики. Същото е и на юг от града, в Лоуънсбърг. Изследванията сочат, че един обходен път ще спести на превозвачите само няколко минути, но на тях не им пука. На всяка цена искат този обходен път! Затова моментално подмамват политиците, дават им една бала пари, обясняват им колко е необходим този път — не за самите тях, разбира се, а за свещената крава, наречена „икономическо развитие“. Това съображение изтъква всеки политик, когато иска нещо да бъде одобрено, да бъде построено или да бъдат похарчени още пари на данъкоплатците. Повече работни места, повече приходи от данъци, повече замърсяване, повече задръствания, по-пренаселени училища и повече богати предприемачи, но политиците никога не изтъкват всичко това, защото вземат пари от предприемачите, в конкретния случай — от транспортните компании.

Айк си пое глътка въздух, последвана от голяма глътка бира. Типично в негов стил — никакво увъртане, никакво колебание, винаги с мнение по въпроса. Всъщност Айк толкова се беше разпалил, че на Тео му беше приятно да го слуша.

Реши да налее още масло в огъня:

— Губернаторът подкрепя ли?

— Той е идиот! Готов е да подкрепи всяко нещо срещу подходящата сума. Миналата седмица вестниците писаха на първа страница, че транспортните компании и предприемачите са дарили купища пари за кампанията на губернатора, така че нали се сещаш? Ако те искат обходен път, и той иска обходен път. Този тип не е нищо друго, освен най-обикновен политик, който се опитва да се докопа до по-висок пост. Никога не се забърквай в политиката, Тео. Тя е мръсна игра.

— Не се тревожи.

Айк се успокои и се облегна на стола.

— Преди петнайсет години, ако бях направил правилния избор от политическа гледна точка, нямаше да ме съдят.

За пръв път чичо Айк споменаваше за проблемите си от миналото. На Тео му идеше да го обстреля с десетки въпроси, но удържа езика си зад зъбите. Някой ден Айк щеше да сподели повече неща с него, но щеше да го направи, когато поиска. Не сега.

Тео се зачуди дали да не му разкаже историята на Харди Куин, но реши, че няма смисъл. Според него тя беше много по-интересна от историята на Айк, ала чичо му предпочиташе да говори, отколкото да слуша.

— Ще помогнеш ли на семейство Тикос? — попита Тео.

— Да им помогна ли? Как?

— Не знам, Айк. Струва ми се, че има силна съпротива срещу пътя. Ако се ангажират достатъчно хора, може би окръжната комисия няма да одобри строителството.

— Не се заблуждавай, Тео. Важни са парите, а този, който държи парите, винаги печели, особено в политиката.

Тео намираше това за потискащо и не знаеше какво да каже. Айк се пресегна за лист хартия и намери каквото търсеше.

— Погледни — подкани го той и Тео се приведе напред. Беше копие на карта, на която предложеният обходен път беше очертан в червено. С писалка Айк отбеляза едно място в средата на листа и каза: — Ето на това място обходният път ще прекоси Суини Роуд. В момента тук има селскостопанска земя, но след строителството на пътя всичко ще се промени.

Тео усети мириса на бира в дъха на Айк и му стана неприятно. Отдръпна се леко. Айк продължи:

— Така, мой източник твърди, че местен предприемач, някой си Джо Форд, много ловък манипулатор, известен и като Бързия Форд, вложил известна сума и купил двеста акра земя точно тук, където ще се пресичат обходният път и Суини Роуд. Сделката трябвало да е тайна, но източникът ми познава един от бившите партньори на адвоката, който представлява собственика на земята. Всичко се върши под сурдинка. — Айк остави картата на масата и отново се облегна на стола си. — И така, Тео, ястребите вече кръжат в очакване на плячката. Ако окръгът одобри обходния път, ще видиш как негодниците ще заграбят всяко парче земя край него и след десет години от двете страни ще бъде пълно с молове, заведения за бързо хранене и автомивки. Цялата западна част на окръга ще бъде застроена и ще заприлича на всяко друго място в Америка. Предприемачите ще забогатеят страхотно и с радост ще бутнат на политиците достатъчно пари, за да са доволни. Системата е прогнила, Тео.

Тео се потисна още повече, но се помъчи да се убеди, че Айк по природа си е мрачен човек. Той рядко се усмихваше и беше рязък. Семейството му го беше изоставило, а самият той се беше опозорил, когато бе изгубил правото си на практикуващ адвокат.

Айк и неговите източници. Все твърдеше, че знае нещо, което би трябвало да е тайна, и на практика често наистина се оказваше така. Айк се движеше из съмнителни места в града, които мнозина почтени граждани избягваха. Играеше покер поне с две групи и някои от тези хора бяха бивши адвокати, бивши ченгета и бивши затворници. Залагаше на футболни и баскетболни срещи и се навърташе край букмейкърите и други хазартни типове. Бащата на Тео веднъж се изпусна, че Айк печели повече пари от залози, отколкото от истинска работа.

— Е, след тази „добра“ вест трябва да вървя — каза Тео, обзет от внезапно желание да се махне от тук.

— Поздрави вашите — каза Айк, сключи ръце на тила си и отново вдигна краката си върху бюрото.

— До скоро, Айк — сбогува се Тео и двамата с Джъдж се запътиха към вратата.

— И искам да видя шестица по химия.

— Разбира се. Не си единствен.