Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (7)

7

Първият поглед към езерото Марло винаги беше вълнуващ и всички в автобуса го очакваха с нетърпение. Шосето прехвърли едно стръмно възвишение и изведнъж долу се показаха великолепните сини води, ширнали се на километър и половина. Езерото беше заобиколено от вълнисти възвишения, а на изток се намираше дългата язовирна стена, която държеше водата под контрол. Мястото беше национален парк, затова по бреговете нямаше постройки — никакви къщи, вили, пристани, никакъв хаос. На брега на езерото имаше тесни плажове, издадени навътре скали и уединени заливчета. Беше идеалното кътче, където група бойскаути да се потопят в природата за един дълъг уикенд.

Край езерото се намираха десетина разнообразни места за лагеруване. Имаше възможност да се избира между по-луксозен вариант със застлани с плочи алеи, канализация и изводи за електричество за каравани и по-девствени поляни, скътани на двата бряга на езерото. Майор Лудвиг насочи автобуса на отряд 1440 към неизменното място — Инид Пойнт, далече от язовирната стена и от по-цивилизованите райони.

Още преди месеци Тео си беше спечелил значката за умения по лагеруване на палатка. Изискването беше да си водиш лагерен дневник, който той беше прибрал в багажа си предишната вечер. През двете години, откакто беше бойскаут, беше нощувал двайсет и един път на езерото Марло — или под звездите, ако времето беше хубаво, или в палатка алпийка, ако вали и е студено. Миналото лято отрядът беше лагерувал на Инид Пойнт няколко последователни вечери. Двама-трима бащи, включително господин Буун, бяха докарали храна и припаси. Беше вълшебна седмица и Тео страшно се натъжи, когато приключението свърши.

Все още често си го припомняше замечтано. По време на някой ужасен ден в училище той се заблейваше през прозореца, съзираше възвишенията в далечината и си припомняше онова страхотно безгрижно време, когато заедно с другите скаути се скиташе край езерото на поход, на разходка или в изучаване на природата. Прекарваха часове във водата и се стараеха да спечелят отличия по плуване, гребане и като водни спасители. Майорът провеждаше занятия по оказване на първа помощ и готварство, а нощем — по астрономия. Дните бяха лениви, но майорът винаги подтикваше момчетата да учат и да постигат повече. Скаутите Първа степен бяха насърчавани да минават през ранговете „Звезда“, „Живот“ и накрая „Орле“. В момента съществуваха 120 значки за умения. „Не бива да се отказвате, докато не получите поне половината от тях“, обичаше да повтаря майорът. Шейсет значки за умения? Изглеждаше невъзможно. Труман, петнайсетгодишно орле, който предвождаше патрул „Глиган“ вече три години и беше най-добрият скаут в отряда, беше спечелил четирийсет и седем отличия за умение. Многобройни значки красяха неговата лента и предизвикваха всеобща завист в отряда, но майорът непрекъснато го подтикваше да прави още и още.

Тео вече беше решил, че освен дето някой ден ще стане адвокат или съдия, определено ще бъде и скаут-мастер. Знаеше, че работата не се заплаща, обаче след като майорът я вършеше, и то толкова добре, значи и той можеше да опита.

Автобусът подскачаше по пътя и бавно лъкатушеше нагоре и надолу по възвишенията, обрасли с гъсти дървета и храсти. След като зърнеха езерото и започнеха да се отдалечават от цивилизацията, обикновено минаваха трийсет минути, преди да пристигнат в Инид Пойнт. Покритият с чакъл път стана черен и Тео си спомни едно лагерно приключение тук, когато поройните дъждове бяха залели пътя и отрядът се оказа принуден да остане още един ден. По време на същото това пътуване палатките започнаха да се плъзгат надолу по склона в калта и момчетата хукнаха към автобуса, преди да замръзнат. Тогава им се стори кошмарно, но сега историята ги развеселяваше и често си я разказваха.

За късмет, на Инид Пойнт беше пусто, нямаше други лагеруващи. Отрядът си беше запазил голям сектор, но все пак присъствието на други лагеруващи обикновено усложняваше нещата. Майорът се отдели с петимата водачи на патрули и направиха план на разположението на лагера. Трийсет и осемте скаути защъкаха напред-назад и бързо разтовариха палатките и провизиите. След час щеше да се стъмни и както обикновено водачите на патрули искаха палатките да бъдат разпънати и всичко да бъде организирано преди вечерята на скара по тъмно. Петте патрула разположиха палатките си в спретнати редици около огъня по средата — като спици на колело. Всички двуместни брезентови палатки бяха еднакви и разпънати точно на метър и двайсет една от друга. Майорът беше привърженик на строгата организация и очакваше лагерът да бъде идеално устроен.

Тео и другите водачи прегледаха задълженията си и разпределиха задачите. В петък винаги вечеряха набързо и по тъмно момчетата се скупчиха край лагерния огън. Дъвчеха хотдог и бонбони маршмелоу, карамелизирани на пламъка. Господин Бенет от патрула „Старите козли“ пушеше лула и уханието се носеше над лагера. Господин Хоган, бащата на Ал, започна да разказва истории за призраци, при това страшно увлекателно. По време на третата история — подробна легенда за убиец с брадва и без глава, видян за последно някъде около езерото Марло — скаутите се бяха сгушили още по-близо един до друг. По правило от бащите се очакваше да поднасят небивалите истории, които вървяха с лагерните огньове, и разбира се, целта беше да уплашат момчетата колкото се може повече.

Един от любимите им нощни маршрути беше по каменист път покрай брега на езерото. След вечеря и историите за призраци извадиха фенерчетата и майорът поведе отряда на дълга разходка. Спряха на един песъчлив нос, където вълните се плискаха в брега, и погледнаха нагоре. Полумесецът се виждаше, но заради облаците нямаше звезди. Майорът обеща да опитат отново в събота вечерта. В десет се върнаха в лагера, за да се подготвят за нощуване.

През първата нощ скаутите винаги заспиваха трудно. Прекалено много се вълнуваха, че са в гората, далече от къщи, сгушени в топлия спален чувал в малката палатка насред цвърченето на щурците, квакането на жабите и пръхтенето на елените. Тео и Уди си бъбреха и слушаха шепота и от другите палатки. Чуваха мъжете, старите козли, да разговарят и да се смеят край лагерния огън. На всеки час майорът обхождаше лагера и подканяше момчетата да утихват и да заспиват. Накрая и това стана.

Тео се събуди рано и се измуши от спалния чувал. Обу си туристическите обувки и изпълзя от палатката, без да събуди Уди, който спеше като пън. Слънцето тъкмо изгряваше, въздухът беше прохладен и свеж, а възрастните пиеха кафе край бумтящия огън в средата на лагера. Майорът беше сложил върху грила кана с горещо какао и наля на Тео една чаша. Защо сред природата винаги беше по-вкусно? Други скаути също се доклатушкаха, като търкаха сънливо очи и изобщо не подозираха колко са рошави след спането в палатката. Момчета, на кого му пука? Майките и сестрите им бяха на километри. Външният вид и хигиената не бяха важни, не и когато си на лагер. Изобщо не възнамеряваха да се къпят или да си мият зъбите, преди да се приберат у дома, макар че майорът им напомняше за тези наложителни дейности.

Отрядът постепенно се разбуждаше и все по-често се заговори за закуска. Не след дълго уханието на цвърчащия на огъня бекон изпълни въздуха. В патрул „Сокол“ Тео, който вече си беше завоювал значката за умения по готварство, помагаше на Филип да спечели своята. Филип отговаряше за приготвянето на закуската на осем сокола в събота и в неделя и беше планирал менюто в подробности. В събота щеше да приготви бъркани яйца, наденички и пържени филийки бял хляб с конфитюр. Филип готвеше на тих огън под надзора на Тео, докато другите от отряда се бяха пръснали да събират дърва. Майорът се отби, за да им напомни приятелски колко е важно да поддържат добра хигиена в лагера.

След като закусиха и почистиха, отрядът се раздели на малки групи. Труман, скаут орле, се отправи на трийсеткилометров поход заедно с още пет момчета, защото искаха да получат отличието за пешеходен преход. Гавин, шестнайсетгодишно орле и най-големият в отряда, замина с още трима в две канута на плаване до отсрещния бряг на езерото Марло и обратно, което се очакваше да отнеме осем часа. Други групи работеха над основни умения по лагеруване, оказване на първа помощ, естествознание и риболов.

Харди беше обяснил на майора, че двамата с Тео искат да поговорят с него. И по време на затишие в дейностите тримата успяха да се измъкнат от лагера. Повървяха десетина минути, изкачиха нисък хълм и си намериха усамотено местенце на една издадена скала със страхотна гледка към езерото. Харди мина направо на въпроса. Представи историята на семейната ферма и описа прочувствено колко много означава тя за него. Обясни как обходният път ще разруши не само фермата, но и голяма част от семейната история. А баба му и дядо му ще бъдат принудени да се преместят. Подчерта, че дълг на бойскаутите е да опазват природата, че наръчникът на скаутите е пълен с идеи за защитата на околната среда. Искаше целият отряд, всъщност и трите различни отряда в Стратънбърг, да се организират и да се противопоставят на обходния път.

Тео слушаше и при нужда кимаше. Личеше си, че искреният призив на Харди не се възприема благоприятно от майора. Когато Харди приключи, майорът каза:

— Разбирам как се чувстваш, но този проект не е подходящ за нас. Доколкото съм чел и слушал, въпросът е политически спорен. Губернаторът иска обходния път. Някои щатски сенатори на север и на юг от Стратънбърг искат обходния път. Нашите местни лидери се колебаят, но ще бъдат принудени да вземат решение.

— Това не е честно и не е редно — настоя Харди. — Как така държавата ще отнема имота ни заради някакъв лош проект?

Майорът се усмихна и посочи напред.

— Погледни това красиво езеро, Харди. То не е природно. — Той посочи някъде в центъра на езерото. — Ето там, по средата, водата е дълбока около шейсет метра. Някога там е имало населено място, градчето Колдуотър. През центъра на града минавала река Инид, която през пет години прииждала и заливала не само град Колдуотър. Била буйна река, която неведнъж предизвиквала хаос. Разливала се на километри нагоре и надолу в долината. Фермерите и земеделците губели реколтата, домовете и поминъка си и десетилетия наред се оплаквали от наводненията. Те създали това езеро. По онова време губернатор бил Хърбърт Марло. — Майорът посочи към далечната и едва видима язовирна стена. — Но знаеш ли какво, много от местните жители не искали да се отказват от земята си. Въпреки наводненията те се съпротивлявали на проекта. Наели адвокати, стигнали до съд и направили всичко възможно да спрат строителството на езерото. Отнело години. Чувал ли си термина „отчуждаване“?

— Тео ми го обясни — отговори Харди.

— Без отчуждаване на имотите държавата не би могла да построи това езеро. Един-единствен собственик на земя би бил в състояние да блокира целия проект и наводненията щяха да продължават. Без отчуждаването на имотите нямаше да има язовири, езера, шосета, национални паркове, канали, пристанища, изобщо много неща, Харди. Не е приятно да се окажеш потърпевш от отчуждаването, но то е важно за обществото като цяло.

— Но този проект не е необходим. Обходният път не е нужен.

— Има си хора, които да мислят за това. Битката ще бъде отвратителна и бойскаутите нямат работа да се месят. Ако смяташ, че случващото се е нередно, трябва да му се противопоставиш с всички сили. Намеси се. Според вестниците няколко групи вече са се обединили против строителството на този път. Вложи енергията си там, но не намесвай отряда.

Позицията на майора не изненада Тео. Проектът, свързан с обходния път, намирисваше на политика и не беше подходящо поле за скаутска дейност. Върнаха се обратно в лагера, където в момента се организираше състезание по плуване.