Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (15)

15

Очертаваше се дълга нощ. Госпожа Буун донесе на Тео сандвич, който той не можа да изяде, чиста риза и джинси. Тя и господин Буун се редуваха да седят в тясната амбулатория при Тео и Джъдж. Имаше само два стола, по един от двете страни на масата, върху която Джъдж се бореше за живота си. Асистентката на ветеринаря беше странна млада жена, наречена Стар. Беше с лилава коса и халка на носа, но иначе беше невероятно мила и загрижена за Джъдж. Доктор Кол си взе довиждане към девет вечерта и обясни на Тео и на родителите му, че са добре дошли да прекарат нощта в клиниката и че Стар ще се погрижи за всичко. А той щеше да държи мобилния си наблизо и да пристигне до десет минути, ако нещо се случи. Семейство Буун му благодариха многократно.

Уди, Харди и господин Куин още чакаха в приемната. Стояха там от часове и не правеха нищо, просто чакаха. Бяха си поръчали пица, която споделиха със Стар. Когато доктор Кол си тръгна, решиха и те да вървят. Уди и Харди обещаха на Тео да се върнат рано в събота сутрин, за да видят как са той и Джъдж. Когато трите момчета се прегърнаха за лека нощ, очите им бяха влажни. Бяха преживели дълъг и труден ден.

Няколко минути след като си тръгнаха, пристигна Ейприл Финмор с майка си Мей — особнячка, която Тео и всички останали се стараеха да избягват. Стар отказа да пусне посетители в амбулаторията, затова Тео си поговори с Ейприл отвън, в приемната. Не искаше отново да разказва историята, но нямаше голям избор. Ейприл беше една от най-добрите му приятелки и когато го попита през сълзи: „Какво се случи, Тео?“, той започна от риболова и свърши със сериозно раненото си куче.

Госпожа Финмор, която беше много бъбрива и имаше силна склонност да драматизира, слушаше с разярен поглед и закрила устата си с ръка, като че ли никога не беше чувала за подобна жестокост. Госпожа Буун успя да я дръпне настрани, за да може децата да си поговорят. Тео обожаваше Ейприл, но изпита облекчение, когато тя си тръгна с майка си.

Положението се промени, когато десет минути по-късно пристигна чичо Айк. Той настоя да види Джъдж и когато Стар възрази, Айк й изръмжа и тя хукна да се скрие някъде. След като посети Джъдж и му прошепна няколко думи, Айк оповести, че ще остане през цялата нощ заедно с Тео. Господин и госпожа Буун можели да се приберат у дома и да се наспят. Стар да останела, ако иска. Тя обясни, че според наставленията на доктор Кол е длъжна да следи състоянието на Джъдж през нощта. Айк явно одобри.

Господин и госпожа Буун отново си тръгнаха след поредните прегръдки и благодарности към Стар и обещаха да спят с мобилните си телефони до възглавницата, в случай че ги потърсят. Стар заключи входната врата на клиниката и се оттегли в малкото фоайе на служителите. Айк се настани до Тео и каза:

— Тео, важно е Джъдж да чува гласове. Затова ние двамата с теб ще разговаряме колкото се може по-дълго. Ще си разказваме истории, ще се редуваме, каквото трябва, само и само думите да не секват, разбираш ли?

— Да.

Тео стоеше до Айк. Айк вдигна обутите си със сандали крака върху малък плот и някак успя да се намести удобно на евтиния пластмасов стол.

— Така, сега искам да ми разкажеш отново как онова глупаво момче беше ухапано от медноглавия щитомордник миналата седмица.

Тео се намръщи и каза:

— Стига, Айк, втръсна ми от тази история.

— Не е заради теб, не е и заради мен, а заради Джъдж. Може би Джъдж иска да я чуе отново. Твоят глас, Тео, някъде дълбоко в този малък ранен мозък Джъдж чува гласа ти. Не го интересува какво казваш. Важното е, че си тук, до него, и му говориш.

Тео преглътна измъчено и заразказва за Пърси и за отровната змия.

Айк поклати глава и го прекъсна:

— Не, не, Тео, започни от самото начало и карай бавно. За никъде не бързаме. Джъдж не бърза. Имаме да убием часове.

Тео започна отначало. Заразказва как бойскаутският отряд 1440 слиза от автобуса и как тръгва към езерото Марло, описваше всяка дребна и по-голяма подробност, за която се сетеше. Айк кимаше и се усмихваше. Браво, момче!

Когато Тео разказа случката със змията, Айк каза:

— А сега, Тео, току-що е станало убийство тук, в Стратънбърг, най-големият случай за всички времена. Как се казва извършителят?

— Пийт Дъфи.

— Точно така. Господин Дъфи е обвинен в убийството на жена си, нали?

— Да.

— Разкажи ми тази история — започни с убийството и как полицията открила тялото. Ти гледа процеса, нали?

— Да.

— Хубаво. Разкажи за него.

Тео седна на другия стол и сви колене към гърдите си. Процесът срещу Пийт Дъфи беше една от любимите му теми и той говори по нея сякаш цяла вечност. От време на време поглеждаше към Джъдж, който си лежеше спокойно и неподвижно. Поглеждаше и към Айк, който беше съвсем буден, взираше се в стената и кимаше. Стар понякога надничаше през отворената врата, винаги усмихната.

След като изслуша и историята на Дъфи, Айк каза:

— Помниш ли онзи път, когато се втурнахме да спасяваме Ейприл Финмор, само ние двамата?

— Разбира се, че помня, Айк. Как бих могъл да забравя?

— Добре, разкажи ми и тази история.

— Твой ред е, Айк. Ти участваше.

И Айк поде:

— Добре, доколкото си спомням, твоята приятелка Ейприл изчезнала от къщи една нощ, когато била самичка.

Айк се изправи и изпъна крака. Клекна бързо няколко пъти, изпука кокалчетата си и когато раздвижи кръвта си, продължи да разказва. Тео добавяше някои подробности, отначало мъничко, но след двайсетина минути двамата се допълваха взаимно, докато преживяваха отново приключенията, свързани с намирането на Ейприл и спасяването й от нейния луд баща.

Някъде към полунощ Стар им поднесе бутилки студена вода и набързо прегледа пациента. Джъдж дишаше, но не беше в съзнание.

— Стар, добре си дошла във времето за разказване на истории. Искаш ли да се включиш? Избери си каквато искаш история, защото на Джъдж му е все тая. Той просто обича да му говорят нещо.

На Тео му се искаше да разбере как си е сложила халка на носа, но съзнаваше, че вероятно не може да пита затова.

— Нека си помисля — каза Стар. — Ще се върна след няколко минути.

— Струва ми се, че тя не обича да разказва истории — промърмори Айк. — Тео, какво ще кажеш за онзи случай, когато някой ти строши катинара на шкафчето и пъхна вътре крадени стоки? Полицията за малко да те арестува. Беше само преди няколко месеца, помниш ли?

— Как бих могъл да забравя?

— И някой непрекъснато ти режеше гумите на колелото.

— Точно така.

— Страхотно. Разкажи го пак на Джъдж.

Тео внезапно се почувства изморен. Беше изтощен и се нуждаеше от сън. Беше и емоционално изцеден. Изправи се, клекна няколко пъти като Айк и поде доста плашещата история за това как се бе оказал обвинен в престъпление и едва не бе арестуван. Айк беше участник в историята и вмъкна някои подробности мимоходом.

Продължиха да си бъбрят, а Стар ги слушаше развеселено от коридора. Някъде към два часа амбулаторията притихна и Стар надникна вътре. Тео спеше в единия ъгъл, сгушен в неудобна поза върху спалния чувал, който баща му беше донесъл. Айк, един бог знае как, беше успял да заспи, седнал на стола и вдигнал крака върху масата.

Стар тихо влезе и леко докосна Джъдж. Сърцето му все още биеше.

 

 

Полицейските следователи пристигнаха в клиниката на доктор Кол рано в събота сутринта. Доктор Кол още не беше дошъл, но Стар отключи и посрещна полицаите. Те си поговориха с Тео и с Айк петнайсетина минути и си тръгнаха. Казаха, че смятали да поговорят сутринта и с приятелите му Харди и Уди. Тео узна, че от землемерския екип нямало и следа, когато полицията пристигнала предишния ден следобед, затова никой не бил арестуван. Но полицаите намерили колелото на Тео, така че можел да си го вземе от участъка. Айк недвусмислено заяви, че семейство Буун възнамеряват да повдигнат обвинения, за да може онези мъже да бъдат арестувани и изправени пред правосъдието.

Тео не знаеше, но Харди беше запомнил регистрационния номер на пикапа на землемерите.

Господин и госпожа Буун се появиха с понички и кафе. Айк си тръгна малко след това. Обеща да се върне следобед. Доктор Кол прегледа Джъдж в девет часа и отбеляза, че почти няма промяна в състоянието му. Фактът, че изкарал нощта, бил добър знак, но ветеринарят ги предупреди да не хранят големи надежди. Госпожа Буун предложи на Тео да се прибере у дома, да си вземе душ и да си почине, но момчето отказа. Нямало да се отдели от Джъдж, докато той не дойде в съзнание и не се почувства добре.

Никой не възрази на Тео.

Господин Буун си тръгна, но госпожа Буун остана в клиниката. Тя се настани в единия ъгъл на приемната, отвори лаптопа си и се зае с четенето на имейли. До нея имаше дебело куфарче и я чакаше много работа. Тео поседя с майка си няколко минути и двамата си побъбриха, после той отиде да провери как е Джъдж. Напред-назад, напред-назад. Денят се точеше, в приемната идваха болни котки и кучета и си отиваха. Доктор Кол беше много търсен, защото беше тук отдавна, но освен това беше установил, че събота сутринта е най-натовареният ден за клиниката. В понеделник не работеше и предпочиташе да играе голф, но в събота беше зает ветеринар. Той през час проверяваше състоянието на Джъдж.

Дойде господин Буун и госпожа Буун си тръгна. Ейприл се върна на колело без майка си и остана при Тео един час. Когато доктор Кол и лаборантите не гледаха, Тео я вмъкна набързо да види Джъдж. Тя се разплака при вида на пациента, завит с белия чаршаф, с обръсната глава, затворени очи и изплезено розово езиче. Тео обаче се бе изтощил от сълзи.

Доктор Кол направи още една рентгенова снимка на Джъдж и установи, че отокът нито се е увеличил, нито е спаднал. Към два следобед в клиниката пристигна друг ветеринар, доктор Макензи. Доктор Кол го представи като свой доверен приятел и колега, който е дошъл да прегледа Джъдж и да даде второ мнение. Тео излезе от амбулаторията, а двамата ветеринари опипваха й побутваха, взираха се в рентгеновите снимки и изглеждаха доста мрачни относно състоянието на Джъдж.

През цялата събота Тео почти не се отделяше от Джъдж. Родителите му се сменяха. Ветеринарите се сменяха. Лаборантите се сменяха. Уди, Харди и Ейприл се редуваха. Останал сам зад затворената врата, Тео галеше меката козина на гърба на кучето, шептеше и го уверяваше, че всичко ще се оправи. Наблюдаваше внимателно как коремът на Джъдж се надига и спуска — недвусмислено доказателство, че кучето още диша, че е живо.

— Хайде, момче — повтори Тео за милионен път.

 

 

Джъдж беше пес, чиято възраст и смесена порода щяха завинаги да си останат загадка. Беше изоставен от някого и прибран от Службата за контрол над животните. Бяха го закарали в приют, където го ваксинираха, хранеха го, грижеха се за него и го обявиха за осиновяване, но никой не го искаше. Активистите защитници на животните отдавна се бореха кучетата в кучкарника да не бъдат убивани, но оставаше печалната истина, че уличните кучета и котки са твърде много, а хората, които искат да ги осиновят — недостатъчно. След като прекараха шест месеца в кучкарника, общината нямаше друг избор, освен да „приспи“ нежеланите животни. Шестте месеца на Джъдж бяха изтекли и броени часове го деляха от края.

Две години по-рано, когато Тео беше на единайсет години, беше отишъл в Съда за животни с баща си, за да помогне на един приятел, чиято немска овчарка беше ухапала пощальона за трети път. Съдът за животни, известен и като Котешкия съд наред с други имена, се намираше в приземието на съдебната палата, адвокатите го смятаха за най-нисшата инстанция в цялата правна система и повечето от тях го избягваха.

Съдия Йек работеше тук на хонорар и бе единственият юрист в града, склонен да се мотае в Съда за животни. По време на спора относно немската овчарка съдия Йек погледна Тео и каза:

— Тео, ти какво куче имаш?

Тео седеше зад баща си и се почувства поласкан, че го е разпознал съдия, макар и от Съда за животни. Изправи се и каза:

— Господине, аз нямам куче.

— Защо? Всяко дете трябва да има куче. — Съдия Йек изгледа господин Буун и заяви: — Уудс, не позволяваш ли на детето си да има куче?

Тео беше на седмото небе и не можа да сдържи усмивката си въпреки шините. Поне от година умоляваше родителите си да му вземат куче.

Господин Буун се смути и отговори:

— Господин съдия, обсъждаме го.

Както научи Тео по-късно, когато със съдия Йек се сприятелиха, съдията обичаше животните и не понасяше те да бъдат убивани. Той погледна към пристава и каза:

— Доведете песа.

Приставът излезе от една врата и след секунда се върна с кучето, което скоро щеше да получи името Джъдж. Йек каза:

— Погледни този красавец, Тео. От него ще излезе страхотен приятел, нали?

Красавецът погледна право към Тео, Тео погледна право към красавеца и в този миг се скрепи приятелството им. Джъдж стигаше до коляното на възрастен човек, тежеше осемнайсет килограма, имаше много от породата териер, гъста козина и големи кафяви очи и беше най-сладкото куче, което Тео беше виждал някога.

— Няма спор — отговори Тео.

— Какво ще кажеш, Уудс? — попита съдия Йек.

— Ами не знам.

— Е, договорихме се. Този приятел е в приюта от шест месеца, повече не може. Утре сутринта ще го приспят. Ако не го вземете, това е краят. Не е ли срамота?

Разбира се, че беше срамота. Тео си тръгна с кучето.

По-късно баща му каза, че съдия Йек бил известен с подобни номера — вкарвал някое нещастно куче или коте, което „ще загине“, и го навирал на нищо неподозиращ човек в съда. Това била другата причина мнозина да странят от Съда за животни.

 

 

Когато се стъмни, госпожа Буун заяви доста строго, че е време Тео да се прибере у дома, макар и само за да се изкъпе, да си измие зъбите, да се преоблече и да хапне нещо. Господин Буун я подкрепи и двамата явно бяха решени да стане точно така. Тео обаче не отстъпваше.

— Няма да оставя Джъдж — настояваше той.

На фона на очертаващата се малка семейна свада влезе Айк и попита:

— Как е старият Джъдж?

— Държи се — каза Тео. — Чака ни дълга нощ.

— Е, снощи оцеляхме — отбеляза Айк с усмивка. — Сигурен съм, че ще изкараме с Джъдж още една.

— Ти ще останеш ли? — попита Тео.

— За нищо на света не бих пропуснал.

Накрая господин и госпожа Буун си тръгнаха. Стар се върна за нощната смяна. Доктор Кол прегледа кучето към осем часа вечерта, после си тръгна. Както винаги, щеше да чака на телефона.

Започна още една дълга нощ.