Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (4)

4

В последния момент Тео реши да не си поръчва скариди в сладко-кисел сос и предпочете хрупкаво телешко. Беше от любимите на Джъдж. Баща му донесе китайската храна и точно в седем часа семейство Буун се настаниха с дървените си подноси пред телевизора в хола. Господин Буун благослови храната с обичайното „да благодарим на Бог“ и започнаха да се хранят. Джъдж седеше до фотьойла на Тео и чакаше търпеливо, но беше готов и той да похапне.

Дистанционното беше във владение на госпожа Буун. Преди месеци семейството беше постигнало примирие, а после и споразумение, съгласно което всяка сряда дистанционното се завърташе помежду им. Когато някой го държеше, другите двама нямаха право да се оплакват. След няколко хапки и коментари за чудесните дебати госпожа Буун най-сетне включи телевизора и започна да обикаля каналите безцелно, без конкретно намерение. Звукът беше изключен. Единственият звук издаваше Джъдж, който шумно дъвчеше хрупкавото телешко. Ако дистанционното беше у господин Буун или у Тео, те щяха веднага да пуснат любимия си филм — повторенията на сериала за Пери Мейсън. Но госпожа Буун просто превключваше, без да се интересува конкретно от нищо. Тя почти не гледаше телевизия и се стараеше да държи и Тео далече от екрана.

Накрая спря на предаване, озаглавено „Стратънбърг днес“ — зле скалъпен обзор на горещите новини от града, ако изобщо имаше горещи новини. Обикновено нямаше. Гласът на репортера зад кадър оповести: „Губернатор Уофлър посети града днес, за да оповести нов окончателен план за строителството на обходния път през Ред Крийк, тринайсеткилометрово трасе, което ще струва двеста милиона долара и се обсъжда разпалено от много години. Губернатор Уофлър се срещна с местни бизнесмени и държавни служители, които настояват за проекта. Той съобщи, че е разпоредил на секретаря си по транспорта да превърне обходния път в приоритет и да отдели достатъчно средства за изграждането му“. Камерата се отдръпна за по-широк кадър на губернатора, който говореше по микрофон, а зад него стояха сериозни мъже в костюми.

— Не мога да повярвам — възкликна госпожа Буун.

— Какво е обходен път? — попита Тео.

— В конкретния случай път, който не води доникъде, ще струва най-малко двеста милиона долара и ще спести на шофьорите на камиони около пет минути през Стратънбърг — обясни майка му.

— Освен това е много нужен четирилентов път, който ще намали задръстванията по Батъл Стрийт.

— И е безсмислен, разточителен проект. Преди пет години група консервативни данъкоплатци, един от твоите хора, Уудс, го нарече третото по мащаби прахосничество на парите на данъкоплатците в цялата държава.

— А изследване на Търговската камара установи, че задръстванията на Батъл Стрийт са толкова големи, че възпират растежа и развитието — възрази господин Буун.

— Двеста милиона долара за пет минути по-кратко пътуване. Невероятно! — възкликна госпожа Буун.

— Не може да възпираш прогреса — заяви господин Буун.

Възцари се напрегната тишина и Тео успя да вметне:

— Съжалявам, че попитах.

Известно време слушаха губернатора и се хранеха мълчаливо. После на подиума застана местен щатски сенатор и започна да бръщолеви колко ще се подобри животът в града и окръга след строителството на новия обходен път. Не беше много впечатляващ — нисък, червендалест, пълничък, едва напъхан в зле ушит костюм — и след като го слуша да дърдори няколко минути, госпожа Буун отбеляза:

— Ти гласува за този палячо.

Господин Буун доби виновно изражение и не отрече обвинението.

— Наистина ли, татко? — попита Тео почти невярващо, сякаш искаше да каже: „Как е възможно изобщо някой да гласува за такъв смешник?“.

— Гласувах — призна най-сетне баща му.

На тринайсет Тео Буун проявяваше само мимолетен интерес към политиката. Много от нещата, които гледаше по телевизията, го убеждаваха да стои далече от нея. Знаеше, че майка му е по-либерална, а баща му — по-консервативен, но неведнъж ги беше чувал да твърдят, че просто са „умерени“, някъде по средата. Тео ги беше чувал да обсъждат помежду си и установи, че не е проста работа да бъдеш умерен. За щастие, родителите му проявяваха благоразумието да не спорят за политика пред Тео. Те по принцип рядко спореха за нещо, поне не в негово присъствие.

Тео попита невинно:

— Откъде са дошли тези двеста милиона долара?

— Предимно от щата, но част от парите са от града и от окръга — обясни баща му.

— Но ако градската управа орязва бюджети наляво и надясно, ако отменя учебни предмети и уволнява полицаи и портиери, как така харчат пари за този обходен път?

Майка му се засмя и възкликна:

— Бинго!

— По-голяма част са средства на щата — каза господин Буун.

— Но нали и на щатско ниво орязват бюджети?

— Бинго! — отново възкликна майка му и се засмя.

— Защо постоянно повтаряш „бинго“, мамо? — попита Тео.

— Защото ти задаваш правилните въпроси, а няма разумни отговори. Обходният път е разхищение на средства и в добри, и в лоши времена, но да бъде построен сега, когато градът, окръгът и щатът нямат достатъчно средства, е направо нелепо.

Тъй като и двамата му родители бяха адвокати, нямаха навик да отстъпват, докато спорят за нещо. Тео обаче остана с впечатлението, че бащината му подкрепа за пътя не е толкова силна, колкото майчините му възражения. Настана поредното затишие в разговора и тогава, точно навреме, на екрана се появи говорител на Сиера Клъб. Госпожа Буун, която гордо и категорично владееше дистанционното, усили звука. Мъжът каза:

— Този обходен път беше лоша идея и преди десет години, а сега е още по-неуместен. Той прекосява Ред Крийк на две места и ще влоши качеството на водата в града. Ще бъде построен много близо до началното училище „Джаксън“ и оттам ще минават двайсет хиляди превозни средства дневно, много от тях големи камиони, които ще прелитат покрай спортен комплекс, на който тренират четиристотин деца. Само си представете шума и замърсяването.

Госпожа Буун увеличи звука още повече. Мъжът от Сиера Клъб продължаваше:

— Не е проучено внимателно въздействието върху околната среда. Проектът е прокаран от политици, на които транспортните компании са платили.

След това се появи още един политик и госпожа Буун побърза да изключи звука.

— Какво е Сиера Клъб? — попита Тео.

— Група радикални природозащитници — отговори баща му.

— Една от най-големите екологични организации на света — поясни майка му.

— Добре — каза Тео и продължи да яде. И той като всички деца се наслаждаваше на тези редки мигове, когато родителите му спореха. Реши да поддържа жива дискусията: — Объркан съм: ако щатът и градът са разорени, тогава откъде са тези двеста милиона долара?

— Питай баща си — изстреля в отговор госпожа Буун, хвърляйки топката към съпруга си с невероятна бързина и прецизност.

— Вземат ги назаем — каза господин Буун. — Фалитът никога не е пречел на правителствата да харчат още пари. Ако не намерят средствата, просто заемат нужната сума чрез облигации с плаващ процент.

— Облигации с плаващ процент ли? — попита Тео.

— Е, сега нагазихте в дълбоки води — отново се засмя госпожа Буун.

— Да, доста е сложно — съгласи се господин Буун. — Да го оставим за друг път. Важното е да разбереш, Тео, че правителствата не действат както би трябвало. Майка ти и аз работим много. Представляваме клиентите си. Печелим хонорари. Харчим парите си за заплати, офис оборудване, електрически крушки, такива неща. Само че не можем да харчим повече, отколкото печелим. Просто е. Повечето семейства и предприятия постъпват така или поне се опитват. Не и правителствата обаче. Те харчат твърде много, вземат прекалено големи заеми и пилеят прекомерно.

— Не трябва ли да връщат парите, които вземат назаем? — попита Тео.

— На теория, да, но, изглежда, просто отлагат за следващото поколение. Нашето поколение на практика доведе страната до фалит, а вашето ще трябва да плаща.

— О, благодаря!

— Няма за какво. — Господин Буун лапна яйчено рулце, което щеше да дъвче дълго и нямаше да може да говори.

За щастие, губернаторът се махна от екрана, а следващият репортаж беше за преподавател от колежа „Стратън“, който беше разстроен от ниските заплати на портиерите и чистачите в кампуса. Беше организирал протест пред административната сграда, но се бяха събрали само няколко души. Преподавателят имаше дълга прошарена коса и обици и говореше с писклив глас.

— Лудия Уили Уебър — каза господин Буун. — Ама че палячо!

— Кой е той? — попита Тео.

— Изтъкнат местен комедиант. Преподава руска история в колежа и се мисли за комунист. Винаги създава неприятности или поне се опитва.

Разбира се, госпожа Буун не се съгласи:

— Всъщност е активист, който много ефективно се застъпва за редица каузи.

— Какво е активист? — попита Тео. Той не пропускаше нова дума да отлети без дефиниция.

Госпожа Буун се замисли за секунда и отговори:

— Активист е човек, който има ангажирано отношение по даден проблем или проблеми и желае да участва в предизвикването на промяна. Уудс?

Господин Буун кимна и каза:

— Да, доста точно. Бих добавил, че активистът обикновено е активен на няколко фронта. Едни и същи личности се появяват отново и отново.

— Да, струва ми се — съгласи се тя.

Джъдж беше хвърлил око на яйчените ролца на господин Буун, на едно от последните две, но шансовете му бяха нищожни. Затова отиде в кухнята да пийне вода, после се върна в хола, разположи се точно пред господин Буун и впери очи в ролцата.

— Махни се, Джъдж — нареди господин Буун.

— Татко, той обича яйчени ролца — каза Тео.

— Аз също и не ми се иска да ги деля.

— Той не бива да яде китайска храна — каза госпожа Буун. Твърдеше го, каквото и да ядяха, щом Тео започнеше да пуска хапки на Джъдж.

И господин, и госпожа Буун не смятаха, че е разумно да храниш куче от масата, и го заявяваха често, но дори докато предупреждаваха Тео да не храни Джъдж, прекрасно знаеха какво прави той. Господин Буун също му даваше залъци понякога, а ако госпожа Буун забележеше, винаги казваше: „Уудс, не храни кучето“. Но Уудс хранеше кучето когато си пожелаеше, а на следващия ден предупреждаваше Тео: „Тео, не храни кучето“.

Странно поведение. Тео нерядко се озадачаваше от разни неща, които родителите му казваха и вършеха. Например всяка вечер към девет часа, докато двамата четяха, разговаряха или се мотаеха из кухнята, госпожа Буун казваше: „Уудс, твой ред е да направиш кафето“. Всеки ден след вечеря господин Буун мелеше зърната, наливаше вода, нагласяше машината на автоматичен режим и приготвяше всичко необходимо, така че първата каничка да е готова в шест сутринта. Съпрузите обичаха да се събуждат с уханието на прясно сварено кафе, макар че госпожа Буун всъщност пиеше съвсем малко. Господин Буун си умираше за кофеин и по тази причина вечерният ритуал по „правенето на кафе“ му доставяше удоволствие. Беше негова работа, която не отстъпваше на никого. Кафените зърна трябваше да бъдат правилно отмерени. Водата трябваше да е до определено ниво. Филтърът трябваше да е точно определен вид. И така нататък. Въпреки това всяка вечер госпожа Буун смяташе за нужно да напомня на съпруга си, а отговорът му неизменно гласеше: „Да, скъпа, след минутка“.

Госпожа Буун отказваше да изхвърля боклука. Това бе задължение на господин Буун или, по-често, на Тео. Не беше чудо голямо и Тео нямаше нищо против. Но кой знае защо — може би по навик, който според него никой от родителите му не можеше да обясни, — поне два пъти седмично чуваше баща си да пита: „Скъпа, изнесе ли боклука?“, на което майка му неизменно отговаряше: „Не, току-що се лакирах“.

Тео не се интересуваше много от ноктите на майка си и колко често ги лакира, но беше почти сигурен, че тя си прави маникюра в салон всеки петък сутрин. Беше забелязал, че ръцете й винаги са хубави.

Защо родителите му се държаха толкова странно? Тео рядко се въздържаше да не задава въпроси, но имаше усещането, че за някои неща е по-добре да не пита. Може би имаше въпроси без отговор. Освен това момчето подозираше, че женените хора си създават навици и правят някои неща много често, без дори да го съзнават.

Докато размишляваше над тези особености, майка му попита:

— Тео, написа ли си домашните?

И този въпрос чуваше поне два пъти всяка вечер, обикновено веднъж от майка си и веднъж от баща си. Те настояваха той да си пише домашните следобед в кантората, преди да си тръгнат за къщи. Тео беше добър ученик и обикновено приключваше с домашните за час, час и половина, а каквото останеше, довършваше в занималнята на следващия ден.

— Тъй вярно, госпожо, всичко е готово — отговори той.

— Кога са следващите дебати? — попита тя.

— Не съм сигурен.

— Няма да ги пропусна, Тео, обещавам ти.

— Искаш ли да изгледаш днешните дебати? Имам ги записани на диск.

Госпожа Буун се усмихна и остави пръчиците си.

— Отлично, Тео. Пускай го!

— Страхотна идея — обади се и господин Буун, който изгаряше от нетърпение да отклони разговора от строежа на обходния път.

Тео извади диска от раницата си и го пъхна в плейъра. През следващия един час гледаха как Тео, Джоуи и Арън се борят с отбора на „Сентръл“ и обсъждат аргументите „за“ и „против“ децата на работниците без документи да посещават държавните колежи в щата. Усмивката не слизаше от лицето на госпожа Буун. Родителите му страшно се гордееха с него. Тео трябваше да признае, че отборът се бе представил много добре.

Дори Джъдж беше като залепен за екрана и не проумяваше как е възможно Тео да бъде на две места едновременно.