Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (22)

22

В неделя сутринта, когато слънцето започна да наднича през завесите, Джъдж, който продължаваше да спи в леглото на Тео, а не под него, стана неспокоен. Тео обичаше да си поспива до късно в неделя, но днес нямаше да може. Заповяда на Джъдж да кротува, но това само влоши положението. Кучето трябваше да излезе навън и след като тормози стопанина си петнайсет минути, постигна своето. Долу в кухнята Тео лениво каза „добро утро“ на родителите си, отведе Джъдж до задната врата и го пусна.

— Защо си станал толкова рано? — попита майка му.

— Джъдж искаше да излезе.

Кухненската маса беше покрита с дебели неделни вестници, а съдейки по начина, по който бяха пръснати, родителите му явно четяха от доста време. Тео погледна към кафеварката и установи, че е почти празна. Погледна и към часовника — седем без петнайсет.

— И вие сте станали рано — каза той.

— Не можах да заспя — изсумтя баща му.

— Кой иска палачинки? — попита майка му.

Тя не готвеше често, затова Тео и господин Буун съзнаваха, че трябва да се възползват от шанса си.

— А наденички ще има ли? — попита господин Буун.

— Разбира се.

— Какви палачинки? — попита Тео.

— Ти какви искаш?

— С боровинки.

— Тогава с боровинки.

Тя вече отваряше хладилника. Тео си наля портокалов сок и седна на масата. Едно заглавие в „Стратънбърг Газет“ привлече вниманието му. То гласеше: ЧЛЕНОВЕТЕ НА КОМИСИЯТА НЕ МОГАТ ДА РЕШАТ ЗА ОБХОДНИЯ ПЪТ. Взе вестника и се зачете. Статията не беше написана от Норис Флей, а от друг репортер. Според него двама членове на комисията бяха „за“ обходния път, двама „виждаха проблеми“, а петият, изглежда, беше безнадеждно нерешителен. Най-гласовитият привърженик беше някой си господин Мичъл Стак, ветеран в комисията от петнайсет години и неин сегашен председател. Господин Стак притежаваше железарски магазин в южната част на града и твърдеше, че обходният път ни най-малко няма да се отрази на бизнеса му. Което сигурно беше вярно. В качеството си на бизнесмен, на търговец, той беше представен като разпален защитник на икономическия растеж, който никога не е гласувал против ново отчуждаване на земи, търговски център, жилищен комплекс, магазин, автомивка или каквото и да било, което би допринесло за „икономическото развитие“ на областта. Еколог описваше господин Стак като „кошмар за нашия чист въздух, чиста вода и тихи улици“. Стак не му оставаше длъжен и заявяваше: „Природозащитниците ще ни върнат в Средновековието“.

Статията разглеждаше доводите „за“ и „против“ и беше очевидно, че се зараждат лоши чувства и напрежението е голямо. Докато четеше, Тео усети как коремът му се свива на топка. Защо се забъркваше в такава противна битка? Той беше още дете, а това беше война между твърдоглави политици. После си помисли за Харди и за фермата на семейство Куин. За Джъдж и за негодниците, които го бяха пребили.

Продължи да чете, докато наденичките цвърчаха в тигана. Майка му си тананикаше по халат и готвеше. Баща му беше потънал в деловите страници на „Ню Йорк Таймс“. Джъдж скимтеше пред задната врата, несъмнено възбуден от приятния аромат от кухнята. Тео го пусна вътре.

Публичното изслушване за обходния път щеше да се проведе пред окръжната комисия след малко повече от две седмици и по всичко личеше, че ще бъде най-обикновена препирня. Господин Стак се хвалеше, че седемдесет и пет процента от хората в окръга подкрепят обходния път и че неговите поддръжници ще залеят изслушването с вълната на неудържимото си мнозинство. Пълна помия, заявяваше Себастиан Райън от Екологичния съвет на Стратън, съвсем малко хора подкрепяли строителството на обходния път и повечето от тях били бизнесмени, които се надявали да спечелят от него. Противниците щели да се окажат рекордно голям брой.

Тео за пръв път се замисли дали да не присъства на публичното изслушване. Очертаваше се да бъде интересно! Стотици разгневени граждани пред петчленната комисия. Най-вероятно демонстрацията щеше да бъде контролирана, сигурно щеше да има полицаи, пръснати сред хората, за да поддържат реда.

Тео се съмняваше, че родителите му ще го пуснат да отиде, но идеята му допадаше. Реши да си помисли и може би да ги попита по-късно.

Докато ядяха наденички и палачинки, госпожа Буун предложи:

— Да отидем на ранната служба в църквата.

— Добре — кимна господин Буун.

— Харесва ми — обади се и Тео.

Всъщност той нямаше глас по отношение на ходенето на църква, но това рядко го възпираше да споделя мнението си. Ранната служба беше по-приятна. Провеждаше се от девет до десет и не беше толкова задушно, колкото на главната служба от единайсет часа. Облеклото беше по-небрежно и не беше толкова пълно с хора.

— В такъв случай побързайте — подкани ги майка му.

Тео и баща му се спогледаха с учтиво недоумение. Беше малко след седем и половина. Разполагаха с повече от час да се приготвят. Господин Буун можеше да си вземе душ, да се обръсне и да се облече за двайсетина минути. Тео, който още не се бръснеше, щеше да се справи за петнайсет. И двамата знаеха, че на госпожа Буун й трябва най-малко един час да се приготви, а ръчкаше тях да бързат. Ала и двамата си замълчаха. Не си струваше да обсъждаш някои неща.

Следобед, доста време след църквата, Тео неохотно се качи в стаята си и се зае да пише рецензия за една книга. Трябваше да се получи анализ от три страници на главните герои в „Приключенията на Том Сойер“ на Марк Твен, една от любимите му книги. Тя му харесваше, но не и че ще прекара голяма част от неделния следобед в писане на домашно за нея. Въпреки това се помъкна нагоре по стълбите и затвори вратата на стаята си. Но не можа да намери книгата. Търси я навсякъде, после слезе в хола и потърси и там.

— Може да си я оставил в кабинета си в кантората — предположи майка му.

Бинго! Точно там беше.

— Връщам се след минутка — каза Тео.

Той потегли с колелото и десет минути по-късно спря пред задния вход на „Буун и Буун“. Отключи вратата и влезе в малката стая, която наричаше свой кабинет. Намери книгата, където я беше оставил, на една етажерка до плаката календар с мачовете на „Минесота Туинс“.

Тео не можеше да си спомни кога за последен път е оставал сам в кантората. Тук винаги беше пълно с адвокати, които говореха по телефона, влизаха и излизаха клиенти, тракаха принтери, Елза дирижираше дейностите и направляваше движението, а Джъдж се прокрадваше, търсейки къде да подремне или какво да похапне. Сега обаче, в неделя следобед, не се чуваше нито звук. Беше зловещо тъмно и тихо, когато Тео се промъкна по коридора и отиде до предния прозорец край бюрото на Елза. Заседателната зала с тъмните й кожени столове и натежали от книги полици беше тържествено притихнала. Тео реши, че мястото му допада повече, когато има хора.

Старите дървени подове проскърцаха, когато той тръгна обратно към кабинета си. Преди помещението служеше за хранилище. За да стигне до там, минаваше покрай два големи склада, пълни с безброй бели кашони, подредени спретнато. Но нещата се променяха. Дигиталната епоха тласна по-възрастните адвокати като двамата Буун към света на компютърните директории за съхранение на данни, при това според Тео — тъкмо навреме. Защо да съсипват толкова много дървета за производството на огромно количество хартия, която става безполезна почти веднага след като бъде прибрана на съхранение? Беше обсъждал тези неща с родителите си. На тринайсет Тео вече беше природозащитник.

Имаше една маса, на която Дороти и Винс оставяха папките, преди те официално да бъдат прибрани в кашони и вкарани в склада. Докато Тео подминаваше масата, нещо привлече вниманието му. Отстрани на една дебела папка с големи букви пишеше ДЖО ФОРД. Явно, след като след като вече не беше адвокат на Джо Форд, господин Буун беше извадил неговите документи и ги изпращаше на склад. Което беше малко необичайно, защото господин Буун беше известен с навика си с години да държи камари стари и вече безполезни папки в кабинета си. Брат му Айк имаше същия навик.

Тео се приближи и прегледа разделите на папката на Форд. Имаше един с надпис „Суини Роуд“. Тео знаеше, че не бива да си вре носа, но пък беше много любопитен, особено в кантората. Отвори папката на раздела „Суини Роуд“, разлисти дебелите повече от сантиметър документи и намери онова, което очакваше да открие. Беше озаглавено „Опция“ — съвсем простичко наименование — и даваше на клиента опция, или право, да закупи двеста акра земя от продавача, някой си господин Уолт Бийсън. Кой беше истинският купувач? На хартия беше фирма, която се казваше „Паркин Ланд Тръст“ (ПЛТ) — току-що създадена корпорация, която целеше да скрие самоличността на хората, които стояха зад нея. Тъй като въпросната опция беше в папката на Джо Форд, за Тео беше очевидно, че Бързия Форд е основал още една компания, зад която да се крие.

Повечето документи, свързани със земя и сделки със земя, трябваше да бъдат вписани в публичния архив на Окръжния съд. Опциите обаче не се вписваха и Тео го знаеше. Продължи да чете и установи, че слуховете са верни. Господин Бийсън щеше да продаде своите двеста акра близо до Суини Роуд на ПЛТ, ако — и само ако — членовете на комисията гласуват одобрение на обходния път. Тогава ПЛТ щеше да плати на господин Бийсън сумата от 10 000 долара за акър, или общо два милиона долара. Ако окръжната комисия отхвърлеше строителството на обходния път, ПЛТ трябваше да изплати на господин Бийсън стойността на опцията, петдесет хиляди долара, и толкова.

Имаше абзац, който изискваше и двете страни минимално да разгласяват опцията. Тайната и поверителността бяха от изключително значение за сделката, която привидно изглеждаше обикновена опция. Нищо незаконно. Предприемачи като Джо Форд въртяха бизнеса си, като избираха имоти с бъдеща популярност и строяха на тях. Ако догадките им се окажеха правилни, печелеха огромни суми. Ако ли не, губеха огромни суми.

Тео се питаше откъде Айк е научил за тази сделка, но всъщност не беше изненадан. Айк все научаваше разни неща в града. Тео продължи да разлиства страниците. Опцията беше подписана от господин Уолт Бийсън като продавач и от някой си господин Фредерик Койл, вицепрезидент на „Паркин Ланд Тръст“.

Още нямаше и следа от Джо Форд. Под друг разделител Тео забеляза думите „Паркин Ланд Тръст“ и издърпа папката. Вътре имаше документи на новосъздадената корпорация ПЛТ, чието основаване господин Буун беше оформил правно месец по-рано. Тео прегледа документите, служебните бележки, дори ръкописните бележки на баща си, които лесно разпозна. Новата компания имаше четирима собственици или акционери: Джо Форд притежаваше петдесет процента, Фредерик Койл притежаваше двайсет, Стю Малцоун притежаваше двайсет и Питър Кайзър притежаваше десет. Тео никога не беше чувал за Койл, Малцоун или Кайзър, затова набързо си записа имената им. Остави папката точно на същото място, където я беше намерил, и бързо се върна в кабинета си. Ако се наложеше пак да надникне в нея, знаеше къде да я намери.

Заключи задната врата на кантората и бързо се отправи към къщи. Горе, сам с Джъдж на заключена врата, той отвори лаптопа си и затърси в телефонния указател. Бързо откри адресите, телефонните номера и имейл адресите на Койл, Малцоун и Кайзър, които живееха или в града, или в окръга. Тео пусна в търсачката името на господин Койл и научи, че преди шест месеца той е бил съден от свой делови партньор. Тео си отбеляза да провери досието в съда. След търсене в Гугъл се появи неотдавна публикувана в местно бизнес списание статия за господин Кайзър и за неговата верига бензиностанции, където смяната на маслото струвала двайсет долара и се извършвала пред клиента. Кайзър беше четирийсетгодишен и обичаше да лети с хеликоптери, да ходи на лов за патици и други неща.

Тео не откри много за господин Стю Малцоун, но кратка статия от стар брой на „Стратънбърг Газет“ сложи черешката на тортата. Беше съобщение за сватба отпреди две години. Стю Малцоун, на двайсет и три години, току-що се беше сгодил за Белинда Стак на двайсет и една, дъщеря на господин Мичъл Стак. Булката и младоженецът учеха в колежа „Стратън“. На годежната снимка се виждаха усмихнатите лица на мъж и жена, които изглеждаха по-млади от възрастта си.

Тео отново прегледа телефонния указател, за да се убеди в нещо, в което вече беше почти сигурен — че в Стратънбърг има само един Мичъл Стак.

Свят му се зави, докато се опитваше да подреди фактите и да ги навърже. Господин Джо Форд Бързия тайно купуваше земя, която да разработи и да реализира огромна печалба, когато обходният път бъдеше построен. За тази цел беше основал корпорация ПЛТ като параван. Петимата членове на окръжната комисия щяха да гласуват, за да одобрят или да не одобрят пътя. От петимата най-гласовит привърженик на строежа беше господин Мичъл Стак. Неговият зет Стю, все още съвсем млад, беше получил от Джо Форд двайсетпроцентен дял в ПЛТ, и то по начин, който нямаше да се разчуе. На хартия въпросният дял беше на стойност четиристотин хиляди долара още преди Джо Форд да започне да разработва парцела. Преспокойно би могло да се допусне, че делът от двайсет процента ще струва много повече, след като Джо Форд изравни със земята всичко в имота и го застрои с мотели, молове, заведения за бързо хранене и паркинги.

Тео изведнъж почувства как коремът му се свива — неприятно, пулсиращо усещане, от което започна да му се повдига. Отиде в тоалетната си, наплиска лицето си с вода и каза няколко думи на Джъдж, който изглеждаше напълно невъзмутим.

Един час по-късно Тео се бе изтегнал на леглото си, вперил поглед в тавана, а „Приключенията на Том Сойер“ лежеше отворена и забравена върху бюрото му. Не беше написал и ред.

Продължаваше да мисли за баща си. Уудс Буун беше уважаван адвокат, който се гордееше със своята етика и с професионализма си. Отнасяше се присмехулно към свои колеги, които пестяха усилията си или се забъркваха в неприятности. Членуваше в комисиите на адвокатската колегия, за да стимулира етичното поведение на юристите. И така нататък. Как бе възможно да участва в такава съмнителна сделка? Беше подготвил документите, необходими за учредяването на корпорация ПЛТ, и с години беше представлявал Джо Форд. Господин Буун дори подкрепи строителството на обходния път по време на разговор у дома.

Тео призна пред себе си, че има голяма вероятност баща му да не е знаел за Стю Малцоун. Всъщност сигурно никога не го беше виждал. Може би не беше виждал нито господин Койл, нито господин Кайзър. На Тео му се искаше да вярва, че баща му работи само за Джо Форд и прави каквото клиентът поиска от него. Тео се вкопчи в това убеждение, но все още беше смутен от откритието си.

Нямаше извършено престъпление — не от Джо Форд и със сигурност не от господин Буун. Но нещо не беше наред. Вярно, че близък роднина на семейството на господин Стак щеше да прибере солидна печалба от одобрението на обходния път, а ако се разчуеше преди гласуването, господин Стак щеше да бъде унизен и може би щеше да напусне окръжната комисия. Оповестяването на факта преди гласуването вероятно щеше да спре обходния път.

Тео обаче знаеше, че разполага с информация, която не би трябвало да има. За пореден път си беше наврял носа сред тайните документи на „Буун и Буун“ и беше допуснал очите му да видят забранени неща.

И какво трябваше да направи сега? Може би Айк щеше да знае.