Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (2)

2

Сакото и вратовръзката вече ги нямаше и Тео се чувстваше по-удобно с обичайните си сиво-кафяви панталони, макар че бялата му риза беше прекалено официална. Учебните занятия бяха свършили, последният звънец беше звъннал и в тази сряда Тео се запъти към залата, където репетираше оркестърът. Това беше клас извън задължителната програма. Пътьом няколко осмокласници го поздравиха за поредното чудесно представяне. Тео прие поздравленията усмихнат и мимоходом, все едно не е кой знае какво, но се чувстваше много доволен от себе си. Наслаждаваше се на поредната победа, без да се перчи. „Никога не се главозамайвай — посъветва го веднъж един адвокат ветеран в съдебната зала. — Защото следващото съдебно жури може да ти разбие сърцето.“ Или пък следващият дебат може да завърши с поражение.

Тео влезе в голямата зала и после отиде в по-малката, където няколко ученици вадеха инструментите си и се приготвяха за репетиция. Ейприл Финмор оглеждаше цигулката си, когато Тео се приближи.

— Представи се чудесно — тихо каза тя. Ейприл рядко говореше достатъчно високо, за да я чуват хората. — Беше най-добрият.

— Благодаря. Радвам се, че дойде. Имаше доста зрители.

— Ще станеш страхотен адвокат, Тео.

— Такъв е планът. Но не съм сигурен къде се вписва в него музиката.

— Навсякъде има място за музиката — увери го тя.

Щом казваш.

Тео отвори голям калъф и внимателно извади едно училищно виолончело. Ейприл и още няколко ученици притежаваха инструментите си. А други като него все още използваха училищните, защото не бяха сигурни колко време ще продължи увлечението им. Тео беше записал предмета, защото Ейприл го убеди и защото на майка му страшно й допадна идеята той да свири на някакъв инструмент.

Защо виолончело? Тео не беше сигурен и не помнеше защо е избрал този инструмент. Всъщност изобщо не беше сигурен, че е взел решението сам. В струнния оркестър има няколко цигулки и виоли, голям контрабас и поне едно виолончело, а обикновено и пиано. Момичетата предпочетоха цигулките и виолите, Дрейк Браун грабна грамадния контрабас, а за челото нямаше желаещи. В мига, в който докосна инструмента, Тео разбра, че никога няма да се научи да свири добре на него.

Предметът беше добавен в последния момент към настоящата шестседмична програма и беше обявен като клас за начинаещи, които за пръв път свирят на някакъв инструмент. За пълни новаци без никакъв опит, за ученици, които нямат почти никаква музикална подготовка и още по-малко талант. Тео се вписваше идеално, повечето други деца също. Беше ненатоварващ предмет за един час седмично, чиято цел беше предимно развлекателна в съчетание с мъничко обучение.

Развлечението осигуряваше господин Састрънк, пъргаво дребно старче с дълга побеляла коса, трескави кафяви очи, няколко нервни тика и едно и също избеляло сако в кафяво каре всяка седмица. Твърдеше, че по време на дългата си кариера е дирижирал няколко оркестъра, а през последното десетилетие преподаваше музика в колежа „Стратън“. Имаше великолепно чувство за хумор и посрещаше със смях грешките на децата, а такива имаше постоянно. Казваше, че работата му е само да ги въведе в музиката, да им помогне „да я вкусят“. Не си въобразяваше, че ще ги превърне във велики музиканти. „Да усвоим основните неща, деца, да се поупражняваме и да видим как върви“, казваше той всяка седмица. След четири урока на учениците не само им стана приятно, но и започнаха да се отнасят по-сериозно към заниманието си с музика.

Всичко това щеше да се промени.

Господин Састрънк закъсня с десет минути и когато влезе в залата за репетиции, изглеждаше обезпокоен и изморен. Обичайната му усмивка се бе стопила. Огледа децата, сякаш не беше сигурен какво точно да каже, и поде:

— Идвам от кабинета на директорката и, както изглежда, съм уволнен.

Десетината ученици в залата се спогледаха объркано. Господин Састрънк като че ли всеки момент щеше да се разплаче. Той продължи:

— Току-що ми беше обяснено, че държавните училища са принудени да предприемат редица съкращения по финансови причини. Явно няма толкова пари, колкото са очаквали, затова някои по-маловажни предмети и програми се прекратяват незабавно. Съжалявам, деца, но курсът ни току-що беше отменен. Всичко свърши.

Учениците стояха стъписани и безмълвни. Бяха не само разстроени от загубата на любим предмет, но им беше мъчно и за господин Састрънк. На една от предишните репетиции той се беше пошегувал, че спестява малката си заплата от училището, за да попълва своята колекция от музикални дискове с произведения на велики композитори.

— Не е честно — каза Дрейк Браун. — Защо въвеждат предмет, като не могат да го задържат?

Господин Састрънк не разполагаше с отговори.

— Попитайте някой друг — каза той.

— Нямате ли договор? — попита Тео и тутакси съжали, че си е отворил устата.

Не беше негова работа дали господин Састрънк има, или няма договор. Тео обаче знаеше, че всеки учител в градските училища подписва едногодишен договор. Господин Маунт им го беше обяснил в часовете по „Държава и право“.

Господин Састрънк само изсумтя, усмихна се и каза:

— Разбира се, но в него не пише много. Просто се казва, че училището може да отмени предмета по всяко време при основателна причина. Обичайният договор.

— Да, не е много — измърмори Тео.

— Така е. Съжалявам, деца. Явно заниманията ни приключиха. Наистина ми беше много приятно тук и ви пожелавам всичко най-хубаво. Някои от вас са много даровити, други не са, но, както съм ви казвал, всички може да се научите да свирите, ако се трудите упорито и се упражнявате. Помнете, с упражнения всичко е възможно. Късмет. — С тези думи господин Састрънк бавно и печално се извърна и излезе от стаята.

Вратата се затвори тихо и учениците безмълвно се взираха в нея няколко секунди. Накрая Ейприл каза:

— Направи нещо, Тео. Не е честно.

— Да отидем при госпожа Гладуел — предложи Тео и стана от стола си. — Всички заедно. Ще отидем в кабинета й и няма да си тръгнем, докато не се съгласи да се срещне с нас.

— Страхотна идея!

Последваха Тео и групово излязоха от залата за репетиции, прекосиха фоайето и вътрешния двор и влязоха в централната сграда. Поеха по дълъг коридор и накрая влязоха в централното фоайе, където до главния вход на училището се намираше кабинетът на директорката. Решително нахлуха в приемната пред него и спряха пред бюрото на секретарката госпожица Глория. Едно от многобройните й задължения беше да охранява вратата към кабинета на госпожа Гладуел. Тео познаваше госпожица Глория добре и преди време й беше дал правен съвет, когато бяха заловили брат й да шофира пиян.

— Добър ден — каза госпожица Глория и погледна над очилата си за четене, кацнали на върха на носа. Печаташе нещо и изглеждаше леко подразнена от факта, че пред бюрото й внезапно изникват десетина сърдити осмокласници.

— Здравейте, госпожице Глория — поздрави я Тео, но не се усмихна. — Бихме искали да се срещнем с госпожа Гладуел.

— По каква работа?

Обичайно за госпожица Глория. Винаги искаше да разбере по какъв въпрос си тук, преди да имаш възможност да поставиш този въпрос пред директорката. Носеше й се славата на най-любопитния човек в училището. Тео знаеше от опит, че госпожица Глория рано или късно научава какво са си наумили децата, затова нямаше смисъл да играе игрички.

— Тук сме във връзка с часовете по музика на господин Састрънк — обясни той. — Предметът току-що е бил прекратен и ние искаме да поговорим с госпожа Гладуел.

Секретарката изви вежди, като че ли това просто бе невъзможно.

— Заета е с много важна среща — заяви тя и кимна към вратата на кабинета.

Беше затворена, както винаги. Тео беше влизал там много пъти, обикновено по хубави поводи, но понякога и по не толкова приятни. Миналия месец беше участвал в сбиване, за пръв път от трети клас, и двамата с госпожа Гладуел бяха обсъдили въпроса зад тази затворена врата.

— Ще почакаме — заяви Тео.

— Тя е много заета.

— Винаги е заета. Моля ви, съобщете й, че сме тук.

— Не мога да я прекъсвам.

— Добре тогава, ще почакаме. — Тео огледа голямата приемна. Имаше няколко пейки и различни поочукани столове. — Ето там — каза той и съучениците му незабавно се настаниха на пейките и столовете. Който не си намери място, просто седна на пода.

Госпожица Глория беше известна с пристъпите си на лошо настроение и очевидно в момента беше кисела. Никак не й беше приятно, че тумба недоволни ученици са нахлули в личното й пространство.

— Тео — грубо поде тя, — предлагам ти и приятелите ти да почакате отвън във фоайето.

— Защо да не чакаме тук? — изстреля Тео в отговор.

— Казах да почакате отвън — повиши тон тя, внезапно разгневена.

— Къде е казано, че не можем да чакаме в тази приемна?

Лицето на госпожица Глория почервеня и тя сякаш всеки момент щеше да избухне. Добре че благоразумно прехапа език и дълбоко си пое въздух. Нямаше право да нарежда на децата да напуснат и знаеше, че този факт е известен на Тео. Знаеше също, че родителите му са уважавани адвокати, които не биха се поколебали да защитят сина си от възрастни, ако те грешат, а Тео има право. Особено господин Буун, който ставаше доста категоричен, когато Тео се разбунтуваше срещу някоя несправедливост.

— Много добре — каза тя, — но глас да не чувам. Имам работа.

— Благодаря ви — каза Тео и за малко да добави, че гласът им тепърва ще се чуе, но се въздържа. Беше спечелил тази малка схватка и нямаше нужда да нажежава обстановката.

Пет минути наблюдаваха госпожица Глория, която се стараеше да изглежда заета. Наближаваше обаче четири следобед, а учебните занятия бяха свършили преди половин час. Денят бързо вървеше към своя край. Няколко минути по-късно вратата на директорския кабинет се отвори и от там излязоха двама млади родители. Те дори не погледнаха към Тео и групата му, подминавайки ги забързано и видимо недоволни от срещата. Госпожа Гладуел надникна в приемната, видя чакащите и каза:

— Тео, поздравления за дебатите днес.

— Благодаря ви.

— Какво става тук?

— Госпожо Гладуел, това сме ние от часовете по музика на господин Састрънк и бихме искали да разберем защо предметът е отменен.

Тя въздъхна, усмихна се и търпеливо отговори:

— Не съм учудена. Заповядайте.

Учениците влязоха в кабинета й, Тео на опашката. Докато затваряше вратата, той не се сдържа и удостои със злорада усмивчица госпожица Глория, която ги наблюдаваше. Тя не му остана длъжна и му отвърна със същото.

Вътре учениците застанаха прави пред директорското бюро. Имаше столове само за трима посетители и никой не беше достатъчно смел да седне. Госпожа Гладуел разбираше.

— Деца, благодаря ви за посещението и много съжалявам за часовете по музика — каза тя и взе някакъв документ. — Това е писмо, което получих тази сутрин от градския училищен инспекторат. Изпратено е лично от господин Отис Маккорд, главния инспектор и мой началник. Снощи образователната комисия към общината е провела специално заседание по повод на неотложни бюджетни проблеми. Оказва се, че училищата в Стратънбърг ще получат с около един милион долара по-малко от обещаните от градската управа, от окръга и от щата. И трите инстанции формират бюджета на училищата, но финансирането е намалено по няколко причини. Затова се налагат съкращения. В целия град преподавателите на хонорар биват освобождавани. Отменят се образователните екскурзии. Извънкласните дейности като часовете по музика на господин Састрънк се прекратяват. Списъкът е дълъг. Много е неприятно, но е извън моята власт.

Госпожа Гладуел умееше великолепно да разяснява нещата. Децата попиха всяка дума и проумяха, че нищо не може да се направи.

— Какво е станало с финансирането? — попита Тео.

— Труден въпрос. Според някои се дължи на рецесията и на трудните в икономическо отношение времена. Данъчните приходи са намалели, затова няма достатъчно средства. Други, най-вече от инспектората, смятат, че училищната система ненужно пилее средства. Наистина не знам. Моята работа е да изпълнявам нарежданията им. Освен че прекратих часовете по музика, се наложи да уволня един портиер, две жени, работещи в кафето, четирима треньори на хонорар и да отменя още шест предмета от извънкласната заетост. И току-що съобщих на господин Пиърс, че изучаващите естествени науки в седми клас няма да могат да осъществят обичайното посещение до ядрената електроцентрала в Растънбърг.

— Това е ужасно! — обади се Сюзан. — Пътуването е чудесно.

— Знам, знам. Господин Пиърс го организира от години.

— Не е честно да подпишеш договор с някого, да му обещаеш нещо, а после да го изхвърлиш по средата — отбеляза Тео.

— Така е, не е честно, Тео. Но аз не отговарям за договорите. В инспектората има адвокат, който се занимава с тези неща.

Няколко ученици се спогледаха, когато осъзнаха напълно случващото се.

— Много съжалявам — каза госпожа Гладуел. — Иска ми се да можех да направя нещо, но не зависи от мен. Сигурна съм, че господин Маккорд и образователната комисия ще получат много оплаквания, вие също имате право да се оплачете. — След продължителна пауза директорката каза: — А сега, ако няма друго, имам следваща среща.

— Благодаря, че ни изслушахте, госпожо Гладуел — каза Тео.

— Това ми е работата.

Обезсърчени, учениците се изнизаха един след друг от кабинета.