Джон Гришам
Теодор Буун — Активист (28)

28

Всяко от стъпалата му сякаш тежеше по един тон. Докато вървеше по централната пътека, която водеше право към подиума, на няколко крачки зад строгите лица на членовете на комисията, Тео осъзна, че няма какво да каже. Нищо не беше подготвил. Нищичко. Беше ужасен, парализиран, дишаше учестено и внезапно му се прииска да избяга, да изчезне. Познато лице се появи от лявата му страна, близо до пътеката. Беше майорът, който се усмихваше гордо, стиснал юмрук, сякаш искаше да каже: „Дай им да се разберат, Тео“.

Тео усещаше, че го следват, усещаше телата, които се раздвижват зад него, виждаше как другите деца се стичат отляво и отдясно. Когато стигна на подиума, вече всички се тълпяха край него. Десетки деца, може би стотици, всички с жълтата си бойна маскировка. Млади деца от предучилищната в началното училище „Джаксън“ и по-големи ученици от активистите на Тео и Харди. Сляха се в общо жълто море край подиума и впериха поглед в членовете на комисията.

Тео неохотно се качи на подиума. Взе микрофона, смъкна го с няколко сантиметра и се помъчи да измисли какво да каже. Залата притихна и застина. Смелостта на децата накара шумните възрастни да замълчат.

Тео отчаяно се опита да си спомни всички правила и съвети, свързани с многобройните дебати, в които беше участвал, но паметта му изневери. Вдърви се като пън — за пръв път беше толкова ужасен. След няколко неловки секунди стана очевидно, че никой няма да говори вместо него, затова той се прокашля, смъкна жълтата си маска и успя да каже:

— Аз съм Тео Буун и съм осмокласник от прогимназията в Стратънбърг.

Господин Черони му се притече на помощ с бързия въпрос:

— Ти си направил видеото в Ю Туб?

— Да, заедно с няколко приятели.

Думите му предизвикаха рева на тълпата и Тео се стъписа. Видя, че хората са се изправили и крещят, и успя да се усмихне. Според последните данни сто хиляди човека бяха видели клипа и Тео допускаше, че всички в залата са го гледали, и то неведнъж.

Мигът отмина, тълпата се успокои и господин Черони каза:

— Е, благодаря за този видеоматериал, Тео Буун.

Никой от другите членове на комисията не споделяше неговата признателност, но господин Сам Макгрей неочаквано попита:

— Ти ли си момчето с кучето?

— Да, господине.

— Ако не ме лъже паметта, според вестника ти си нарекъл хората, които искат да построят обходния път, негодници или нещо такова.

Чуха се няколко възгласа от добри хора зад Тео, на които въпросът не им допадна. Той си даде сметка, че като дете има предимство. Членовете на комисията не можеха да си позволят да бъдат груби или резки с него. В крайна сметка беше само на тринайсет.

Тео отговори хладнокръвно:

— Не, господине, имах предвид негодниците, които пребиха кучето ми.

Господин Макгрей кимна, но не каза нищо повече.

— Как е кучето ти? — попита господин Черони.

— Възстановява се, благодаря. — Тук-там някой изръкопляска.

— Може ли да продължим? — попита господин Граймс с огромно раздразнение.

Вече му беше дошло до гуша да гледа хлапетата пред себе си с лица, скрити зад жълти маски и бандани. В качеството си на председател, господин Стак каза:

— Имате думата, господин Буун. Не повече от пет минути.

Той изгледа гневно Тео, забол в него черните си очи. Тео не издържа на погледа му. Не можеше нито да диша, нито да мисли, нито да прави друго, освен да стои на краката си, вкопчен с две ръце за подиума, докато секундите се нижеха и всички чакаха. Сякаш всеки момент щеше да припадне.

Едно от най-трудните упражнения на господин Маунт за дебатите беше спонтанното говорене, или това да застанеш пред публика без бележки, без предварителна подготовка. Всяка от страните влизаше в дебатите на сляпо, без да има представа какво да очаква, нито какъв е проблемът. Господин Маунт оповестяваше темата и двата отбора разполагаха с пет минути да се организират, да се подготвят и да се опитат да формулират интелигентни аргументи. Господин Маунт ги учеше, че най-важното нещо е да свържеш темата с нещо лично. С нещо, за което знаеш много.

Тео погледна към своя съюзник господин Черони и поде:

— И двамата ми родители са адвокати и за късмет, прекарвам много време в кантората им. Може да се каже, че израснах там и научих много, поне за тринайсетгодишно момче. Проучвал съм редица неща в областта на правото на държавата да отчуждава собственост, тоест да отнема имота на човек, който не желае да продава. В нашата страна правото на собственост е много важно, то е нещо, за което повечето американци мечтаят, и за мнозина от тях тази мечта се сбъдва.

Вече дишаше добре. Гласът му намираше приятен ритъм. Все още беше уплашен, но успяваше да прикрие страха си. Спомни си какво ги съветваше непрекъснато господин Маунт: „Говори бавно. Говори ясно. Говори смислено“.

Публиката притихна. Давай, Тео.

— Правото за отчуждаване на собственост се използва само в краен случай. А този случай не е такъв. Обходният път не е от жизнено значение за живота ни тук, в Стратънбърг. Всъщност животът тук ще си продължи както преди и без обходен път. Малцина може и да извлекат полза, но за повечето хора няма да има разлика. Така че по силата на закона този проект не е от жизнено значение. Ето защо държавата не трябва да използва правото си да отчуждава собственост. А и защо да го прави? — Кратка пауза за подсилване на въздействието. Току-що Тео си беше спомнил страхотна реплика, нещо, което беше чел в дело на Върховния съд. — Само защото правителството е достатъчно голямо, достатъчно силно, достатъчно богато и достатъчно властно, това не означава, че то има правото да отнема земята на своите граждани.

Думите му попаднаха право в целта и публиката реагира с поредния залп от бурни аплодисменти.

Тео беше намерил ритъма си, както и верния тон, и за миг си даде сметка, че е в светлината на прожекторите. Премести тежестта на другия си крак, както правят адвокатите в съда, когато се обръщат към съдебните заседатели, и му се прииска да може да крачи напред-назад, но остана зад микрофона. Продължи, загледан в дружелюбното лице на господин Черони:

— Вече чухте преподобния Куин, който описа семейната си ферма. Ходил съм там. Харди Куин е мой приятел и едно от децата, които направиха видеото. Той е отраснал в тази ферма, красиво парче земя от сто акра, на което всеки от нас би желал да живее. Там има всичко — гъсти гори за лов, потоци и реки за риболов, бързеи за рафтинг, поляни, на които расте сено, километрични пътеки за походи и езда. Има къщичка на едно дърво, обор, плевня и барака за инструменти, гробище и стара селска къща, където цялото семейство Куин идва на празници и през повечето почивни дни. На предната веранда стотици членове на семейство Куин са се събирали през годините, за да пият студен чай и да си бъбрят за живота. В задния двор са вдигали сватби, правили са погребения и са пекли прасенца на всеки Четвърти юли. Представете си, само си представете как с няколко булдозера Пътната агенция срива всичко със земята. Не е редно.

Няколко души от публиката шумно изразиха съгласието си.

И петимата членове на комисията бяха вперили поглед в Тео и попиваха всяка дума. Той подсили въздействието с твърдението:

— Би било злоупотреба с власт. — Смени темпото, извиси глас и продължи: — Умниците, които са проектирали обходния път, смятат, че е добра идея да пренасочат двайсет и пет хиляди превозни средства дневно покрай началното училище и футболен комплекс. Най-малко десет хиляди ще бъдат големите камиони с дизелови двигатели. И тъй като никой не си е направил труда да проведе прецизно проучване за замърсяването на въздуха, ние не знаем, извинете, вие не знаете за какво говорите. Никой не знае. Струва ми се обаче, а аз съм дете адвокат, не дете учен, че последното място, на което следва да се строи четирилентово шосе, е в близост до начално училище.

Харди, Уди, Чейс и Ейприл стояха зад Тео и като по даден знак започнаха да кашлят и да се давят. Останалите бързо се включиха и около трийсетина секунди цялата тайфа в жълто се тресеше, превиваше се и се гърчеше, докато имитираше как хората се задушават от замърсения с изгорели газове въздух.

Господин Стак вдигна ръка и ги прекъсна.

— Добре, добре.

Кашлянето и давенето незабавно секнаха. Публиката страхотно се забавляваше, повечето членове на комисията и техните асистенти — също.

Тео продължи:

— За щастие, моето училище не е близо до предложения обходен път, но нека ви кажа какво се случва при нас. През последните два месеца моето училище беше принудено да съкращава програми, да уволнява преподаватели на хонорар, треньори, портиери и служители от кафето и да отменя учебни пътувания. Всяко училище в областта го прави. Защо ли? Заради бюджетни съкращения. Заради липсата на достатъчно приходи. И не само за училищата. Полицията и пожарната също уволняват служители. Правим съкращения в уличното почистване, в събирането на сметта, в поддържането на парковете и местата за отдих, във всичко. Знаете го, защото сте били принудени да орежете бюджета на окръга. — Поредната пауза, след която Тео вдигна очи, за да нанесе смъртоносния удар. — Как е възможно вие като лидери в нашата общност днес да режете бюджети, а на следващия ден да гласувате за един обходен път за никъде, който ще струва двеста милиона долара?

Публиката тутакси ревна и след секунди мнозина от скандиращите бяха на крак. Овациите продължиха и набраха сила, а Тео направи крачка назад. Господин Стак вдигна ръка, за да призове към ред, но не му обърнаха внимание. Пък и какво можеше да направи? Той умно остана седнал и мрачно заслушан във врявата. За част от секундата погледът му срещна погледа на Тео и двамата разбраха истината.

Тео знаеше, че кратичката му импровизирана реч е достигнала кулминацията си. Господин Маунт винаги ги съветваше, че е най-добре да се откажат, докато имат предимство. Мнозина оратори губят публиката си, защото говорят твърде дълго. Тео изпитваше облекчение, че е успял да стигне дотук, а и наистина нямаше какво да добави. Когато присъстващите най-сетне се успокоиха, той отново се приближи към микрофона и каза:

— Благодаря ви.

— Благодаря, господин Буун — каза господин Стак.

Беше почти полунощ. Приключило беше и последното изказване. Дневният ред беше изчерпан, оставаше само да гласуват за обходния път. Очевидно публиката нямаше да си тръгне, преди членовете на комисията да гласуват. Децата в жълто не се върнаха по местата си. Вместо това се скупчиха по-плътно едно до друго край подиума и по пътеките възможно най-близо до членовете на комисията. Хванаха се за ръце и седнаха на пода.

— Върнете се по местата си — призова ги господин Стак, но децата поклатиха глава. Нямаше да отстъпят.

Някъде в дъното на залата се изправи гръмогласен зрител и се провикна:

— Искаме гласуване!

Призивът му веднага доведе до поредните оглушителни възгласи: „Искаме гласуване! Искаме гласуване!“. Стените се разтресоха и прозорците задрънчаха, а членовете на комисията изглеждаха объркани и вбесени. Искаха да се скрият в задната стаичка, както постъпваха обикновено, и да се договорят, преди да излязат пред зрителите. Не и тази вечер, не и в този момент. Не им оставаше нищо друго, освен да гласуват.

Господин Стак отново вдигна ръка и най-сетне овладя публиката.

— Много добре, съгласно правилника за работа на тази комисия сега трябва да гласуваме. Госпожо секретар, ще проведете ли процедурата?

В края на дългата маса се изправи секретарката, която каза:

— Разбира се. Всички петима членове на комисията присъстват и гласуват. Гласувайте с „да“ за одобряване на обходния път или с „не“, ако не одобрявате проекта. Одобрението е с обикновено мнозинство. Господин Стак?

— Да.

— Господин Граймс?

— Да.

— Господин Черони?

— Не.

— Господин Макгрей?

Господин Макгрей търкаше побелелите си бакенбарди, потънал в размисъл. Най-накрая дрезгаво каза:

— Не.

Тео седеше на пода пред подиума, хванал ръцете на Харди и Ейприл, и имаше чувството, че всяко дете край него е притаило дъх. В този напрегнат момент положението не изглеждаше розово. Гласовете бяха два на два, оставаше само господин Класко, а той беше създал ясното впечатление, че иска обходният път да бъде построен.

— Господин Класко?

Гърбът на господин Класко се скова и той отметна глава назад. Плъзна ръка по устата си, размърда се неспокойно, сякаш не можеше да си поеме въздух, и накрая успя да изрече:

— Въздържам се.

Мичъл Стак и Лукас Граймс стрелнаха с уплашени погледи Бъди Класко, който не гледаше към никого. Беше зареял поглед към далечния прозорец и като че ли му идеше да се хвърли от там. Публиката се сепна, разнесе се ропот и явно никой не беше сигурен какъв е резултатът от гласуването.

Секретарката оповести спокойно:

— С два гласа „за“, два „против“ и един „въздържал се“ предложението за одобряване на проекта „Обходен път Ред Крийк“ не се приема поради липса на мнозинство.

Думите й предизвикаха бурни аплодисменти от станалата на крака публика. Децата от предните редове скачаха и ръкопляскаха. Родителите им се прегръщаха и пляскаха високо разперени длани за поздрав, ръкуваха се и ликуваха. Насред шумотевицата петимата членове на комисията събраха документите си и започнаха да се разотиват. Експертите от Щатската пътна агенция и привържениците на проекта грабнаха куфарчетата и материалите си и се запътиха към най-близкия изход.

Събранието беше разпуснато, но децата не си тръгваха. Скупчиха се край подиума, където Тео Буун стоеше насред множеството, наслаждавайки се на най-блажените си мигове.