Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (7)

4.

— И как е любимката ми Ема? — попита Харолд Гинзбърг, след като посрещна Хари в „Харвард Клуб“.

— Току-що разговарях с нея по телефона — каза Хари. — Праща ви най-сърдечни поздрави и съжалява, че не успя да дойде.

— Аз също. Кажете й, че следващия път няма да приема никакви извинения. — Гинзбърг поведе госта си през салона и двамата се настаниха на явно обичайната му маса в ъгъла. — Надявам се, че „Пиер“ ви допада — каза той, докато келнерът им поднасяше менюто.

— Щеше да е чудесно, стига да знаех как да спра душа.

Гинзбърг се разсмя.

— Може би е трябвало да помолите мис Редууд да ви се притече на помощ.

— Тогава нямаше да знам как да спра нея.

— А, значи вече ви е напълнила главата с приказки колко е важно да вкараме „Нищо рисковано“ колкото се може по-бързо в списъка на бестселърите.

— Невероятна дама.

— Точно затова я направих директор — каза Гинзбърг, — въпреки протестите на няколко директори, които не искаха жена в борда.

— Ема би се гордяла с вас — каза Хари. — И ви уверявам, че мис Редууд ме предупреди за последиците, ако се проваля.

— Типично за Натали. И не забравяйте, че само тя решава дали ще се върнете със самолет, или с гребна лодка.

Хари щеше да се разсмее, но не беше сигурен дали издателят му се шегува.

— Щях да я поканя да обядва с нас, но както вероятно забелязахте, в „Харвард Клуб“ не се допускат жени — каза Гинзбърг. — Не го споменавайте на Ема.

— Имам чувството, че ще ги видите в „Харвард Клуб“ много преди да попаднете на жена в някой клуб за джентълмени на Пал Мал или Сейнт Джеймс.

— Преди да говорим за турнето, искам да науча всичко, което сте правили двамата с Ема, след като тя си тръгна от Ню Йорк — каза Гинзбърг. — Как спечелихте Сребърна звезда? Ема има ли работа? Как реагира Себастиан, когато за първи път видя баща си? И…

— Ема пък настоя да не се връщам в Англия, без да съм разбрал какво става със Сефтън Джелкс.

— Какво ще кажете първо да поръчаме? Изобщо не искам да мисля за Сефтън Джелкс на празен стомах.

 

 

— Може и да не хващам влака за Вашингтон, но се боя, че довечера ще трябва да се върна в Лондон, мис Барингтън — каза професор Фелдман, след като подписа последната книга. — Утре в десет ще говоря пред Лондонската школа по икономика, така че ще мога да ви отделя само няколко минути.

Ема се опита да скрие разочарованието си.

— Освен ако… — продължи Фелдман.

— Освен ако?

— Освен ако не желаете да пътувате с мен до Лондон. В този случай ще бъда изцяло ваш най-малко за два часа.

Ема се поколеба.

— Ще трябва да се обадя по телефона.

След двайсет минути седеше в първокласно купе срещу професор Фелдман. Първият въпрос беше зададен от него.

— Е, мис Барингтън, семейството ви още ли притежава транспортната фирма, която носи същото видно име?

— Да, майка ми държи двайсет и два процента в нея.

— Това би трябвало да осигурява на семейството повече от достатъчно контрол, а именно това е от значение за всяка организация. Стига някой друг да не вземе повече от двайсет и два процента.

— Брат ми Джайлс не се интересува особено от делата на компанията. Той е член на Парламента и дори не присъства на годишните срещи на директорите. Аз обаче го правя, професоре, точно затова исках да говоря с вас.

— Моля, наричайте ме Сайръс. Вече съм на възраст, на която не искам красиви млади жени да ми напомнят колко съм остарял.

Грейс беше права за едно, помисли си Ема и реши да се възползва. Отвърна на усмивката му и попита:

— Пред какви проблеми според вас ще се изправи корабостроителната индустрия през следващото десетилетие? Нашият нов председател сър Уилям Травърс…

— Първокласен човек. „Кюнард“ постъпиха глупаво, като си позволиха да се лишат от такъв талант — прекъсна я Фелдман.

— Сър Уилям обмисля дали да не добавим нов пътнически лайнер към флота си.

— Пълна лудост! — възкликна Фелдман, тупна с юмрук седалката до себе си и преди Ема да успее да попита защо, добави: — Освен ако нямате излишни пари, от които искате да се отървете, или има някакви данъчни облекчения, за които никой не ми е споменавал.

— Нито едното, нито другото, доколкото знам — каза Ема.

— В такъв случай е време да погледнете фактите. Самолетът е на път да превърне пътническите кораби в плаващи динозаври. Защо му е на един разумен човек да прекосява пет дни Атлантическия океан, когато може да измине същото разстояние по въздуха само за осемнайсет часа?

— Защото е по-спокойно? Или защото се бои от летенето. Или защото ще пристигне в по-добра форма? — предположи Ема, спомняйки си думите на сър Уилям на годишната среща.

— Далеч сте от реалността и настоящето, млада госпожице — каза Фелдман. — Ще се наложи да измислите нещо по-добро, ако смятате да ме убедите. Не, истината е, че съвременните бизнесмени, а най-вече търсещите приключения туристи, ще искат да съкратят времето, необходимо за стигането до целта им, а това само за няколко години ще потопи в буквалния смисъл бизнеса на пътническите лайнери.

— А в дългосрочен план?

— Не разполагате с толкова много време.

— В такъв случай какво препоръчвате?

— Вложете всички свободни средства в построяването на още товарни кораби. Самолетите никога няма да са в състояние да превозват големи или тежки стоки като автомобили, земеделска техника и дори храна.

— Как да убедя в това сър Уилям?

— Изразете ясно позицията си на следващото заседание на борда — каза Фелдман и отново стовари юмрук върху седалката.

— Но аз не съм в борда.

— Не сте в борда ли?

— Да, не съм. И не виждам как „Барингтън Шипинг“ биха назначили жена за директор.

— Нямат избор — повиши тон Фелдман. — Майка ви притежава двайсет и два процента от акциите на компанията. Можете да настоявате за място в борда.

— Но аз нямам нужните познания, а едно двучасово пътуване до Лондон, та било то дори и с носител на „Пулицър“, няма да реши проблема ми.

— В такъв случай е време да получите познанията.

— Какво имате предвид? Не знам в Англия да има университет, в който да се преподава бизнес.

— Значи ще трябва да жертвате три години и да дойдете при мен в Станфорд.

— Не мисля, че съпругът ми и малкият ми син ще сметнат това за добра идея — отвърна Ема, слагайки край на прикритието си.

Думите й накараха професора да млъкне и мина известно време, преди той да заговори отново.

— Можете ли да си позволите марка за десет цента?

— Да — предпазливо отвърна Ема, без да е сигурна в какво точно се забърква.

— В такъв случай с радост ще ви запиша като първокурсничка в Станфорд през есента.

— Но както вече обясних…

— Казахте без никакви колебания, че можете да си позволите марката.

Ема кимна.

— Е, Конгресът току-що прие закон, който позволява на американските военни в чужбина да се запишат да учат бизнес, без да им се налага да посещават лекциите лично.

— Но аз не съм американка и определено не служа в чужбина.

— Така е — каза Фелдман, — но ако се вгледате по-внимателно в текста на закона, ще откриете думата „съюзници“, от която съм сигурен, че определено ще можем да се възползваме. Разбира се, стига да сте сериозна за бъдещето на фамилната компания в дългосрочен план.

— Да, сериозна съм — каза Ема. — Но какво се очаква от мен?

— След като ви регистрирам като студентка в Станфорд, ще ви дам списък на литературата за първата година, както и записи на всички мои лекции. Освен това ще искам всяка седмица да пишете есе и ще ви го връщам, след като го оценя. А ако можете да си позволите повече от десет цента, ще можем дори да разговаряме от време на време по телефона.

— Кога започвам?

— Тази есен. Но имайте предвид, че на всяко тримесечие има тестове, резултатите от които ще определят дали можете да продължите курса — каза той, докато влакът влизаше в гара Падингтън. — Ако не се справите, ще отпаднете.

— И сте готов да направите всичко това само заради една среща с дядо ми?

— Е, признавам, че се надявах, че ще се съгласите да вечеряте с мен в „Савой“ и да си поговорим по-подробно за бъдещето на корабната индустрия.

— Чудесна идея — каза Ема и го целуна по бузата. — За жалост си купих обратен билет и ще се връщам при съпруга си.

 

 

Макар че така и не разбра как точно да включва радиото, Хари поне успя да се справи с топлата и студената вода в банята.

След като се изсуши, облече току-що изгладена риза — сложи си копринената вратовръзка, подарена му от Ема за рождения ден — и костюм, който майка му би определила като „неделния“. Погледна се в огледалото и с неохота призна, че едва ли би могъл да се нарече модерен и от двете страни на Атлантика.

Излезе от „Пиер“ малко преди осем и тръгна към 64-та и Парк. След минути се озова пред великолепна къща от кафяв камък. Погледна си часовника и се запита какво е модното закъснение в Ню Йорк. Спомни си разказа на Ема, че била толкова притеснена от предстоящата среща с баба Филис, че трябвало да обикаля околните преки, преди да събере целия си кураж да изкачи стъпалата, като дори тогава натиснала звънеца с надпис „Доставки“.

Хари изкачи уверено стъпалата и почука решително с тежкото месингово чукче. Докато чакаше, чу укорителния глас на Ема: „Не се подигравай“.

Вратата се отвори и на прага се появи иконом с фрак: явно го очакваха.

— Добър вечер, мистър Клифтън. Мисис Стюарт ви очаква в салона. Бихте ли ме последвали?

— Добър вечер, Паркър — отвърна Хари, макар никога досега да не бе виждал този човек.

Стори му се, че забеляза нещо като усмивка, докато икономът го водеше към асансьора. Щом влезе вътре, Паркър дръпна решетката, натисна бутона и не му проговори, докато не стигнаха третия етаж. Там отвори вратата, тръгна пред Хари към салона и обяви:

— Мистър Хари Клифтън, мадам.

Висока, елегантно облечена жена стоеше в средата на помещението и разговаряше с някакъв мъж, който според Хари беше синът й.

Баба Филис незабавно прекъсна разговора, тръгна към Хари и без нито дума го прегърна в мечешка прегръдка, която би впечатлила и американски футболен защитник. Когато най-сетне го пусна, представи сина си Алистър, който се ръкува топло с Хари.

— За мен е чест да се срещна с човека, който сложи край на кариерата на Сефтън Джелкс — каза Хари.

Алистър леко се поклони.

— Аз също изиграх скромна роля в падението му — изсумтя Филис, докато Паркър поднасяше на госта й чаша шери. — Но не ме карай да започвам с Джелкс — добави и поведе Хари към удобно кресло до камината. — Много по-интересно ми е да чуя за Ема и какви ги върши.

Хари запозна баба Филис с всичко, което бе правила Ема, откакто бе напуснала Ню Йорк. Разказът му отне известно време, донякъде заради постоянните прекъсвания и въпроси от страна на Филис и Алистър. Минаха на друга тема едва когато икономът се появи да каже, че вечерята е сервирана.

— Е, харесва ли ви посещението ви тук? — попита Алистър, докато сядаха на масата.

— Май предпочитам да ме арестуват за убийство — отвърна Хари. — Щеше да ми е много по-лесно.

— Толкова ли е зле?

— В известен смисъл още по-зле. Нали разбирате, не ме бива много в това да продавам себе си — призна Хари, докато прислужницата слагаше пред него купа шотландска супа. — Надявах се книгата сама да говори за себе си.

— Помисли отново — каза баба Филис. — Не забравяй, Ню Йорк не е издънка на Блумсбъри. Забрави за изтънчеността, сдържаността и иронията. Колкото и да не е по вкуса ти, ще трябва да се научиш да продаваш стоката си като уличен търговец от Ийст Енд.

— Горд съм, че съм най-успешният автор на Англия — заяви високо Алистър.

— Но аз не съм — рече Хари. — Изобщо.

— Направо съм изумен от начина, по който американските читатели посрещат „Нищо рисковано“ — включи се в представлението и Филис.

— Само защото никой не я е чел — запротестира Хари между лъжиците.

— Подобно на Дикенс, Конан Дойл и Уайлд, аз съм убеден, че Съединените щати ще се окажат най-големият пазар за творбите ми — добави Алистър.

— Продавам повече книги в Харбъро Маркет, отколкото в Ню Йорк — каза Хари, докато отнасяха празната му купа. — Очевидно е, че е по-добре баба Филис да тръгне на това турне, а мен да ме върнат в Англия.

— За мен би било огромно удоволствие да го направя — рече Филис. — Жалко обаче, че нямам твоя талант — добави малко тъжно.

Хари си сложи печено телешко и огромна порция картофи и скоро започна да се отпуска, а Филис и Алистър го засипаха с истории за Ема, когато се бе появила в Ню Йорк да го търси. Беше му весело да чуе тяхната версия на случилото се и това само му напомни какъв късмет е имал, че леглото му се бе оказало съседно на леглото на Джайлс Барингтън, когато постъпи в „Сейнт Бийд“. И че ако не беше поканен в Имението за рождения ден на Джайлс, можеше никога да не срещне Ема. Не че тогава изобщо я беше погледнал.

— Нали разбираш, че никога няма да си достатъчно добър за нея — каза Филис, докато си палеше пурета.

Хари кимна и едва сега си даде сметка, че тази твърдоглава дама е изиграла ролята на Стария Джак за Ема. Ако я бяха пратили на война, баба Филис със сигурност щеше да се върне у дома със Сребърна звезда.

Когато часовникът удари единайсет, Хари, който май беше изпил чашка бренди повече, се надигна несигурно от стола си. Нямаше нужда да му напомнят, че Натали ще е във фоайето на хотела в шест сутринта, за да го помъкне на първото му радиоинтервю за деня. Благодари на домакините за незабравимата вечер и беше възнаграден с още една мечешка прегръдка.

— И тъй, не забравяй — рече баба Филис. — Всеки път, когато даваш интервю, мисли като англичанин, но действай като евреин. И ако ти трябва рамо, на което да си поплачеш, или пък горе-долу сносна храна, просто не забравяй, че тук е отворено винаги, също като театъра „Уиндмил“.

— Благодаря — каза Хари.

— И когато се чуете пак с Ема, предай й много поздрави от нас и й се скарай, че не е дошла с теб — добави Алистър.

Хари реши, че сега не е моментът да им казва за Себастиан и как докторите го определят като хиперактивно дете.

Тримата успяха някак да се съберат в асансьора и Хари получи още една последна прегръдка от Филис, след което Паркър отвори вратата и Хари се озова отново на улиците на Манхатън.

— Ох, по дяволите — каза той, след като извървя няколко крачки по Парк авеню, обърна се, затича обратно към дома на Филис, изкачи стъпалата и заблъска по входната врата. Този път икономът не се появи толкова бързо.

— Трябва непременно да се видя с мисис Стюарт — каза Хари. — Надявам се да не си е легнала.

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Паркър. — Моля, последвайте ме. — И поведе Хари обратно по коридора към асансьора и отново натисна бутона за третия етаж.

Филис стоеше до камината и пушеше пуретата си. Сега беше неин ред да се изненада.

— Много съжалявам — каза Хари, — но Ема никога няма да ми прости, ако се върна в Англия, без да съм разбрал какво се е случило с онзи адвокат, който прояви глупостта да я подцени.

— Сефтън Джелкс — обади се Алистър, който седеше в креслото до огъня. — Проклетникът най-сетне се оттегли от поста си на старши съдружник в „Джелкс, Майърс и Абърнати“, макар и донякъде с неохота.

— Малко след това се покри в Минесота — добави Филис.

— И няма да се връща в близко бъдеще — каза Алистър, — тъй като умря преди няколко месеца.

— Синът ми е типичен юрист — обяви Филис и смачка пуретата си. — Винаги ти казва само половината история. Първият инфаркт на Джелкс му спечели кратко съобщение в „Ню Йорк Таймс“, а след третия бе удостоен с кратък и не особено ласкателен абзац в дъното на страницата с некролозите.

— Което беше повече, отколкото заслужаваше — каза Алистър.

— Съгласна съм — заяви Филис. — Макар че ми достави значително удоволствие да открия, че на погребението му са присъствали само четирима души.

— Откъде знаеш пък това? — попита Алистър.

— Аз бях една от тях — обясни Филис.

— Пътували сте чак до Минесота само за да присъствате на погребението на Сефтън Джелкс? — невярващо попита Хари.

— Определено.

— Но защо? — поинтересува се Алистър.

— Защото човек никога не може да има доверие на Сефтън Джелкс — обясни тя. — Нямаше да съм напълно убедена, че е мъртъв, ако не видех как спускат ковчега му в земята, и дори тогава изчаках гробарите да зарият дупката.

 

 

— Моля, седнете, мисис Клифтън.

— Благодаря — отвърна Ема и седна на дървения стол пред тримата управители, настанени в удобни кресла зад дългата маса на подиума.

— Казвам се Дейвид Слейтър — каза мъжът в центъра. — Аз ще председателствам срещата днес. Да ви представя колегите си, мис Брейтуейт и мистър Нийдам.

Ема се опита да направи бърза преценка на тримата надзорници. Мъжът в средата беше с костюм с жилетка и старомодна вратовръзка и имаше вид на човек, свикнал да председателства. Мис Брейтуейт, която седеше от дясната му страна, носеше костюм от туид отпреди войната и дебели вълнени чорапи. Косата й бе прибрана на кок. Ема заключи със сигурност, че е стара мома, а ако се съдеше по свитите й устни, като че ли рядко се усмихваше. Господинът от лявата страна на председателя беше по-млад от колегите си и видът му напомни на Ема за наскоро свършилата война. Пищният му мустак намекваше, че е служил в Кралските военновъздушни сили.

— Бордът проучи с интерес молбата ви, мисис Клифтън — започна председателят. — И ако нямате нищо против, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

— Разбира се — отвърна Ема, като се мъчеше да се отпусне.

— Откога обмисляте да осиновите дете, мисис Клифтън?

— Откакто разбрах, че не мога да родя второ — отвърна Ема, без да се впуска в подробности.

Двамата мъже се усмихнаха съчувствено, но мис Брейтуейт остана с безизразна физиономия.

— В молбата си заявявате — продължи председателят, като направи справка с документите, — че предпочитате да осиновите момиче на възраст около пет или шест години. Има ли някаква конкретна причина за това?

— Да — отвърна Ема. — Синът ми Себастиан е единствено дете и със съпруга ми смятаме, че би било добре за него да израсне с дете, което не е имало всички преимущества и удобства, с които е разполагал той от раждането си. — Надяваше се отговорът й да не е прозвучал като заучен и можеше да се закълне, че председателят сложи чавка някъде.

— Можем ли да приемем от отговора ви — продължи той, — че нямате финансови притеснения, които биха ви затруднили да отгледате второ дете?

— Не, абсолютно никакви. Двамата със съпруга ми сме добре осигурени. — Ема видя, че това доведе до втора чавка.

— И един последен въпрос — каза председателят. — В молбата си заявявате, че бихте взели дете от всякакво религиозно изповедание. Мога ли да ви попитам дали изповядвате някаква религия?

— Подобно на доктор Барнардо, аз съм християнка — каза Ема. — Съпругът ми беше стипендиант от хора на „Сейнт Мери Редклиф“. — Погледна председателя в очите и добави: — Преди да продължи в Бристолската гимназия, където стана старши хорист. Аз самата учих в „Ред Мейдс“, преди да спечеля стипендия в Оксфорд.

Председателят докосна вратовръзката си и Ема вече си мислеше, че нещата едва ли могат да се развият по по-добър начин, когато мис Брейтуейт почука с молива си по масата и председателят й кимна.

— Споменахте съпруга си, мисис Клифтън. Мога ли да попитам защо днес той не е с вас?

— В момента е на турне в Съединените щати. Ще се върне след около две седмици.

— Често ли отсъства?

— Не. Всъщност много рядко. Съпругът ми е писател, така че през повечето време е у дома.

— Но все пак от време на време сигурно ходи в библиотеката — предположи мис Брейтуейт с нещо, което би могло да мине и за усмивка.

— Не, имаме си собствена библиотека — отвърна Ема и моментално съжали за думите си.

— А вие работите ли? — попита мис Брейтуейт. Въпросът й прозвуча едва ли не като обвинение.

— Не. Помагам на съпруга си. Смятам, че ролята на съпруга и майка е отговорна работа. — Хари я беше посъветвал да каже това, макар много добре да знаеше, че Ема не вярва на подобни твърдения. Тя пък вярваше в тях още по-малко след срещата си със Сайръс Фелдман.

— Откога сте омъжена, мисис Клифтън? — продължи мис Брейтуейт.

— Отпреди малко повече от три години.

— Но според документите синът ви Себастиан е на осем.

— Да, така е. С Хари се сгодихме през трийсет и девета, но той смяташе, че е негов дълг да постъпи в армията още преди обявяването на войната.

Мис Брейтуейт понечи да зададе поредния си въпрос, но мъжът отляво на председателя се наведе напред и попита:

— Значи сте се оженили веднага след войната, така ли, мисис Клифтън?

— Уви, не — отвърна Ема и го погледна — той имаше само една ръка. — Съпругът ми бе тежко ранен от немска мина дни преди края на войната и мина известно време, преди да се възстанови достатъчно, за да го изпишат от болницата.

Мис Брейтуейт като че ли изобщо не се трогна. Ема се запита дали случайно… и реши да предприеме рискован ход, който Хари със сигурност нямаше да одобри.

— Но въпреки това, мистър Нийдам — каза тя, гледаше едноръкия мъж в очите, — смятам, че съм сред щастливките. С цялото си сърце съчувствам на онези жени, чиито съпрузи, годеници и любими не се върнаха при семействата си и направиха върховната саможертва за страната си.

Мис Брейтуейт наведе глава.

— Благодаря, мисис Клифтън — каза председателят. — В най-скоро време ще се свържем с вас.