Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (49)

46.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите“ накара Карл да излезе от кухнята и да се опита да разбере какъв е проблемът. Пристигна точно навреме, за да видя как двете момчета изчезват през външната врата. Изтича по коридора и излезе навън, но можеше само да гледа как оранжевият „Ем Джи“ със Себастиан зад волана потегля.

— Мистър Бруно! — изкрещя Карл, но никой от двамата не се обърна, защото Себастиан беше включил радиото, за да слушат последните новини от Уимбълдън.

Карл изтича в средата на улицата и размаха трескаво ръце, но колата не намали. Той спринтира след нея, докато тя приближаваше зеления светофар в края на улицата.

— Светни червено! — изкрещя той и светофарът се подчини, но не и преди Себастиан да завие наляво и да ускори към Хайд Парк Корнър. На Карл не му оставаше друго, освен да приеме, че ги е изпуснал. Може би Бруно беше помолил Клифтън да го остави някъде, преди да продължи за Кеймбридж? В края на краищата нали трябваше да води приятелката си на кино този следобед? Рискът обаче бе твърде голям, за да може Карл да си го позволи.

Обърна се и се затича към къщата, като се мъчеше да си спомни къде трябваше да е мистър Мартинес през деня. Знаеше, че следобед ще гледа финала за жени в Уимбълдън. Момент, спомни си Карл. Преди това днес Мартинес имаше среща в центъра, така че съществуваше някакъв шанс все още да е в офиса си. Макар да не вярваше в Бог, Карл се замоли дон Педро още да не е заминал за Уимбълдън.

Втурна се през вратата, грабна телефона и набра номера на офиса. След секунди секретарката на дон Педро вдигна.

— Трябва да говоря с шефа. Спешно е! Спешно!

— Мистър Мартинес и Диего заминаха преди няколко минути за Уимбълдън.

 

 

— Себ, трябва да обсъдя с теб нещо, което ме тревожи.

— Че Сали няма да се появи и утре ли?

— Не, става дума за нещо много по-сериозно — каза Бруно.

Макар че усети промяната в тона на приятеля си, Себастиан не можеше да се обърне и да се вгледа по-внимателно в него, защото за пръв път се опитваше да се справи с трафика на Хайд Парк Корнър.

— Не мога да кажа какво точно е, но откакто си в Лондон, баща ми като че ли се опитва да те избягва.

— Но в това няма никакъв смисъл. В края на краищата именно той е предложил да идем заедно в Уимбълдън — напомни му Себастиан, докато излизаха на Парк Лейн.

— Знам. Негова беше идеята и да ти дам колата днес. Просто се чудя дали в Буенос Айрес не се е случило нещо, което го е раздразнило.

— Нищо, за което да си давам сметка — отвърна Себастиан, видя табелата за шосе А1 и мина в крайната лента.

— Още не мога да разбера защо баща ти е трябвало да пропътува половината свят, за да те види, след като е било достатъчно просто да вдигне телефона.

— Смятах да му задам същия въпрос, но беше много зает и се готвеше за поредното си турне в Америка. Когато повдигнах въпроса пред майка ми, тя се направи на тъпа. А ако за нея може да се каже нещо, то е, че определено не е тъпа.

— Другото, което не разбирам, е защо си останал в Буенос Айрес, при положение че си можел да се върнеш с баща си.

— Защото обещах на твоя баща да доставя един голям контейнер до Саутхамптън и не исках да го разочаровам след всичко, което направи за мен.

— Сигурно е статуята, която видях да лежи на поляната в Шилингфорд. Но това само задълбочава загадката. Защо му е на баща ми да иска от теб да внасяш статуя от Аржентина, да я пусне на търг тук и после да я откупи?

— Нямам представа. Подписах документите, както той ме помоли, и след като „Сотбис“ прибраха контейнера, се прибрах в Бристол с родителите ми. Какво се тормозиш толкова? Просто направих точно онова, което ми беше заръчал баща ти.

— Защото вчера при баща ми дойде някакъв човек и чух, че споменава името Барингтън.

Себастиан спря на следващия светофар.

— Имаш ли представа кой е този човек?

— Не, не съм го виждал никога. Но чух, че баща ми го нарече „майоре“.

 

 

— Моля за внимание — разнесе се глас от високоговорителя и тълпата се умълча, въпреки че мис Гибсън се канеше да бие началния удар на първия сет. — Моля мистър Мартинес да се яви незабавно в офиса на секретаря.

— Явно е станало нещо — каза дон Педро, докато ставаше от мястото си.

Излезе на най-близката пътека, следван плътно от Диего, и щом се озова в галерията, попита един продавач на програми къде е офисът на секретаря.

— Онази голяма постройка със зеления покрив ето там, сър — посочи младежът. — Не можете да я пропуснете.

Дон Педро бързо слезе по стъпалата и излезе от Централния корт, но Диего го беше изпреварил много преди да стигне изхода и почти тичаше към голямата сграда, като от време на време поглеждаше назад, за да е сигурен, че баща му не е изостанал прекалено. Щом наближи двойната врата, извика на униформения портиер:

— Къде е офисът на секретаря?

— Третата врата отляво, сър.

Диего продължи забързано, докато не стигна вратата с табела „Секретар на клуба“.

Отвори я и се озова лице в лице с мъж с елегантно сако в пурпурно и зелено.

— Аз съм Мартинес. Извикахте ме по високоговорителя.

— Да, сър. Някой си мистър Карл Рамирес се обади и помоли да му звъннете незабавно у дома. Наблегна, че е изключително важно.

Диего грабна телефона на бюрото и докато набираше номера, баща му също нахълта в стаята.

— Какво е толкова спешно? — задъхано попита дон Педро.

— Още не знам. Трябва да се обадим на Карл.

Дон Педро грабна слушалката от ръката му и чу:

— Вие ли сте, мистър Мартинес?

— Да, аз съм — каза той и внимателно заслуша онова, което му казваше Карл.

— Какво се е случило? — попита Диего, като се мъчеше да запази спокойствие, защото видя как баща му побеля като платно и се вкопчи в ръба на бюрото.

— Бруно е в колата — отговори дон Педро.

 

 

— Ще попитам баща ми веднага щом се прибера довечера — каза Бруно. — В края на краищата с какво би могъл да го раздразниш, щом си изпълнил собствените му инструкции?

— Нямам представа — каза Себастиан, докато излизаше от околовръстното на А1 и се включваше в трафика. Натисна газта и се наслади на вятъра, който разроши косата му.

— Може и да реагирам прекалено, но държа да разбера какво става — каза Бруно.

— Ако името на майора е Фишър — отвърна намръщено Себастиан, — бъди сигурен, че няма да успееш да разбереш нищо.

— Кой е тоя Фишър, по дяволите?

— Беше кандидат на консерваторите и се състезаваше с чичо ми на последните избори. Не помниш ли? Разказвах ти за него.

— Онзи тип, който се опитал да измами чичо ти с подправяне на гласовете ли?

— Същият. Освен това се опитваше да дестабилизира „Барингтън Шипинг“, като купуваше и продаваше акции на компанията всеки път, когато тя имаше затруднения. Накрая председателят най-сетне се отърва от него и майка ми зае мястото му в борда на директорите.

— Но защо баща ми ще се занимава с мръсник като този тип?

— Възможно е да не става въпрос за Фишър. В такъв случай ще се окаже, че и двамата реагираме прекалено.

— Дано да си прав. Въпреки това си мисля, че трябва да сме нащрек. Може пък да се появи нещо, което да обясни всичко това.

— Прав си. Защото едно е сигурно — не искам да си развалям отношенията с баща ти.

— И дори някой от нас да открие, че поради някаква причина нещата между семействата ни не са добри, това не означава, че и ние трябва да се въвличаме в разприте им, нали?

— Абсолютно съгласен — каза Себастиан, докато стрелката изпълзяваше на шейсет мили в час, което бе поредното ново изживяване. — Колко книги ти даде да изчетеш наставникът ти преди началото на семестъра? — попита той, докато излизаше на външното платно, за да изпревари колона от три камиона, натоварени с въглища.

— Десетина. Но останах с впечатлението, че не очаква да съм ги изчел всичките преди началото на учебната година.

— Аз май не съм прочел десет книги през целия си живот — каза Себастиан, докато задминаваше третия камион. Наложи се обаче рязко да набие спирачка, защото шофьорът на средния камион внезапно зави и започна да изпреварва онзи пред него. Точно когато изглеждаше, че шофьорът ще задмине колегата си и ще се върне във вътрешното платно, Себастиан погледна в огледалото и видя, че третият камион също е излязъл във външното платно.

Камионът пред Себастиан продължаваше напред и се изравни с онзи, който още беше във вътрешното платно. Себастиан отново погледна в огледалото и започна да се изнервя, защото му се стори, че камионът зад тях като че ли приближава.

Бруно се обърна, замаха яростно с ръце на мъжа зад волана и закрещя:

— Какво правиш бе, идиот?!

С безизразна физиономия шофьорът се наведе над волана и камионът продължи да приближава все повече и повече въпреки факта, че камионът пред тях все още не беше изпреварил онзи, който бе във вътрешното платно.

— За бога, размърдай се! — изкрещя Себастиан и натисна клаксона, макар да знаеше, че шофьорът пред него изобщо няма да го чуе. Когато погледна отново в огледалото, с ужас видя, че камионът зад тях почти докосва бронята. А онзи отпред все още не беше приключил с изпреварването, за да се прибере в съседното платно и да даде възможност на Себастиан да натисне газта.

Бруно вече махаше трескаво на шофьора отляво, но той продължаваше да се движи със същата скорост. Нищо не му пречеше да свали крак от газта и да ги пусне да минат във вътрешното платно, но той дори не погледна към тях.

Камионът зад тях удари бронята и побутна малкия автомобил напред. Задният номер се откачи и издрънча на настилката. Себастиан не знаеше какво да направи; не можеше да ускори, без да се блъсне в предния камион и да бъде смачкан между двата като хармоника.

След секунди бяха засилени за втори път, когато камионът зад тях побутна колата им, този път доста по-силно, и я запрати към камиона отпред. Когато последва трети удар, думите на Бруно „Сигурен ли си, че вземаш правилното решение“ изплуваха в ума на Себастиан. Той погледна приятеля си, който се бе вкопчил с две ръце в таблото.

— Искат да ни убият! — изкрещя Бруно. — За бога, Себ, направи нещо!

Себастиан погледна безпомощно към отсрещните платна, но видя плътен поток коли, движещи се в обратната посока.

И тогава камионът пред тях започна да намалява и той разбра, че ако искат да се надяват да оцелеят, ще трябва да вземе решение, при това веднага.

 

 

Приемащият наставник беше натоварен със скръбната задача да се обади на бащата на момчето и да му съобщи, че синът му е загинал в трагична автомобилна катастрофа.