Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (48)

45.

Звънецът иззвъня в десет без една и Карл отвори вратата.

— Добро утро, сър. С какво мога да ви помогна?

— Имам среща с мистър Мартинес в десет часа.

Карл се поклони и се отдръпна, за да направи път на посетителя, след което го придружи по коридора, почука на вратата на кабинета и каза:

— Гостът ви е тук, сър.

Мартинес стана от бюрото и протегна ръка.

— Добро утро. Очаквах с нетърпение да се видим.

Карл затвори и докато вървеше към кухнята, мина покрай Бруно, който говореше по телефона.

— … баща ми ми даде два билета за полуфинала мъже в Уимбълдън утре и предложи да те поканя.

— Много мило от негова страна — каза Себ, — но имам среща с наставника си в Кеймбридж в петък, така че едва ли ще успея.

— Стига глупости — каза Бруно. — Нищо не ти пречи да дойдеш в Лондон утре сутринта. Мачът започва от два, така че ако успееш да се добереш дотук към единайсет, ще имаме предостатъчно време.

— Но трябва да съм в Кеймбридж на другия ден по обед.

— Ще преспиш у нас и на сутринта Карл ще те закара до Ливърпул стрийт.

— Кои играят?

— Фрейзър срещу Купър. Мачът ще е много напечен. И ако слушаш, може да те закарам до Уимбълдън със страхотната си нова кола.

— Имаш кола? — невярващо попита Себастиан.

— Оранжево „Ем Джи Ей“ с гюрук. Татко ми я подари за рождения ми ден.

— Щастливец — каза Себастиан. — А моят ми подари пълните съчинения на Пруст.

Бруно се разсмя.

— А ако слушаш много, по пътя може дори да ти разкажа за последната си приятелка.

— Последната? — подигравателно повтори Себастиан. — Трябва да си имал поне една, преди да се появи „последната“.

— Нещо като завист ли надушвам?

— Ще ти кажа, след като се запозная с нея.

— Няма да имаш този шанс, защото ще се видим в петък, а дотогава ти ще си във влака за Кеймбридж. До утре в единайсет.

Бруно затвори и тъкмо вървеше към стаята си, когато вратата на кабинета се отвори и се появи баща му, преметнал ръка през рамото на някакъв джентълмен с вид на военен.

Бруно едва ли би подслушал разговора на баща си, ако не беше чул името Барингтън.

— Ще ви върнем в борда на „Барингтън“ за нула време — каза дон Педро, докато изпращаше госта си до изхода.

— Ще се насладя неимоверно на този момент.

— Искам обаче да знаете, майоре, че не се интересувам от периодични ужилвания само за да тормозя фамилията. Дългосрочният ми план е да поема контрол над компанията и да ви направя председател на борда. Как ви звучи това?

— Ако между другото доведе до крах и на Джайлс Барингтън, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

— Не само на Барингтън — каза Мартинес. — Намерението ми е да унищожа всеки член на фамилията, един по един.

— Още по-добре — каза майорът.

— Значи първата ви работа е да започнете да купувате акции веднага когато излязат на пазара. Сдобиете ли се със седем и половина процента, ще ви върна в борда като мой представител.

— Благодаря ви, сър.

— Не ме наричайте сър. За приятелите си съм Педро.

— А аз — Алекс.

— Запомнете, Алекс, от сега нататък ние с вас сме партньори и имаме само една цел.

— Великолепно, Педро — каза майорът, докато двамата си стискаха ръцете.

Когато гостът си тръгна, дон Педро можеше да се закълне, че го чу да си подсвирква.

Мартинес се обърна към коридора и видя очакващия го Карл.

— Трябва да поговорим, сър.

— Ела в кабинета.

В кабината Карл повтори подслушания разговор между Бруно и приятеля му.

— Знаех си, че няма да устои на билетите за Уимбълдън. — Мартинес вдигна телефона и нареди: — Свържете ме с Диего… А сега да видим дали ще успеем да прилъжем момчето с нещо още по-съблазнително — добави, докато чакаше сина си да се обади.

— Какво има, татко? — попита Диего в слушалката.

— Младият Клифтън е лапнал въдицата. Утре идва в Лондон, за да ходят в Уимбълдън. Ако Бруно успее да го убеди да приеме другото ми предложение, ще можеш ли да уредиш всичко за петък?

 

 

Себастиан взе будилника на майка си, за да е сигурен, че няма да закъснее за влака в 7:23 до Падингтън. На сутринта Ема го чакаше долу и му предложи да го откара до Темпъл Мийдс.

— Ще се видиш ли с мистър Мартинес, докато си в Лондон?

— Почти със сигурност — каза Себастиан. — Именно той е предложил с Бруно да идем в Уимбълдън. Защо питаш?

— Просто така.

На Себастиан му се прииска да попита майка си защо изглежда толкова загрижена за мистър Мартинес, но подозираше, че ще получи същия отговор. Просто така.

— Ще имаш ли време да се видиш с леля си Грейс, докато си в Кеймбридж? — попита майка му, сменяйки темата твърде очевидно.

— Тя ме покани на чай в Нюнам в събота следобед.

— Не забравяй да й предадеш много поздрави — каза Ема, докато спираха пред гарата.

Себастиан седна в ъгъла на купето и се зачуди защо родителите му се интересуват толкова от човек, с когото никога не са се срещали. Реши да попита Бруно дали знае за някакъв проблем. В края на краищата Бруно от самото начало не беше убеден, че пътуването му до Буенос Айрес бе добра идея.

Когато влакът влезе в Падингтън, Себастиан бе все така далеч от решаването на загадката. Предаде билета си на кондуктора при бариерата, излезе от гарата и пресече улицата. Спря пред №37 и почука на вратата.

— О, боже! — възкликна мисис Тибит, когато видя кой стои на прага й, и го прегърна. — Не вярвах, че ще те видя отново, Себ.

— Това заведение предлага ли закуска за безпарични първокурсници?

— Ако това означава, че след закуската заминаваш за Кеймбридж, ще видя какво мога да забъркам.

Себастиан я последва вътре.

— И затвори вратата — добави тя. — Хората ще си помислят, че си се родил в плевня.

Себастиан се върна и затвори външната врата, след което слезе по стълбите към кухнята. Когато го видя, Джанис каза: „Я виж какво домъкнала котката“, също го прегърна и сложи пред него най-чудесната закуска на света.

— Е, къде беше, откакто се видяхме за последно? — попита мисис Тибит.

— Ходих до Аржентина и се срещнах с принцеса Маргарет.

— Къде е Аржентина? — попита Джанис.

— Доста далеч — каза мисис Тибит.

— А през септември отивам в Кеймбридж — добави с пълна уста Себастиан. — Благодарение на теб, Тиби.

— Надявам се, че нямаш нищо против, че се свързах с чичо ти.

— Слава богу, че си го направила — рече Себастиан. — Иначе сигурно още щях да съм в Аржентина.

— И какво те води този път в Лондон? — попита Джанис.

— Липсвахте ми толкова много, че просто не издържах — отвърна Себ. — А и къде другаде човек може да намери свястна закуска?

— Тия ги разправяй на някой друг — каза мисис Тибит, докато слагаше трети кренвирш в чинията му.

— Е, има и една друга причина — призна си Себастиан. — Бруно ме покани да гледаме полуфинала мъже в Уимбълдън следобед. Фрейзър срещу Купър.

— Влюбена съм в Ашли Купър — каза Джанис и дори изпусна кърпата за бърсане на чинии.

— Ти би се влюбила във всеки, който стигне до полуфинала — сгълча я мисис Тибит.

— Не е вярно! Никога не съм се влюбвала в Нийл Фрейзър.

Себастиан се разсмя и през следващия час не престана да се смее, поради което се появи на Итън Скуеър чак към единайсет и половина и когато Бруно отвори вратата, каза:

— Виновен съм, но в своя защита ще кажа, че ме задържаха две приятелки.

 

 

— Запознайте ме отново с всичко — каза Мартинес. — И не пропускайте нито един детайл.

— Трима опитни шофьори проведоха няколко тренировки през изминалата седмица — каза Диего. — Днес следобед ще направят последното изпълнение.

— Какво може да се провали?

— Ако Клифтън не приеме предложението ти, се проваля всичко.

— Доколкото познавам момчето, няма да може да устои. Само се погрижи да не се сблъскам с него, преди да е заминал за Кеймбридж утре сутринта. Защото не мога да гарантирам, че няма да го удуша.

— Направих всичко възможно пътищата ви да не се пресекат. Ще вечеряш в „Савой“ с майор Фишър, а утре сутринта имаш среща в града с юрисконсулта на компанията, който ще те запознае с правата ти, след като придобиеш седем и половина процента от „Барингтън“.

— А следобед?

— Двамата отиваме в Уимбълдън. Не за да гледаме финала жени, а за да ти осигурим безброй алибита.

— А къде ще е Бруно?

— Ще води приятелката си на кино. Прожекцията започва в два и петнайсет и свършва към пет, така че няма да научи тъжната новина за приятеля си, докато не се прибере вечерта.

 

 

Вечерта Себастиан дълго не можа да заспи. Целият ден премина пред очите му кадър по кадър, подобно на ням филм — закуската с Тиби и Джанис, пътуването до Уимбълдън с новата кола на Бруно и спиращият дъха полуфинал, чийто четвърти сет най-сетне бе взет от Купър с 8 на 6. Денят завърши с посещение в „Мадам Жужу“ на Брюър стрийт, където беше наобиколен от дузина Габриели. Още едно нещо, което нямаше да сподели с майка си.

И като капак на всичко на връщане Бруно му предложи на следващия ден да отиде в Кеймбридж с колата вместо с влак.

— Но баща ти няма ли да възрази?

— Идеята беше негова.

 

 

Когато на сутринта слезе за закуска, Себастиан с разочарование откри, че дон Педро вече е излязъл за важна среща. Искаше да му благодари за всичко, което беше направил за него. Реши да му пише веднага щом се прибере в Бристол.

— Ама че страхотен ден беше вчера — каза той, докато пълнеше купата си с мюсли и сядаше срещу Бруно.

— Вчера си е вчера — отвърна Бруно. — Много повече се тревожа за днес.

— Проблем ли има?

— Да кажа ли на Сали какво чувствам към нея, или просто да приема, че тя вече знае? — изтърси Бруно.

— Толкова ли е зле положението?

— За теб всичко е наред. Ти си много по-опитен в тези неща от мен.

— Така си е — съгласи се Себастиан.

— Стига си се подхилвал или няма да ти заема колата.

Себастиан се опита да изглежда сериозен.

Бруно се наведе над масата и попита:

— Какво да облека според теб?

— Най-добре нещо небрежно, но елегантно. Шалче вместо вратовръзка — предложи Себастиан.

В този момент телефонът в коридора зазвъня.

— И не забравяй, че Сали също ще се чуди какво да облече — добави той, докато Карл влизаше в стаята.

— Мистър Бруно, търси ви някоя си мис Торнтън.

Себастиан избухна в смях, когато Бруно изскочи тичешком през вратата.

Мажеше втората си филийка с мармалад, когато приятелят му се върна с възклицанието: „По дяволите, по дяволите, по дяволите“.

— Какво има?

— Сали няма да дойде. Била настинала и вдигнала температура.

— Посред лято? — учуди се Себастиан. — Май по-скоро търси някакво извинение да откаже срещата.

— Пак не позна. Каза, че до утре ще се оправи и че с нетърпение очаква да се видим.

— Тогава защо не дойдеш до Кеймбридж с мен? Аз поне няма да придирям за облеклото ти.

Бруно се ухили.

— Не ставаш много за заместник на Сали, но май нямам какво по-добро да правя.