Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (9)

6.

Отвори им жена с тъмносиня униформа с колосана бяла яка.

— Аз съм директорката.

Хари стисна ръката й и представи съпругата си и сина си.

— Заповядайте в кабинета ми — каза директорката. — Да поговорим, преди да видите момичетата.

Поведе ги по коридор, по чиито стени висяха шарени рисунки.

— Тази ми харесва — каза Себастиан и спря пред една, но директорката не реагира. Явно смяташе, че децата не бива да бъдат виждани и чувани.

След като влязоха в кабинета на директорката, Хари й каза с какво нетърпение са очаквали срещата.

— Както и децата — отвърна тя. — Но първо трябва да ви обясня някои правила в дома, тъй като единственият ми интерес е доброто на нашите питомци.

— Разбира се — каза Хари. — На ваше разположение сме.

— Трите момичета, към които проявявате интерес, Сандра, Софи и Джесика, в момента имат час по рисуване и ще имате възможност да ги видите как общуват с другите деца. Когато отидем при тях, е важно да им позволим да продължат работата си, за да не се чувстват като конкуренти. Това ще завърши само със сълзи и може да има дългосрочни последици. Били са отхвърлени веднъж и не е нужно това изживяване да им се припомня. Ако децата виждат семейства, естествено ще се досетят, че мислите за осиновяване. Защо иначе да сте тук? Не бива обаче да разбират, че сте се спрели само на две или три от тях. И, разбира се, след като се срещнете с трите момичета, няма да е зле да посетите и домовете ни в Тонтън и Ексетър, преди да вземете решение.

На Хари му се искаше да каже на директорката, че вече са решили, макар да се надяваха всичко да изглежда така, сякаш окончателното решение е на Себастиан.

— Е, готови ли сме да влезем в час по рисуване?

— Да — тутакси отвърна Себастиан, скочи и се затича към вратата.

— Как ще разберем коя коя е? — попита Ема, докато бавно ставаше от стола си.

Директорката изгледа намръщено Себастиан.

— Ще ви представя няколко деца, така че никое от тях да не се почувства изключено. Преди да влезем, имате ли някакви въпроси?

Хари беше изненадан, че Себастиан няма поне сто, а просто ги чака нетърпеливо до вратата. Докато вървяха по коридора към кабинета по рисуване, синът им изтича пред тях.

Директорката отвори вратата и те влязоха и застанаха тихо отзад. Тя кимна на учителката, която оповести:

— Деца, днес си имаме гости.

— Добър ден, мистър и мисис Клифтън — казаха в хор децата; няколко се обърнаха, а други продължиха да рисуват.

— Добър ден — казаха Хари и Ема.

Себастиан остана странно мълчалив.

Хари забеляза, че повечето деца са със сведени глави и изглеждат някак смирени. Пристъпи напред и видя, че едно момче рисува футболен мач. Явно беше почитател на „Бристол Сити“, което накара Хари да се усмихне.

Ема се престори, че гледа някаква рисунка на патица или може би котка, докато се опитваше да познае кое момиче е Джесика. Директорката застана до нея и каза:

— Това е Сандра.

— Чудесна рисунка, Сандра — каза Ема.

На лицето на момичето цъфна огромна усмивка, а Себастиан се наведе и се загледа в рисунката.

Хари приближи и забъбри със Сандра, докато Ема и Себастиан се запознаваха със Софи.

— Това е камила — уверено заяви тя, преди някой да я е попитал.

— Едногърба или двугърба? — попита Себастиан.

— Двугърба — пак така уверено отвърна тя.

— Но си има само една гърбица — отбеляза Себастиан.

Софи се усмихна, веднага добави втора гърбица и попита:

— Ти къде учиш?

— През септември започвам в „Сейнт Бийд“ — отвърна Себастиан.

Хари следеше сина си, който явно се чувстваше добре със Софи; опасяваше се, че той вече е взел решение, но Себастиан внезапно насочи вниманието си към рисунката на едно момче, докато директорката представяше на Хари Джесика. Тя обаче беше така погълната от работата си, че дори не вдигна глава. Колкото и да се опитваше Хари, нищо не можеше да наруши съсредоточаването на момичето. Дали беше срамежлива, може би дори уплашена? Нямаше как да разбере.

Хари се върна при Софи, която бъбреше с Ема за камилата, и тя го попита дали предпочита една или две гърбици. Докато Хари обмисляше въпроса, Ема остави Софи и отиде при Джесика, но подобно на съпруга си, също не можа да изкопчи нито дума от детето. Започна да се пита дали цялото начинание няма да приключи с катастрофа и Джесика ще замине за Австралия, а те ще се окажат със Софи.

Ема се отдалечи и забъбри с едно момче, Томи, което рисуваше изригващ вулкан. По-голямата част от листа беше покрита с тъмночервени пламъци. Докато Томи добавяше още червени петна, Ема си помисли, че Фройд сигурно би осиновил това дете.

Огледа се и видя, че Себастиан бъбри с Джесика, като съсредоточено се взира в нарисувания от нея Ноев ковчег.

Тя като че ли поне го слушаше, макар че не вдигна очи. Себастиан я остави и погледна отново картините на Сандра и Софи, след което застана до вратата.

След малко се върнаха в кабинета на директорката за по чаша чай и след като наля три чаши и им предложи бисквити „Бат Оливър“, тя каза:

— Напълно ще ви разберем, ако решите да си помислите и може би да се върнете отново, или да посетите някой от другите домове, преди да вземете окончателно решение.

Хари мълчеше и чакаше да види каква ще е реакцията на Себастиан.

— Мисля, че и трите момичета са възхитителни — каза Ема. — Почти ми е невъзможно да избирам между тях.

— Съгласен съм — рече Хари. — Може би е по-добре да се вслушаме в съвета ви, да обсъдим нещата и после да ви кажем какво мислим.

— Но това ще е загуба на време, ако всички искаме едно и също момиче — заяви Себастиан с необичайна за едно дете логика.

— Това означава ли, че си решил? — попита баща му. Осъзнаваше, че щом Себастиан разкрие избора си, двамата с Ема могат да се наложат. Но пък това можеше да не е най-добрият начин за Джесика да започне живота си в Барингтън Хол.

— Преди да решите — каза директорката, — може би ще е по-добре да ви дам малко допълнителна информация за всяко от децата. Сандра е най-послушната от трите. Софи е по-общителна, но е малко забравана.

— А Джесика? — попита Хари.

— Тя е несъмнено най-талантливата, но живее в свой собствен свят и трудно се сприятелява. Ако питате мен, Сандра може би ви подхожда най-добре.

Хари видя как от намръщена физиономията на Себастиан става кисела и реши да смени тактиката.

— Да, мисля, че съм съгласен с вас — рече той. — Аз също бих избрал Сандра.

— Аз буквално се разкъсвам — каза Ема. — Хареса ми Софи, такава приказлива и забавна.

Ема и Хари се спогледаха бързо.

— Е, ти избираш, Себ. Сандра или Софи? — попита Хари.

— Нито едната, нито другата. Предпочитам Джесика — заяви той, скочи и избяга от кабинета.

Директорката се намръщи. Явно щеше да си поговори сериозно със Себастиан, ако той беше един от питомците й.

— Все още не е схванал напълно идеята за демокрация — каза Хари в опит да обърне всичко на шега.

Директорката тръгна към вратата. Не изглеждаше особено убедена. Хари и Ема я последваха в коридора. Когато влезе в класната стая, директорката не повярва на очите си. Джесика подаваше рисунката си на Себастиан.

— А ти какво й предложи в замяна? — попита Хари сина си, докато Себастиан минаваше покрай него, стиснал Ноевия ковчег.

— Обещах й, че ако дойде у нас утре следобед на чай, ще я почерпя с любимото й лакомство.

— И какво е любимото й лакомство? — попита Ема.

— Пържени филийки с масло и малинов конфитюр.

— Имате ли нещо против, госпожо директор? — неспокойно попита Хари.

— Не. Но мисля, че би било по-добре да ви гостуват и трите.

— Не, благодаря — каза Ема. — Достатъчно е само Джесика.

— Както желаете — отговори директорката, без да успее да скрие изненадата си.

Докато пътуваха обратно към Барингтън Хол, Хари попита Себастиан защо е избрал Джесика.

— Сандра е доста хубава — рече той. — А Софи е много забавна, но и двете щяха да ми омръзнат до края на месеца.

— Ами Джесика? — попита Ема.

— Прилича ми на теб, мамо.

 

 

Когато Джесика дойде, Себастиан я чакаше на вратата.

Тя се качи по стъпалата, хванала директорката с едната си ръка и стиснала рисунка в другата.

— Заповядайте — каза Себастиан, но Джесика остана на горното стъпало като закована. Накрая каза:

— Това е за теб. — И му подаде рисунката.

— Благодаря — каза Себастиан. Веднага позна рисунката, която бе видял в коридора на дома. — Но по-добре влизай, защото няма да мога да изям всички филийки сам.

Джесика пристъпи колебливо в коридора и ченето й увисна. Не заради мисълта за филийките, а при вида на истинските маслени картини в рамки, които висяха по всички стени.

— После — обеща й Себастиан. — Давай, че филийките ще изстинат.

Когато Джесика влезе в салона, Хари и Ема станаха да я посрещнат, но тя отново не можеше да откъсне очи от картините. Накрая седна на канапето до Себастиан и загледа с копнеж купчината цвърчащи пържени филийки, но не помръдна, докато Ема не й подаде чиния, последвана от филийка, последвана от нож, последван от масло и купичка малинов конфитюр.

А после, тъкмо когато Джесика се канеше да се нахвърли върху филийката, директорката се намръщи и момичето каза:

— Благодаря, мисис Клифтън.

Излапа още две филийки, като всеки път повтаряше: „Благодаря, мисис Клифтън“.

Когато отказа четвъртата с: „Не, благодаря, мисис Клифтън“, Ема не беше сигурна дали наистина не иска още, или директорката й е наредила да не изяжда повече от три.

— Чувала ли си за Търнър? — попита Себастиан, след като Джесика изпи втората си чаша „Тайзър“.

Тя кимна мълчаливо. Себастиан стана, хвана я за ръка и я поведе към вратата.

— Добър е — заяви той. — Но не колкото теб.

— Просто не мога да повярвам — промълви директорката, когато вратата зад тях се затвори. — Никога не съм я виждала така непринудена.

— Но тя почти не продума — каза Хари.

— Повярвайте ми, мистър Клифтън, току-що бяхте свидетели на цял монолог в изпълнение на Джесика.

Ема се разсмя.

— Тя е прекрасна. Ако има някакъв шанс да стане член на семейството ни, какво трябва да правим от тук нататък?

— Боя се, че това е дълъг процес — каза директорката. — И невинаги задоволителен. Можете като начало да я каните от време на време у вас и ако нещата потръгнат, да я оставите да прекара уикенда с вас. След това обаче връщане няма, защото тя не бива да гради фалшиви надежди.

— Ще се оставим на вашето вещо ръководство, защото определено искаме да опитаме — каза Хари.

— В такъв случай ще направя всичко по силите си — отвърна директорката и след като изпи трета чаша чай и дори си взе втора филийка, Хари и Ема вече нямаха съмнение какво се очаква от тях.

— Къде ли са се дянали Себастиан и Джесика? — попита Ема, когато директорката спомена, че може би е време да си тръгват.

— Ще ида да ги потърся — каза Хари, и точно тогава децата се втурнаха в салона.

— Време е да си вървим у дома, млада госпожице — каза директорката, докато ставаше. — Все пак не бива да закъсняваме за вечеря.

Джесика обаче отказа да пусне ръката на Себастиан и заяви:

— Не съм гладна.

Директорката не знаеше какво да отговори.

Хари изведе Джесика в коридора и й помогна да си облече палтото. Докато директорката вървеше към изхода, Джесика избухна в сълзи.

— О, не — промълви Ема. — А аз си мислех, че всичко мина толкова добре.

— Не би могло да мине по-добре — прошепна директорката. — Разплакват се само когато не искат да си тръгват. Послушайте съвета ми: ако и двамата сте на едно мнение, попълнете формулярите колкото се може по-бързо.

Джесика се обърна и махна с ръка, преди да се качи в малкия „Остин 7“. По бузите й още се стичаха сълзи.

— Добър избор, Себ — каза Хари и прегърна сина си през раменете, докато гледаха как колата се отдалечава по алеята.

 

 

Трябваше да минат още пет месеца, преди директорката да напусне Барингтън Хол за последен път и да се върне в „Барнардо“ сама, след като бе настанила щастливо още една своя питомка. Е, не чак толкова щастливо, защото Хари и Ема доста бързо осъзнаха, че Джесика също има свои проблеми, които изискваха точно толкова внимание, колкото тези на Себастиан.

Никой от двамата не се замисли, че Джесика никога не е спала в собствена стая, и през първата си нощ в Барингтън Хол тя остави вратата широко отворена и плака, докато не заспа. Хари и Ема свикнаха малко топло нещо да се намества в леглото между тях малко след като се е събудила сутринта. Това започна да се случва все по-рядко, след като Себастиан се раздели с плюшеното си мече Уинстън и предаде бившия премиер на Джесика.

Джесика обожаваше Уинстън също като Себастиан, въпреки че новият й брат надуто заяви:

— Вече съм голям за плюшени мечета. Все пак след няколко седмици тръгвам на училище.

Джесика искаше да тръгне в „Сейнт Бийд“ с него, но Хари й обясни, че момичетата и момчетата ходят в различни училища.

— Защо? — попита Джесика.

— Наистина, защо? — попита и Ема.

Когато първият учебен ден най-сетне дойде, Ема се взираше в сина си и се чудеше къде са отлетели годините. Себастиан беше с червено сако, червено кепе и сиви къси панталони. Обувките му бяха лъснати до блясък. Е, поне за първия учебен ден. Джесика стоеше на прага и махаше за довиждане, докато колата се отдалечаваше по алеята към портала. След това седна на горното стъпало и зачака Себастиан да се върне.

Себастиан беше помолил майка му да не идва в училище и когато Хари го попита защо, отвърна:

— Не искам другите момчета да видят как мама ме целува.

Хари беше готов да поспори с него, ако не си бе спомнил собствения си първи ден в „Сейнт Бийд“. С майка му бяха взели трамвая от Стил Хаус Лейн и той бе помолил да слязат една спирка по-рано и да извървят останалото разстояние, та момчетата да не разберат, че нямат кола. И когато се намираха на петдесетина крачки от училищните порти, тя го целуна, но той бързо се сбогува и я остави да стои там. Когато приближаваше за първи път „Сейнт Бийд“, видя как бъдещите му съученици слизат от файтони и автомобили, а един пристигна дори с „Ролс-Ройс“, каран от шофьор с ливрея.

Първата му нощ далеч от дома бе трудна, още повече че за разлика от Джесика той никога не бе спал в една стая с други деца.

Съдбата обаче се беше оказала благосклонна към него, защото леглото му се оказа между това на Барингтън от едната страна и на Дийкинс от другата. Не беше такъв късметлия по отношение на префекта на спалното. Алекс Фишър го пердашеше с пантоф почти всяка нощ през първата седмица поради единствената причина, че Хари бе син на пристанищен работник и следователно не заслужаваше да учи в същото училище като Фишър, син на агент на недвижими имоти. Понякога Хари се питаше какво ли е правил Фишър след завършването на „Сейнт Бийд“. Знаеше, че Джайлс се е сблъскал с него през войната, когато двамата се оказали в един и същи полк в Тобрук, а също и че Фишър живее в Бристол: неотдавна се бяха направили, че не се познават, на едно събиране на випускниците на „Сейнт Бийд“.

Поне Себастиан щеше да пристига с автомобил и нямаше да страда от „проблема Фишър“, защото всяка вечер щеше да се връща в Барингтън Хол. Въпреки това Хари подозираше, че за сина му „Сейнт Бийд“ няма да е по-леко изживяване, отколкото за самия него, та дори причините за това да са съвсем различни.

Щом стигнаха до училището, Себастиан изскочи още преди колата да е спряла. Хари загледа как синът му изтичва през портала и изчезва в масата червени сака, за да стане неразличим от другите сто момчета. Изобщо не погледна назад. Хари подкара бавно обратно към Барингтън Хол и се замисли за следващата глава на новата си книга. Време ли беше Уилям Уоруик да бъде повишен?

Джесика все така седеше на горното стъпало и когато Хари слезе и й се усмихна, първите й думи бяха:

— Кога ще дойде Себ?

 

 

Всеки ден, докато Себастиан беше на училище, Джесика се оттегляше в своя собствен свят. Докато чакаше завръщането му, четеше на Уинстън за други животни — за Мечо Пух и Господин Жабок, за Белия заек, за котарака Орландо и за крокодила, който глътнал един часовник.

След като Уинстън заспиваше, тя го слагаше в леглото и се връщаше при статива и рисуването. Рисуваше непрекъснато. Онова, което Ема преди смяташе за детска стая, беше превърнато в ателие. След като изрисува с молив, пастели и бои всяко късче хартия, до което успя да се добере, в това число и старите ръкописи на Хари (той държеше новите заключени), Джесика насочи вниманието си към стените на стаята.

Хари изобщо не искаше да обуздава ентусиазма й, но все пак напомни на Ема, че Барингтън Хол не е техен дом и че може би трябва да се посъветват с Джайлс, преди Джесика да излезе от детската и да открие колко чисти стени има в къщата.

Джайлс обаче беше така очарован от новата обитателка на Барингтън Хол, че заяви, че няма нищо против дори да изрисува цялото имение отвън и отвътре.

— За бога, не я окуражавай — замоли го Ема. — Себастиан вече я помоли да изрисува стаята му.

— А кога смятате да й кажете истината? — попита Джайлс, докато сядаха на вечеря.

— Засега не виждаме необходимост да й казваме — отвърна Хари. — Все пак тя е само на шест и е с нас съвсем отскоро.

— Е, не отлагайте прекалено много — предупреди ги Джайлс. — Тя вече приема теб и Ема като родители, Себ като брат, а мен ме нарича чичо Джайлс, докато всъщност ми е сестра и се пада леля на Себ.

Хари се разсмя.

— Май ще мине известно време, преди да успее да схване това.

— Надявам се никога да не й се налага — каза Ема. — Не забравяйте, че тя знае само, че истинските й родители са мъртви. Защо това трябва да се променя, щом само ние тримата знаем цялата истина?

— Не подценявайте Себастиан. Той вече е на път да стане четвърти.