Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (5)

2.

Хари и Ема заминаха за Шотландия, за да прекарат медения си месец в замъка Мългелри, потомствения дом на лорд и лейди Харви, покойните дядо и баба на Ема, като оставиха малкия Себастиан на грижите на Елизабет.

Замъкът събуди много щастливи спомени от времето, когато бяха прекарали ваканцията си тук малко преди Хари да отиде в Оксфорд. През деня бродеха заедно из хълмовете и рядко се връщаха, преди слънцето да се е скрило зад най-високия връх. След вечеря (готвачът си спомняше, че господарят Клифтън обича три порции супа) сядаха до огромната разпалена камина и четяха Ивлин Уо, Греъм Грийн и любимия на Хари П. Г. Удхаус.

След две седмици, през които видяха повече шотландски говеда, отколкото човешки същества, двамата с неохота поеха по дългия път обратно за Бристол. Пристигнаха в Имението с очакване за домашно спокойствие, но такова не им бе отредено.

Елизабет призна, че с нетърпение очаква да им върне Себастиан: непрекъснато плачел преди лягане, каза им тя, а сиамската й котка Клеопатра скочи в скута й и веднага заспа.

— Честно казано, едва ви дочаках — добави тя. — През последните две седмици не успях да реша докрай нито една кръстословица.

Хари благодари на тъща си за разбирането и двамата с Ема взеха хиперактивния си петгодишен син в Барингтън Хол.

* * *

Преди Хари и Ема да се оженят, Джайлс бе настоял да гледат на Барингтън Хол като на свой дом, тъй като самият той щеше да прекарва по-голямата част от времето си в Лондон като член на парламента. Имението беше идеално за тях със своята библиотека с десет хиляди тома, просторен парк и голяма конюшня. Хари можеше да пише на спокойствие детективските си романи за Уилям Уоруик, Ема яздеше всеки ден, а Себастиан играеше на воля и редовно мъкнеше у дома странни животинки, които да му правят компания за чая.

Джайлс често прескачаше до Бристол в петък, за да вечеря с тях. В събота сутринта провеждаше срещи с избирателите си, след което се отбиваше с агента си Гриф Хаскинс в клуба на докерите за по една-две бири. Следобед пак с Гриф отиваха заедно с десетина хиляди гласоподаватели на стадиона Ийствил, за да гледат как Бристол Ровърс по-често губят, отколкото печелят. Дори пред агента си Джайлс никога не би признал, че предпочита да прекарва съботните следобеди в гледане на ръгби; ако го направеше, Гриф щеше да му напомни, че на онези мачове се събират не повече от две хиляди зрители, като при това повечето от тях гласуват за консерваторите.

В неделя сутрин Джайлс можеше да бъде намерен коленичил в „Сейнт Мери Редклиф“ заедно с Хари и Ема. Хари смяташе, че за Джайлс това е просто поредното му задължение като депутат — когато бяха ученици, той винаги търсеше някакво извинение да пропусне службите в параклиса. Никой обаче не можеше да отрече, че Джайлс бързо си спечелва репутацията на съвестен и усърден парламентарист.

Внезапно, без никакво обяснение, посещенията на Джайлс в края на седмицата започнаха да стават все по-редки. Всеки път, когато Ема повдигаше въпроса пред брат си, той мънкаше нещо за парламентарни задължения. Хари не се връзваше на обясненията и се надяваше редките срещи на шурея му с избирателите да не доведат до загубата му на следващите избори.

Една петъчна вечер двамата откриха истинската причина за честите отсъствия на Джайлс през последните няколко месеца.

Той се беше обадил на Ема няколко дни по-рано, за да й каже, че ще идва в Бристол за уикенда и че ще пристигне в петък навреме за вечеря. Онова, което бе пропуснал да спомене, бе, че няма да дойде сам.

Ема обикновено харесваше приятелките на Джайлс, които винаги бяха привлекателни, често малко смахнати и всички без изключение го обожаваха, дори повечето да не се задържаха достатъчно, за да успее да ги опознае. Този път обаче случаят беше различен.

Когато в петък вечер Джайлс им представи Вирджиния, Ема остана озадачена какво толкова вижда брат й в тази жена. Вярно, беше красива и с доста добри връзки. Всъщност още преди да седнат на вечеря Вирджиния на два пъти сподели, че навремето била избрана за дебютантка на годината (през 1934) и три пъти спомена, че е дъщеря на граф Фенуик.

Ема щеше да отдаде всичко това просто на нервността на гостенката, ако Вирджиния не чоплеше претенциозно храната си и не сподели с висок шепот с Джайлс мнението си, че явно в Глостършър е трудно да се намери прилична домашна прислуга. За изненада на Ема, Джайлс само се усмихваше на тези наблюдения и не възрази нито веднъж. Ема тъкмо се канеше да каже нещо, за което със сигурност щеше да съжалява, когато Вирджиния заяви, че е уморена след дългия ден и желае да си легне.

След като тя стана и се оттегли, следвана плътно от Джайлс, Ема отиде в салона, наля си едно голямо уиски и се отпусна в най-близкото кресло.

— Един бог знае как ще приеме майка ми лейди Вирджиния.

Хари се усмихна.

— Мнението на Елизабет няма да е от особено значение. Имам чувството, че Вирджиния ще се задържи точно толкова, колкото и другите приятелки на Джайлс.

— Не съм сигурна — рече Ема. — Чудно ми е обаче защо проявява интерес към Джайлс, след като ясно й личи, че не е влюбена в него.

 

 

Когато в неделя следобед Джайлс и Вирджиния потеглиха обратно за Лондон, Ема бързо забрави за дъщерята на граф Фенуик, тъй като трябваше да се заеме с много по-належащ проблем. Поредната детегледачка подаваше заявление за напускане — чашата преляла, когато открила в леглото си таралеж. Хари изпита известно съчувствие към горката жена.

— Лошото е, че е единствено дете — каза Ема вечерта, след като най-сетне успя да приспи детето. — Не може да е весело, когато няма с кого да си играеш.

— Никога не съм имал подобен проблем — каза Хари, без да вдига поглед от книгата.

— Майка ти ми каза, че си бил доста буен, преди да отидеш в „Сейнт Бийд“, и че когато си бил на неговата възраст, си прекарвал повече време на доковете, отколкото у дома.

— Е, скоро и той ще отиде в „Сейнт Бийд“.

— И какво да правя аз дотогава? Да го оставям всяка сутрин на доковете ли?

— Идеята не е лоша.

— Говоря сериозно, скъпи. Ако не е бил Стария Джак, сигурно още щеше да си там.

— Така е — призна Хари и вдигна чаша в памет на човека с голямо сърце Джак Тарант. — Но какво можем да направим?

Ема така се забави с отговора си, че Хари се зачуди дали не е задрямала.

— Може би е време да имаме второ дете.

Хари така се изненада, че затвори книгата и се вгледа внимателно в жена си. Не беше сигурен, че я е чул правилно.

— Но нали се разбрахме…

— Разбрахме се. И не съм променила решението си. Но няма причина да не си помислим за осиновяване.

— Откъде ти дойде тази идея, скъпа?

— Непрекъснато си мисля за малкото момиче, което открили в кабинета на баща ми в нощта на смъртта му — Ема така и не можеше да произнесе думата убийство, — и за възможността то да е негово дете.

— Но за това няма никакви доказателства. Пък и не съм сигурен дали би могла да откриеш къде е тя след толкова време.

— Мислех да се обърна към един известен автор на детективски романи и да потърся съвета му.

Хари обмисли внимателно думите си.

— Уилям Уоруик вероятно щеше да ти препоръча да се опиташ да откриеш Дерек Мичъл.

— Предполагам, не си забравил, че той работеше за баща ми и едва ли може да се каже, че действаше в наш интерес.

— Така е — рече Хари. — И именно затова бих потърсил неговия съвет. В края на краищата той е единственият, който знае къде са заровени всички трупове.

 

 

Разбраха се да се срещнат в „Гранд Хотел“. Ема пристигна няколко минути по-рано и избра място в ъгъла на салона, където нямаше да могат да ги подслушват. Докато чакаше, повтори наум въпросите, които смяташе да зададе.

Мистър Мичъл влезе в салона точно когато часовникът отброяваше четири. Макар да бе напълнял малко от последната им среща и косата му се бе прошарила, характерното му куцане си оставаше все същото. Първата мисъл на Ема бе, че прилича повече на банкер, отколкото на частен детектив. Той явно я позна, защото тръгна право към нея.

— Радвам се да ви видя отново, мисис Клифтън.

— Моля, седнете — отвърна Ема. Питаше се дали и той е толкова нервен, колкото е тя. Реши да започне направо по същество. — Мистър Мичъл, исках да се срещнем, защото се нуждая от услугите на частен детектив.

Мичъл се размърда смутено в стола.

— При последната ни среща обещах да уредя остатъка от дълга на баща ми към вас.

Хари беше предложил това. Беше й казал, че така Мичъл ще осъзнае, че тя сериозно смята да го наеме. Ема отвори чантата си, извади плик и му го подаде.

— Благодаря — каза явно изненаданият Мичъл.

Ема продължи:

— Сигурно си спомняте, че при предишната ни среща разговаряхме за бебето, открито в кошница в кабинета на баща ми. Главен детектив инспектор Блейкмор, който разследваше случая, както със сигурност помните, каза на съпруга ми, че момиченцето ще бъде предадено на грижите на местните власти.

— Това е стандартната процедура, ако никой не предяви претенции към детето.

— Да, вече успях да установя това. Вчера разговарях с началника на съответния отдел в Градския съвет, но той отказа да ми даде информация къде би могло да е момичето сега.

— Направил го е по заръка на следователя, за да защити детето от журналисти. Това не означава, че няма начини да се открие къде е.

— Радвам се да го чуя. — Ема се поколеба. — Но преди да продължим, трябва да съм сигурна, че момиченцето е дете на баща ми.

— Мога да ви уверя, мисис Клифтън, че в това няма място за съмнение.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Мога да ви запозная с всички подробности, но се боя, че няма да ви харесат.

— Мистър Мичъл, не мога да повярвам, че можете да кажете за баща ми нещо, което да ме изненада.

Мичъл помълча, после каза неохотно:

— Знаете, че докато работех за сър Хюго, той се премести в Лондон.

— Избяга в деня на сватбата ми, ако трябва да сме по-точни.

Мичъл не коментира.

— Около година по-късно започна да живее с мис Олга Петровски на Лаундс Скуеър.

— Как е можел да си го позволи, след като дядо ми го остави без никакви пари?

— Не можеше. Ако трябва да говоря направо, той не само живееше с мис Петровски, но и преживяваше от нея.

— Можете ли да ми кажете нещо за тази дама?

— Много неща. Беше полякиня по рождение, избягала от Варшава през четирийсет и първа, малко след като родителите й били арестувани.

— Какво е било престъплението им?

— Това, че са били евреи — равнодушно отвърна Мичъл. — Успяла да пресече границата с част от семейните бижута и стигнала до Лондон, където наела апартамент на Лаундс Скуеър. Малко след това се запознала с баща ви на един коктейл, даден от техен общ приятел. Той я ухажвал няколко седмици и се нанесъл при нея с обещанието да се оженят веднага след като мине разводът му.

— Казах, че нищо не би ме изненадало. Сбъркала съм.

— Става още по-лошо — продължи Мичъл. — Когато дядо ви почина, сър Хюго незабавно заряза мис Петровски и се върна в Бристол, за да сложи ръка върху наследството и да заеме председателския пост в борда на директорите на „Барингтън Шипинг“. Но не и преди да открадне всички бижута на мис Петровски, както и няколко ценни картини.

— Ако това е вярно, защо не са го арестували?

— Арестуваха го — каза Мичъл. — И щяха да повдигнат обвинение срещу него, но съдружникът му Тоби Дънстейбъл, който беше свидетелствал срещу него, се самоуби в килията си в нощта преди процеса.

Ема сведе глава.

— Желаете ли да спра дотук, мисис Клифтън?

— Не — каза Ема и го погледна в очите. — Искам да знам всичко.

— Макар баща ви да не е знаел, когато се върна в Бристол, мис Петровски беше бременна. Тя роди момиченце, записано в акта за раждане като Джесика Петровски.

— Откъде знаете?

— Мис Петровски ме нае, след като баща ви вече не можеше да ми плаща. Ироничното е, че тя остана без пари точно когато баща ви наследи огромно богатство. Това беше причината да дойде в Бристол с Джесика. Искаше сър Хюго да научи, че има още една дъщеря, и смяташе, че отглеждането й е негова отговорност.

— А сега моя — тихо рече Ема. Замълча за момент. — Но аз нямам представа къде да я търся. Надявах се, че ще можете да ми помогнете.

— Ще направя каквото мога, мисис Клифтън. Но след толкова време няма да е лесно. Ако открия нещо, вие ще сте първата, която ще научи — каза детективът, докато ставаше.

Докато Мичъл се отдалечаваше с накуцване, Ема се почувства малко виновна. Не му беше предложила дори чай.

 

 

Ема бързаше да се прибере и да разкаже на Хари за срещата си с Мичъл. Когато нахълта в библиотеката в Барингтън Хол, той тъкмо оставяше слушалката. На лицето му беше цъфнала такава огромна усмивка, че тя каза само:

— Ти си пръв.

— Американските ми издатели искат да направя турне в Щатите по случай излизането на новата ми книга следващия месец.

— Чудесна новина, скъпи. Най-сетне ще можеш да се запознаеш с баба Филис и братовчеда Алистър.

— Очаквам го с нетърпение.

— Не ми се подигравай!

— Не се подигравам. Издателите предложиха ти също да участваш в пътуването, така че също ще можеш да ги видиш.

— С огромно удоволствие бих дошла с теб, скъпи, но моментът изобщо не е подходящ. Райън си събира багажа и ми е неудобно да кажа, но агенцията за детегледачки ни е сложила в черния си списък.

— Може да опитам да убедя издателите да се съгласят и Себ да дойде с нас.

— Което най-вероятно ще свърши с депортирането ни — каза Ема. — Не, ще остана тук със Себ, докато ти завладяваш колониите.

Хари я прегърна.

— Жалко. Очаквах с нетърпение втори меден месец. Между другото, как мина срещата ти с Мичъл?

 

 

Когато Дерек Мичъл се обади на Ема, Хари беше в Единбург да изнесе реч на някакъв литературен обяд.

— Мисля, че имам следа — каза детективът, без да се представя. — Кога можем да се срещнем?

— Утре в десет, на същото място?

Веднага щом затвори, телефонът иззвъня отново и тя вдигна. Беше сестра й.

— Каква приятна изненада, Грейс. Но доколкото те познавам, явно имаш сериозна причина да се обаждаш.

— Някои от нас сме на пълен работен ден — напомни й Грейс. — Все пак си права. Обаждам се, защото снощи бях на лекция на професор Сайръс Фелдман.

— Двукратният носител на „Пулицър“? — попита Ема с надеждата, че ще впечатли сестра си. — От Станфордския университет, ако не се лъжа.

— Впечатлена съм — призна Грейс. — Ти обаче ще се впечатлиш, когато разбереш каква беше темата.

— Той е икономист, нали? — попита Ема, опитвайки се да остане на положение. — Трудно може да се каже, че е по моята специалност.

— Нито пък по моята, но когато става дума за транспорт…

— Изглежда интересно.

— И беше — каза Грейс, без да обръща внимание на сарказма й. — Особено когато засегна въпроса за бъдещето на превоза на стоки, след като „Бритиш Овърсийс Еъруейс“ планира да открие редовна въздушна линия между Лондон и Ню Йорк.

Ема изведнъж разбра защо се обажда сестра й.

— Някакъв шанс да получа лекцията в писмен вид?

— Има по-добър вариант. Следващата му лекция е в Бристол, така че би могла да го чуеш лично.

— Може би ще успея да поговоря с него след лекцията. Има толкова неща, които бих искала да го попитам — рече Ема.

— Добра идея, но имай едно наум. Макар да е един от онези редки мъже, чиито мозъци са по-големи от топките им, в момента е женен за четвърти път, а снощи от жена му нямаше и помен.

Ема се разсмя.

— Много си пряма, сестричке. Благодаря за предупреждението.

 

 

На следващата сутрин Хари взе влака от Единбург до Манчестър и след като изнесе реч пред малкото събрание в градската библиотека, се съгласи да отговори на въпроси.

Естествено, първият беше от журналист. Репортерите като че ли не проявяваха почти никакъв интерес към последната му книга. Днес беше редът на „Манчестър Гардиън“.

— Как е мисис Клифтън?

— Добре, благодаря — предпазливо отвърна Хари.

— Вярно ли е, че живеете в една и съща къща със сър Джайлс Барингтън?

— Къщата е доста голяма.

— Недоволен ли сте, че сър Джайлс получи цялото наследство, а вие останахте с празни ръце?

— Категорично не. Аз получих Ема, а винаги съм искал единствено нея.

Отговорът затвори за малко устата на журналиста и даде възможност на друг от публиката да скочи на крака.

— Кога Уилям Уоруик ще стане главен инспектор?

— Не и в следващата книга — отвърна Хари с усмивка. — В това може да сте сигурни.

— Мистър Клифтън, вярно ли е, че за последните три години сте сменили седем детегледачки?

В Манчестър явно имаше повече от един вестник.

Докато пътуваше към гарата, Хари се ядосваше на журналистите, макар че цялата тази публичност като че ли не се отразяваше зле на продажбите на книгите му. Ема обаче се тревожеше все повече от безкрайния интерес на пресата и ефекта, който би могъл да окаже той върху Себастиан, когато тръгне на училище.

— Малките момчета често са ужасно брутални — напомняше му непрекъснато.

— Е, поне няма да го пердашат, че е облизал купата с каша — отвръщаше Хари.

 

 

Макар Ема да пристигна няколко минути по-рано, Мичъл вече седеше в сепарето. Щом я видя, стана.

— Ще пиете ли чай, мистър Мичъл? — попита тя още преди да е седнала.

— Не, благодаря, мисис Клифтън. — Мичъл не обичаше празните приказки. Седна и отвори бележника си. — Оказва се, че местните власти са настанили Джесика Смит…

— Смит? — повтори Ема. — Защо не Петровски или дори Барингтън?

— Предполагам, защото така лесно би могла да бъде открита. Подозирам, че следователят е настоял детето да остане анонимно. Та местните власти — продължи той — изпратили мис Джесика Смит в дом на фондация „Доктор Барнардо“ в Бриджуотър.

— Защо в Бриджуотър?

— Вероятно това е бил най-близкият дом със свободни места.

— И тя още ли е там?

— Доколкото успях да разбера, да. Открих обаче, че „Барнардо“ смятат да изпратят няколко от момичетата си в домове в Австралия.

— Защо?

— Част от имиграционната политика на Австралия е да плаща десет паунда, за да помогне на млади хора да стигнат до страната. Момичета се търсят особено много.

— Бих си помислила, че проявяват по-голям интерес към момчета.

— Може би вече си имат предостатъчно — отвърна Мичъл и се ухили — нещо, което бе рядкост за него.

— В такъв случай трябва да отидем час по-скоро в Бриджуотър.

— Задръжте, мисис Клифтън. Ако проявите такъв ентусиазъм и пред тях, те ще съберат две и две, ще се сетят защо се интересувате толкова от мис Джесика Смит и ще решат, че вие и мистър Клифтън не сте подходящи осиновители.

— Но какво основание биха имали, за да ни откажат?

— Първо, заради името ви. Да не споменавам и факта, че вие и мистър Клифтън не сте били женени, когато се е родил синът ви.

— И какво ще ме посъветвате в такъв случай? — тихо попита Ема.

— Пуснете молба по обичайните канали. Не действайте прибързано и ги накарайте да си мислят, че те вземат решенията.

— Но откъде можем да сме сигурни, че и така няма да ни откажат?

— Ще трябва да ги подбутнете в правилната посока, мисис Клифтън.

— Какво намеквате?

— Когато попълвате формуляра, ще трябва да отбележите евентуалните си предпочитания. Това спестява много време и неприятности на всички. Така че ако ясно заявите, че търсите момиче на около пет или шест години, тъй като вече имате малко по-голям син, това би трябвало да помогне да стесните избора.

— Някакви други предложения?

— Да — отвърна Мичъл. — На въпроса за религия пишете, че нямате предпочитания.

— С какво ще помогне това?

— В регистрационния формуляр на мис Джесика Смит пише, че майката е еврейка, а бащата е неизвестен.