Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (40)

37.

Когато се събуди, първата му работа бе да запали нощната лампа и да си погледне часовника — два и половина след полунощ. Изруга, когато осъзна, че не се е съблякъл.

Стана, отиде до прозореца и се загледа към града, който все още бе напълно буден, ако можеше да се съди по натовареното движение и ярките светлини. Дръпна завесата, съблече се и отново си легна с надеждата, че ще заспи бързо. Сънят му обаче беше откраднат от мисли за Мартинес, Себ, сър Алън, Ема, Джайлс и дори Джесика; колкото повече се опитваше да се отпусне и да ги пропъди от главата си, толкова повече те настояваха за вниманието му.

В четири и половина се предаде и реши да се изкъпе. И точно тогава заспа. Когато се събуди, скочи от леглото и дръпна завесата. Първите лъчи на слънцето вече озаряваха града. Погледна си часовника — седем и десет. Чувстваше се мръсен и се усмихна при мисълта за дълга гореща вана.

Затърси халат, но хотелът беше успял да му осигури само тънка кърпа и мъничък сапун. Излезе в коридора и тръгна към банята. На дръжката на вратата имаше знак Occupando, а отвътре се чуваше плискане на вода. Хари реши да изчака, за да не го предреди някой. Когато след двайсетина минути вратата най-сетне се отвори, Хари се озова лице в лице с човека, с когото се беше надявал никога повече да не се среща.

— Добро утро, капитане — каза той.

— Добро утро, мистър Болтън — отвърна Хари, като се мъчеше да се промъкне покрай него.

— Няма смисъл да бързате, друже — каза онзи. — Ще мине четвърт час, преди ваната да се изпразни, и още толкова, за да се напълни отново.

Хари се надяваше, че ако премълчи, Болтън ще схване намека и ще се разкара. Грешеше.

— Двойникът ви — каза досадният натрапник — пише детективски романи. Шантавото е, че помня името на детектива, Уилям Уоруик, но проклет да съм, ако помня името на автора. На езика ми е, обаче…

Чуха как последната вода изтича с гъргорене в канала и Болтън с неохота се дръпна, за да му направи път.

— На езика ми е, обаче… — повтори той и тръгна към стаята си.

Хари затвори и заключи, но тъкмо когато завъртя крана, на вратата се почука.

— Колко време ще се бавите?

Когато ваната се напълни достатъчно, за да влезе в нея, вече чуваше двама души да си говорят отвън. Или бяха трима?

Сапунът едва му стигна да се сапуниса целия и когато бършеше пръстите на краката си, кърпата вече беше подгизнала. Хари отвори вратата на банята, озова се пред опашка мърморещи гости и се опита да не мисли колко време ще мине, преди последният от тях да слезе за закуска. Мис Карик се оказа права — трябваше да се изкъпе още когато се беше събудил посред нощ.

Върна се в стаята си, обръсна се и бързо се облече. Едва сега си даде сметка, че не е хапвал нищо, откакто е слязъл от самолета. Заключи стаята, слезе с асансьора до партера, влезе в салона за закуска — и моментално видя мистър Болтън, който седеше сам и размазваше мармалад върху препечена филийка. Хари се обърна и избяга. Помисли си за румсървис, но се отказа.

Срещата му с посланика беше насрочена за десет, а от бележките знаеше, че ще са му нужни само десетина-петнайсет минути ходене пеша, за да стигне до посолството. Можеше да се разходи и да си намери някое кафене, но една от най-често повтаряните инструкции на сър Алън бе — никакво показване навън, освен ако не е абсолютно необходимо. Въпреки това реши да излезе малко по-рано и да върви бавно. С облекчение откри, че мистър Болтън не се спотайва в коридора, асансьора или фоайето, и успя да излезе от хотела без нови срещи с него.

Три преки надясно, после две наляво и щеше да излезе на Плаза де Майо, уверяваше го туристическият пътеводител. След десет минути се оказа, че наръчникът не греши. На пилони около площада се вееха британски знамена и Хари се зачуди защо ли.

Пресече улицата, което бе трудна задача в град, който се гордееше с липсата на светофари, и продължи по Булеварда на Конституцията, като спря за момент да се възхити на статуя на някой си Естрада. Според инструкциите след около двеста крачки щеше да стигне до посолството с неговата порта от ковано желязо и с кралския герб.

Озова се пред посолството в 9:33. Една обиколка на съседните преки: 9:43. Още една, този път по-бавно: 9:56. Накрая мина през портата, прекоси постлания с чакъл двор и се качи по стъпалата. Отвори му гвардеец, чиито медали показваха, че са се сражавали на един и същи военен театър. Лейтенант Хари Клифтън от Тексаските рейнджъри с удоволствие би побъбрил с ветерана, но не и днес.

— Вие ли сте капитан Мей? — попита го една млада жена, щом влезе.

— Да.

— Аз съм Беки Шоу, личната секретарка на посланика. Той ми нареди да ви заведа право в кабинета му.

— Благодаря — отвърна Хари.

Беки Шоу го поведе по коридор с червен килим. В края му спря, почука леко на внушителната двойна врата и влезе, без да чака отговор. Всички страхове на Хари, че посланикът може и да не го очаква, се изпариха окончателно.

Озова се в просторен елегантен кабинет. Посланикът седеше зад бюрото си пред огромен полукръг от прозорци. Негово Превъзходителство, дребен мъж с квадратна челюст и преливащ от енергия, стана и бодро тръгна към Хари.

— Много ми е приятно да се запознаем, капитан Мей — каза той и стисна енергично ръката му. — Желаете ли кафе? И може би бисквити с джинджифил?

— Бисквити с джинджифил — повтори Хари. — Да, благодаря.

Посланикът кимна и секретарката му бързо излезе.

— Искам да съм откровен с вас, друже — каза посланикът, докато водеше Хари към двете удобни кресла, гледащи към фризираната поляна на посолството, на която имаше няколко розови храста. Гледката създаваше впечатлението, че се намират някъде в родината. — Нямам абсолютно никаква представа защо е тази среща. Знам само, че щом секретарят на кабинета иска да се видим спешно, значи е нещо важно. Той не е от хората, които обичат да пилеят време — нито своето, нито на другите.

Хари извади от вътрешния джоб на сакото си един плик и му го подаде заедно с дебелата папка.

— Не получавам много от тези — каза Негово Превъзходителство, докато гледаше герба на плика.

Вратата се отвори и Беки се появи с поднос кафе и бисквити. Остави го на масата между тях, а посланикът отвори писмото на външния министър и го прочете бавно, но не каза нищо, докато Беки не излезе от стаята.

— Мислех си, че не мога да науча нищо ново за дон Педро Мартинес, но явно сте на път да покажете, че греша. Защо не започнете от самото начало, капитан Мей?

— Всъщност се казвам Хари Клифтън — започна Хари.

След две кафета и шест бисквити вече беше обяснил защо е отседнал в хотел „Милонга“ и защо не е бил в състояние да телефонира на сина си и да му каже, че трябва незабавно да се върне в Англия.

Отговорът на посланика го изненада.

— Знаете ли, мистър Клифтън, ако външният министър ми нареди да убия Мартинес, бих изпълнил заповедта с удоволствие. Направо не мога да си представя колко човешки съдби е съсипал този човек. И колко хора е убил.

— Боя се, че синът ми може да се окаже поредният в списъка му.

— Не и ако зависи от мен. И тъй, според мен основният ни приоритет е безопасността на сина ви. Вторият, който сър Алън несъмнено смята за също толкова важен, е да разберем как Мартинес смята да прекара такава голяма сума през митницата. Ясно е, че сър Алън смята — той погледна писмото, — че синът ви може да открие как точно възнамерява да го направи. Правилно ли преценявам?

— Да, сър, но той няма да може да постигне това, ако не говоря с него, без Мартинес да разбере.

— Ясно.

Посланикът се облегна, затвори очи и събра длани, сякаш се молеше.

— Номерът — каза той, без да отваря очи, — е в това да предложим на Мартинес нещо, което не може да се купи.

Стана, отиде до прозореца и се загледа към поляната, където неколцина души от персонала на посолството правеха приготовления за градинско парти.

— Казвате, че Мартинес и синът ви ще пристигнат в Буенос Айрес утре, нали?

— „Южна Америка“ ще влезе в пристанището около шест сутринта, сър.

— И несъмнено знаете, че предстои официална визита на принцеса Маргарет в страната.

— Значи това е причината за английските знамена на Плаза де Майо?

Посланикът се усмихна.

— Нейно Кралско Височество ще бъде при нас за четирийсет и осем часа. Основният момент от посещението й ще е градинско парти в нейна чест, организирано в посолството в понеделник следобед. Поканени са всички важни клечки от Буенос Айрес. Мартинес не беше включен по очевидни причини, въпреки че неведнъж ми беше давано да разбера, че много му се иска да присъства. Но ако искам планът ми да успее, ще трябва да действаме, при това бързо.

Посланикът се върна до бюрото си и натисна един бутон. Мис Шоу се появи след секунда с бележник и молив в ръце.

— Искам да пратите покана до дон Педро Мартинес за градинското парти в понеделник. — Дори и да беше изненадана, секретарката не го показа. — И заедно с поканата искам да получи и следното писмо.

Затвори очи и се зае да съчинява съобщението.

— Скъпи дон Педро, имам огромното удоволствие… не, особеното удоволствие да ви пратя покана за градинското парти на посолството, на което ще имаме особената… не, вече използвах „особено“… изключителната чест наш гост да бъде Нейно Кралско Височество принцеса Маргарет. Нов абзац. Както ще видите, поканата е за вас и за още един гост. Далеч съм от мисълта да ви давам съвети, но ако в екипа ви има англичани, които могат да дойдат, според мен това ще се хареса на Нейно Кралско Височество. Очаквам да ви видя с нетърпение, ваш и така нататък. Достатъчно помпозно ли се получи?

— Да — отвърна мис Шоу.

Хари предпочете да премълчи.

— Мис Шоу, ще подпиша писмото веднага след като го наберете и искам да бъде пратено незабавно заедно с поканата, така че да е на бюрото му, преди да е пристигнал утре сутринта.

— Каква дата да му сложа, сър?

— Добро мислене — каза посланикът и погледна календара на бюрото си. — На коя дата синът ви е отплавал от Англия, капитан Мей?

— На десети юни, понеделник, сър.

Посланикът отново погледна календара.

— Нека бъде от седми. Винаги можем да обвиним пощите за забавянето. Всички го правят.

Не каза нито дума повече, докато секретарката не излезе.

— И тъй, мистър Клифтън — продължи той, докато сядаше, — нека ви разкажа какво измислих.

 

 

Хари не видя как на следващата сутрин Себастиан слиза от „Южна Америка“ заедно с Мартинес, но секретарката на посланика го видя и по-късно изпрати до хотела на Хари бележка, в която потвърждаваше, че са пристигнали, и го молеше да се яви в посолството през един страничен вход на улица „Доктор Луис Аготе“ в два следобед на следващия ден, цял час преди пристигането на първите гости на градинското парти.

Хари седеше на ръба на леглото и се питаше дали посланикът ще се окаже прав с твърдението си, че Мартинес ще налапа въдицата със скоростта на сьомга. Единствения път, когато беше ловил риба, сьомгата изобщо не беше обърнала внимание на стръвта му.

 

 

— Кога е пристигнала тази покана? — изкрещя Мартинес, вдигнал високо картичката с позлатени ръбове.

— Вчера сутринта беше доставена от човек от екипа на посланика — отвърна секретарката му.

— Не е в стила на англичаните да изпращат покани толкова късно — подозрително отбеляза Мартинес.

— Личната секретарка на посланика се обади, за да се извини. Каза ми, че не са получили отговор на доста покани, изпратени по пощата, и са предположили, че са се изгубили. Каза, ако получите друга покана по пощата, да я игнорирате.

— Проклети пощи — измърмори Мартинес.

Подаде поканата на сина си и започна да чете писмото на посланика.

— Както виждаш от поканата, мога да взема придружител — каза Мартинес. — Искаш ли да дойдеш?

— Майтапиш се — отвърна Диего. — По-скоро бих коленичил на литургия в катедралата, отколкото да се кланям и подмазвам на някакво си английско градинско парти.

— В такъв случай ще взема Себастиан. В края на краищата той е внук на лорд. Няма да е зле да създам впечатлението, че имам добри връзки с британската аристокрация.

— Къде е момчето?

— Резервирах му стая в хотел „Роял“ за два дни.

— Защо изобщо си го пратил там?

— Казах му, че може да си позволи няколко дни ваканция в Буенос Айрес, преди да тръгне обратно за Англия с пратка, която трябва да бъде доставена на „Сотбис“ и за която ще бъде добре възнаграден.

— Смяташ ли да му казваш какво има в контейнера.

— Разбира се, че не. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Може би ще е по-добре да пътувам с него, за да съм сигурен, че няма да стане някой фал.

— Не, така ще провалим цялото начинание. Момчето ще се върне в Англия с „Куин Мери“, а ние ще отлетим за Лондон няколко дни по-късно. Така той ще може да се промъкне през мрежата, докато английските митници се съсредоточат върху нас. И пак ще сме в Лондон преди търга.

— Още ли искаш да наддавам от твое име?

— Да. Не мога да рискувам да включа някой извън семейството.

— А няма ли риск някой да ме познае?

— Не и ако наддаваш по телефона.