Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (6)

3.

— Как един английски моряк е успял да получи Сребърна звезда? — попита имиграционният служител в Айдълуайлд, докато изучаваше входната виза на Хари.

— Дълга история — отвърна Хари и си помисли, че едва ли ще е разумно да споменава, че при предишното си идване в Ню Йорк е бил арестуван за убийство.

— Пожелавам ви да си прекарате чудесно в Щатите. — Служителят стисна ръката му.

— Благодаря — каза Хари, като се мъчеше да скрие изненадата си, и продължи, следвайки указателните знаци към мястото за вземане на багажа. Докато чакаше появата на куфара си, отново прегледа инструкциите. Трябваше да бъде посрещнат от публицист на „Вайкинг“, който щеше да го заведе до хотела и да го запознае с графика. Хари не беше съвсем сигурен какво точно означава публицист — при всяко посещение на някой град във Великобритания винаги го посрещаше местният търговски представител.

Взе стария си училищен куфар и тръгна към митницата. Един служител му каза да отвори куфара, прегледа го набързо, изписа върху него с тебешир голям кръст и с това проверката приключи и Хари мина под огромна извита арка с надпис „Добре дошли в Ню Йорк“ над усмихнатото лице на кмета на града Уилям О’Дуайър.

Излезе в залата за пристигащи и се озова пред дълга редица униформени шофьори, които държаха табелки с имена. Затърси „Клифтън“ и когато откри името си, се усмихна на човека.

— Здравейте.

— Радвам се да ви видя, господин Клифтън. Аз съм Чарли. — Шофьорът взе тежкия му куфар, сякаш беше ръчна чанта. — А това е Натали, вашият публицист.

Хари се обърна и видя млада жена, която се споменаваше в инструкциите просто като „Н. Редууд“. Беше висока почти колкото него, с модно подстригана руса коса, сини очи и зъби, равни и бели като от реклама на паста за зъби. И ако това не беше достатъчно, тялото й бе с формата на пясъчен часовник. Хари никога не беше попадал на жена като Натали в следвоенна Великобритания, където още имаше купонна система.

— Много ми е приятно, мис Редууд — каза той, докато се ръкуваха.

— И аз се радвам да се запознаем, Хари — отвърна тя. — Моля ви, наричайте ме Натали — добави, докато вървяха след Чарли към изхода. — Аз съм ви огромен фен. Обожавам Уилям Уоруик и не се съмнявам, че последната ви книга ще е поредният хит.

Излязоха на тротоара и Чарли отвори задната врата на най-дългата лимузина, която Хари бе виждал. Той се дръпна, за да може Натали да се качи първа.

— О, обожавам англичаните — каза тя, докато той се настаняваше до нея. Лимузината се вля в потока коли, който бавно пълзеше към Ню Йорк. — Първо отиваме в хотела. Направих ви резервация в „Пиер“, апартамент на единайсетия етаж. Ще имате време да се освежите, след което ще обядвате с господин Гинзбърг в „Харвард Клуб“. Между другото, той очаква с нетърпение да се срещне с вас.

— Аз също — каза Хари. — Той публикува затворническите ми дневници, както и първия роман от серията за Уилям Уоруик, така че имам да му благодаря за много неща.

— А той инвестира много време и пари, за да е сигурно, че „Нищо рисковано“ ще влезе в списъка на бестселърите, и ме помоли да ви запозная подробно как смятаме да постигнем това.

— Слушам ви — каза Хари и погледна през прозореца, за да се наслади на гледката. Беше я видял за последен път от задния прозорец на затворническия автобус, който го откарваше към затворническата килия, а не към апартамент в хотел „Пиер“.

Ръката й докосна коляното му.

— Имаме да покрием много неща преди срещата ви с господин Гинзбърг. — Връчи му дебела синя папка. — Като начало ще ви обясня как смятаме да вкараме книгата ви в списъка на бестселърите, защото тук нещата са много по-различни от онова, което правите в Англия.

Хари отвори папката и се опита да се съсредоточи. Никога не бе седял до жена, която изглеждаше като излята в роклята си.

— В Америка — продължи Натали — имаме само три седмици, за да успеем да вкараме дадена книга в списъка на „Ню Йорк Таймс“. Ако за това време не се вредим сред първите петнайсет, книжарниците ще съберат бройките си от „Нищо рисковано“ и ще ги върнат на издателя.

— Това е лудост — каза Хари. — В Англия след като книжарницата е направила поръчката, книгата се смята за продадена, поне от гледна точка на издателя.

— Не предлагате ли на книжарниците книги на консигнация?

— Разбира се, че не. — Хари беше смаян от самата идея за подобно нещо.

— И вярно ли е също, че все още продавате книгите, без да предлагате отстъпка?

— Да, разбира се.

— Е, ще откриете, че това е другата голяма разлика тук. Ако книгата влезе сред първите петнайсет, коричната цена автоматично се смъква наполовина и книгата ви отива на задните стелажи.

— Защо? Според мен един бестселър трябва да бъде представен на първите рафтове и дори на витрината. И определено не следва да се продава с намаление.

— Не и след като момчетата от рекламата откриха, че ако дойде клиент, търсещ определен бестселър, и му се наложи да отиде в дъното на книжарницата, за да го намери, един от всеки петима купува още две книги по пътя към касата, а един от трима — още една.

— Хитро. Но не съм сигурен, че подобен номер би минал в Англия.

— Подозирам, че е само въпрос на време, но сега поне ще разберете защо е толкова важно да вкараме книгата ви в списъка колкото се може по-бързо. Защото щом цената падне наполовина, най-вероятно ще останете няколко седмици сред първите петнайсет. Всъщност по-трудно е да излезеш от списъка, отколкото да влезеш в него. Но ако се провалите, „Нищо рисковано“ ще изчезне от книжарниците след месец и ще сме изгубили огромни пари.

— Разбрах намека — каза Хари, докато лимузината бавно минаваше по Бруклинския мост и се намърда сред жълти таксита, чиито шофьори пушеха огризки от пури.

— Нещата са още по-сложни, защото трябва да посетим седемнайсет града за двайсет и един дни.

— Ние?

— Да. Ще ви водя за ръчичка по време на обиколката — небрежно отвърна тя. — Обикновено съм в Ню Йорк и оставям на местните публицисти във всеки град да поемат гостуващите автори, но не и този път. Господин Гинзбърг настоя да не се отделям от вас. — Отново докосна леко коляното му и отвори дебелата папка в скута си.

Хари я погледна и тя му се усмихна кокетно. Флиртуваше ли с него? Не, невъзможно. В края на краищата току-що се бяха запознали.

— Вече ви уредих часове в няколко от по-големите радиостанции, в това число и в „Шоуто на Мат Джейкъбс“, което има единайсет милиона слушатели всяка сутрин. Няма по-ефективен от Мат, когато става въпрос за рекламиране на нови книги.

Хари имаше доста въпроси, но Натали беше като карабина „Уинчестър“, стреляща всеки път, когато вдигнеш глава.

— Да ви предупредя — продължи тя, без изобщо да си поема дъх. — Повечето големи предавания ще ви отделят най-много няколко минути, не като вашето Би Би Си. „В дълбочина“ е неразбираема концепция за тях. Не забравяйте през това време да повтаряте заглавието на книгата колкото се може по-често.

Хари запрелиства графика си. Всеки ден сякаш започваше в нов град, където трябваше да говори в сутрешно радиопредаване, след което да дава безброй интервюта и накрая да се втурне към летището.

— Всички писатели ли се посрещат по подобен начин?

— Определено не — каза Натали и ръката й отново докосна крака му. — С което стигаме до най-големия ни проблем с вас.

— Имате проблем с мен?

— И още как. Повечето интервюиращи ще ви питат за времето ви в затвора и как е станало така, че един англичанин е получил Сребърна звезда, но вие трябва да се връщате бързо към книгата.

— В Англия подобно нещо би се сметнало за доста вулгарно.

— А в Америка точно вулгарното те вкарва в списъка на бестселърите.

— Но интервюиращите няма ли да искат да говорим за книгата?

— Хари, трябва да приемете, че никой от тях няма да я е чел. Всеки ден на бюрата им се стоварват по десет нови романа, така че се смятайте за щастливец, ако са прочели нещо повече от заглавието. Ще е бонус, ако изобщо запомнят името ви. Съгласиха се да ви представят в предаванията си, защото сте бивш затворник, награден със Сребърна звезда, така че използвайте това в наша полза и рекламирайте книгата като луд — убеждаваше го тя, докато лимузината спираше пред хотел „Пиер“.

На Хари му се прииска да си беше останал в Англия.

Шофьорът изхвърча навън, отвори багажника и едно пиколо дотърча да вземе куфара. Натали поведе Хари към рецепцията, където той трябваше само да покаже паспорта си и да подпише формуляра. Натали беше подготвила всичко, сякаш беше някакъв лорд.

— Добре дошли в „Пиер“, господин Клифтън — каза рецепционистът, докато му подаваше голям ключ.

— Ще ви чакам във фоайето… — Натали погледна часовника си — след час. Лимузината ще ви откара до „Харвард Клуб“ за обяда с господин Гинзбърг.

— Благодаря — каза Хари и я загледа как се отдалечава и изчезва през въртящата се врата. Забеляза, че не е единственият мъж, чийто поглед не се откъсва от фигурата й.

Пиколото го качи до единайсетия етаж, въведе го в апартамента и му обясни как работи всичко. Хари никога не бе отсядал в хотел с отделна баня и тоалетна. Реши да си води бележки, за да разкаже на майка си всичко, когато се върне в Бристол. Благодари на пиколото и се раздели с единствения долар, който имаше.

Още преди да разопакова багажа си вдигна телефона до леглото и поръча разговор с Ема.

— Ще ви свържа до петнайсетина минути, сър — каза телефонистът от централата.

Хари остана дълго под душа, подсуши се с най-голямата кърпа, която бе виждал, и тъкмо понечи да отвори куфара си, когато телефонът иззвъня.

— Вашият презокеански разговор, сър — каза телефонистът.

Следващият глас, който чу Хари, беше на Ема.

— Ти ли си, скъпи? Чуваш ли ме?

— Идеално, миличка — усмихнато отвърна Хари.

— Вече говориш като американец. Представям си какъв ли ще си след три седмици.

— Готов да се върна в Бристол, предполагам, особено ако книгата не влезе в списъка на бестселърите.

— А ако наистина не влезе?

— Може да се прибера по-рано.

— Ще е чудесно. И откъде се обаждаш?

— От „Пиер“. Настаниха ме в най-огромната хотелска стая, която съм виждал. На леглото могат да спят четирима.

— Гледай да е само един.

— Има климатик и радио в банята. Още не съм разбрал как се включва всичко. И как се изключва.

— Трябваше да вземеш Себ. Досега вече да е овладял всичко.

— Или да е разглобил всичко и да ме остави да го сглобявам. Как е той?

— Чудесно. Даже изглежда по-спокоен без детегледачка.

— Радвам се да го чуя. А как върви издирването на мис Джей Смит?

— Бавно, но съм поканена на разговор в „Барнардо“ утре следобед.

— Звучи обещаващо.

— Сутринта имам среща с мистър Мичъл, за да знам какво да казвам и, което е може би по-важно, какво да не казвам.

— Ще се справиш, Ема. Не забравяй, че задачата им е да пращат децата в добри домове. Тревожа се само как ще реагира Себ, когато разбере какво си намислила.

— Той вече знае. Повдигнах въпроса снощи, преди да си легне и за моя изненада идеята страшно му хареса. Но като става дума за Себ, винаги се появява и друг проблем.

— И този път какъв е той?

— Очаква да има думата, когато се стигне до избора. Добрата новина е, че иска сестра.

— Но все пак може да се окаже трудно, ако не си падне по мис Смит, а хареса друго момиче.

— Не зная какво ще правим, ако стане така.

— Просто ще трябва да го убедим някак, че именно Джесика е неговият избор.

— И как предлагаш да го направим?

— Ще си помисля.

— Само не бива да го подценяваме. Направим ли го, като едното нищо може да ни го върне.

— Хайде да поговорим, когато се прибера — рече Хари. — Трябва да бягам, скъпа. Имам насрочен обяд с Харолд Гинзбърг.

— Прати му много поздрави от мен и не забравяй, че той също не е за подценяване. И между другото, не забравяй да го попиташ какво е станало с…

— Не съм забравил.

— Успех, скъпи — рече Ема. — И гледай да влезеш в списъка на бестселърите!

— По-лоша си и от Натали.

— Коя е Натали?

— Пленителна блондинка, която не може да си отлепи ръцете от мен.

— Наистина имаш страхотно въображение, Хари Клифтън.

 

 

Вечерта Ема беше сред първите пристигнали в университетската аудитория за лекцията на професор Сайръс Фелдман на тема „След като спечели войната, изгуби ли Великобритания мира?“.

Седна в края на реда разнебитени столове, горе-долу в средата на залата. Много преди започването на лекцията помещението беше така претъпкано, че закъснелите трябваше да седят по стъпалата на пътеките, а някои се настаниха на первазите на прозорците.

Аудиторията избухна в аплодисменти веднага щом носителят на две награди „Пулицър“ се появи в компанията на заместник-декана. След като всички се настаниха, сър Филип Морис представи госта и запозна накратко слушателите с изтъкнатата кариера на Фелдман, от студентските му години в Принстън през назначаването му като най-млад преподавател в Станфорд до втората награда „Пулицър“, която бе спечелил предишната година. Отново последваха дълги аплодисменти. Фелдман стана от мястото си и се качи на подиума.

Първото, с което професорът впечатли Ема още преди да е заговорил, бе колко красив мъж е — нещо, което Грейс беше пропуснала да спомене в телефонния разговор. Беше над метър и осемдесет, с гъста прошарена коса и загоряло от слънцето лице, което напомняше на всички в кой университет преподава. Атлетичното му тяло скриваше възрастта му и създаваше подозрението, че прекарва в гимнастическия салон поне толкова часове, колкото и в библиотеката.

А щом Фелдман заговори, Ема беше запленена от енергията му и как само за секунди накара всички присъстващи да седят на ръба на столовете си. Студентите започнаха трескаво да си записват всяка дума и Ема съжали, че не си е взела бележник и химикалка.

Без изобщо да използва бележки, професорът умело прескачаше от тема на тема — ролята на Уолстрийт след войната, доларът като нова световна валута, петролът като стока, която ще доминира през втората половина на столетието и може би по-нататък, бъдещата роля на Международния валутен фонд и дали Америка ще остане обвързана със златния стандарт.

Когато лекцията завърши, Ема съжаляваше, че Фелдман засегна транспорта само повърхностно — спомена как самолетът ще промени новия световен ред за бизнеса и туризма. Но като опитен професионалист, той напомни на аудиторията, че е писал книга по темата. Ема реши, че няма да чака до Коледа, за да си я купи. Това я накара да си помисли за Хари с надежда, че се справя добре в Америка.

След като си купи „Новият световен ред“, тя се нареди на дългата опашка чакащи за автограф. Когато дойде редът й, почти беше прочела първата глава и се питаше дали Фелдман ще се съгласи да й отдели няколко минути и да сподели възгледите си за бъдещето на британската транспортна индустрия.

Постави книгата на масата пред него и той й се усмихна приятелски.

— На кого да я посветя?

Тя реши да се възползва от шанса.

— На Ема Барингтън.

Той се вгледа в нея по-внимателно.

— Да не би случайно да сте роднина на покойния сър Уолтър Барингтън?

— Аз съм негова внучка — с гордост отвърна Ема.

— Слушах го преди много години да говори за ролята на транспортната индустрия, ако Америка влезе в Първата световна война. По онова време бях студент и за един час научих от него повече, отколкото от преподавателите си за цял семестър.

— Аз също научих много от него — каза Ема и отвърна на усмивката му.

— Толкова много неща исках да го питам — добави Фелдман. — Но той трябваше същата вечер да вземе влака за Вашингтон. Така и не го видях отново.

— Аз също искам да ви питам много неща — каза Ема. — Всъщност по-точно би било „трябва“.

Фелдман погледна опашката зад нея и каза:

— Предполагам, че ще приключа след не повече от половин час. И тъй като тази вечер няма да хващам влака за Вашингтон, може би ще се съгласите да поговорим насаме, преди да замина, мис Барингтън?