Даниел Стийл
Майчин грях (9)

9.

Всички имаха малко неугледен вид, когато по обедно време седнаха да закусват. Оливия изглеждаше изненадващо свежа, въпреки че едва ходеше. Филип беше с черни очила и помоли за чаша горчив ликьор „Фернет Бранка“, който използваше като млад, за да се спаси от махмурлука.

— Струва ми се, че имам тумор — промърмори той и всички избухнаха в смях.

Аманда бе необичайно притихнала. Беше стояла сама на палубата от девет сутринта.

— Изглежда сте си прекарали добре — подхвърли тихо. Тя сама беше решила да не идва.

— Бабчето се скъса от танци — обяви Алекс и останалите отново се разсмяха.

— Прекарах чудесно — потвърди Оливия, — като изключим мехурите по краката ми.

— Аз май се съгласих да прекарам уикенда с някакъв италианец от Милано — призна Лиз с известно недоумение. Беше донесла аспирин на масата и всички си взеха. Имаха доста смачкан вид, но нито един от тях не съжаляваше. Бяха готови да изтърпят главоболието. — Ако отида да плувам днес, сигурно ще се удавя — продължи тя и се запита колко чаши шампанско е изпила предишната вечер. По едно време беше спряла да ги брои. Каръл, Алекс и Софи също се бяха забавлявали, но бяха пили по-малко от възрастните.

Накрая решиха да излязат с лодката и да обядват там, където хвърлят котва. Редуваха се за масажи и към три се почувстваха по-добре, затова отидоха да поплуват. През повечето време си почиваха, смяха се много за снощи, поне над онези моменти, които помнеха. Дори Оливия призна, че е пила повече шампанско, отколкото трябва, а на връщане към пристанището се обади на Марибел и й разказа подробно.

Марибел я изненада, когато й каза, че Кас е идвала да я види предишния ден. Била в Ню Йорк с клиент и се отбила при нея. Когато разбра, на Оливия й се прииска и най-малкото й дете да е с тях, макар да знаеше, че Кас никога не идва. Слава богу, поне беше щастлива и добре.

— Никога не се знае — отвърна Марибел, когато Оливия сподели, че й се иска Кас да е с тях на яхтата. Нали имаше четири деца, не три. Каси беше изгубеното й дете, което й се изплъзваше и тя не успяваше да върне. Загубата й се струваше огромна, въпреки че двете се виждаха от време на време. Отношенията им бяха толкова трудни, разстоянието помежду им огромно и изглежда, нямаше никога да бъде скъсено. — Какво ли не се случва. Хората се променят. Животът намира начин да оправи нещата — заключи философски Марибел.

На Оливия й се струваше невъзможно. Майка й се смя много, докато й разказваше за клуба.

— Имам чувството, че сте се събрали група безсрамни пияници — обяви тя, докато Оливия описваше събитията. Единственото по-шокиращо от количеството изпит алкохол беше сметката. Тя обаче бе достатъчно претръпнала от пиене, затова и не й обърна особено внимание.

— Снощи се бяхме отрязали, но пък беше забавно. Правнуците ти ме накараха да танцувам цяла нощ. — На Оливия й се искаше да бе живяла повече като млада, но тогава не разполагаше с почти никакво време. Понякога беше по-лесно да се отдадеш на подобни забавления, когато остарееш.

Останалите поговориха с Марибел няколко минути, увериха я, че им липсва и обещаха да й звъннат отново след няколко дни.

Вечерта се храниха на палубата, след като излязоха от пристанището и се отправиха към Корсика. Щяха да плават през нощта и Лиз се уплаши от пролива Бонифачо, но прогнозата за времето беше добра и капитанът я увери, че преминаването ще бъде безпроблемно. Бяха на половината път, когато изневиделица се изви мистрал. Беше неочакван, силен, морето се развълнува, яхтата потръпна и започна да се люшка сред високите вълни. Децата бяха в киносалона, а възрастните в каютите си. Лиз почука първа на вратата на майка си, докато плавателният съд пъшкаше под краката й.

— Потъваме ли? — попита тя, без да крие паниката си.

— Не — усмихна се уверено Оливия, макар да не можеше да отрече, че хлътването и подмятането не бяха никак приятни, а яхтата издаваше страховити звуци всеки път, когато пропаднеше между вълните. — Просто неприятна буря — продължи да я успокоява, макар самата тя да се страхуваше.

Лиз беше прежълтяла.

— Да си сложа ли спасителната жилетка? — не спираше дъщеря й.

— Няма нужда — отвърна спокойно Оливия, когато Филип влезе в каютата й. Беше притеснен.

— На Аманда й е много зле. Дали да не се върнем? — Бяха по средата на откритото море между Сардиния и Корсика и предложението се стори неразумно на Оливия, но беше очевидно, че положението става все по-зле. Тежката яхта се мяташе като полудяла.

— Ще поговоря с капитана — обеща Оливия и се опита да не издаде тревогата си.

Появиха се и Сара и Джон, накрая и децата. Членове на екипажа обикаляха коридорите, сваляха чупливите предмети от масичките и ги оставяха на пода. Съвсем не изглеждаха притеснени, но това не успокои пътниците.

— Мамка му, потъваме — възкликна Лиз и стисна ръката на майка си.

— Така ли? — Каръл и Софи се спогледаха и Каръл ревна.

— Не потъваме, няма нищо страшно, иначе капитанът щеше да ни предупреди — повиши глас Оливия, докато яхтата продължаваше да се подмята и потръпва. — Ще говоря с капитана — обеща Оливия и цялата група я последва към лоцманската кабина, където капитанът наблюдаваше екраните на радара и нагласяваше уредите. Вдигна извинително поглед, когато те влязоха.

— Много се извинявам. Това е мистрал. Мислех, че ще го избегнем, но задуха по-рано от предвиденото. — Вятърът духаше с двайсет и пет метра в секунда и яхтата бе оставена на милостта му.

— В опасност ли сме? — успя да изграчи Лиз.

— Ни най-малко. След два часа ще бъдем на завет, а след това ще е много по-лесно, въпреки че през следващите два дни ще духа силен вятър, но морето няма да е толкова неприятно.

— Като сега ли ще бъде? — попита уплашено застаналата до Джон Сара.

— Не, много по-спокойно. Тук, в пролива, винаги е по-зле.

— Дали да не се върнем в Порто Черво? — предложи Филип, замислен за пребледнялото лице на Аманда, която не спираше да повръща в каютата им.

— Нищо няма да се промени. Ще ни трябват два часа, за да се върнем, може би дори повече. Най-добре да продължим. След два часа ще се почувствате по-добре — увери ги той и няколко минути по-късно Оливия поведе всички към салона, който се намираше на същата палуба като каютата й.

Стюардесите им предложиха храна и напитки, но всички отказаха и няколко минути по-късно Лиз отиде някъде, а когато се върна, беше с надуваема жилетка.

— За всеки случай — обясни тя и останалите се разсмяха, макар да не бе никак забавно в бурното море. На децата им личеше, че са нервни, а Джон и Сара не успяваха да прикрият страха си. Единствено Филип и Оливия бяха спокойни.

Седяха заедно в салона два часа, а след три вече бяха близо до корсиканския бряг. Морето все още беше бурно, но вятърът беше поутихнал и те най-сетне се върнаха в каютите си, за да си починат. Яхтата продължаваше да се клати, но вече по-малко. Лиз попита майка си дали може да спи в каютата й, отпусна се на леглото на Оливия и стисна ръката й. Така и не свали спасителната жилетка.

Беше утро, когато вятърът утихна достатъчно и яхтата престана да се люшка силно както през нощта. Бяха преживели бурна нощ! Онези, които бяха поспали, се събудиха и се почувстваха по-добре. Вятърът беше силен, но лодката бе по-устойчива отколкото през нощта.

Бяха решили този ден да плуват и да ловят риба край бреговете на Корсика, преди да се отправят към Франция, където възнамеряваха да прекарат останалата част от ваканцията. След цяла седмица на борда им се искаше да слязат на сушата. Решиха да не плават във все още бурното море. Прекараха спокоен ден на яхтата и вечерта отплаваха от Корсика. Възрастните се прибраха в каютите си, Алекс и Каръл отидоха да гледат филм, а Софи остана на палубата с баба си, за да поговорят. Оливия искаше да обсъди нещо с нея и моментът беше подходящ.

— След като вземеш магистърската степен, искаш ли да дойдеш да работиш за мен? Говорили сме по този въпрос и преди, но исках да ти кажа, че предложението ми е напълно сериозно. Според мен ще бъдеш чудесен кадър. След година или две можеш да поемеш магазините в чужбина.

Очите на Софи заблестяха. Та нали мечтаеше за това от години. Имаше голямо желание да работи за баба си като третото поколение в този бизнес. Освен това щеше да й бъде приятно да отговаря за магазините. Това бе начинът на баба й да я научи на всичко.

— Кога мога да започна?

— В деня, в който завършиш. — Оставаха още шест месеца. — Исках да ти предложа, преди да приемеш друга оферта — усмихна се Оливия.

— Винаги съм го искала, бабче. — Нямаше търпение. — Мисля, че Каръл ще се премести да живее в Ел Ей, след като се приберем. Иска да работи за баща си и жена му. Все за това говори.

— Знам. Може пък да й се отрази добре. Според мен трябва да изживее този период. Мечтае да замине при него отдавна, въпреки че на майка ти ще й бъде трудно.

— Тя й каза и мама няма нищо против. Мисля, че е зациклила в Ню Йорк, защото там трудно се пробива в средите на хората на изкуството. Според мен Ел Ей е подходящ за нея, макар че много ще ми липсва — призна замислено Софи.

— И на мен — кимна Оливия, въпреки това беше развълнувана, че Софи е съгласна да работи за нея.

Следващото поколение най-сетне беше готово. Може би Алекс също щеше да се присъедини към фирмата след няколко години. Оливия имаше големи надежди за него. А Софи беше невероятна. След като научеше необходимото, Оливия бе сигурна, че ще стигне далече. Бизнесът й беше в кръвта, а и тя се интересуваше от „Фабриката“ още от дете, също както Оливия, когато работеше в железарския магазин едва дванайсетгодишна. Струваше й се най-вълнуващото място на света и все още беше така. Знаеше, че Софи изпитва същото.

Обсъдиха плановете на Оливия, мечтите на Софи и когато забелязаха колко късно е станало, си легнаха. Оливия знаеше, че е предприела важна стъпка. Време беше да отвори вратата и да посрещне новото поколение, да заработи с млади хора.

На сутринта бяха в Сен Жан Кап Фера, на френския бряг. Това беше едно от най-елитните места на френската Ривиера. Оливия бе наела там преди няколко лета една огромна вила.

Аманда се качи за закуска точно когато хвърляха котва, погледна скъпите къщи и заговори за собствениците им. Тя проявяваше нескрит интерес към хора със значително богатство. Сякаш общуването с останалите хора бе просто загуба на време. Когато Алекс научи за предложението на Оливия към Софи, веднага завидя на братовчедка си и си призна по време на закуската. На Сара й стана много неприятно. Предпочиташе Алекс да работи за някоя фондация, да стане политически активист или нещо подобно. Желанието му да работи във „Фабриката“ никак не я зарадва и когато Оливия говореше с него за бъдещето, се стараеше майка му да не присъства. Беше казал на баба си, че щом завърши колеж, иска да започне работа при нея. Оливия много се зарадва. Софи щеше да постъпи в края на годината и Лиз остана много доволна. Знаеше, че изборът й е правилен, защото това бе стара мечта на Софи, която най-сетне се сбъдваше. На Алекс му предстоеше да завърши училище, да постъпи в колеж, така че бе още много рано да го включва в плановете си. Сара въздъхна облекчено.

Оливия позволи на Софи да присъства на сутрешната работна среща с Джон и Филип и момичето предложи интересни идеи. Чичовците й останаха впечатлени. Срещата премина успешно, нямаше проблеми за разрешаване, а резултатите от продажбите на новите модели на Джон бяха чудесни. Софи нямаше търпение да се присъедини към екипа.

След като срещата приключи, по обяд се качиха на една от лодките, за да отидат до Кап д’Антиб и хвърлиха котва пред Отел дьо Кап. Това бе едно от местата, където Оливия бе идвала с Джо. Тук бяха прекарали незабравим уикенд в хотел „Еден Рок“. Храната беше превъзходна, стаята прекрасна и двамата прекараха деня в частна кабана, където им сервираха обяд. Това бе едно от най-романтичните места, на които бе ходила с Джо. Беше направила резервация, за да заведе семейството си там.

Стигнаха до дока на хотела с гребна лодка и обядваха в ресторанта до басейна. Седнаха на терасата с изглед към Средиземно море и похапнаха вкусни неща. Внуците й видяха младежи на своята възраст и за момент им се прииска да останат тук, но на яхтата прекарваха страхотно. „Лейди Лък“ беше впечатляваща, както бе хвърлила котва пред хотела, и всички се питаха на кого е. В хотела имаше много американци, не чак толкова германци и известни френски аристократи. Аманда обожаваше подобни места. Докато обядваха, каза на Филип, че трябва да се върнат и да прекарат някой уикенд тук. На Филип дори не му беше минала подобна мисъл. Той беше доволен да ходят в малката къща в Хамптънс или на лодката, която държеше в близкия яхтклуб. Нямаше желание да впечатлява когото и да било, като дойде в Отел дьо Кап в Южна Франция, но знаеше, че това ще достави удоволствие на съпругата му.

След като се наобядваха, пообиколиха и се върнаха на дока, качиха се на лодката и се прибраха на яхтата. Започваха да я приемат като дом. После плуваха и се пекоха на слънце, а по-късно отплаваха към Сен Жан Кап Фера, където щяха да останат на котва през нощта. Аманда се сети, че техни приятели прекарвали ваканцията си там. Обади им се и настоя да слезе на брега и да вечеря с тях. Поканиха и Лиз. Джон и Сара бяха заявили, че искат да прекарат една спокойна нощ на яхтата. Оливия възнамеряваше да прекара вечерта с децата. Решиха да направят танцова забава. Джон и Сара се затвориха в каютата си веднага след вечеря.

На Оливия й беше приятно да е обградена с млади хора. Потанцуваха на сидитата, които бяха донесли. След това четиримата играха на монопол и когато момичетата си легнаха, Оливия и Алекс останаха сами на палубата. От дни наред й се струваше, че нещо го измъчва, ала нямаше никаква представа какво. А той млъкваше, когато останеха сами.

— Алекс, има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — реши да го улесни Оливия. Питаше се дали не е разстроен от предложението, което направи на Софи, но Алекс много добре разбираше, че е още малък. Оставаха му пет години училище, преди да може да започне да работи за нея.

— Не знам, бабче — отвърна тихо той и я погледна в очите. Беше много открито дете, но тя усети, че нещо го измъчва, а и той се поколеба, преди да заговори. — Понякога нещата са по-сложни, отколкото изглеждат.

— Така е — усмихна му се тя. — След като си го разбрал, значи си много напред.

— Ако ти издам една тайна, заклеваш ли се да не казваш?

— Заклевам се. — Единствената причина да наруши обещанието си щеше да бъде, ако ставаше въпрос за нещо опасно за него самия, но тя не му го каза. — Май си намислил нещо.

— Може би — отвърна предпазливо той. — Не искам мама и татко да разбират.

Не започваше никак добре.

— Защо?

— Мисля, че няма да го понесат.

Остана поласкана, че според него тя ще приеме тайната му. Тя обаче бе видяла повече от живота в сравнение с Джон и Сара. Те бяха трийсет години по-млади от нея и бяха живели доста затворено. Оливия се беше сблъскала с много неща, беше обиколила целия свят.

— Казвай тогава. — Искаше да му помогне, а той определено имаше нужда да поговори с някого. Въпреки това се оказа, че не е подготвена за признанието му.

— Бабче, аз съм гей.

Оливия го погледна и кимна. Изненада се, но не искаше той да реши, че не одобрява. Нямаше нищо против, макар да беше наясно, че това ще усложни живота му, а той вече бе достатъчно сложен, след като не смееше да признае пред родителите си. Самата тя не беше сигурна дали те, двамата, ще го понесат. Май момчето им нямаше много доверие.

— Сигурен ли си? — попита спокойно тя. — Защо реши така?

Той се усмихна на наивността й, сякаш бе казал, че има морбили и тя питаше за симптомите, за да е сигурна, че той е добре.

— Привличат ме други момчета, не момичета.

— Това изяснява нещата — произнесе тя със смутена усмивка и усети, че сигурно думите й са прозвучали глупаво. — От колко време знаеш?

— От около четири години, откакто станах на тринайсет. — Говореше напълно убедено. — Отначало се чудех. Не бях сигурен до тази година. Има едно момче от моето училище, което много харесвам. Освен това никога не съм бил привлечен от момиче. Предпочитам да са ми приятелки.

Той представяше нещата простичко, а тя не посмя да го попита докъде са се развили отношенията му с момчето. Прецени, че ще бъде нетактично.

— Казал ли си на друг? — погледна го изпитателно тя.

— Не. Само на теб.

— Защо реши, че родителите ти няма да го понесат? Майка ти преподава в университет. Непрекъснато работи с деца.

— Не е същото. Те, двамата, са доста старомодни. Постоянно ме разпитват за гаджета. Мама е решила, че предпочитам спорта пред момичетата.

Това я накара да се замисли колко слепи са хората за онова, което става около тях, дори в собствения им дом. Сара и Джон очевидно нямаха представа какво вълнува сина им. Обичаха го, но очакваха да стане същия като тях. Тя подозираше, че това е фаталната грешка на много родители — те просто не виждаха какви са в действителност децата им. Тя самата съжаляваше за много неща по отношение на Кас и като знаеше колко обтегнати са отношенията им, й се стори иронично, че внукът й е избрал да сподели тайната си с нея и й има такова доверие. Оказваше се, че разчита на нея повече, отколкото тя разчиташе на себе си.

— Как да ти помогна? Да поговоря ли с тях?

— Не. Исках поне един човек да знае какъв съм в действителност. — Желанието му бе напълно разумно и тя остана трогната, че той е поел риска да се разкрие пред нея. — Шокирана ли си?

— Не съм — отговори честно тя и отново седна на стола си. — Малко ми е тъжно за теб, защото ми се струва, че понякога ще ти бъде трудно. Няма всички да те приемат. Може би няма да имаш деца. Това също ще бъде тъжно. Можеш да си осиновиш или да използваш сурогатна майка, която да износи бебето, или пък приятелка. Не е невъзможно, просто ще бъде по-сложно. — Всички тези мисли препускаха в главата й, но в момента проблемите му бяха много по-простички. Родителите му не знаеха нито за предпочитанията му, нито как се чувства. Той беше много самотно момче. — Според мен трябва да им кажеш, да им дадеш шанс — посъветва го тя, но Алекс поклати глава.

— А пък според мен ще се побъркат. Особено татко. Мама ще го преживее — както сама каза, тя има студенти гейове. Татко обаче няма да го приеме. Може да откаже да разговаря с мен или дори да ме изхвърли от къщи. — В очите му заблестяха сълзи. Беше слушал ужасни разкази преди, за други момчета гейове и реакциите на родителите им, особено бащите. Помнеше всичките и сега влияеха на решението му.

— Забравяш нещо важно — напомни му баба му. — Те много те обичат. Това променя всичко. Ти си единственото им дете.

— Това влошава нещата — наведе се Алекс и по лицето му се изписа отчаяние. — Ако имаха друг син, нормален, нямаше да е чак толкова зле. Всичките им мечти, представата им какъв ще стана… заложили са на мен.

Тя не можеше да отрече, че е точно така.

— Ами ако им кажем заедно? — Тя се опитваше да помогне, но бе очевидно, че той не е готов да сподели истината с тях, а единствено с нея.

— Може би някой ден, бабче. Няма обаче да е сега. Просто исках ти да знаеш.

Тя усети, че това е тайната, която той криеше досега и се поколеба дали да я сподели преди няколко дни. Остана облекчена, че все пак бе решил да й се довери.

— Благодаря ти, че ми се довери, Алекс — рече сериозно тя. — Обещавам да не споменавам пред никого. Мисля обаче, че трябва да се разкриеш. При това в най-скоро време. Възможно е те сами да се сетят.

— Едва ли. Ще го отрекат. Дори не са забелязали, че не се интересувам от момичета, а съм на седемнайсет. Нека бъдем реалисти, спортът в никакъв случай не може да послужи като заместител на секса — засмя се той, което отговори на въпроса й за момчето, което той харесваше.

— Нали внимаваш за СПИН — погледна го строго тя.

За него въпросът беше важен, особено ако беше сексуално активен, а той, изглежда, беше.

— Очевидно — отвърна възмутено той. — Аз съм гей, не малоумен.

— Извинявай — усмихна се тя. Имаше чувството, че тази вечер е пораснала. Оказа се, че внукът й е много по-опитен и разсъдлив, отколкото беше предполагала. — Да знаеш, че винаги ще бъда насреща, ако имаш нужда от мен. Можеш да говориш с мен по всяко време. Достатъчно е да ми позвъниш. — Всъщност, той често й се обаждаше, а от време на време й пускаше есемеси. — Обади ми се, ако имаш нужда от мен, Алекс. Говоря сериозно. Ако някой ден решиш, че искаш да поговоря с тях, ще го сторя. Леля ти Лиз може да помогне с баща ти. Той винаги я слуша. — В миналото се бе налагало да говори с него за важни неща. Джон наистина я слушаше. Голямата му сестра имаше огромно влияние над него, което можеше да се сравнява единствено с влиянието на съпругата му.

— Благодаря, бабче — промълви Алекс и я прегърна.

Стори й се облекчен и отново заприлича на дете. След като сподели с нея тайната си, имаше чувството, че огромен товар е паднал от плещите му. Признанието му се превърна във важен момент в живота му. Тя не се разкрещя, не припадна. Все още го обичаше. Опитваше се да разбере реакцията й и според него мина добре. След това се сети за друг важен въпрос.

— При това положение ще ми позволиш ли един ден да работя за теб някой ден? — Пролича, че е притеснен.

— Естествено. — Този път тя го погледна шокирано. — Какво значение има?

— Няма ли да те е срам, че внукът ти е гей?

— Не, разбира се. Гордея се с теб, независимо от сексуалните ти предпочитания. А когато завършиш, ще бъда още по-горда.

Той остана доволен от отговора й и няколко минути по-късно двамата се прегърнаха, след това всеки слезе в каютата си.

Тя остана будна, мислеше за него и за признанието му. Беше й направил невероятен комплимент, като й се довери. Това бе много повече, отколкото би направило което и да е от децата й. Това отново й доказа колко е важна връзката им. Сега единственото, което трябваше да направи, бе да измисли как да му помогне да съобщи на родителите си. Рано или късно трябваше да научат. Надяваше се, след като им каже, да се отнесат с разбиране. Не можеше да си представи синът й Джон да реагира по друг начин. Беше сигурна, че Алекс подценява майка си и баща си, но само времето щеше да покаже дали е прав. Надяваше се страховете му да са необосновани, а родителите му да се окажат изпълнени с обич, готови да го подкрепят. Тя щеше да остане силно разочарована, ако не реагираха по този начин. Много й се искаше да разкаже на майка си, ала бе дала обещание да запази тайната на момчето. А тя държеше на обещанията си. Тайната на Алекс беше на сигурно място.