Даниел Стийл
Майчин грях (8)

8.

На следващата сутрин, малко след зазоряване, стигнаха до протока Бонифачо. Той разделяше Корсика от Сардиния и капитанът беше предупредил, че морето може да е бурно, макар и съвсем за кратко, а след това щеше отново да се успокои. Когато навлязоха сред вълните, няколко разтърсвания накараха огромната яхта да потръпне и събудиха Оливия. Не й беше лошо, но я обхвана безпокойство. Остана в леглото, отпусна се за кратко, след това реши да се качи на палубата и да поогледа. И без това не можеше да спи, а като лежеше, беше по-зле, защото усещаше как яхтата цопва, след като мине гребена на вълната. Запита се дали и другите са се събудили.

Когато се качи на палубата по нощница и халат, забеляза Лиз сгушена в един закътан ъгъл и младата жена й се стори прежълтяла. Досега не й беше ставало лошо, но преминаването през протока Бонифачо щеше да ги измъчи за час или два.

— Лошо ли ти е? — попита Оливия дъщеря си. Беше си сложила накитниците, които й дадоха, и бе убедена, че досега действат ефикасно. Оливия не беше сигурна дали проблемът й е психологически, или истински, но след като Лиз беше решила, че действат, то тогава всичко беше наред.

— Малко — призна Лиз с немощна усмивка. — Изведнъж морето взе че се разбунтува.

— Скоро ще се успокои. Винаги било така между Корсика и Сардиния. Капитанът каза, че нямало да продължи повече от час.

Яхтата имаше стабилизатори, в противен случай щеше да е много по-зле, а и „Лейди Лък“ беше тежък плавателен съд, със стоманен корпус, който също допринасяше за стабилността.

След това Оливия сподели добрите новини с нея с надеждата да я разсее и да забрави за гаденето.

— Снощи прочетох книгата ти. Два пъти. Исках да се уверя, че не съм сбъркала. Заради теб не можах да си легна. — Тя се ухили. — Страхотна е, Лиз. Великолепна. Напълно сигурна съм, че някой ще поиска да я публикува. Да знаеш, че за нула време ще се превърне в бестселър, ще стане от онези култови книги, в които всички се влюбват.

— Само така си приказваш — погледна я нещастно Лиз. — Не е нужно да ме лъжеш.

— Никога не лъжа — отсече сериозно Оливия и наметна раменете на дъщеря си с кашмирен шал. Тя трепереше при всеки порив на ранния утринен бриз. — Сара няма никаква представа какво е прочела. Ако ти не позвъниш на агента си, когато се прибереш, аз ще му се обадя. — Очите й се впиха в очите на по-младата жена и Лиз се усмихна.

— Наистина ли мислиш, че е хубава? — В този момент заприлича на неуверено дете.

— Разбира се. Получава се точно както ти казах вчера. Не е мебел в стил Луи XV, нито пък произведение на Шекспир, но всички ще искат да я купят, също както нещата, които правя във „Фабриката“. Ти ще постигнеш същия успех с книгата си. А, да, трябва ти заглавие — напомни й тя.

— Мислех си да я нарека „Небивалици“ — рече Лиз и двете избухнаха в смях.

— Звучи добре — одобри Оливия и двете отново прихнаха. Прегърна дъщеря си през раменете и я погледна в очите. — Нямаш представа колко много се гордея с теб. Благодаря ти, че прояви куража да ми я дадеш. Много съм развълнувана.

— Сега какво да правя? — попита нервно Лиз. Беше сигурна, че майка й няма да одобри книгата й.

— Обади се на агента си. Той ще знае на кой издател да я предложи.

Мисълта, че може да се получи и някой да я публикува, накара Лиз да ахне.

— Страх ме е — призна честно тя. Беше се стегнала, за да приеме поражението, както ставаше винаги досега. Не бе и помисляла как ще се чувства на прага на успеха. Можеше да стане дори по-зле.

— Всички се страхуват. И мен ме е страх през повечето време. В живота могат да се объркат много неща. Баща ти например почина толкова млад, а моят е бил още по-млад. Много неща могат да се подредят както трябва. Теб те очаква късмет. Надявам се това да е само началото.

— Благодаря — отвърна тя и стисна ръката на майка си.

Казаното от нея бе прекрасно и означаваше много. Кой знае защо, тя имаше повече доверие на майка си, отколкото на Сара. Майка й беше права, че Сара е интелектуален сноб. Не бе разбрала какво се опитва да направи Лиз, докато майка й веднага беше усетила.

— Ще се обадя на агента си, щом се прибера.

След това Оливия повдигна друг въпрос, който я терзаеше цяла нощ.

— Историите, които си припомняхте с момчетата снощи за детските години, ме накараха да се замисля колко често съм отсъствала. Не помня нито една от тези случки. Много се извинявам, че съм била далече от вас. Ако можех да променя нещо, щях да го направя, но сега вече е късно, ала искам да знаеш, че искрено съжалявам.

— Знам, мамо. Честно казано, на нас ни беше добре. Татко и Бабабел бяха страхотни, ти също, когато си беше вкъщи. Нали все някой трябваше да върши онова, което правеше, а татко едва ли щеше да успее. Ти беше единствената, която можеше да се справи.

— Пропуснах значителна част от детството ви. Вие с Джон сте преодолели нещата, докато Каси и Филип никога няма да приемат миналото.

— Филип открай време обича да се оплаква, още от дете — напомни Лиз и Оливия се разсмя.

Дори от онова, което си спомняше, беше точно така. А пък Каси беше гневна още откакто се роди. Лиз беше щастливо, кротко бебе, слънчево дете, също и Джон. Просто и двамата си бяха такива, още от малки.

Двете жени седнаха хванати за ръце, докато вълните не утихнаха и се насладиха на приятното, тихо утро. Оливия усети, че между тях се е случило нещо важно, Лиз също го усети. В известен смисъл се случи благодарение на книгата й. Но Лиз прощаваше лесно, много по-лесно от останалите. Оливия бе наясно, че не всичките й деца ще й простят, но дори да не бяха всички, дори да беше единствено Лиз, това бе истински дар. За Филип и Кас обаче греховете й бяха непростими или поне така й се струваше. Колкото и да съжаляваше, миналото нямаше да се промени. Историята не можеше да бъде пренаписана, а най-важното бе как я възприемат децата й, независимо колко добри бяха намеренията й.

Морето беше гладко, когато приближиха Сардиния и когато навлязоха в Порто Черво, вързаха яхтата на дока, сред яхти не по-малки от тяхната. Лиз вече се чувстваше добре. Двете с Оливия поръчаха закуска и тъкмо си дояждаха, когато останалите се качиха на палубата. Аманда каза, че била усетила вълнението и изглеждаше малко прежълтяла. Филип и Джон не бяха почувствали абсолютно нищо. Сара не се притесняваше, а за децата беше голямо забавление. Нито Лиз, нито майка й споменаха, че Оливия е прочела книгата и много я е харесала. Решиха да бъдат дипломатични и да не казват нищо, за да не подлагат на съмнение литературния авторитет на Сара.

Аманда беше развълнувана, че ще слезе на брега. Сардиния беше известна със страхотните възможности за пазаруване и скъпите магазини. Това бе едно от любимите места на богатите и известните и Аманда се оживи, докато оглеждаше скъпите яхти, сигурен знак, че е заобиколена от специални хора.

Екипажът бе готов да ги изпрати на брега веднага щом се приготвят. След като се наобядват, щяха да поплуват, но дотогава пазаруването щеше да е основното им занимание. Дори Оливия нямаше търпение да разгледа острова.

Всички известни италиански марки имаха бутици на острова: „Гучи“, „Прада“, „Лоро Пиана“, „Булгари“, „Грисогоно“ и богат избор от не по-малко скъпи местни магазинчета, в които се продаваше какво ли не, от кожени изделия до накити. Близо до пристанището имаше и няколко галерии, които Алекс, баща му и чичо му разгледаха, за да убият малко време. Сара се качи на яхтата преди останалите, тъй като не искаше да купува дрехите, които видя. Реши, че всичко е прекалено скъпо. Джон разглеждаше галериите с интерес. Останалите жени останаха в града до обяд и се върнаха натоварени с нови придобивки. Оливия дори си купи късо кожено яке, поглези дъщерите си, внучките си и снаха си, докато бяха в „Прада“ и в други магазини. Беше винаги щедра с тях, когато пътуваха заедно, и искаше всички да се забавляват. Купи на Лиз великолепно черно кожено яке, а Аманда си намери много елегантно черно палто. Бяха очаровани от покупките си, когато се срещнаха с другите на яхтата. Обядът беше сервиран, капитанът предложи да им направи резервация в „Милиардер“, популярен местен нощен клуб. Оливия реши, че е забавно.

— Ненавиждам нощните клубове — заяви Аманда, като седнаха да обядват и доброто й настроение от сутринта се изпари в миг. — Ще си остана тук.

— Доколкото знам, там е страхотно — опита се да я окуражи Оливия, но нямаше смисъл.

Филип обаче каза, че ще отиде. Децата останаха очаровани.

— Не съм стъпвала в нощен клуб от години — призна Оливия, но искаше да бъде с тях и й беше приятно да наблюдава как младите се забавляват. Докато беше млада, двамата с Джо обичаха да танцуват, но по онова време танците бяха съвсем различни. Той беше невероятен танцьор и бяха прекарвали великолепно.

— Ще те научим, бабче — настоя Софи, а сестра й и братовчед им я подкрепиха. Помолиха за резервация в полунощ, защото капитанът обясни, че преди това нищо не работело, че било най-добре да бъде дори по-късно.

Лодката потегли веднага след като обядваха и откриха закътано местенце, на което да поплуват, Оливия отново се повози на джет с Алекс. Сега вече се чувстваше комфортно зад него. Филип и Джон взеха два джета и започнаха да обикалят яхтата. Забавляваха се не по-малко от децата.

Останаха навън почти до вечеря, използваха фитнеса, отидоха на масаж и се подготвиха бавно за вечеря. Бяха помолили да им сервират в десет, след което щяха да отидат в „Милиардер“. Когато се срещнаха, забелязаха, че всеки се е постарал да се облече. Оливия беше избрала бял, сатенен панталон, съчетан с красива блуза от органза. Аманда се беше спряла на изящна бяла рокля, въпреки че отиваха в нощен клуб. Лиз беше облякла потник, взет от една от дъщерите й, те двете изглеждаха страхотно в сексапилни къси рокли, Сара беше навлякла една от роклите си на флорални мотиви, а фризьорката бе направила чудеса с косата й. Вече не приличаше на преподавателка, беше се превърнала в красива млада жена, а Джон грейна в мига, в който я видя. Алекс беше обул черни дънки и бяла риза. Бяха красива група, докато седяха на вечеря, и привлякоха погледите, когато стигнаха в клуба. Жените бяха на токчета и запристъпваха уверено, сякаш никога не се бяха качвали на борда.

Клубът беше наполовина празен, когато пристигнаха, и оберкелнерът ги настани в закътаното сепаре, което капитанът на яхтата беше резервирал. След половин час клубът се напълни с красиви, млади жени, впечатляващи мъже, хора от яхтите и други, които притежаваха къщи на острова. Повечето бяха италианци, въпреки че Оливия чу и френска, и английска, и испанска, и немска, и руска реч. Заведението се оказа безобразно скъпо, а посетителите явно бяха богати. Музиката звучеше оглушително, лееше се шампанско, сервитьорите разнасяха лед, а сервитьорките раздаваха накити, които светеха в тъмното. Усещаше се празнично настроение и след чаша шампанско Алекс и двете му братовчедки поведоха Оливия на дансинга. Преди да се усети, тя се поклащаше с останалите и си прекарваше славно.

— Коя е онази жена? — попита Филип брат си и се усмихна широко. — Не е възможно да е майка ни. Не помня някога да е танцувала така.

Тя изглеждаше наполовина на възрастта си, докато танцуваше с Алекс, и децата й останаха впечатлени колко бързо е усвоила правилните стъпки и движения, така че да изглежда и като жена с достойнство, и сексапилна в белия, сатенен панталон. Няколко минути по-късно Филип стисна ръката на сестра си я поведе към дансинга. Пиеше чиста водка и беше във върховно настроение. Сара и Джон се натискаха в сепарето като тийнейджъри.

Шампанското се лееше, а Филип беше преполовил бутилка водка, преди да мине на бира. Никога не беше танцувал толкова много, нито пък с жена в сексапилно изрязан потник. Забеляза италиански плейбой да оглежда сестра му и реши, че трябва да я спаси. Тя остана разочарована от намесата му.

— Кой беше този тип? Познаваш ли го? — попита я той, а тя сви рамене и се усмихна гузно.

— Каза, че бил от друга яхта. От Милано е и ме покани да прекарам уикенда с него. — Преди двайсет години щеше да си каже, че е само за нея, беше точно от типа мъже, с които се забъркваше. Сега обаче се позабавлява и пофлиртува с него, освен това беше много по-лесно да остане със семейството си. Никога досега не беше виждала по-големия си брат да се държи толкова свободно, да танцува толкова много, нито пък толкова пиян.

В три и половина след полунощ, развеселени и леко пийнали, те си тръгнаха. Оливия заяви, че краката я болели от толкова танци и едва ходи, но пък си струваше. Всички бяха прекарали страхотно. Джон и Сара бяха най-трезви, дори след всичкото изпито шампанско. Прекараха дори по-хубаво, отколкото на Нова година, шумно, без задръжки. Когато се върнаха на яхтата, пуснаха музика и продължиха да танцуват, но Оливия беше останала без сили. Седна на едно от канапетата и си каза, че повече не може да помръдне.

— Не съм се забавлявала така от години — провикна се тя с широка усмивка. — Ще пийна още малко водка — добави скромно тя и Филип избухна в смях.

— Добре дошла в клуба, мамо. Невероятна танцьорка си. — Неочаквано си спомни, че родителите му танцуваха много, когато беше още малък. Имаше толкова малко спомени за двамата заедно.

— Ти също — усмихна се тя на най-големия си син.

Останаха на палубата още час и когато най-сетне решиха да си легнат, беше почти пет. Филип поиска да отидат за риба, но брат му го убеди да изчакат до следващия ден.

Докато Оливия слизаше към каютата си, се замисли за съпруга си и й се прииска да е с тях. Щеше много да му хареса, но макар да усещаше липсата му, й беше приятно да потанцува с внуците си, да пийне повече шампанско от обикновено. Вечерта беше великолепна, напълно забравиха, че Аманда не е с тях, че Филип се оживява, когато я няма. Бяха видели негова страна, която той не беше показвал от години.

Нощта наистина бе незабравима, а все още им оставаше седмица от ваканцията. Оливия се отпусна на леглото си само за минутка. Мислеше да стане и да се преоблече, но така и не успя. Заспа дълбоко с дрехите, с които беше танцувала, без дори да свали сандалите с високи токчета, щастливо усмихната. На сутринта щеше да позвъни на майка си и да й разкаже всичко, но преди това имаше нужда да поспи.