Даниел Стийл
Майчин грях (19)

19.

Два дни след като Лиз се запозна с Андрю Шипърс, новия си агент в Ню Йорк, тя се зае с нов сюжет. Не беше сигурна как ще се развие, но вече работеше над него три седмици, когато той й позвъни и я попита дали може да отскочи до града, за да се видят.

— Какво не е наред? — закима нервно тя. Ами ако беше разбрал, че няма да успее да продаде книгата й и също като Сара, издателите са преценили, че не струва, а той не искаше да й съобщи лошата новина по телефона?

— Защо реши, че нещо не е наред? — отвърна й с въпрос той. Тя май беше прекалено нервен човек. Когато се срещнаха, беше толкова напрегната, че той се уплаши да не припадне в кабинета му.

— Винаги очаквам да се случи нещо лошо — призна тя и го каза толкова откровено, че Андрю не се сдържа и се разсмя.

— Защо не пробваш да мислиш за добри новини, вместо лоши? Може пък да ти кажа нещо изключително — предложи той напълно сериозно.

Тя все още помнеше колко красив й се стори, когато отиде в офиса му. И за това не бе готова.

— Значи ще ми кажеш нещо прекрасно, така ли?

— Ела да се видим — настоя Андрю.

— Кога?

— Утре удобно ли ти е?

— Не, дотогава ще се разпадна от нетърпение. Какво ще кажеш за днес? Ще дойда с колата си.

Той се усмихна при тези думи.

— Елизабет, ти си невероятно талантлива. Но си и невероятна невротичка. Пробвала ли си с акупунктура или йога?

— И двете. Страхувам се от игли, а докато ходех на йога, си изметнах врата и разтегнах мускул между краката.

— Тогава пий валиум. Торазин. Пробвай с райски газ. Направи нещо. Добре, ела в пет. Ще можеш ли да почакаш дотогава?

— Налага се. Ще се справя до пет. — Тя не настоя да й каже по телефона, защото бе очевидно, че няма да научи. Той се оказа ужасен инат.

Лиз реши да се докара за срещата. Искаше да е хубава. Облече къса черна пола, която взе от гардероба на Софи, сексапилен черен пуловер от скрина на Каръл и свои сандали на висок ток. Винаги разполагаше с тоалети от три различни гардероба, тъй като момичетата бяха оставили част от своите дрехи у дома. Сложи си дълги, сексапилни обеци и в четири излезе за града. Напомни си да зареди с бензин, нещо, което рядко се случваше, и час по-късно паркира пред офиса му. Пристигна в уречения час и се запита каква е добрата новина и дали изобщо има добра новина. Може би той просто се шегуваше и не искаше да я разкара като клиент по телефона, нито пък да й съобщи, че нито един издател в града не иска книгата й. Само че три седмици не бяха достатъчно време, за да дадат подобен отговор. Нямаше представа какво се кани да й каже агентът.

Секретарката му я въведе в кабинета. Андрю я чакаше. Четеше договори на бюрото си, а когато тя влезе, той веднага ги остави.

— Изглеждаш прекрасно — започна той, щом тя седна. — И си спокойна. Да не би да си взела валиум?

— Не, изпих половин бутилка водка, докато бях зад волана. — Той я погледна уплашено и тя се разсмя. — Майтапя се.

Беше много по-спокойна в сравнение с първата им среща и с тази сутрин. Тя бе просто притеснителна жена, не някоя невротичка. Успокои се, когато го разбра. Каквото и друго да беше, тя се оказа невероятно талантлива писателка. В това бе напълно сигурен.

— Казвай каква е добрата новина — попита тя и го погледна, а той се постара да забрави, че пред него седи привлекателна жена.

Сега трябваше да говорят по работа. Лиз имаше същия проблем. Той бе толкова красив, че трябваше да се преструва, че си въобразява.

Той мина направо на въпроса.

— Двама издатели искат книгата ти. Дори започнаха да наддават. Аз обаче харесах единия повече. Предлагат ти аванс от петстотин хиляди долара само за правата в Северна Америка. Ти запазваш чуждестранните права, което означава, че можем да ги продадем отделно. Държат да издадат книгата ти. С твърда корица, голяма реклама, после и мека корица. Позволих си да покажа ръкописа на филмов агент от Ел Ей, с когото работя. Той твърди, че ще успее да го продаде за филм. В момента е в двама продуценти. Единият вече я е харесал. Очаквам да ми се обади утре. Това е добрата новина — изрече той с типичния си английски акцент, а Лиз го зяпаше с отворена уста.

— Петстотин хиляди долара ли! Те луди ли са?

— Предполагам, че това означава да. Можеш да кажеш на снаха си, преподавателката, че онова, което при нея минава за лоша книга, се продава в наши дни. Говоря за комерсиалната литература, за която издателят е сигурен, че ще се превърне в безспорен бестселър. Надяват се да продадеш поне милион броя.

— Мисля, че ще припадна — изстена тя.

— Недей. Мразя жени, които се пренасят в небитието. Баба ми вечно припадаше, докато бях дете. Това много ме травматизира.

— Тогава имам спешна нужда от валиум или водка.

— Добре. Да отидем до „Карлайл“ и да пийнем по чаша. — Той стана, взе лененото сако с копринена кърпичка в горния джоб, метнато на един стол. Етикетът беше на „Ермес“. Той се обличаше страхотно. — Имаме повод да празнуваме. Затова не ти казах по телефона. Не исках да припаднеш, докато си сама в кухнята. Ами ако си удариш главата? Опасна работа. Рана на главата. Нали разбираш.

— Я чакай малко. Разкажи ми отново. Говориш сериозно, нали? Нали не се шегуваш?

— Не се шегувам. Много скоро ще станеш изключително богата жена.

Той не знаеше, че тя вече е безобразно богата. Нямаше представа за връзката й с Оливия Грейсън, а и нямаше да му пука, ако знаеше. Собственото му семейство в Англия имаше предостатъчно пари. Той беше черната овца, избягала от семейството, и му беше приятно да работи като агент в Ню Йорк, особено когато сключваше сделки като днешната. Това бе най-лесната продажба, която някога бе правил.

Лиз го последва надолу по стълбите и предложи да отидат до „Карлайл“ с нейната кола. В първия момент той се поколеба.

— Мога ли да ти имам доверие? Да не вземеш да припаднеш, докато караш?

— Няма. Обещавам. Много добър шофьор съм.

— Добре — съгласи се той и се качи, когато тя отключи.

Разказа й още подробности около сделката. Всичко й се струваше невероятно.

— Ще имаме договорите след седмица — обясняваше той, докато тя се опитваше да намери място за паркиране на Медисън авеню.

Двамата слязоха пред „Карлайл“ и влязоха в бар „Бимълман“. Не беше идвала тук от години и се оказа, че е приятно, спокойно място, където да пийнат по чаша.

Той си поръча скоч и сода, а тя чаша шампанско.

— Благодаря — рече искрено тя. — Благодаря ти, че ми уреди тази страхотна сделка. Мислех, че няма да успееш да я продадеш. Мислех, че си решил да ме разкараш като клиент и не искаш да го направиш по телефона.

— Точно това харесвам — обяви Андрю и вдигна чаша. И той беше доволен от сключената сделка, освен това книгата му харесваше. — Весела, оптимистично настроена жена. Кажи ми как стана толкова несигурна в себе си? Да не би да си била отвлечена от цигани като дете и негодниците да са те били всеки ден?

Тя се разсмя.

— Не, такава съм си. Произхождам от семейство на хора, постигнали много успехи, и цял живот изпитвам неистов страх от провали. Досега не бях успявала в абсолютно нищо.

— Не е вярно — прекъсна я той. — Късите ти разкази са прекрасни. Прочетох ги всичките миналата седмица.

— Благодаря ти. Написала съм два ужасни романа, които Чарли така и не успя да продаде.

— Благодаря ти, че ми напомни. Стихотворенията ти също са много добри. — Той наистина беше прочел творбите й. Тя остана изумена. — Кажи ми за преуспялото си семейство. И моите роднини ме карат да се чувствам несигурен. Затова избягах в Америка и станах агент. Това направо ги побърка.

— Добре. Мама е постигнала успехи в бизнеса. Всъщност, невероятна е.

— В коя сфера?

— Превърнала е железарския магазин, който баба наследила от гаджето си, в успешен бизнес. По-големият ми брат е завършил „Харвард“, има магистърска степен. Другият ми брат е много талантлив художник. И двамата работят за нея. Неговата съпруга преподава в „Принстън“ и не одобри книгата ми. Малката ми сестра е много успешен музикален продуцент в Лондон. И двата ми брака се провалиха, но поне имам две чудесни дъщери. Това е всичко. Трудно е да надминеш подобно нещо.

— Току-що го направи — напомни й той. — Ти току-що изкара най-големия аванс, който някога съм договарял за първи роман. Сигурен съм, че книгата ще пожъне страхотен успех. Това ще ги постави на мястото им. Защо се провалиха браковете ти? Разкажи ми в десет думи, може и по-малко.

— Бях на двайсет и една, когато се омъжих за французин, автомобилен състезател. Той загина по време на състезание, преди да се роди дъщеря ни. Говоря за голямата, Софи. След това се омъжих за средноизвестния по онова време актьор Джаспър Джоунс и се разведохме след по-малко от година, защото имаше връзка с изпълнителката на главната роля. Тогава се роди малката, Каръл. Това е всичко.

— Поне си била омъжена за интересни мъже. Аз пък се ожених за скучна жена, с която се запознах, докато учех. Тя избяга с най-добрия ми приятел. Сега е дебела, той е плешив, но за съжаление са много щастливи, което доказва, че грозните се заслужават. Повече не съм се женил. Бях излекуван от подобно желание. Живях с една жена около шест години, но така и не се оженихме. След това тя стана монахиня, така че с чиста съвест мога да кажа, че съм пратил поне една жена в манастир. Мисля, че тя прекали, но пък беше мило момиче. Оттогава търся само атеистки. Ти религиозна ли си?

— Понякога. — Тя се сети за нещо. — Това среща ли е, или ме изведе като агент?

— Не съм сигурен. Ти как мислиш? Кое от двете предпочиташ? Ти си много красива жена, въпреки че си малко невротична и много несигурна, така че и в единия, и в другия случай за мен е добре.

— Женен ли си?

— Не. Никога повече.

— Живееш ли с някоя?

— За съжаление не. Много съм разхвърлян, затова никоя не иска да живее с мен, освен това имам куче, което хърка.

— А излизаш ли с някоя?

— Не и напоследък. В застой съм.

— Добре, нека тогава да е среща.

— Съгласен съм. След като разрешихме този въпрос, можем да започнем на чисто. Искаш ли да вечеряме заедно?

— Тази вечер ли? — погледна го стреснато Лиз.

— Може и друг път, ако имаш планове.

— Нямам. Просто не очаквах вечеря. — Нито пък среща. Тя обаче го хареса, при това много. Той наистина беше страхотен.

— Понякога елементът изненада е хубаво нещо. Какво ще кажеш за суши?

— Става. Какво куче имаш?

— Английски булдог. Казва се Рупърт. Кръстен е на чичо. Прилича на него.

— Чакай да позная. — Беше се досетила, че е много вероятно той да е от аристократично семейство и бе забелязала, че на пръстена му е гравиран герб. — „Итън“ и Кеймбридж.

— „Итън“, Оксфорд, Кеймбридж. Спипа ме. Мразех „Итън“. Много неанглийски за моя вкус. Непрекъснато ме биеха. Бях дребно дете, по-късно пораснах. Изпратиха ме там, когато бях на седем.

— Ужас. Мразя английската система.

— И аз. Затова нямам деца. Това е само една от многото причини. Защо са ти деца, след като ще ги изпратиш някъде, докато са едва ли не още в пелени?

— Точно така.

— На братята ми много им хареса.

— Кои са другите причини да не искаш деца?

— Помнят всичко, което си сгафил, и цял живот ти натякват за грешките, мразят те за всичко, което си правил.

— Ти да не описваш по-големия ми брат? — разсмя се Лиз. — Той все още е бесен на мама, че не е била до него, когато е бил малък, и непрекъснато е била на работа.

— А ти защо я мразиш?

— Не я мразя, обичам я. Тя е положила огромни усилия, а баба се грижеше за нас. Тя е страхотна.

— Жените са по-склонни да прощават. Ако имаш деца, трябва да са момичета. Аз съм от семейство с пет момчета. С какво се занимават дъщерите ти?

— Едната завършва магистратура по компютърни науки в Масачузетския технически университет, след това ще започне работа при мама. Малката ми дъщеря току-що се премести в Ел Ей, за да работи за баща си и мащехата си, която е продуцент на филми.

— Да не би актьорът да е станал продуцент? — Той я беше слушал внимателно и очевидно помнеше подробностите.

— Точно така. По-точно жена му. Той работи за нея.

— Майка ти, изглежда, е взела на работа цялото семейство. Добре че не си при нея, иначе нямаше да имаш време да напишеш книгата.

— Започнах да работя над друга, но съм още в началото.

Той се зарадва, когато чу новината, след това плати напитките и я заведе в малък суши ресторант, където приготвяха невероятни лакомства. Говориха си няколко часа за книгоиздаване, как е попаднал в този бизнес, за живота му в Англия. Разказа й колко са ексцентрични хората от семейството му и тя много се смя. Прекараха добре заедно, а след това тя го закара до апартамента му. Живееше на Сентръл Парк Уест, в „Дакота“, известна стара сграда, пълна с прочути личности и красиви апартаменти. Тя разбра, че агентът й не разчита на работата, за да си купи жилище тук.

— Прекарах чудесно — обърна се той към нея, преди да слезе от колата. — Радвам се, че решихме да е среща. Щеше да е жалко да пропуснем подобна вечер като агент и клиент.

Тя му се усмихна. Много го харесваше.

— Благодаря ти, че продаде книгата ми.

— За мен беше удоволствие. Пак заповядай. Работи над новата. Ще продам и нея. На какво ли не съм готов за хубава комисионна.

След това й помаха и влезе в сградата. Беше много елегантен, истински англичанин. Тя бе прекарала разкошно.

Пусна радиото и подкара към дома в добро настроение.

Рано сутринта позвъни на майка си и й разказа за книгата.

— Господи, мамо, той я е продал за петстотин хиляди долара! Много са я харесали! А сега се опитва да я продаде, за да направят филм по нея.

— Нали ти казах, че е хубава. И на мен много ми хареса. Ще види сега Сара.

— Според мен е знаела.

— Тя си знае само префърцунените книги. Нямаш представа колко много се гордея с теб.

— Благодаря, мамо. Трябва да кажа на Бабабел. Тя също я хареса. Между другото, снощи вечерях с агента си.

— С новия ли?

— Да. Англичанин е и е много готин. Заведе ме да пийнем по чаша в „Карлайл“, а после ходихме да ядем суши.

— Среща ли беше?

— Решихме, че е било среща. Гласувахме.

— Много интересно.

— Започнах нова книга.

— Днес добрите новини нямат край — зарадва се майка й. — Ще излезете ли отново?

— Надявам се. Може обаче да не ме покани.

— Обзалагам се, че ще те покани.

— Живее в „Дакота“.

— Или работата му върви добре, или има пари.

— Според мен е второто. Много е аристократичен, типичен англичанин. Учил е в „Итън“, Кеймбридж и Оксфорд.

— Ще видим какво ще излезе. Честито за книгата!

— Благодаря, мамо, че ми имаше доверие.

— Заслужаваше го. Ти си от цветята, които разцъфват късно.

На Лиз това й хареса. Разцъфваше късно, не се беше провалила. Така нещата придобиваха съвършено нов оттенък и тя започваше да гледа на себе си по нов начин.

Андрю й звънна по-късно същата сутрин, за да й каже, че е прекарал чудесно. Помоли я да му звънне следващия път, когато е в града, за да отидат отново на вечеря.

— Защо ти не дойдеш? Само четирийсет и пет минути е с влака. Можеш да дойдеш и с кола, ако предпочиташ.

— С удоволствие. Какво ще правиш този уикенд?

— Нищо — отвърна честно тя.

— Ами в събота?

— Защо не дойдеш днес следобед? Ще поседим на слънце, след това ще излезем на вечеря.

— Супер. Обясни ми как се стига в един имейл и ще дойда с кола.

— Ако искаш доведи и Рупърт.

— Той мрази жегата и му прилошава, когато се вози. Ще ви запозная следващия път.

Тя нямаше търпение да го види отново. Книгата й беше продадена за безобразно висока сума пари. Работеше над нова, освен това имаше среща с изключително красив мъж. Нещата в живота й определено изглеждаха по-розови.

 

 

Срещата им в събота също мина добре. Той пристигна в три и двамата седнаха на терасата, пиха студен чай и си говориха. Все още нямаше новини за договора за филм, но той каза, че било още рано. Подобни сделки отнемали повече време, отколкото написването на книга. Тя му разказа за новата си идея и той я увери, че му харесва. Отидоха да вечерят в малък, уютен италиански ресторант. Той й разказваше забавни истории, на които тя много се смя. Тръгна към града едва към полунощ и когато я изпрати до тях, я целуна. Лиз не очакваше, но той беше красив, сексапилен и целувката се оказа незабравима.

— Радвам се, че решихме, че излизаме на среща — усмихна й се той, след това я целуна отново. — Може да ми стане навик — предупреди я той и най-сетне се качи в автомобила си, а тя му помаха, когато потегли.

Вечерта беше наистина много приятна. Андрю Шипърс бе прекрасно допълнение към живота й.