Даниел Стийл
Майчин грях (6)

6.

На следващата сутрин човек от екипажа закара Аманда с лодка до Портофино. Тя гореше от нетърпение да се върне в магазините и да открие нещо интересно. Покрай пристанището се гушеха малки бутикчета, някои италиански, други френски, имаше и едно за бижута еднодневки и тя се върна на лодката натоварена с пликове. Човекът от екипажа не се виждаше под покупките и се опитваше да наднича иззад шестте или седемте плика, докато Аманда крачеше пред него като горд победител. Беше облякла къса розова рокля без презрамки в комплект с шапка, за да отиде до града, а се върна като ненадминат откривател. Филип все казваше, че за Аманда пазаруването е нещо като терапия за отмора, затова никога не се оплакваше. Оливия подозираше, че е точно така. Хубавото беше, че Аманда изглеждаше така, сякаш беше слязла от страниците на „Вог“ и знаеше, че на сина й това много му допада.

Аманда наистина беше красива, но дори когато се стараеше, от нея не се излъчваше топлина. Тъкмо затова Оливия се притесняваше за Филип. Странно, той страдаше, че майка му е била прекалено заета по времето, когато е бил малък, а си беше избрал жена, посветила се на кариерата си дори повече от майка му. Тя бе такава маниачка, че даже не искаше деца, а Оливия бе забелязала, че не умее да създава весело настроение около себе си. Беше безкрайно отдадена на всичко, с което се захванеше, и решена да стане съдия.

Искаше да се запознае с „подходящите“ хора, да се появи на „подходящите“ светски събития. В нея нямаше абсолютно нищо спонтанно. Дори когато пазаруваше, предварително преценяваше и обмисляше всичко. Човек трудно можеше да си я представи с рошава коса или да се залива от смях. Изглеждаше от хората, които нямат никакво чувство за хумор, държеше се студено с всички от семейството, но те никога не споменаха и дума пред Филип. Той също не беше спонтанен човек, по природа беше сериозен, но Оливия все си мислеше, че една по-общителна и сърдечна жена щеше да го промени, да му се отрази добре. Той обаче никога не споменаваше студенината на Аманда и, изглежда, я харесваше точно каквато беше.

На Оливия й беше много по-забавно с Лиз, чиято скромност беше трогателна в много отношения. Тя беше умна, забавна, красива, но сякаш не го съзнаваше. Не се колебаеше да се присмее на себе си и това я правеше очарователна. На Оливия й беше приятно да разговаря със Сара, макар да бе напрегната, но беше невероятно интелигентна и лудо влюбена в Джон, което доставяше удоволствие на възрастната жена. Сърцето й трепваше всеки път, когато забележеше колко силно обича Сара сина й.

Оливия беше опознала децата си по-добре като възрастни, отколкото като деца. Много добре знаеше кои са слабите им места, страховете и недостатъците им и се притесняваше за тях повече през последните години, отколкото по времето, когато бяха малки. Навремето над тях бдяха баща им и баба им, а Оливия беше с тях винаги, когато можеше. В онези дни трябваше да са здрави, в безопасност и на топло, да ги пазят от бели и да не им позволяват да вършат глупости през тийнейджърските години. Сега обаче залозите бяха по-високи, рисковете по-големи, цената за допуснатите грешки значително по-висока. Неподходящ партньор, необмислено решение, сериозен проблем със здравето — в началото на четирийсетте те й се струваха много по-уязвими, отколкото като деца. Сега вече тя не можеше да направи почти нищо, за да ги защити. Трябваше единствено да прояви към тях уважение като възрастни, да не забравя да не им се меси и да забелязва, когато изглеждат нещастни. Често се питаше дали Филип е щастлив с Аманда, дали тя му е достатъчна, дали искаше маниачка на тема дрехи, социален статут и кариера. Трудно беше да се разбере, тя не можеше да го попита, макар понякога да се изкушаваше.

Когато всички станаха, екипажът вдигна котва и отплаваха, за да си потърсят подходящо за гмуркане място, където младите да поиграят. Беше почти обяд и те се съгласиха да похапнат по-късно. Филип и Джон искаха да отидат за риба. След като хвърлиха котва на красиво място отстрани на малък плаж, момчетата поеха в една от гребните лодки с човек от екипажа и риболовните принадлежности. Джон обеща да се приберат за вечеря и докато се отдалечаваха, Оливия си помисли, че приличат безкрайно много на баща си. И двамата бяха добродушни, сериозни мъже, на които можеше да се разчита, грижеха се за бизнеса, обичаха съпругите си и ги подкрепяха. Ден на риболов бе истински рай за тях. Усмихна се, когато се замисли за Джо, сигурна беше, че той щеше да остане много доволен, ако знаеше какви са станали момчетата му и колко са предани на семейния бизнес. Щеше да е не по-малко горд от нея.

Децата пробваха банана отново преди обяд и резултатът бе съвсем същият като предишния ден. Всички изпопадаха след по-малко от минута сред викове и смях. Сара се опита да ги снима, но те падаха прекалено бързо. Оливия се смееше, докато ги наблюдаваше, както и останалите. Горната част от банския на Лиз падна два пъти, докато тя пробваше да се задържи, а Алекс едва не остана без плувки. Забавляваха се страхотно. Единствено на Аманда не й беше весело. Тя размазваше слънцезащитен крем по дългите си, фини ръце, след това реши да седне на сянка. Не обръщаше никакво внимание на веселбата. Нито един от тях не я интересуваше.

Стана три часът, когато всички се качиха на палубата, за да обядват. Филип беше хванал малка риба и я хвърли обратно във водата. Двамата мъже решиха на следващата спирка да се отдадат сериозно на риболов и се оправдаха, че днешното място не било подходящо. Главният готвач им беше приготвил вкусни неща. Студеният бюфет се състоеше от две дълги и една кръгла маса в средата на палубата, отрупани с храна, на която те се нахвърлиха лакомо. Сара призна, че никога не била виждала Алекс да яде толкова много, но храната наистина беше неустоима.

Лиз, Сара и Аманда се разбраха да се срещнат по-късно във фитнеса, а след това да пробват фризьорския салон. След като се наобядваха, всички отидоха да карат водни ски. Останаха единствено Сара и Оливия, които направиха кратък крос по палубата. Всички се върнаха на борда във върховно настроение.

Възнамеряваха да вечерят, след като хвърлят котва край скалите, и да пътуват през нощта към Елба. Капитанът ги увери, че тихите води около острова са много подходящи за риболов. Филип и Джон нямаха търпение да опитат и там.

Същия следобед, след водните ски, всички се изтегнаха на палубата, освен Аманда, която слезе в каютата си, за да поспи. Имаше нужда да си почине от оживлението, царящо на яхтата. Филип пък беше по-приказлив, след като прекара два дни с брат си и сестра си. Оливия си каза, че ще му се отрази добре да се поотпусне. Беше прекалено сериозен и понякога се държеше като по-възрастен. Беше умерен, подреден, но с всеки изминал ден се държеше по-естествено. Разказваше на Джон весели случки от лов, в който участвал, докато Лиз споделяше тихичко на Сара за книгата си.

— Ще ти призная, че не мога да определя дали е страхотна, или ужасна. Различна е от всичко, което съм писала досега. Алегория за света на фантазиите на едно дете, но в известен смисъл е много философска. Страх ме е да я изпратя на агента си. Той може да реши, че съм се побъркала. Не съм му звъняла от години.

— Искаш ли да я прегледам? — предложи Сара, докато слънцето залязваше и всички си почиваха. Чувстваха се като истинско семейство по време на тези ваканции, а не като отделни хора с различен живот. Поддържането на тази връзка бе причината, поради която Оливия ги събираше всяка година, и досега се получаваше. Дори снахите се разбираха, а братовчедите си прекарваха страхотно.

— Много ми се иска — промълви Лиз и усети как по гърба й плъзна тръпка. — Господи, Сара, ами ако се окаже ужасна?

— Тогава ще напишеш друга. Понякога трябва да пробваш различни неща. — Тя знаеше, че Лиз не е писала от много време. Зарадва се, когато разбра, че е започнала отново и бе заинтригувана да види какво е написала. — С удоволствие ще я прочета — заяви тя ентусиазирано.

Нито една от двете не бе забелязала, че Оливия седи зад тях и се радва на лъчите на залязващото слънце.

— И аз — намеси се тихо тя. — Може ли да я прочета след Сара?

Лиз скочи, когато чу гласа на майка си, и се обърна да я погледне, обзета от паника.

— Мамо, тя още не е готова, трябва да я доработя.

Оливия кимна, но не скри разочарованието си. Искаше да участва в онова, с което децата й се занимават, да научи за тях повече, но понякога се оказваше трудно да отвориш някои врати, а тя можеше да влезе във вътрешния им свят единствено ако я поканеха. Очевидно в този случай не беше добре дошла.

— Много ще ми бъде приятно да я прочета, когато си готова — отвърна тя и Лиз кимна и си каза, че това едва ли ще стане.

Последният човек, с когото искаше да сподели провала си, беше майка й. Оливия успяваше във всичко, с което се заемеше, докато Лиз, поне по нейна преценка, никога не правеше нещо важно или ценно. Онова, което не разбираше, бе, че според Оливия е изключителна майка, а тя знаеше, че в това отношение имаше какво да се желае. Всяка една от тях си имаше своите таланти и сили. Оливия се беше изявила в бизнеса, докато Лиз цъфтеше у дома, с децата си. Младата жена обаче се възприемаше като неудачница. Ако ръкописът й бе поредният пример за това, то тя нямаше желание да го показва на майка си.

Лиз побърза да смени темата и след малко трите жени се отправиха към фитнеса. Когато се върнаха, Оливия играеше скрабъл с внуците си, а Филип и Джон обсъждаха бизнеса. И двамата бяха получили по няколко имейла тази сутрин и вече ги бяха обсъдили с майка си. В Кливланд заплашваха със стачка, но несъгласията бяха изгладени и Оливия никак не се притесни. Напомни им да изпратят копия от имейлите до Питър Уилямс, за да го държат в течение. Работата обаче бе последното, което я занимаваше, като играеше с децата. Софи състави дума със седем букви, после Алекс сля две думи и ги би убедително.

След играта Оливия отиде на масаж и всички се облякоха небрежно за вечеря. Възнамеряваха да си легнат рано, за да потеглят към Елба. Круизът щеше да отнеме между осем и девет часа, докато пристигнат на сутринта. Елба беше сънен остров с чудесни условия за плуване и прекрасни места за риболов за мъжете, точно по средата между Портофино и Сардиния, където възнамеряваха да прекарат следващите няколко дни.

Вечеряха в девет и към десет и трийсет бяха на път към Елба. Децата решиха да прекарат останалата част от вечерта в киносалона, а възрастните си легнаха рано. Никой от тях не беше свикнал с толкова много спорт и бяха много уморени след дългия ден във водата. Всички обаче се чувстваха по-здрави и по-отпуснати, отколкото при пристигането.

Сара и Джон първи слязоха в каютата си. Сара беше взела ръкописа на Лиз. Беше много любопитна. Аманда отиде на масаж, преди да си легне. Филип и Оливия останаха на палубата. Той държеше в ръка чаша вино и изглеждаше замислен, вперил очи в дирята, която оставяше яхтата. Небето беше обсипано със звезди, а нощта беше прелестна. Оливия се наслаждаваше на спокойствието и тишината, но не пропускаше да забележи колко сериозен става синът й с всяка глътка вино. За пръв път от много отдавна Оливия почувства, че може да постигне близост. В очите му забеляза притаена тъга и не устоя. Каквито и да бяха разногласията им в миналото или съжаленията за детството му, тя си оставаше негова майка.

— Всичко наред ли е? — попита го тихо тя.

Той мълча дълго, накрая кимна, но така и не срещна погледа й, само отпи дълга глътка вино.

— Щастлив ли си, Филип?

Той я погледна едва сега и й се стори изненадан, сякаш никога не си беше задавал този въпрос.

— Странен въпрос — отбеляза той, но не й се стори ядосан. — Мисля, че да. Защо питаш?

Това бе възможността, на която тя се надяваше от години. Бракът му беше истинска загадка за нея. Беше много различен от топлотата, на която се радваха с Джо, независимо че и двамата бяха много заети. Изборът на Филип на съпруга не бе онова, което тя искаше за децата си. Много повече предпочиташе обичта на Сара, но синовете й бяха различни и жена като Сара нямаше да е подходяща за него.

— Бракът ни с баща ти беше коренно различен. Вие с Аманда се държите толкова студено един с друг. Ти нямаш нищо против, така ли?

— На нас ни е добре — отвърна кратко той.

— А достатъчно ли ти е? — За момент й се стори, че той ще кипне и се уплаши, че е прекалила. Беше много деликатен въпрос да разпитва децата си за личния им живот, а негодуванието му към нея бе като стена между тях. Тя тъкмо се беше осмелила да прехвърли стената и той се канеше да реагира бурно. Беше навлязла без позволение в живота му.

— Какво право имаш да ми задаваш подобен въпрос? Ти никога не беше до мен, когато бях дете, мамо. Татко и Бабабел бяха до мен, но не и ти. Това достатъчно ли беше? Не, изобщо не беше, след като питаш. Беше чудесна, когато си стоеше у дома, но това се случваше рядко. А сега ме питаш дали жена ми ми отделя достатъчно внимание.

— Тя е почти толкова заета, колкото си и ти — отвърна тихо, но прямо Оливия. — Успехът ми беше пълна случайност. Не съм го планирала, не съм ламтяла за него. Той ме понесе като приливна вълна и аз заплувах бързо, за да не потъна. Никога обаче не съм вземала решение да го преследвам. Аманда е много амбициозна жена. Тя го иска. Понякога се притеснявам, че с нея ще изпуснеш същите неща, които пропусна с мен — достатъчно време заедно, човек, който да е до теб, когато имаш нужда от него, който да ти разтрие гърба или да ти държи ръката, когато си уплашен или самотен. Баща ти беше този човек за мен. Не мога да си представя Аманда да направи същото за теб. Тя е твърде заета да стигне там, закъдето се е отправила. — И двамата знаеха, че Аманда е ледена кралица, но Оливия не го каза. — А и Бабабел и баща ти вече не са до теб, за да компенсират празнината. Мъчно ми е, че сте решили да нямате деца. Аз може и да съм правила грешки, истината е, че допуснах много, но вие сте най-хубавото в живота ми сега. Винаги е било така. Щях да съм нещастна без вас.

— Много мило, че го каза — произнесе той, без да крие, че не вярва на думите й. — Така ни е най-добре. Според мен хората не трябва да имат деца, ако не могат да бъдат с тях. Аманда е достатъчно умна и го знае, аз също. Може просто да сме егоисти.

Щеше да се съгласи, че Аманда е егоистка, но Филип притежаваше топлота, която една добра жена щеше да разкрие, докато Аманда нямаше намерение да прави подобно нещо. Тя се интересуваме първо от себе си, от онова, което той можеше да направи за нея и как да осъществи амбициите си. Оливия все се питаше какво получава той. Също като нея, той се държеше делово. Дори когато беше най-заета, двамата с Джо никога не губеха нежността си един към друг. Между Аманда и Филип такова чувство не съществуваше.

— Не мисля, че си егоист — поклати замислено глава тя. Все още не можеше да повярва, че водят подобен разговор и как той бе позволил да го започнат. Беше го изненадала, а виното й бе помогнало. Знаеше, че той й отговори честно, изненадващо открито, откровено. — Кас изтъква същите причини, поради които не иска да има деца. Казва, че е заета и наистина е така. — Оливия изпита болка, когато осъзна колко дълбоко е повлияла на децата си с честите си отсъствия през детството им. Раните бяха толкова болезнени, че две от тях бяха решили никога да нямат деца, което й се струваше истинско нещастие. Тя обаче знаеше, че нямаше да успее да се справи без майка си и Джо. Джо беше готов на всичко като баща, а майка й беше отгледала четири деца, без да ги оставя нито за ден. За нея това беше невероятен дар, който помогна семейството й да просъществува, защото в противен случай едва ли щеше да се получи. Оливия го разбираше добре и щеше да й бъде вечно признателна.

— Не всеки е създаден за деца. — Филип я гледаше право в очите, докато изричаше тези думи. — Някои от нас проявяват достатъчно здрав разум и го разбират.

С тези думи я уцели в сърцето и майка му усети тъпа болка.

— Аз може и да съм допускала грешки, но не съжалявам, че съм ви родила. Обичам ви много и винаги е било така. — Запита се дали той има нужда да чуе това. Стори й се редно да му го каже.

— Хубаво е да го знам — въздъхна той, допи виното, остави чашата и стана.

Стигнаха докъдето той позволи, но Оливия остана трогната, че той я е допуснал зад стените на крепостта. Обикновено Филип бе нащрек и досега не й бе позволявал да стигне толкова близо. Радваше се, че е повдигнала въпроса. Така и не успя да разбере дали е щастлив с Аманда, но имаше чувството, че и той самият не знае. Подозираше, че Филип не си задава много въпроси. Просто приемаше очевидното и това беше всичко. Според нея Аманда бе невероятна щастливка. От онова, което Оливия виждаше, очакванията й бяха огромни, а тя не даваше почти нищо в замяна. Дори Филип да бе забелязал, че е така, явно нямаше нищо против. Емоционалните му очаквания, изглежда, бяха минимални и по този начин летвата бе съвсем ниско поставена.

Целуна я по челото и слезе в каютата си. Остави Оливия сама на палубата, да се вглежда в морето и да мисли за него.

Аманда лежеше в леглото и четеше списание, когато той влезе. Усмихна й се, като я видя. Беше облечена в бяла сатенена нощница, косата й бе току-що направена, а след масажа беше ходила и на маникюр. Луксът на яхтата много й харесваше.

— Къде беше? — полюбопитства тя.

— Пийнах чаша с мама.

— Много мило. Даде ли ти разрешение да си легнеш?

— Мама не ми дава „разрешение“ за каквото и да било, Аманда. Работя за нея, но тя не ме притежава.

— За малко да се вържа. Струва ми се, че си чакал благоволението й — натърти тя с леден глас и той я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път. Не за пръв път говореше по този начин. Пак беше подхванала старата песен.

— Защо ти е толкова неприятно, че работя за нея? Работата ми е страхотна. Един ден ще управлявам цялата фирма, така че е най-добре да науча как става.

Джон нямаше усет към бизнеса и всички знаеха, че той няма да направи нищо повече от създаването на интересни модели, но пък беше страхотен в онова, което вършеше. Един ден Филип щеше да заеме мястото на майка си. Нали затова беше учил в „Харвард“ и защити магистърска степен.

— Вече знаеш как да управляваш фирмата — намръщи се Аманда. — Майка ти би трябвало да се оттегли. Вие двамата, сте като принц Чарлс и кралицата на Англия. Тя ще управлява бизнеса, докато стане на сто, а ти ще извадиш късмет, ако ти предаде кормилото, когато станеш на осемдесет.

— Искрено се надявам да доживее до сто — прекъсна я рязко той. — Ще поема работата, когато е готова да ми я предаде. Изобщо не бързам да се нагърбя с тревогите и проблемите, които разрешава.

— И аз това казвам — изригна Аманда. — Ако ти стиска, ще поемеш главоболията още сега. Тя на колко години е била, когато е започнала този бизнес? На осемнайсет, нали? Ти на колко си? На четирийсет и шест. Би трябвало да се заемеш с ръководството още сега. Двамата с Джон трябва да я свалите от трона.

— Каза нещо ужасно — сряза я Филип и я погледна шокирано. Аманда не си беше позволявала да говори толкова грубо никога досега.

— Срам ме е да казвам, че съм омъжена за финансовия съветник. Все едно си счетоводител. Щеше да е много по-добре, ако си изпълнителен директор. И трябва да бъдеш. Още сега.

— Жалко, че се срамуваш, Аманда. Баща ми беше счетоводител и майка ми никога не се е срамувала, че е омъжена за него. Всъщност, тя много се гордееше със съпруга си. Може и да беше лоша майка, но за татко беше невероятна съпруга. — Запита се дали може да каже същото за своята жена. Някои от нещата, които майка му каза, и въпросите, които повдигна, бяха намерили плодородна почва, на която да избуят, въпреки че той не го призна пред нея. Беше чул всяка дума, която тя изрече.

Аманда беше избрала възможно най-неподходящата вечер, за да го обработва и да го унижава, като твърди, че майка му го „притежава“. Никой не го притежаваше, най-малкото тя. Филип нямаше желание да бъде притежаван, искаше единствено обич. Понякога му беше трудно да разбере дали Аманда го обича.

— Надявам се в скоро време да пораснеш и да поемеш юздите — въздъхна Аманда.

Редеше обиди още откакто той влезе в каютата. Той замълча и влезе в банята. И двамата бяха казали предостатъчно за една вечер.

Когато излезе от банята с измити зъби, по боксерки, Аманда си беше легнала, високото й елегантно тяло се очертаваше под завивката. Той се отпусна до нея, угаси лампата и в същия момент усети хладните й пръсти по гърба си. Спускаха се нежно към предната част на боксерките. Беше подбрала неподходящ момент да му се реваншира. Пое внимателно ръката й и я отмести, след това се обърна с гръб към нея.

— Не си ли в настроение? — попита тя с копринен глас в мрака, докато той се удивяваше колко е безчувствена.

Как беше възможно да помисли, че той има желание да я люби точно сега? Та нали преди малко му каза нещо от рода, че е мекотело!

— Не и тази вечер — отвърна студено той и тя се отдръпна от него, за да се премести в своята половина на леглото.

Нито един от двамата не продума.