Даниел Стийл
Майчин грях (21)

21.

Адвокатът на Филип разумно го посъветва, че Тейлър може да прекарва нощите при него, но е най-добре да не живеят заедно. При развод по взаимно съгласие Аманда нямаше да може да го съди за прелюбодеяние, но нямаше смисъл да я дразнят допълнително. Рано или късно тя щеше да разбере за Тейлър и със сигурност щеше да побеснее, да започне да ревнува, а това щеше да му струва много. Фактът, че той имаше нова връзка толкова скоро, че Тейлър беше шестнайсет години по-млада от нея, щеше да предизвика истинска буря. Затова Тейлър остана в стаята си в апартамента във Вилидж, но прекарваше почти всяка нощ с Филип.

Той намери обзаведен апартамент на Парк авеню, слънчев и приятен, и в средата на октомври бе пренесъл там почти всичките си дрехи от къщата. Както предполагаше, Аманда настоя да получи къщата в Ню Йорк, а след това поиска и вилата в Хамптънс. В предбрачния договор се казваше, че не може да предявява претенции нито към едната, нито към другата, тъй като ги беше купил той, и адвокатите им започнаха война. Той не отиде на назначаването й, но й изпрати цветя и поздравително писмо. Нямаше нищо против нея, просто искаше да прекратят всякакви отношения. Въпреки че условията на предбрачния договор бяха ясни, тя поиска по един милион долара за всяка от деветнайсетте години, в които бяха женени. Филип не се изненада, а Оливия побесня. Сподели с майка си, че алчността на тази жена е възмутителна.

Както винаги, Марибел вдъхна кураж на внука си, когато той отиде да я посети. Каза му, че й е мъчно за развода и го разпита за новата жена в живота му. Той беше разказал на всички за Тейлър, но никой не я познаваше. Филип искаше първо нещата да се поуталожат. Знаеха само, че преподава в училище, че е много млада и са заедно от два месеца. Романсът им се бе развил неподозирано бързо и те бяха наясно, че това е причината за развода с Аманда. Нямаха търпение да се запознаят с нея. Страстната им връзка бе напълно нетипична за него. За два кратки месеца той беше станал по-мек и се държеше много по-мило с майка си. Лиз и Оливия обсъдиха въпроса надълго и нашироко. Джон и Сара не проявиха чак такъв интерес, защото все още се опитваха да приемат новината, която им беше сервирал Алекс. Марибел пък разказа на Кас за Филип, когато тя й звънна от турнето с Дани, докато бяха в Далас.

Филип беше в къщата в Саутхамптън с Тейлър, когато най-сетне й разказа за майка си. Малката къща беше пълна с красиви съвременни мебели и скъпи произведения на изкуството. Тейлър не познаваше всички художници, но цялостното впечатление беше, че е обзаведено от човек с изтънчен и скъп вкус. Беше тихо и спокойно циганско лято и двамата прекараха приятен уикенд, разхождаха се по плажа, готвиха заедно.

— Щеше ли да се разведеш, ако не се бяхме срещнали? — попита го тя.

Понякога се чувстваше виновна колко бързо се е срутила картонената му кула и макар да не се оплакваше от развоя на събитията, тя усещаше, че двамата водят люта битка за имоти и пари.

— Може би — отвърна честно той, — сигурно. Бях твърде мързелив и доста уплашен да се разправям с онова, което не получавах. Бях свикнал с начина, по който течеше животът ни. Струва ми се, че всички виждаха онова, за което аз бях сляп или просто не исках да видя — колко студена и алчна е тя. Аманда не е щастлив човек и е прекалено амбициозна. Приемах студенината й за предизвикателство и отначало ми харесваше, но се отдалечихме повече, отколкото ми се искаше. Нейната движеща сила са амбициите — и професионални, и социални, и финансови. А простотията, която измисли за работата, щеше да ни раздели така или иначе. През последните няколко години прекали с обидите. Когато реши, че иска да стане федерален съдия, настоя и аз да стана по-амбициозен.

— Че какво й е на твоята работа? — попита Тейлър изненадано и се отпусна на плажа до него, за да го погледне в очите. В тях бе забелязала дълбока тъга, която знаеше, че не е предизвикана от развода. Двамата все още се опознаваха, макар той да имаше чувството, че тя винаги е била част от живота му, но все още имаше несподелени неща, които тя усещаше. Не искаше да го разпитва, защото той сам се разкриваше пласт след пласт.

Тейлър му беше разказала най-важното за себе си, онова, което имаше значение, старите си мъки и болки като загубата на родителите си, но тя бе все още млада, около нея нямаше усложнения и въпреки че родителите й бяха починали, бе наясно, че животът й е бил по-щастлив от неговия. Той често й разказваше спомени за баба си и баща си, но почти не говореше за майка си, а тя знаеше, че родителите му не са били разведени.

— За Аманда работата ми не беше достатъчно престижна — обясни той, докато двамата лежаха на пясъка. Погледна я нежно. Едва ли бе поглеждал друга по този начин от години, може би дори през целия си живот. Беше завладян от непознато, неочаквано чувство на спокойствие, че всички решения, взети напоследък, са правилни. Чувството беше прекрасно. — Тя настояваше да стана изпълнителен директор, за да може да се хвали, че е омъжена за директор. — Беше го споменавал и преди, но Тейлър не знаеше докъде е стигнала. Той не искаше да споделя подробности и се опитваше да я държи настрани от битките си с Аманда. Така му се струваше редно.

— Финансов съветник си е съвсем добре — вдигна рамене Тейлър, защото за нея бе очевидно, че той се справя добре, след като има къща в града, вила в Хамптънс и яхта. Докато беше с него, не й липсваше нищо. Беше влюбена във Филип, не в имотите му. А той бе достатъчно млад, за да навакса пропуснатото, стига да искаше. Не че я интересуваше. Тя беше свикнала да живее с много по-малко и беше щастлива. — Освен това не можеш да влезеш в кабинета на шефа си и да заявиш: „Здрасти, искам да бъда изпълнителен директор“. Трябва ти време, за да заемеш този пост. Пълна лудост и не особено разумно.

Филип се усмихна на тази думи.

— На теория е така. Всъщност, можех да разчитам на помощ и Аманда настояваше да я използвам. Не го направих. Тя побесня.

— Каква помощ? — попита небрежно Тейлър, тъй като не можеше да си представи за какво става въпрос.

Тогава той се разсмя.

— Майка ми е шефът. Работя за нея. — За пръв път признаваше пред младата жена, но вече не можеше да отлага. Тя имаше право да знае.

— Така ли? — изненада се Тейлър. Беше умно момиче, но нямаше опит в кръговете на богатите, в които се движеше той, нито бе свикнала с толкова пари. — Значи и тя работи във „Фабриката“ — отбеляза невинно и той я целуна.

— Не, тя я притежава. Тя я е създала от железарския магазин, който баба е наследила. Мама започнала работа, когато била на дванайсет, и превърнала магазина във веригата, с магазини по цял свят, която познаваш. — Каза го почти гордо, но не съвсем.

— Така ли? Та това е страхотно! — ахна удивено Тейлър. — Тя сигурно е невероятна жена.

— Всички така разправят — отвърна тихо, но не звучеше много убедено той. — Да, така е, но като дете бях нещастен, защото тя непрекъснато работеше. Подобна империя не се строи за една нощ.

— Не, разбира се. Значи и брат ти работи за нея. — Тя вече знаеше, че двамата работят заедно. Той кимна. — Цялото ви семейство ли работи във „Фабриката“? — Сега вече бе събудил любопитството й. Стори й се интересно, а още повече майка му. Тя сигурно бе необикновена, с невероятна визия и енергия.

Тейлър беше силно впечатлена и Филип започна да се чувства неловко. Не се притесняваше, че тя ламти за парите му, но не търсеше съюзници на майка си, нито пък фенове, искаше свои собствени. Открай време беше така, дори това да означаваше, че трябва да изтъква грешките й.

— Не, само ние с брат ми — отговори на въпроса й той. — Той е шеф на творческия отдел. Създава всички мебели, които ти харесваш, включително и библиотеката ти, и обсъжда новите тенденции с мама. Вече ти казах, че сестра ми Кас е в Лондон. Другата ми сестра Лиз цял живот се опитва да стане писателка. Преди няколко седмици успя да продаде някакво фентъзи. Баба се отказа от бизнеса рано и го остави на мама. Тя се грижеше за нас, а татко беше финансов съветник, също като мен. Беше счетоводител и помагаше на мама да управлява. Сега съм поел неговата работа, въпреки че той беше много по-умен и находчив от мен. Аз просто пазя кораба да не се преобърне, но поех всичко наготово. Затова Аманда е толкова нещастна. Тя искаше да заема по-висок пост. Аз обаче съм като татко. Той винаги беше зад кулисите и така му харесваше. Мама беше звездата.

Тя се справя великолепно. Навърши седемдесет и едва ли някога ще се пенсионира. Дано не се реши на такава крачка. Не съм сигурен, че мога да управлявам бизнеса. Сега вече е необхватен, притежава се от семейството и се управлява от семейството. Мама никога няма да го продаде, а и не би трябвало. Тя обаче разчита на добрите си гени и сигурно ще е жива и здрава още дълго. Баба е на деветдесет и пет и е все още добре. — Каза го със задоволство, гласът му омекна, въпреки че разказваше за майка си. В някои отношения се гордееше с нея и всичко това бе съвършено ново за Тейлър. — Аманда й написа ултиматум, настоя да се оттегли от поста. Обвини ме, че не ми стиска да се изправя срещу нея, затова бе готова тя да го направи. Не че щеше да постигне нещо, но тъкмо затова кулата от карти се срути. И това, и защото се запознах с теб, разбира се. Всичко се случи едновременно. Честно да ти кажа, обичам работата си. Изпитвам ужас, че ще дойде ден, в който трябва да поема отговорността. Ами ако прецакам всичко? Нямам нито нейния творчески гений, нито смелостта й. Аз съм човек на цифрите, като татко. Писарушка, както ме нарича Аманда. — Без топки и достойнство, добави наум той.

— Сигурна съм, че се справяш блестящо с работата си — насърчи го тя. — Не е нужно да се притесняваш. Но историята за майка ти е невероятна, дори баща ти. Те двамата, са се справили заедно, въпреки че тя е била на предна позиция. Нужен е човек, който владее цифрите, за да подкрепя творческата личност, точно както сте вие двамата с брат ти. — Това бе твърде много информация за нея.

Филип кимна отново.

— Тя ни готви да управляваме бизнеса още от деца. Иска един ден да го предаде в ръцете на внуците си. Двама може и да станат. Софи, дъщерята на сестра ми Лиз, започва работа щом завърши магистърска степен в Масачузетския университет през зимата. А хлапето на брат ми, Алекс, е още в гимназията, така че кой знае. Току-що заби родителите си, като им съобщи, че е гей. Мама прие новината, но брат ми, който е трийсет години по-млад от нея и би трябвало да е свободомислещ, както и жена му, преподавателка в Принстън, едва не получиха удар.

— Близките ти са много интересни хора — обяви тя с възхищение, след това му зададе важен въпрос. — Все още ли се сърдиш на майка си, задето не е била непрекъснато до теб, когато си бил дете, макар да знаеш вече колко много време и усилия са необходими, за да управляваш бизнеса?

— Нея никога я нямаше — натърти той, след това се поправи. — Е, идваше си от време на време, но това не беше достатъчно. Сестра ми Кас така и не й прости, че е била на Филипините и е поръчвала мебели, докато татко е умирал от инфаркт. Цял един ден не можаха да я открият, а на нея й трябваха два дни, за да се върне.

— Сигурно й е било много мъчно. — Тейлър прояви чувствителност и интуиция. — Тя чувства ли се виновна, че не е била до вас през детството ви?

— Сега да, но е малко закъсняла. Човек не може да върне годините назад. Полага огромни усилия, за да бъде до нас сега и се държи страхотно с внуците, по-добре, отколкото с нас, когато бяхме малки. Сега е по-възрастна, има повече време, въпреки че все още пътува непрекъснато. Пълна е с енергия. През юли навърши седемдесет, празнувахме на яхтата, на която прекарахме почивката. — Беше й разказал, когато се запознаха и представи по-семпла версия на „Лейди Лък“. — Всяка година пътуваме с нея и празнуваме заедно рождения й ден. Тази година беше страхотно, и рожденият ден, и ваканцията.

— Тя поне се старае — отбеляза тихо тя. — Вие, останалите, разбирате ли се?

— Да, с изключение на сестра ми Кас, която никога не идва. Не съм я виждал от години. Може да се каже, че се разведе с нас, изключвам Бабабел, нея ходи да я вижда, а с мама обядват два пъти в годината. Нито един от тях не харесваше Аманда и въпреки че се държаха любезно с нея, тя ги мразеше. Дойде на почивката, само защото трябваше. Ежегодните ни ваканции са по задължение. Мама направо ще побеснее, ако не отидем. — Или пък щеше да остане силно наранена, помисли си той, но не каза нищо.

Тейлър разбра. Те бяха семейство от силни хора и на нея веднага й стана ясно, че майка им е властна жена, истинска стихия, с която трябва да се съобразяват. А според разказа му тя изглеждаше дори по-силна, отколкото беше. Младата жена се замисли дали Оливия Грейсън бе алчна за власт като Аманда, или просто загрижено човешко същество. Фактът, че бе родила четири деца и бе обичала съпруга си, бе наистина интересна подробност. Изглежда, бяха имали стабилен брак, а бизнесът ги бе сближавал по един или друг начин.

— Защо не ми каза преди? — попита тя тихо.

— Не обичам да се хваля — отвърна честно той.

— Да не би да се страхуваше, че целта ми е да се добера до парите ти?

— Не — поклати глава той, след това се замисли. — Да… може би… Не знам. За мен означава много, че си допаднахме веднага. Става въпрос за необятен бизнес. Имаме повече от сто магазина по цял свят, фабрики, аутлети, стотици хиляди служители. Като събереш всичко, става наистина внушително. Исках да ме приемеш какъвто съм, а не част от „Фабриката“ или придатък на майка ми.

— Да, разбира се — кимна замислено тя. — Сигурно е приятно да разполагаш с толкова пари — подхвърли тя като дете, след това се разсмя.

— Сигурно. Никой от нас не обича да се показва, въпреки че на Аманда много й се искаше. Ние живеехме значително по-добре от останалите. Джон и Сара си имат малка къща в Принстън, той кара шестгодишен автомобил и харесват начина си на живот. Лиз пък живее в стара фермерска къща, която ще се разпадне всеки момент. Никога не я е стягала и едва ли някога ще го направи. Нямам представа как живее Кас, но тя сама изкарва парите си, също като мама. Постигнала е забележителни успехи в музикалния бизнес. Живее с някаква рок звезда, Дани Девил или нещо подобно.

Той не беше част от света на Филип и Тейлър се изсмя високо, когато той спомена името.

— Да не би да имаш предвид Дани Хел? Ти шегуваш ли се? Той е най-великата рок звезда на планетата.

— Да, ако си на двайсет. Май сестра ми го е открила. Много е добра в работата си. Миналата година четох статия за нея. Според мен е наследила усета на мама за бизнес, въпреки че в нейния свят цари пълна лудница. Значи въпросният Дани е голяма работа — изви вежда той и усети как го завладява любопитство към сестра му. В последно време дори не се сещаше за нея. От десет години тя не бе част от живота му и, изглежда, така й харесваше.

— Направо е върхът. Същата работа като Мик Джагър, а е още в началото на кариерата си. Появи се по времето, когато бях в колежа, а това не е кой знае колко отдавна.

— Не ми напомняй — погледна я с неудобство той, след това се притесни. — Значи ти нямаш нищо против да си с дъртофел като мен? — Беше наясно, че може да й бъде баща. Разликата им беше осемнайсет години, а тя сякаш не забелязваше.

— Не си дъртофел, а аз те обичам. Ти си млад, Филип. — Беше в средата на четирийсетте, просто тя бе значително по-млада от него, но не се замисляше за разликата в годините им, докато бяха заедно. Освен това той с всеки ден изглеждаше по-млад и по-спокоен. Тейлър му помагаше да погледне на живота с нови очи. Бе пълна противоположност на Аманда.

— Мила, искам да се оженим, когато разводът ми приключи, но той може да се проточи — предупреди я Филип.

Заради финансовите претенции на Аманда щеше да е необходимо повече време. Беше й го казвал и по-рано и за момент положението стана по-лошо. Щяха да минат месеци преди да се оправи, тя да прояви здрав разум и да се откаже от онова, което искаше в момента. Заплашваше да поиска анулиране на предбрачния договор, което той добре знаеше, че е напразна заплаха, но тя беше адвокат, безобразно алчна и това бе големият й шанс.

— Не бързам. Никъде няма да ходя — погали го нежно тя, след това го целуна. — Радвам се, че не ми каза всички тези неща досега. Не искам да мислиш, че съм тук заради парите ти. Пет пари не давам дали ще живеем в някоя дупка. Просто искам да бъда с теб.

Той бе напълно уверен, че му казва истината.

— Знам. И при мен е така. Искам да имам бебета с теб — продължи тихо той. Казваше й го за втори път и говореше напълно сериозно. — Никога досега не съм искал деца, защото самият аз бях нещастен като дете. Не исках да направя друго човешко същество нещастно, а и не го съзнавах досега, но Аманда е същата като мама, като лошата страна на мама, онази, която се интересува само от бизнес. Струва ми се, че на мама й е било приятно да има деца, обичала ни е. Аманда обаче се интересува единствено и само от работата и амбициите си и не мисля, че е способна да обича дете. — Тейлър щеше да е съвършената майка на децата му, освен това беше идеалната жена за него. Съдбата му беше поднесла невероятен дар в деня, когато я срещна, и втори шанс. — Между другото, колко деца искаш? — Никога не се беше сещал да я попита, но бе очевидно, че тя иска деца. Беше от момичетата, които обичат децата, в противен случай нямаше да стане начална учителка.

— Открай време искам да са четири — каза тя и погледна замечтано. С него можеше да си го позволи. Все си мислеше, че в истинския живот ще трябва да се задоволи с две, най-много три.

Филип я погледна стреснато.

— Може ли да започнем с едно, да видим как ще потръгне? — попита той неуверено, а тя се разсмя и го целуна.

— Обикновено идват по едно.

— Невинаги е така. А и аз започвам късно.

— Ще наваксаме за изгубеното време. Може би два комплекта близнаци ще ни свършат работа — пошегува се тя.

— Струва ми се, че ще припадна — изохка той и се престори, че рухва на пясъка. Струваше му се невероятно, че допреди малко повече от два месеца живееше с Аманда, докато сега беше с това великолепно младо момиче, обсъждаха кога да си родят четири деца, планираха бъдещето си, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Невероятно е как се променя животът, нали? — замисли се той. — Както си мислиш какви ги вършиш, така си потънал до шия и всичко е наопаки. Никак не е лошо, стига да нямаш нищо против бабуните по пътя. — Той бе по-щастлив, както никога през живота си.

— Брат ми каза, че в Ню Йорк ставали странни неща — засмя се тя, — и може да се окаже прав.

Вече бе разказала на семейството си за Филип, че има добра работа, че е прекрасен човек, че е на четирийсет и шест и в момента се развежда. Бяха доста притеснени заради възрастта му, но бяха готови да му дадат шанс, ако я обичаше и се грижеше за нея. Нямаха никаква представа каква е връзката му с „Фабриката“, защото тя не беше споменала нищо, а сега, след като знаеше, не искаше да им казва. Искаше първо да го харесат и одобрят, а не да го съдят на базата на онова, което имаше, защото богатството му със сигурност щеше да ги впечатли.

В неделя двамата се разходиха, хванати за ръце по плажа. Той каза, че искал да я заведе на ваканция, може би на Карибите за Коледа, искал да я запознае с баба си, преди да я представи на останалите. Тя бе сърцето на семейството му и той много я обичаше. Описа я на Тейлър като очарователна възрастна дама, която обича да играе карти. Беше го научила да играе на покер и на магаре. Тейлър отвърна, че няма търпение да се запознаят. Той предложи да отскочат до Лонг Айлънд следващия уикенд. Сега времето беше пред тях и двамата можеха да градят прекрасни планове.

Тъкмо когато влязоха в къщата в неделя следобед и започнаха да си събират багажа, за да се върнат в Ню Йорк, мобилният му телефон звънна. Беше майка му и му се стори, че говори странно. Беше студена, напрегната, шокирана. Разбра, че се е случило нещо ужасно в мига, в който чу гласа й.

— Какво има? — попита той и седна, а Тейлър не откъсваше очи от него.

Знаеше какво вещаят подобни телефонни обаждания. Все още помнеше изражението на сестра си, когато им позвъниха, за да им съобщят, че родителите им са загинали. Без да съзнава, тя притаи дъх, също и той. Слуша дълго и тя забеляза как в очите му се събират сълзи и рукват по лицето му. Тя пристъпи напред, за да разтрие раменете му, отпусна буза на гърба му, за да може той да усети любовта й и готовността й да го подкрепи във всичко.

Разговорът с майка му беше кратък. Тейлър го чу да казва, че се връща веднага, че ще отиде в Бедфорд по най-бързия начин, след това затвори. Обърна се към Тейлър и тя го видя, че плаче. Разрида се.

— Баба — обясни с една дума той. — Днес следобед играела карти и после заспала. Отишли да я погледнат как е два часа по-късно и тя била починала. Издъхнала е в съня си — простена той като дете с разбито сърце и в този момент се чувстваше така. Беше обожавал баба си цял живот, тя него също.

Тейлър го прегърна и заплака тихо, докато Филип хлипаше в ръцете й. Сякаш сърцето му беше разкъсано. Бабабел си беше отишла завинаги.