Даниел Стийл
Майчин грях (10)

10.

На сутринта Аманда нямаше търпение да им разкаже всичко за хората, с които се бяха видели предишната вечер. Познавали се от Ню Йорк и тя останала силно впечатлена от къщата, която наели. На Филип, изглежда, му беше харесало, а Лиз каза, че били много приятни. Аманда обаче беше възхитена от срещата.

След като закусиха, поеха бавно към Сен Тропе, облекчени, че морето отново е спокойно. Спряха да поплуват близо до остров Света Маргарита край Кан. Твърдеше се, че тук бил затворен Желязната маска, предполагаемият брат на краля. Оливия им разказа историята, а внуците й останаха очаровани. Джон седеше наблизо притихнал и скицираше острова, докато разговаряха. Вече беше запълнил цял скицник с рисунки, но си носеше още няколко.

Пристигнаха в Сен Тропе късно следобед. Капитанът беше резервирал място в самия край на пристанището. Само там имаше достатъчно място за яхта като тяхната. Момичетата искаха да обиколят магазините и да усетят местната атмосфера и щом стъпиха на сушата, бяха обсадени от папараци, които снимаха всички, слизащи от огромния плавателен съд, защото решиха, че са известни. Следваха ги със скутери и непрекъснато щракаха с фотоапаратите си. Единствено на Аманда й беше приятно, останалите се дразнеха. Обиколиха града, едно от най-посещаваните ваканционни места в Южна Франция. Всички искаха да видят Сен Тропе и да видят и тях. Оливия въздъхна облекчено, когато се върнаха на яхтата. Екипажът вдигна завеси около палубата, за да не ги безпокоят, докато са на пристанището.

Заради папараците решиха да вечерят на борда. Много им се искаше да пробват някой местен ресторант, но бе твърде досадно да се разправят с нахалниците, които се опитваха да снимат за клюкарските издания. Вместо вечеря те решиха да слязат на брега и да отидат в някой нощен клуб. Направиха си резервация за „Ла Кав дьо Роа“. Капитанът ги предупреди, че няма да е весело както в „Милиардер“, но когато пристигнаха, те се забавляваха не по-зле, въпреки че пиха значително по-малко.

— Струва ми се, че мама се превръща в човек, когото не познаваме — отбеляза Филип, докато гледаха как Оливия танцува с Алекс. Беше добра, а и беше научила стъпките в „Милиардер“.

Този път Аманда реши да отиде с тях. Остана разочарована, че никой не я снима, но пък се държа твърде любвеобилно с Филип на дансинга. Трябваше й много време, докато прояви известна топлота, а на него да забрави забележката й, че нямал смелост. Почти през цялото пътуване между тях се забелязваше студенина, която силно тревожеше Оливия. Аманда обаче беше в чудесно настроение след вечерята с приятелите й в Сен Жан Кап Фера. Имаше чувството, че отново е върнала старото си аз, а не е просто част от множеството.

Останаха в „Ла Кав дьо Роа“ до три часа и си легнаха чак към четири. На следващата сутрин Оливия стана и се облече рано. „Фабриката“ имаше магазин в Драгинян, недалеч от брега, и тя искаше да го види. Покани Алекс и Софи, както и синовете си. Беше съвсем свежа, когато се качи във вана, докато на останалите им личеше, че са уморени. Тя обаче беше като състезателен кон, когато имаше да върши работа или да посещава магазин. Управата на магазина бе известена за пристигането й и служителите тръпнеха в очакване. Обикаля цели два часа, а Софи бе очарована, че е с тях, тъй като знаеше, че след шест месеца ще постъпи на работа във „Фабриката“. Може би това беше един от магазините, които баба й щеше да й позволи да управлява някой ден. Той беше от най-новите.

По-късно Оливия имаше среща с Филип и Джон, за да обсъдят видяното в магазина и евентуалните промени. Софи също присъства и остана изумена колко наблюдателна е баба й. Беше забелязала всичко, дори най-незначителните подробности. Провери тоалетните и складовете и поговори с хора от персонала на френски. Алекс също остана силно впечатлен. Между тях съществуваше специална връзка. Той не каза нищо, тя също, но на няколко пъти размениха тайни погледи, които издаваха много и я изпълниха с обич към него.

Същата вечер децата й и съпругите им вечеряха в Сен Тропе, а внуците предпочетоха да останат на борда. Известно време играха различни игри, след това гледаха филм и ядоха от пуканките, които им изпрати готвачът. Все още бяха в кинозалата, когато възрастните се прибраха. Бяха прекарали чудесно и Филип не се сдържа и отбеляза колко различна е била майка им по време на ваканцията, дори по време на работната среща. Беше много по-спокойна, много по-весела, отколкото у дома. Единственото й желание беше да прекарат добре. Той се ядоса още повече, че някога е прекарвала толкова малко време с тях.

— Кога най-сетне ще престанеш да ровиш в миналото? — ядоса му се Лиз, когато той го каза.

Трите й деца останаха на палубата, след като Аманда, Сара и Оливия си легнаха.

— Няма да престана — сопна се той. — През цялото си детство нямах майка. Ти също. Защо изведнъж реши да й простиш?

— Защото прави всичко по силите си. Освен това е правила много други неща за нас. Беше чудесна винаги когато си беше вкъщи. Какво толкова? Други родители правят много по-лоши неща. Аз бях вкъщи с децата всеки божи ден. Откъде да знам, че някой ден няма да ми се сърдят за нещо друго? Не може всичко да е наред. На теб ти е лесно — ти нямаш деца. Никой никога няма да ти натяква, че си сбъркал нещо. Цял живот можеш да си останеш дете и да се сърдиш на мама. Не виждаш ли колко се старае? Година след година прави всичко по силите си, за да ни осигури ваканция, която да прекараме заедно. Все още се старае, Филип, а ти не я оставяш намира нито за миг. Просто не е редно.

— Я слушай, госпожице терапевт — сряза я гневно той. — Детството ти никога няма да се върне, а що се отнася до мен, тя напълно е съсипала моето. В онези години нямах майка.

— Напротив, имаше. Не беше съвършена — никоя майка не е съвършена. Като я гледам сега, ми се струва върхът.

— Това си е твое мнение. Аз обаче не виждам нещата по същия начин.

— Жалко за теб. Така никога няма да простиш нито на себе си, нито на друг, докато не намериш начин да простиш на нея. Ти толкова ли си съвършен? Никога ли не си оплесквал нещата?

— Не съм скапал детството на четири деца. Затова нямам деца.

— Жал ми е за теб — отвърна тихо Лиз.

Тогава Джон се намеси и смени темата. Не го каза, но според него Лиз беше права. Майка им всяка година полагаше невероятни усилия, за да ги забавлява царски, и той не можеше да отрече, че се държи прекрасно с децата им. Освен това той никога не се беше чувствал нещастен като Филип. За него Бабабел и баща им бяха напълно достатъчни. Когато майка им си беше вкъщи, това бе просто черешката на тортата. За Филип, докато нея я нямаше, нищо не бе достатъчно. Но той дори сега не беше щастлив. Вечно мърмореше за нещо, освен това имаше съпруга, която нито одобряваше онова, което той правеше, нито го даряваше с обич, което бе коренно различно от отношението на майка му. Тя отсъстваше, ала винаги когато се прибереше, те усещаха любовта й. Филип и Кас просто отказваха да я приемат каквато е, да признаят колко много се е старала и да й простят грешките. За Джон всичко това беше пълна загуба на енергия. Четирийсет години гняв му се струваха несправедлива присъда. Според Джон майка им не заслужаваше наказанието, което получаваше, особено след всичко, което правеше за тях и досега. След това смениха темата, но Филип продължи да сумти гневно. Мислеше, че сестра му и брат му позволяват да й се размине, че Кас е права. Ако не работеше за нея и той щеше да се дистанцира.

На следващия ден потеглиха от Сен Тропе и поеха към Антиб. Не спряха отново в Отел дьо Кап, хвърлиха котва в старото пристанище и отидоха в града с лодка, за да обиколят укрепленията. Оливия ги заведе с такси до малка църква на върха на хълма, където имаше и фар. Оттам се виждаше целият бряг. Гледката беше зашеметяваща. Църквата, наречена Нотр Дам дьо Бон Пор, беше строена през единайсети век и имаше параклис от четвърти век. Твърдеше се, че тук ставали чудеса. Влязоха в църквата и Оливия запали свещ за Джо, а след това излязоха навън, ядоха сладолед и се възхищаваха на гледката.

— Как откри това място? — полюбопитства Сара. Вече бе направила над десет снимки на параклиса и гледката.

— Двамата с Джо го открихме, докато бяхме в Отел дьо Кап. Много ми се искаше някой ден да се върна. Само че не съм си и представяла, че ще бъде без него. — Тя се усмихна тъжно и Сара я докосна нежно и съчувствено по ръката. След това всички замълчаха и не казаха нищо, докато таксито не ги остави на пристанището. Оливия не спомена, но бе запалила и свещ за Алекс, за да му бъде лесно, когато реши да се разкрие, когато и да се случеше.

Вечеряха на пристанището, след това се прибраха на яхтата. На сутринта щяха да се върнат в Монако, за да прекарат там последния си ден от ваканцията и да отпразнуват рождения ден на Оливия. Почивката бе съвършена за всички. Дори Филип и Аманда се разбираха по-добре. Алекс пък беше по-щастлив, отколкото в началото. На Софи й беше обещана работа, когато завърши, а Лиз щеше да се обади на агента си още с пристигането и не можеше да се нарадва, че майка й е харесала книгата. Оливия бе посветила времето си да се грижи за тях и също прекара чудесно. Най-добрият подарък за рождения ден, който можеше да си направи, бе почивка със семейството.

На следващия ден, благодарение на безупречната й организация, всичко мина по план. Пристигнаха в Монако на сутринта и след като й пожелаха честит рожден ден на закуска, седнаха да си поговорят. Обядваха на палубата, после яхтата отново вдигна котва, за да намерят място, на което всички да поплуват. Филип и Джон отидоха на риболов. Оливия се качи за последен път на джета на Алекс, а след това децата се повозиха на банана. Накрая се върнаха в пристанището и отпразнуваха рождения ден с омари и хайвер, суфлета и торта за десерт. След празненството отидоха в казиното, а Оливия остана да прави компания на Алекс и двамата играха на карти, после се срещнаха с останалите в „Джимис“ и танцуваха до три след полунощ, а до четири си припомняха моменти от ваканцията. Хората от екипажа бяха подготвили багажа им, така че нямаха никакви грижи преди тръгване. Щяха да слязат от яхтата по обяд. Оливия заяви, че това са били най-хубавите две седмици в живота й и всички се съгласиха, докато се прегръщаха, целуваха и отново й пожелаваха щастлив рожден ден преди да се приберат в каютите си за последната нощ.

Двамата с Алекс отново обсъдиха проблема с родителите му, докато останалите бяха в казиното, и тя пак настоя да им признае, че е гей. Тъй като той бе убеден, че те няма да приемат новината, нямаше никакво желание да рискува. Оливия мислеше за Алекс, като си лягаше. Трябваше да помисли над толкова много неща, но пък щеше да отнесе със себе си много щастливи мигове. Всички щяха да се приберат у дома, а тя заминаваше за Лондон, за да инспектира магазина там. Ремонтираха го цели шест месеца и тя искаше да провери как върви. Той беше представителният им магазин в Европа и тя много държеше на него.

На сутринта закусиха заедно за последен път. Филип и Аманда тръгнаха първи, защото тя нямаше търпение да се върне на работа. Джон и Сара заминаваха заедно с Алекс за Париж, където щяха да прекарат уикенда. Лиз и момичетата се прибираха в Кънектикът. След това Каръл щеше да замине за Ел Ей, за да работи за мащехата си и баща си. Нямаше търпение да започне. Баща й се беше обадил с предложение, докато бяха на яхтата, и Каръл веднага се възползва от шанса.

По обяд Оливия остана сама в лодката. Шофьор щеше да я откара на летището. Обърна се към яхтата, където бяха прекарали толкова щастливи дни. Сърцето й се сви при мисълта, че всички са заминали, и тя погледна елегантния плавателен съд с тъга, докато се отдалечаваха. Измъчваха я какви ли не въпроси, след като бяха живели заедно цели две седмици — и за Филип и Аманда, и за Алекс, и за Лиз и книгата й. Беше се превърнала в част от ежедневието им, а сега се връщаше към номадския си живот и се отправяше сама към Лондон.

Регистрира се на гишето на „Бритиш Еъруейс“ на летището в Ница и час по-късно се качи на самолета. Докато седеше в залата на първа класа и очакваше да започне отвеждането към самолета, тя пусна есемеси на всички, написа, че й липсват, че много се е забавлявала. Алекс отговори веднага. Знаеше, че Лиз и момичетата вече са в самолета. Филип и Аманда също. След това изключи телефона си и го прибра. Самолетът излетя за Лондон, а тя не спираше да мисли за тях. Беше напълно сериозна, като кацнаха на „Хийтроу“. Там вече я чакаше шофьор от „Кларидж“, той я откара в хотела, където я настаниха в обичайния й апартамент, декориран в ярки жълти и розови цветове и флорални мотиви. Стресна се, когато телефонът звънна. Беше потънала в мислите си и й се искаше да си поръча нещо за ядене, преди да отиде в магазина. Изненада се, когато чу гласа на Питър Уилямс.

— Исках да се уверя, че си пристигнала в Лондон. Как мина ваканцията? — Личеше му, че се радва да си поговорят, а на нея й стана приятно да чуе приятелски глас. Чувстваше се много самотна.

— Просто невероятно. Много ми е мъчно, че свърши. Не ми се чака цяла година, за да отида отново на почивка с тях.

— И с мен е така, когато децата си тръгнат от Мейн. Чудесно е, че можеш да прекараш известно време с тях.

Същото си беше казала и тя.

— Много ми е мъчно — призна тя и погледна през прозореца на хотелската си стая. Наистина й беше мъчно за всички и се запита как ли са се чувствали те, докато я е нямало, когато са били малки. Сигурно са имали чувството, че някой разкъсва сърцата им. Сегашното й чувство бе достатъчно тежко наказание.

— Между другото, честит рожден ден с цял ден закъснение. Сигурно е било весело с децата.

— Наистина беше весело. Танцувахме до три след полунощ. Не беше за пръв път, между нас казано. В Сардиния стояхме до пет сутринта.

— Значи си много по-млада от мен — отвърна шеговито той. — Последния път, когато стоях до пет сутринта, беше денят, в който се роди синът ми.

— И аз така. Само че този път танцувах с внуците си. Трябва да си на линия заради тях.

— Добре че моите не са достатъчно големи, за да ходят на танци. Когато това стане, сигурно ще бъда в инвалидна количка в някой старчески дом.

— Надявам се да не е така — засмя се тя.

— Не ми се иска да ти развалям настроението, но пресата не спира да подклажда огъня с детския труд във фабриките в Азия.

— Знам. Съобщиха ми от офиса преди два дни и аз ги помолих да те държат в течение. Да не би да знаят нещо, което ние не знаем? — В гласа й прозвуча загриженост. Опита се да не мисли по този въпрос по време на ваканцията, но той не спираше да я тревожи. Ако се наложеше да правят значителни промени, държеше да е добре подготвена. Интервюто, което даде преди заминаването, беше минало добре, но пресата бе непредсказуема и двамата знаеха, че настроението и благоразположението на читателите може да се промени всеки момент.

— Не вярвам. Според мен просто се опитват да разбунят духовете, за да видят дали няма да изскочи нещо. Едва ли е възникнало нещо ново. В тези страни открай време съществува проблем с човешките права, но не разполагаме със стабилно доказателство, че има нередности във фабриките ни.

— Просто искам да съм сигурна.

— Знам. Засега всичко е наред. Ако нещо се промени, ще те уведомя. Колко време ще останеш в Лондон?

— До утре.

— И аз се връщам утре. Ще се видим в офиса следващата седмица. Приятен полет.

— Благодаря, Питър. Радвам се, че ми звънна. — Беше се почувствала самотна, когато пристигна в Лондон. Връщането към ежедневието без децата й се стори трудно. Дори Джо й липсваше. Много се зарадва, когато чу познатия глас на Питър. — Ще проверя ремонта в магазина.

— Знаех си аз. Дано връщането към ежедневието да не е прекалено трудно.

— Надявам се. Приятно прекарване на последните часове от ваканцията ти.

— Благодаря.

Затвориха и тя поръча супа от румсървиса. Не беше гладна. Нищо не й беше приятно без децата.

Час по-късно тръгна към магазина. Разчувства се, когато видя познатия обект, и цял следобед разглежда промените, срещна се с новоназначения управител. На следващия ден той щеше да я заведе до новите складове извън града, а след това щеше да се качи на самолета за дома.

Когато в осем се върна в „Кларидж“, беше твърде уморена, за да мисли за вечеря. Току-що бе навършила седемдесет, факт, на който се опитваше да не обръща внимание, който й се струваше невъзможен, но точно тази вечер се чувстваше на сто. Единственото й желание беше да се върне на яхтата и да започне ваканцията отново. Имаше и по-добър вариант. Да пренавие лентата до началото на живота си и този път да подреди всичко по различен начин. Само че на този филм не можеше да се направи римейк. Налагаше се да продължи напред и да постигне най-доброто, на което е способна. Как щеше да потръгне от тук нататък зависеше от Софи и Алекс и от децата им. Тя бе просто брънка от веригата. Двамата с Джо бяха започнали нещо, а внуците им щяха да го довършат или може би техните деца. Засега всичко, което можеше да направи, бе да напредва, да продължи да гради империята за тях. Не й оставаше нищо друго.