Даниел Стийл
Майчин грях (15)

15.

Филип беше в кошмарно настроение след скандала с майка си заради Питър. Поговори с Джон, щом брат му се прибра, и двамата се скараха жестоко. Затова в момента беше в лоши отношения както с майка си, така и с брат си. Мнението му си оставаше непроменено. Джон му каза, че е луд, че трябва да се извини на майка им. Филип нямаше намерение да й се извинява, нито сега, нито когато и да било.

Почти не бе виждал съпругата си след ваканцията на яхтата. Тя беше претрупана с работа в офиса си, имаше трима нови клиенти и подготвяше съдебно дело. Оставаше на работа до късно нощем, а той вечеря с доставчици от друг град. Надяваше се тази вечер да се види с Аманда и да си поговорят.

Наля си питие и седна на канапето, за да си почине. Отново се замисли за майка си и за избликналия гняв. Беше облекчен, че не я видя на съвещанията през седмицата. Не беше сигурен дали щеше да издържи, особено ако и Питър присъстваше.

Все още не беше споделил с Аманда, защото не им беше останало достатъчно време. Двамата приличаха на кораби, които се разминаваха в нощта. Освен това знаеше, че Аманда не може да понася майка му. Нямаше желание да й дава допълнителни доводи за следващия им скандал, когато тя задължително щеше да натяква, че е марионетка на майка си, че не му стиска да й се противопостави, а сега вече, че е любовница на женен мъж. Достатъчно бе, че той го знаеше и твърде унизително да го сподели с друг, дори със съпругата си.

Преглеждаше документи, когато Аманда се прибра. Пусна на пода куфарчето си, заговори по мобилния и отвори бутилка бяло вино, без дори да го поздрави. Държеше чаша в ръката си, когато най-сетне го погледна.

— Как мина денят ти? — попита надменно тя, сякаш денят му е бил едно нищо в сравнение с нейния, тъй като беше чисто и просто роб на майка си, докато тя беше партньор в известна правна фирма. Беше изписано по лицето й, личеше и в гласа й.

— Денят ми мина добре — отвърна с безразличие той, без да захапе въдицата. — Ами твоят?

Между тях нямаше и следа от обич. Приличаха на бизнес партньори, срещнали се след дълга седмица, за да обсъдят бележките си.

— Всъщност, доста добре — ухили се ненадейно тя. — Днес получих назначението. — Лобираше за него вече две години. — Пред теб е новият федерален съдия! — обяви победоносно тя, а той се усмихна и я целуна.

— Честито! — Зарадва се за нея. Толкова отчаяно искаше този пост, че от месеци говореше единствено за него.

— Благодаря. Признавам, че е много впечатляващо постижение, нищо, че го твърдя аз. — Аманда не знаеше какво е скромност, но това бе едно от качествата, които той харесваше у нея. Тя беше силна жена и не се извиняваше заради това. — Налага се да направим някои промени тук. Искам да каня гости. Подходящите хора, разбира се. Ще трябва да преобзаведем хола, по къщата в Хамптънс има много работа, на мен ще ми трябва нов гардероб, а на теб по-голяма яхта. — Тя бе обмислила всичко. Нямаше да се превърне в незабележим федерален съдия. Имаше намерение да разплиска водата около себе си, да стане най-влиятелната жена съдия. Мечтаеше един ден да стигне до съдийско място в апелативния съд. — А ти трябва да започнеш да правиш големи дарения за важни благотворителни и политически каузи, Филип. — Беше измислила всичко и за него.

— Я по-спокойно, Ваша чест — прекъсна я той и остави чашата. — Онова, за което говориш, е свързано с купища пари. Няма нужда да харчим цяло състояние, защото си избрана за съдия. Защо просто не се порадваш на новия си пост? — Той нямаше никакво намерение да си купува по-голяма яхта. Обичаше си своята.

— Това е само началото, Филип. До върха ни чака дълъг път, по който се пътува много бавно.

Или пък стремглаво, ако можеше да се съди по онова, което тя предлагаше, помисли си той.

— Гордея се с теб. Кога е официалното ти встъпване в длъжност?

— След шест седмици. Искам да организирам страхотно парти — отсече тя. Беше измислила поне един милион планове, а той трябваше да ги финансира. Тя изкарваше прилични пари, но не ги пипаше. Той имаше много повече и тя открай време чакаше той да й плаща сметките. А Филип нямаше нищо против.

— Между другото, защо ти е нов гардероб? Скоро ще обличаш върху дрехите черна роба — подхвърли той шеговито, защото бе самата истина.

— Ще излизаме много по-често, отколкото досега. — Тя щеше да изцеди всички връзки, които имаше. А името на семейство Грейсън бе чисто злато. Знаеше го много добре. — Трябва незабавно да говориш с майка си. Време е да се оттегли от поста. Като федерален съдия ще бъде много по-впечатляващо, ако съм омъжена за изпълнителен директор, а не за някакъв си главен финансов съветник. Може да се откаже от титлата и да те остави да управляваш фирмата, а тя да остане председател на борда. Поне я попитай — настоя тя, докато той я наблюдаваше напълно изумен. Беше чувал тези приказки преди, но сега вече му беше ясно, че Аманда говори напълно сериозно.

— Майка ми едва ли ще се откаже да бъде изпълнителен директор на собствената си фирма, за да улесни възхода ти в кариерата — отвърна той с надеждата, че тя се шегува, но бързо разбра, че греши. — Дали не прекаляваш? — Тя се беше побъркала.

— Не можеш да останеш някаква писарушка, Филип, ако ще бъдеш женен за федерален съдия.

Тя се беше опиянила от собствената си важност, докато Филип изтрезняваше много бързо. Коя беше тази жена? Та тя се превръщаше в чудовище. Винаги ли е била толкова жадна за власт? Вече не беше сигурен.

— Така ли ме възприемаш? Като писарушка? Човек на цифрите, счетоводител? — Беше му казала същото и на яхтата. Буквално го кастрираше с думи.

— Че ти си точно това, докато си финансов съветник — сопна се тя.

— Може и да съм финансов съветник, Аманда, но работя в една от най-големите частни фирми в света. Това е постижение.

— На която собственик е майка ти — изсъска подигравателно тя, — а тя здраво те е стиснала за топчиците, Филип. Само от теб зависи да промениш тази работа.

— За да ти ги предам на теб ли? — избухна той и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — викна гневно тя.

— Излизам, докато все още имам топки — процеди той и хлопна вратата след себе си. Нямаше никаква представа накъде е тръгнал. Единственото му желание беше да се махне колкото е възможно по-далече от нея.

Филип вървя километри преди да забави крачка и да се опомни. Беше толкова ядосан, че отначало дори не бе в състояние да мисли. Не можа да повярва, че е стигнал чак на Тринайсета улица преди отново да събере ума си в главата. Беше минал почти шест километра и половина, откакто излезе от дома им. Нощта беше топла, приятна и той продължи да върви, докато най-сетне спря на Уошингтън Скуеър, седна на една пейка и се заслуша в разговорите на студентите от Нюйоркския университет, които се мотаеха наоколо. След това стана и отново потегли. Нямаше желание да се прибере, но беше гладен и му се искаше да хапне нещо. Отиде до Бликър стрийт и спря в кафене с маси пред заведението. Тук сервираха сандвичи, бургери и пица и той седна на една маса сред студенти, хора на изкуството и струпалата се на улицата тълпа. Почувства се стар в сравнение с повечето от тях, но в момента не даваше пет пари.

Погледна момичето на съседната маса, което четеше задълбочено книга. Пиеше капучино, до чашата стоеше недоядена салата. Беше забола нос в книгата. Забеляза, че е красива, с лъскава черна коса до раменете и приятно излъчване. Имаше огромни очи и невинно лице. По едно време вдигна глава, усмихна му се, след това отново се зачете. Филип си поръча хамбургер и чаша кафе, а когато му донесоха бургера, го изяде бързо. Беше много гладен след дългата разходка. Момичето вдигна поглед от книгата и отново му се усмихна. Приличаше на дете и той предположи, че е студентка в Нюйоркския. Около тях имаше само студенти. Бяха в самия край на кампуса. Тя обаче изглеждаше много по-зряла от студентите. Не се сдържа, когато тя отново вдигна поглед, и заговори:

— Сигурно книгата е хубава — предположи той със срамежлива усмивка. Не искаше да си помисли, че я сваля. Просто се държеше приятелски. Всички около тях бяха небрежни, спокойни.

— Наистина е хубава — отвърна тя и се усмихна още по-широко и той едва сега забеляза колко е красива. Приличаше на реклама за нещо младежко, хубаво и здравословно. Беше в бели дънки, тениска и сандали, тъмната й коса блестеше, толкова беше чиста. Засмя се и му показа какво чете. — Наръчник за учителя, но е много добър. Преподавам на четвърти клас. — Беше много подходяща за тази професия. — Започвам първата си работа след две седмици. Вчера пристигнах от Уисконсин. — Тя беше просто невероятна. Приличаше на ангел, паднал от небето. Наскоро завършила, учителка в начално училище, вчера пристигнала от Средния Запад. На по-чисто създание не би могъл да попадне. Надяваше се градът да не я погълне и омърси. — Днес си намерих апартамент — добави тя и на него му се прииска да я предупреди да не говори с непознати. — Имам четири съквартирантки. Бяха пуснали обявата в един сайт. — Беше толкова невинна, също като дете от някой постер и на него му се прииска да я осинови на мига.

— Проверихте ли ги преди това? — попита предпазливо той и изпита желание да я защити.

— Студентки са — разсмя се тя. — Брат ми каза същото. Не ми приличат на убийци. Апартаментът е много симпатичен. Имам си стая колкото килер, но пък е евтина.

— Брат ви е прав — предупреди я Филип. — На всяка цена да ги проверите. — В този момент беше доволен, че няма дъщеря, която прилича на нея. Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща и този факт го смути. Сигурно беше решила, че е някой перверзен дъртофел, освен това беше разрошен, след като изфуча от апартамента и вървя бързо няколко часа, за да се успокои след скандала с Аманда. Беше чувал обидите й и преди, но неочаквано тази вечер му се сториха много по-грозни.

— Според мен са свестни. По-млади са от мен, не са се дипломирали, само момичета са. Колко зле може да е положението при деветнайсетгодишни?

— Много зле — заяви подозрително той, но остана облекчен, когато разбра, че са момичета. Това му звучеше по-обнадеждаващо. Не можеше да посочи причина, но неочаквано се загрижи за тази напълно непозната. Тя беше толкова невинна и мила.

Сервитьорката му доля кафе, а момичето бодна хапка салата. Тъй като се заговориха, тя затвори книгата.

— Къде ще преподавате? — попита внезапно той.

— Разпределили са ме в едно училище в Харлем — усмихна се отново тя. — Знам, знам, че районът е опасен. Ще се справя. Практиката ми беше в бедняшките квартали в Детройт, където по всяка вероятност е много по-зле, отколкото тук.

Той я погледна, без да крие ужаса си. На нея всеки момент можеше да й се случи нещо и тя дори нямаше да се усети.

— Как са ви пуснали родителите ви? — учуди се той и момичето пак се разсмя.

— Родителите ми починаха, когато бях на осем. Живея с омъжената си сестра. Тя ми има доверие.

— Ню Йорк е опасен град.

— Също и Детройт. Там се справих.

— Много сте смела — отбеляза той, погледна я втренчено и се запита на колко ли е години. Може и да беше по-голяма, отколкото изглеждаше, или да имаше черен колан по карате. Надяваше се да умее да се защитава. Прииска му се да добави „или много глупава“, но премълча. — На колко години сте?

— На двайсет и осем. Току-що приключих с учителския курс, след като защитих магистърска степен. Винаги съм искала да живея в Ню Йорк. Мечтаех да стана актриса, но накрая се заех с преподаване. Харесва ми. Обичам децата. Две години бях в Корпуса на мира в Южна Америка. — Значи у нея се криеше много повече, отколкото личеше на пръв поглед. Тя беше много открит човек и очевидно много независима, не се страхуваше от новото. — Смятах да поработя една година в Индия, но вместо това се озовах тук. Сестра ми много се притесняваше от Ню Делхи. Реши, че ще се разболея.

— Така е. — След това й зададе странен въпрос. — Винаги ли се държите толкова приятелски с непознати?

Тя се разсмя отново и поклати глава.

— Не, но вие ми се струвате честен човек. Наоколо е пълно с хора. Едва ли ще пробвате да ме убиете насред открито кафене.

— Мога да бъда и опасен — отвърна той и двамата избухнаха в смях.

— А опасен ли сте?

— Не.

— С какво се занимавате? — Значи и тя проявяваше любопитство към него. Беше й се сторил разстроен, когато седна, но сега вече се беше поотпуснал и й се видя по-приятелски настроен. А и разговорът с него потече интересно.

— Работя за „Фабриката“ — отвърна кратко той. Не спомена, че е главен финансов съветник, нито че майка му я притежава.

— Имат страхотни неща — възкликна тя. — Сестра ми и брат ми си купиха всички мебели оттам. Мебели ли продавате?

— Не, работя в офиса. Във финансовия отдел.

— Връзва се. Реших, че сте адвокат или банкер.

— Толкова ли надут изглеждам?

— Не — засмя се тя. — Но сте с хубави обувки и костюм. Сигурно вратовръзката ви е натъпкана в джоба.

Той се усмихна и я извади. Беше тъмносиня, от „Ермес“. Тя, изглежда, умееше да преценява хората и бе пътувала по света.

Поговориха известно време, тя разказа за преживяванията си в Корпуса на мира и той призна, че е учил в „Харвард“, когато тя му каза, че е била в „Дюк“. Беше умно момиче, разговорът с нея се лееше и колкото и откачено да звучеше, му се прииска да я види отново. Не спомена, че е женен, а и тя не попита. Сигурно си мислеше, че е разведен, защото призна, че е на четирийсет и шест, когато заговориха за бизнеса и „Харвард“. Нямаше желание да излиза на срещи с нея, просто искаше да поговорят отново. Беше станало полунощ и той реши да я изпрати, но преди да стане, й подаде визитката си.

— Може и да ви прозвучи глупаво, сигурен съм, че умеете да се грижите за себе си, но ако има нещо, с което мога да ви помогна, ми позвънете. — Подаде й визитката, на която пишеше, че е главен финансов съветник.

Тя не я погледна и я пъхна в книгата, за да отбележи страницата, до която беше стигнала.

— Благодаря, много сте мил — усмихна се широко тя и разкри прекрасни зъби.

— Може ли някой път да ви позвъня? — попита той и не можа да повярва, че е изрекъл тези думи. Беше женен мъж. Защо да й звъни?

Тя обаче кимна, усмихна се и написа номера на мобилния си телефон на листче, след това му го подаде. Получи се съвсем простичко. В една напълно необикновена вечер той се почувства отново като хлапак, като свободен човек. Държа се така, сякаш нямаше никакви грижи, сякаш у дома не го очакваше съпруга, която в скоро време щеше да стане федерален съдия и мислеше, че не притежава грам смелост. След това се сети, че не знае нещо много важно.

— Как се казвате?

И двамата избухнаха в смях. Така бяха потънали в разговор, че бяха забравили да се представят. Неговото име беше на визитката, но тя не я беше погледнала.

— Казвам се Тейлър Дийн — отвърна тя и протегна ръка.

Когато той я стисна, откри, че захватът й е силен, но не прекалено и едва сега забеляза колко са красиви ръцете й.

— Аз съм Филип Грейсън. — Надяваше се тя да не познае името Грейсън и да не го провери в Гугъл. Беше сигурен, че ако разбере кой е, ще се подплаши. Нямаше причина да подозира, че тя ще разбере.

— Благодаря, Филип — усмихна се тя и поиска сметката, но той вече я беше платил, когато отиваше до тоалетната. Беше му струвала десет долара, които за нея сигурно бяха много пари.

Когато разбра какво е направил, тя му благодари искрено и двамата станаха. Беше висока, с красиво тяло. Стори му се съвършена.

Тръгнаха си от заведението заедно и тя пое към апартамента, който беше наела. На него му се прииска да я изпрати, но у дома го чакаше съпругата му. Освен това тя бе младо момиче. Той беше осемнайсет години по-възрастен, а това си беше много голяма разлика, беше женен, заради което сценарият ставаше невъзможен. Знаеше, че едва ли някога ще я види отново и рано или късно ще изхвърли телефонния й номер. Пъхна бележката в джоба на сакото като кичур коса или таен код. Случилото се му се струваше истинско вълшебство, също и тя.

— Да се пазиш, Тейлър — подвикна той, след това спря такси. — Успех — добави искрено той, което й подсказа, че повече няма нито да го чуе, нито да го види.

Помаха, докато таксито се отдалечаваше, а на Филип му се прииска да изскочи и да я последва.

Мисли за нея през целия път и пожела отново да бъде млад и свободен. Тейлър се беше появила в живота му с двайсет години закъснение. Беше женен от деветнайсет. А преди двайсет години, тя е била на осем. Каква жестока приумица на съдбата. Когато влезе вкъщи, всички лампи бяха загасени. Аманда си беше легнала и спеше дълбоко. Нямаше бележка, тя не се размърда, не се извини и не го беше дочакала.

Филип се съблече и внимателно прибра листчето с номера на Тейлър в портфейла си. Знаеше, че няма да й позвъни, но само като виждаше бележката, щеше да си припомня с колко сладко момиче е разговарял тази вечер, учителка на четвъртокласници, дошла от Уисконсин, за да постъпи на работа в Харлем. Усети как в гърлото му набъбва буца, докато се събличаше, за да си легне до Аманда. Тя вече не му приличаше на жена, беше се превърнала в съдия и човекът, с когото бе живял толкова години, мислеше, че е безгръбначно. Опита се да прогони Тейлър от мислите си и най-сетне заспа.