Даниел Стийл
Майчин грях (11)

11.

Когато Лиз се прибра у дома в Кънектикът, къщата й се стори празна и тиха, дори потискаща. Също като майка си, тя се радваше, че е имала възможност да прекара малко време с децата си и й беше мъчно, че вече не е с тях. Надникна в хладилника. Беше празен. Направи си готова супа, отвори куфара, след това реши да си легне. Звънна на Каръл и Софи, но и двете бяха излезли с приятели, едната в Ню Йорк, другата в Бостън. Животът им беше много по-разнообразен и забавен от нейния. Чакаха я две седмици в пране на мръсни дрехи. Тъкмо се пъхна в леглото с купичката супа, когато си спомни ръкописа в чантата. Извади го и отново го разгледа. Попадна на поне десет места, които трябваше да преработи. Отново се запита дали Сара не е била права. Може би майка й просто се държа мило. Ето че отново я изпълниха съмнения.

Заспа рано заради часовата разлика и в шест сутринта се събуди и отново зачете ръкописа. Не знаеше дали ще й стигне смелостта да позвъни на агента си, а в девет вече не можеше да си намери място от нерви. Реши да отложи за следващия ден, но тогава получи есемес от майка си. Въпросът беше кратък. „Обади ли се на агента? Обади се! Книгата е страхотна! Обичам те, мама.“ Усмихна се, докато го четеше, и стисна зъби. В десет позвъни на агента си.

Очакваше да чуе познатия глас и се стресна, когато прозвуча мъжки глас с отсечен британски акцент.

— Може ли да говоря с Чарлс Халпърн? — помоли любезно тя и британският глас прозвуча не по-малко стреснато. Последва дълго мълчание.

— Не. Той почина преди две години. Разговаряте с Андрю Шипърс. Купих агенцията от него, когато се разболя. Мога ли да ви услужа?

Изненадите и за двамата нямаха край.

— Казвам се Елизабет Грейсън. Той ме представлява… представляваше ме. Обаждах се… ами… ъ-ъ-ъ… става въпрос за една книга.

— Май не сте много сигурна, госпожице Грейсън. Убедена ли сте, че става въпрос за книга? — разсмя се той и тя усети как лицето й пламва.

Оказа се много по-трудно, отколкото бе предполагала, и без това беше нервна, а сега се оказа, че агентът й е починал и е продал бизнеса на друг.

— Всъщност, не съм, не съм съвсем сигурна, че е книга. Не знам какво точно представлява. Исках да го попитам.

— Ясно — отвърна мъжът отсреща, макар изобщо да не му беше ясно. Тя не беше сигурна дали е детска книга, книга за възрастни, фентъзи или нещо друго, което попадаше между двете категории. — Искате ли да ми я покажете?

Не й се искаше, но ако сега се отдръпнеше, щеше да е невъзпитано.

— Аз… ами… малко странна е, фентъзи. Снаха ми, която преподава литература в „Принстън“, не я хареса. След това я прочете майка ми и се влюби в нея. Настоя да ви позвъня, затова се обаждам. Но тогава все още си мислех, че сте Чарлс Халпърн. Сега се оказвате друг и май не ме представлявате. — Тя бе напълно объркана.

— Мога да ви представлявам, ако искате, след като той ви е бил агент, а аз купих агенцията от него. Ако обаче предпочитате да занесете ръкописа си на друг, ще ви разбера и няма да имате никакви задължения към мен.

— Благодаря ви. — Не знаеше какво да направи. Беше колкото уплашена, толкова и объркана.

— Моите уважения към снаха ви, която преподава литература в „Принстън“ — продължи той, — но преподавателите рядко преценяват по достойнство комерсиалната литература. Така че майка ви може и да се окаже права.

— И тя каза същото. За преподавателите.

— Така е. Искате ли да дойдете? Днес следобед имам свободно време.

— Ами аз… ъ-ъ-ъ… — Не бе очаквала той да й предложи среща толкова скоро. — Вчера се върнах от Европа и ме чака много пране. — Не можеше да повярва, че му казва това. Беше готова да използва всяко извинение, да не би да даде книгата си на човек, който няма да я хареса, също като Сара, но след това реши да събере кураж и да отиде до града, за да се види с него. Ако не го направеше, майка й нямаше да я остави на мира. — Добре, няма значение. По кое време?

— Четири добре ли е?

— Става. Ще дойда… ами… нов офис ли имате?

— Не, на същото място е. Очаквам да се видим, госпожице Грейсън — заяви официално той.

— Лиз. Наричайте ме Лиз.

— Добре. До следобед.

Почувства се като пълна глупачка, докато преповтаряше разговора, и се пъхна под завивката със стон. Оказа се дори по-трудно, отколкото беше очаквала, защото се намесваше нов играч.

Стана в един, взе душ, сложи си дънки и сандали, в два и половина се качи в автомобила си с ръкописа и потегли към града. Пристигна в стария офис на Чарли Халпърн десет минути по-рано и усети, че в стомаха й тежи топка с размерите на юмрук. Едва намираше сили да диша. Паркира, изчака десет минути, след това се качи в асансьора и се запита какво ли представлява новият агент. Чарли беше в края на седемдесетте, винаги се държеше бащински и това я устройваше. Човекът, който го бе заместил, й се стори на средна възраст. Британският акцент му придаваше официално звучене и тя бе убедена, че няма да хареса книгата й. Не й направи впечатление на човек, който обича фентъзи, а след като разполагаше със свободно време в деня, в който му звънна, по всяка вероятност не ставаше за агент.

Влезе в приемната на малката сграда на Медисън авеню, където се помещаваше офисът. Чарли имаше възрастна секретарка и Лиз подозираше, че жената спи с него, но нея също я нямаше. Тя седна и след малко влезе невероятно привлекателен мъж в дънки, раирана риза с безупречна кройка и лъснати до блясък обувки. Беше приблизително на нейната възраст и толкова красив, че тя не знаеше какво да каже. Седеше мълчаливо на стола, притиснала ръкописа към гърдите си.

— Вие сигурно сте Елизабет Грейсън — започна любезно той. — Лиз. — Покани я да влезе с жест. Тя не можеше да помръдне, остана на стола като замръзнала, без да крие страха си. Той веднага разбра, че няма да е лесно. — Това сигурно е ръкописът, който снаха ви не е харесала. С удоволствие ще го погледна.

Когато чу тези думи, Лиз стана и го последва в съседната стая, без да каже и дума. Забеляза, че кабинетът е пребоядисан и е сложен нов мокет. На стените имаше картини с английски ловни сцени, бюрото беше различно, антично. За посетителите имаше удобни кожени кресла. Той самият бе твърде красив, за да бъде агент, реши тя. Вероятно беше мошеник или плейбой, който нямаше друго занимание. Наблюдаваше го подозрително, когато той протегна ръка за ръкописа, който тя продължаваше да притиска. Едва сега си даде сметка, че се държи като невротичка.

— Извинете, просто ми е странно, че пред мен е нов човек — избъбри тя, когато най-сетне му подаде смачкания ръкопис, пропътувал цяла Европа в ръчната й чанта, но това, изглежда, не му направи впечатление, докато го разтваряше.

— Сигурно. Чарли много ли ваши творби е продал? — погледна я той с интерес.

— Само разкази и поезия. Написала съм два романа, но не бяха хубави.

— Снаха ви ли го каза? — попита той, без да крие, че се забавлява. Приличаше на типичен англичанин и сякаш всичко му беше забавно.

— Не. Чарли каза, че не били най-доброто, което мога да направя, и беше прав. Не знам какво да мисля за тази книга. Мама сигурно искаше да ми достави удоволствие.

— Може и така да е. Ще прочета ръкописа и ще ви кажа какво мисля. Напишете ми номера си и имейла си, за да не ровя из папките. Асистентката ми е болна.

Тя му ги написа на листче, а след това се поколеба какво да прави. Усети, че е твърде нервна, и се запита дали той не е решил, че е малко луда. Ужасяваше се от онова, което щеше да каже за книгата й. Сара сигурно беше права.

— Ами ако снаха ви завижда? — подхвърли той. — Книгата може да е добра — опита се да й вдъхне кураж, когато видя колко е притеснена.

— Не знам. Вие ще кажете какво мислите.

— С удоволствие — усмихна се той и тя реши, че прилича на мъж, слязъл от корицата на списание „Джи Кю“. Не можеше да си представи каква е работата му като агент. Имаше чувството, че пред нея е застанал актьор от английски филм. Притежаваше чара на Хю Грант, само че беше още по-красив.

— Отдавна ли сте агент? — попита задавено Лиз и гласът й прозвуча като грак.

— Петнайсет години работех за Ричард Морис в Лондон. След това се отделих и се преместих тук. Получи се добре. Чарли имаше интересни клиенти, а през последните две години и аз добавих доста. Жалко, че не сме се срещали досега. Много се радвам, че ще имам възможност да прочета книгата ви.

— Благодаря ви… много благодаря… господин Шипърс…

— Андрю. — Той й отправи ослепителната си английска усмивка, а тя стана от коженото кресло, готова да се измъкне. — Ще поговорим за книгата, когато я прочета.

— Вече съм редактирала една част — додаде нервно тя.

Той я изпрати до чакалнята и задържа вратата. Тя затича по стълбите, вместо да изчака асансьора и застана на Медисън авеню. Чувстваше се объркана, зашеметена.

Качи се в колата си и веднага изпрати на майка си есемес.

„Направих го. Тъкмо излизам от офиса на агента. Старият е починал. Има нов. Англичанин. Оставих ръкописа. До скоро.

Обичам те, Лиз.“

Пое си дълбоко дъх, след това позвъни на дъщерите си. Каръл беше в спедиторска фирма, за да изпрати вещите си в Ел Ей, а пък Софи се готвеше за училище в Бостън. Нямаше какво друго да прави, освен да се прибере.

Потегли към Кънектикът и се опита да си каже, че книгата не е важна за нея. Ако той не я одобреше, тя рано или късно щеше да напише нещо друго. Освен това беше красив. Последното, от което тя имаше нужда, беше агент, който прилича на кинозвезда. Щеше да се разсейва непрекъснато, ако работи с мъж като него. Прибра се вкъщи и започна да вади дрехите от куфара, после включи три перални една след друга. Излезе да купи продукти, направи си омлет и огромна зелена салата. Вечерята й нямаше нищо общо с елегантното обслужване и великолепните ястия на яхтата. Срамуваше се да си признае, че й е безкрайно трудно да свикне отново с истинския живот. Чувстваше се като Пепеляшка, след като каретата се е превърнала в тиква, а кочияшите в мишки. В девет вече спеше в леглото си, както бе облечена, лампите светеха и се събуди в девет на следващата сутрин, защото телефонът звънеше. В първия момент й се стори, че е все още на яхтата, след това се опомни. Беше си у дома.

— Добро утро. Дано не звъня прекалено рано. — Беше Андрю Шипърс.

— Не, разбира се. Обикновено ставам много по-рано. Просто още не съм свикнала с часовата разлика. Току-що се събудих.

— Имам добри новини. Снаха ви нищо не разбира. Майка ви е права. Снощи прочетох книгата ви и държа да подчертая, че е гениална. Това е една от най-необикновените и очарователни творби, които съм чел от много време насам.

— Какво? Наистина ли? Сериозно? — Всеки момент щеше да избухне в сълзи. Не знаеше какво да каже, точно както и предишния ден. Сега обаче се усмихваше, а по бузите й рукнаха сълзи от радост и облекчение. Не си беше давала сметка колко държи на тази книга и казаното от него бе истински дар, печалба от лотарията. Беше толкова развълнувана, че й се искаше да изкрещи. — О, боже… значи ви е харесала!

— Влюбен съм в нея. Ако не ми позволите да ви представлявам, ще дойда пред вас и ще започна да ви преследвам. Искам да продам тази книга.

— Господи — възкликна отново тя. — Разбира се. Продайте я. Искам да ме представлявате. Наистина ли мислите, че някой ще пожелае да я купи?

— И още как. Ако ми я пуснете по имейла, веднага ще я предам на когото трябва. Единственото, което може да забави нещата, е, че хората са във ваканция. След няколко седмици всички ще са отново на работа. Набелязал съм подходящи издатели за книгата.

— Мисля, че ще припадна — прошепна задавено тя. — Моля ви, недейте. Засега се дръжте, а след няколко седмици ще ви звънна отново.

— Благодаря ви, много ви благодаря, господин… ъ-ъ-ъ… благодаря ти, Андрю, и успех!

Той се запита дали винаги е толкова нервна, или просто се притеснява от него заради книгата. Вече му беше ясно, че написаното е много лично. Беше прекрасна творба, изляла се от душата й, която ще се продаде бързо и безпроблемно. От месеци не му се беше случвало да продаде книга, която харесва, може би дори от години.

След като затвори, Лиз позвъни на мобилния на майка си. Тя трябваше да се е върнала в Ню Йорк снощи. Откри я в офиса, преглеждаше графици и имейли и отговори на първото позвъняване.

— Господи, мамо, той я е харесал… много я е харесал…

— Кой? — След първите няколко секунди на недоумение Оливия се сети. — Така ли? Агентът ли? Какво каза?

— Каза, че си права. Дори каза, че е гениална. Каза, че ще я продаде. Не иска да променям каквото и да било.

— Много се радвам — грейна Оливия. — Гордея се с теб.

— Благодаря ти, мамо. Как минаха последните дни от пътуването?

— Добре. След като си тръгнахте, страшно ми липсвахте. Прибрах се снощи. При теб как е?

— Супер. Ще издам книга. — Щом изрече думите, тя осъзна, че има още нещо, за което трябва да се притеснява. Ами ако той греши и никой не пожелае да купи книгата?

— Трябва да го отпразнуваме — заяви доволно майка й.

— Не и преди да я продаде.

Поговориха още няколко минути и тогава на Оливия й звъннаха от Европа. Магазинът в Мадрид бе по средата на ремонт и нещо се беше объркало. Водопроводчикът не заварил както трябва някаква тръба и новият таван бил напълно съсипан.

— Ще ти позвъня след няколко дни — обеща Лиз, след това затвори и реши да се разходи с колата до Лонг Айлънд, за да се види с Марибел. Щеше да й разкаже за книгата. След това позвъни на Софи и Каръл. Момичетата много й липсваха. Знаеше, че ще се чувства още по-зле, когато Каръл се премести в Ел Ей. Щеше да е толкова далече. Важното бе, че си имаше нов агент, който бе харесал книгата й. Затанцува сама в стаята.

Тъй като беше в настроение за празнуване, следобеда тръгна към баба си. Марибел седеше на слънчева тераса, говореше си с други две възрастни дами и се смееха. Марибел ги развличаше със смешни истории и вдигна поглед изненадано, когато Лиз пристигна. Представи я на другите, след това стана и тръгна с Лиз, за да се преместят в добре поддържания хол. Имаше си апартамент, но й беше приятно да сяда с гостите си в общите помещения. Хората тук й харесваха, а като искаше да остане сама, се прибираше в апартамента си. През повечето време се хранеше в трапезарията. Нямаше желание да готви, а и готвенето не й беше слабост. Докато децата бяха малки, приготвяше различни ястия, но Оливия много бързо нае готвачка. Според нея майка й вършеше предостатъчно работа и не й позволи да се товари и с готвене.

Лиз помнеше от дете, че Бабабел приготвя забележително вкусни ястия като спагети с малки кюфтенца с готов сос от буркан, хамбургери, пържени кюфтета и гофрети, които пъхваше набързо в тостера. Едва когато порасна, разбра, че кулинарните умения на баба й са като нейните, може би още по-незабележителни. Баба й обаче имаше други, по-впечатляващи качества. Тя притежаваше бърз ум, невероятно чувство за хумор и бе безкрайно предана на дъщеря си, зет си и внуците си. Лиз не помнеше случай баба й да се е ядосала. Тя винаги намираше обяснение за всичко, караше ги да вършат разумни неща и единственото, което не можеше да търпи, беше те да се държат грубо помежду си или да критикуват майка си, която описваше като светица пред децата, също като баща им. Понякога беше дразнещо.

— Лизи! — прегърна я тя. — Идваш чак от Кънектикът, за да ме видиш.

— Разбира се! Липсваше ми. — Лиз го каза съвсем искрено. Баба й винаги й липсваше. Тя беше една от най-важните основи, върху които се градеше животът й — един от тримата любими родители.

— Прекарали сте прекрасно! Майка ти ми разказа всичко. Обаждаше ми се почти всеки ден. Как само ми се иска да бях с вас, когато сте танцували!

Баба й много обичаше да танцува и все още ходеше на танци, макар и не в нощни клубове като „Милиардер“ или „Джимис“. Баба й бе танцувала по цяла нощ на сватбите им. Тя беше щастлив човек, с лек характер и винаги виждаше хубавото. Оливия бе наследила тази черта от нея, заедно с непоколебимата решителност на баща си и неговата упоритост.

Дори на деветдесет и пет, Марибел беше елегантна жена. Имаше същата снежнобяла коса като дъщеря си — нейната беше побеляла още когато е била на двайсет, също като на майка й, особеност, която нито един от внуците й не бе наследил. Така обаче имаше вид на баба вълшебница с искрящи сини очи. Кожата й беше безупречна, имаше прекрасни ръце, държеше се мило и бе винаги спретнато облечена и сресана. Като млада бе неуморна, катереше се по дърветата с момчетата, помагаше на всички с домашните, грижеше се за тях, когато боледуваха. Никога не бяха имали бавачка, никога не бяха оставяни на грижите на чужд човек. Бабабел се справяше с всичко.

Петдесет, шейсет, седемдесет, годините просто бяха отлетели. Тя почти не се беше променила, изглеждаше същата. Сега сякаш се беше смалила и бе станала по-крехка, но все още беше жизнена, подвижна и енергична. Ако й позволяваха, щеше сама да чисти апартамента си. Умът й бе бистър и тя им даваше разумни съвети винаги когато имаха нужда. Беше практична, земна жена и невероятно благородна. Продължаваше да чете вестник всеки ден и всичко, което й попаднеше, а на осемдесет се записа на курсове по компютърна грамотност. У нея нямаше нищо старомодно, освен етиката. Ценностната й система беше ясна, имаше и много трезв поглед върху нещата. Насочваше ги по най-разумния път, така че да бъдат най-малко засегнати от неблагоприятните събития. Разбираше сивите отсенки в живота, компромисите, които човек се налага да прави. Не бързаше да съди никого и не спираше да им повтаря, че прошката винаги е правилният отговор. Прилагаше този принцип и в своя живот. Не таеше лоши чувства към онези, които я бяха разочаровали или наранили. Бабабел съвсем не беше глупава жена. Докато бяха деца, се оказваше невъзможно да я подведат.

— Прекарахме страхотно, Бабабел — потвърди Лиз, когато седна до нея в хола, където чаят се сервираше от огромен сребърен поднос. — А ти какво правиш?

— Вчера играх покер с приятели и спечелих двайсет долара. — Очите й блестяха, като го казваше, след това се разсмя. — Ходих на невероятен концерт на Моцарт в Ню Йорк, но никой не пожела да дойде с мен. — Оливия й осигуряваше автомобил и шофьор, когато искаше да излезе. — Повечето ми приятели не обичат класическа музика. — Не обичаха и внуците й, освен Филип. — Кас мина да ме види, докато бяхте на почивка. Стори ми се безобразно слаба, но беше щастлива. Донесе ми най-новите сидита на клиентите си. Някои са много добри. — Тя обичаше да играе на карти и да залага и беше организирала за приятелите си от старческия дом екскурзия до Атлантик Сити. Винаги си имаше някое занимание и все замисляше лудории.

— Някой ден ще те изгонят от това място, защото го превръщаш в казино — предупреди я през смях Лиз.

— Тук са много толерантни — увери я Марибел. — Всеки вторник играя бридж с директора. — Беше невероятно умна и се интересуваше от живота на всичките си внуци. Лиз й разказа за книгата си и за реакцията на новия агент. — Излиза, че Сара не признава нищо извън литературата, която преподава. Миналата година й препоръчах три книги, а тя не хареса нито една. Според мен е много обнадеждаващо, че не е харесала книгата ти — отбеляза мъдро Бабабел. — Майка ти ми каза, че много я е харесала. Трябва да ми изпратиш копие по имейла. Ще го сваля на компютъра си.

Лиз я погледна с удивление. Все едно че говореше с връстник. Бабабел си падаше по най-новите електронни играчки.

Прекараха два часа заедно и им беше безкрайно приятно, обсъждаха ваканцията, а Бабабел спомена, че през уикенда Оливия щяла да дойде да я види.

— Продължава да работи като луда, но така поне се запазва млада. Няма смисъл да забавя темпото, защото тогава и умът става по-ленив. А ти какво ще напишеш сега? — полюбопитства тя.

Лиз все още не беше мислила по този въпрос. Трябваха й три години, за да измисли фентъзито, въпреки че го написа за шест седмици. Бабабел никога не си пилееше времето, никога не мързелуваше нито физически, нито интелектуално. Беше пример за всички и Лиз знаеше, че майка й е същата. Не можеше да си представи майка си да забави темпото. Беше изоставила тези очаквания преди години. На седемдесет тя бе съвсем същата както на четирийсет или петдесет, също като Марибел. Нито братята й, нито сестра й можеха да повярват, че е навършила седемдесет. Почти не спомена този въпрос, докато бяха на яхтата, а рожденият ден премина като всяка друга година. Оливия каза, че не харесва как звучи цифрата на годините й, а и определено изглеждаше по-млада. Едва ли някой би повярвал, че Бабабел е на деветдесет и пет. Всички бяха сигурни, че ще доживее до сто. Времето сякаш бе спряло за нея. А те сигурно бяха наследили добри гени.

Лиз й беше донесла купчина списания. Бабабел беше абонирана за „Тайм“, „Нюзуик“ и „Форчън“, но обичаше и чуждестранните модни списания, затова Лиз й беше купила. Четеше „Ню Йорк таймс“ и „Уолстрийт джърнъл“ всеки ден. Предупреждаваше съвременниците си да следят новините и това бе добър съвет. Освен това се радваше на добро здраве. Животът ставаше различен, когато се разболееш. Редовно ходеше на медицински преглед и всяка година я уверяваха, че е в чудесна форма. Собствената й баба бе доживяла сто и две години в изненадващо добро здраве, а тя, изглежда, бе наследила жизнеността си от нея.

— Предай много поздрави на момичетата — заръча тя, когато изпрати Лиз до автомобила. Вървеше с уверена стъпка и изпънат гръб. Все още имаше съвършената стойка, на която бе научена като младо момиче. — Знам, че Каръл ще ти липсва, но според мен Ел Ей е подходящо място за нея. Храни твърде много илюзии за баща си и там ще разбере истината, а в Ню Йорк май не е много щастлива. Артистичните среди й идваха малко множко. — Беше анализирала положението отлично и Лиз се съгласи с нея. Никак не й се искаше Каръл да заминава, но донякъде се чувстваше облекчена. Малката й дъщеря изглеждаше объркана, в това отношение приличаше на нея. — И не забравяй да ми изпратиш книгата си — напомни й тя.

— Няма, Бабабел, обещавам. Ти се дръж прилично и не измъквай всичките пари на приятелите си. Опасна си, когато седнеш да играеш на карти — обвини я тя и двете се разсмяха.

Като деца ги беше научила на какви ли не игри на карти, а сега се оказваше, че внуците й обичат да играят на карти не по-малко от нея. Кас бе най-добра в игрите и винаги ги биеше. Оливия също беше много добра, макар да не обичаше да играе на карти колкото майка си. Беше играла всеки ден на яхтата с Алекс, но за Оливия това бе начин да мине времето, не страст. За Бабабел беше почти порок, само че тя никога не се бе пристрастявала към залаганията, тъй като обичаше самата игра.

— Да се пазиш — поръча Бабабел, докато я целуваше и прегръщаше. Навън беше топло и Лиз я накара да се върне вътре, където имаше климатик. — И започвай да работиш над нова книга — закани й се тя с пръст. — С тази си се справила чудесно. Сега трябва да напишеш още една.

Лиз козирува и влезе в колата, изпрати й въздушна целувка и подкара. В огледалото за обратно виждане наблюдаваше как Бабабел влиза в сградата с уверена стъпка. Тя бе може би най-голямата благословия и пример за всички тях. За тази жена времето беше спряло.