Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (8)

Седма глава

— Хайде, червенокоске, надигай си задника!

Да бъда разтърсвана яко от гей мъж никога не е било сред любимите ми начини за събуждане в понеделник сутрин, и още по-малко, след като предишната вечер съм изгълтала половин бутилка „Джак Даниълс“.

— О, не! Леля има нужда от почивка! — простенах и затиснах глава с възглавницата си. — Божичко, главата ме цепи!

Благоволих да отворя леко едно око и видях една мъжка ръка да поставя чаша чай до главата ми. Но при опита да отворя и другото се стигна до непоносима болка по цялата скула на лицето ми. И бях почти сигурна, че има лек оток. Да, със сигурност има лек оток.

— Бо-же-гос-по-ди!

— Така е — рече тихо Матю. — Може би ще пожелаеш да си вземеш душ и… не знам… да си сложиш всичкия грим, който имаш в куфарчето, преди да излезеш оттук.

— Но аз никога не си слагам грим на работа! — запротестирах неуверено, докато се опитвах да отпивам от чая си, без да влошавам още повече пулсирането в подпухналото си око.

— Знам — отговори той със същия глас. — Но малко покриване на тази горна част няма да бъде зле.

Протегна ръка и заби пръст във въпросното място в лицето ми.

— Мамка му! — изпищях и изплюх чая на пода.

— Какво си сторила със себе си снощи? — попита Матю, докато дърпаше завесите, за да разгледа по-добре окото ми. Не че в стаята не нахлуваше достатъчно възмутителна ярка светлина. — Да не би да си се измъкнала тайно, за да отскочиш до „Боен клуб“?

— Ами, не знам. Май се ударих с чантата си — простенах, опитвайки се да се обърна по гръб, но чувствайки се като вирнала крака хлебарка. Не, сравнението с хлебарката бе твърде меко за начина, по който се чувствах. Може би, ако някой стъпи върху тази хлебарка с ботуш „Док Мартен“ и скъса три от краката й, преди да я изрита в другия край на стаята… Ето защо никога не пиех уиски. — Колко е часът?

— Минава девет — отговори той, като погледна часовника на телефона ми. — Разполагаш с един час.

— Но аз трябва да спя! — простенах, изправих се твърде бързо и за награда цялата стая се завъртя пред очите ми. Седнах обратно. — Или да повърна. А след това пак да заспя.

— Искаш ли да се обадя, за да кажа, че си болна? Нали знаеш, че ти се полагат цели два болнични в тази ситуация.

Опитах се да си представя реакцията на Дан, когато му съобщя, че съм болна само час преди началото на снимките. Ако той не дойде лично дотук, за да ме убие, агентката ми със сигурност ще го направи.

— Не, трябва да отида. — Стомахът ми избълбука обещаващо, когато се завъртях отново по гръб. — Емили успя ли да се прибере по живо, по здраво вкъщи?

— Емили изобщо не си е ходила, на дивана е — отговори той. — Не е никак приятна гледка. Да знаеш, че и на двете ви спирам уискито!

— Но нали имаше делова среща? — Боже, леглото бе такова хубаво нещо! Защо хората не можеха да живеят в леглата си? Само защото при Джон Ленън не се е получило, не означава, че идеята не си струва да се пробва отново.

— О, вече е станала — отбеляза с усмивка Матю. — Впрочем не е лягала почти цяла нощ. Препоръчвам ти да не се опитваш да дишаш, докато минаваш през дневната. Или да използваш очите си. Или да издаваш какъвто и да било звук. Ако питаш мен, би било за препоръчване да излезеш отвън и да влезеш в банята през задния прозорец.

С доста кисело изражение аз се измъкнах от леглото и се насочих към дневната. И автоматично съжалих.

— О, Емили! — Не можех да повярвам, че виждам онова, което виждах на дивана. Дългата й къдрава коса представляваше плетеница от сплъстени кичури, а лицето й беше сиво — в буквалния смисъл на думата. Предпочетох да не поглеждам към кофата, оставена до ъгъла на дивана.

— О, боже! — постави ръка на устата си Емили. — Изглеждаш като парцал!

Виж кой го казва!

— А ти виждала ли си се? — изсумтях. — Ако те е страх от огледалото, надникни в чайника.

— Забранила съм около мен да се въртят каквито и да било отражателни повърхности! — промърмори тя, затвори очи и посочи към огледалото над камината, покрито с розовия й шал. — Само не издавай силни звуци! Или ако е възможно, никакви не издавай. Не ми се ще да те убивам.

— Разбрано.

Клатушкайки се зигзагообразно от стена към стена, аз се запътих към банята. Май и аз трябваше да си забраня да поглеждам огледалото. Обаче нямаше много време, за да сторя кой знае колко за себе си — Дан трябва да ме вземе след по-малко от час. Измих внимателно лицето си и после се заех да покривам синината под окото си. Не беше твърде зле. След около две минути с личния ми комплект гримове — малко фон дьо тен на Лора Мерсие, малко „Туш Екла“ и твърде много руж „Нарс Оргазм“, за да скрия смъртната си бледност — и вече изглеждах поносимо. Поне не се налагаше да вадя тежката артилерия — не ми трябваше фон дьо тен за тяло. Не бях в най-върховата си форма, но поне не изглеждах така, сякаш някой ми е забил юмрук в лицето, а после съм будувала цяла нощ с бутилка уиски в ръка.

* * *

— Да ме вземат мътните! — промърмори Дан, вторачен право в мен, а не в пътя пред себе си. Беше пристигнал точно в десет часа и засега аз героично успявах да се въздържа да не повърна в колата му. — Какво се е случило с теб?

— Подстригах се, боядисах се и после се напих — изгъгнах, опрях чело о студеното стъкло на колата и се опитах да дишам по-рядко. — Още?

— Ами просто… изглеждаш съвсем различно — изтъкна той. — Не че това не е добре. Кой ти прави прическата?

— Тина Морган — отговорих. — Стоях три часа и половина при Тина Морган.

— Странна работа. — Той все така обръщаше на косата ми малко повече внимание, отколкото би било здравословно предвид факта, че се намирахме в движещо се превозно средство. — Вчера същата ми е оставила адски шантаво съобщение на гласовата поща. Бих казал дори… мръснишко.

Не разполагах с необходимата енергия да се разсмея, но все пак се насилих да се изхиля.

— Мисля, че тя те харесва.

— Не е съвсем мой тип — отбеляза той и погледна през предното стъкло точно толкова, колкото да засипе с ругатни намиращия се пред нас форд „Мондео“.

— Не всеки може да бъде супермодел, Даниъл — отбелязах безсилно и затворих очи зад огромните си очила. Не може да е много далече! Не може да е много далече!

— Откъде пък ти хрумна това? — запита той.

— Може би, защото се чукаш с Ана? — Зачаках някое нагло свиване на рамене или парлив коментар, но не дочаках нито едно от двете. Всъщност той не каза нищо. — Или може би защото флиртуваш с всеки модел, когото видиш?

Следващите няколко минути от пътуването ни продължиха в мълчание. За щастие махмурлукът ми беше твърде голям, за да се почувствам неудобно.

— Флиртуването с моделите е част от работата ми — изрече накрая той. — И в това няма нищо особено — просто размяна на реплики по време на снимки.

— И размяна на позите след снимки — допълних.

Спряхме на поредния светофар и той се обърна към мен.

— Та коя точно би трябвало да съм чукал?

— Освен Ана ли? — подметнах предизвикателно.

— Освен Ана — отговори той.

— Значи се виждаш с нея?

Още една продължителна пауза, още едно кръстовище със светофари. Карането през Лондон определено бе в състояние да ти образува нерви.

Той вдигна ръчната спирачка и протегна едната си ръка през прозореца, а другата — зад моята седалка.

— И какво ако го правя?

— И какво ако го правиш? — промърморих, вторачена в пътя пред мен. Това е. Край с лесния ми кавалер за сватбата на татко. Да го вземат мътните!

— Ти непрекъснато вървиш и разправяш на хората колко било прекрасно да си имаш сериозно гадже — започна той, когато светна жълто. — Ауу, двамата със Саймън отиваме в Хърватско! Ауу, двамата със Саймън ремонтираме стаята за гости! О, не, не мога да изляза с вас! Трябва да се прибера при Саймън!

Не мога да кажа, че не ми пукаше от впечатлението, което съм му създала.

— Наистина ли така съм правела? — Бях почти сигурна, че не използвам възклицанието „ауу“ чак толкова често.

Дан сви рамене и отметна къдравата си кестенява коса от очите си.

— Ами, не знам. Сигурно е било така, иначе не бих го казал, нали?

— Е, вече не е необходимо да се притесняваш по този въпрос — промърморих по посока на прозореца. Защо още не сме стигнали? Исках просто да изтикам деня, да се прибера вкъщи и да огледам списъка си. Мислех, че днес ще бъде денят за „гневното писмо“, но като че ли се очертаваше по-скоро като понеделник, подходящ за пристъпване на закона. Да изкараш фотограф през предното стъкло на собствената му кола се счита за престъпление, нали така?

— Зарязал те е, така ли? — изсмя се Дан.

— Да — отговорих простичко. — Ти не четеш ли фейсбук?

Дан издаде звук, който подозрително много напомняше на тюлен, ритнат в муцуната. Извърнах се лекичко, за да го погледна. Никога, ама никога досега не го бях виждала да се чувства толкова неудобно. И като се има предвид, че съм го виждала да провежда няколко изключително хомоеротични кампании на най-новото бельо на „Долче и Габана“, това определено казваше много за него.

Той се загледа към мен през тъмните очила точно една идея по-дълго.

— Какво? — попитах. При други обстоятелства бих свила рамене за ефект, но точно сега това би означавало да повърна върху него.

— Нищо.

Извърна поглед и включи радиото. Аз затворих очи и се концентрирах върху задачата да остана непорочна откъм повръщане до края на пътуването.

* * *

Противно на всички закони на боговете и хората, все пак успях да не повърна в колата на Дан, а Дан успя да ни закара до студиото съвсем навреме. Далеч по-предсказуемо обаче бе закъснението на Ана, така че след забавния ни разговор в колата двете минути тишина бяха благословия. Но за съжаление не траеха дълго.

— Ракел!

Преди да успея да отворя кутийката си „Вита Коко“, в студиото влетя супермодел в целия си сто и осемдесет сантиметров ръст. Без да обръща внимание на лакеите и зяпачите, на които им се плащаше, за да я понасят, тя полетя право към мен. Парфюмът й бе почти достатъчен, за да ме накара да прескоча ръба — супермоделите все още ли си слагат „Ейнджъл“? А когато се приближи, аз престанах да надушвам парфюма й — започнах буквално да го вкусвам. Божичко, и ако сега ме прегърне, сигурно и децата ми ще се родят, миришещи на него.

— О, скъпа, тази сутрин се чувствам прекрасно! — изписка тя, отпусна желязната си хватка около раменете ми, хвърли палтото си на пода и се изсипа в стола ми. Защо трябваше да създавам ежедневния й вид с неутрални устни и премрежени очи? Че тези устни очевидно не знаеха що е възпитание! — Та нали ти разказвах за онзи тип, с многото пари? Та реших, че вече не ми се занимава с него и в петък вечер му се обадих, за да му кажа, че всичко между нас е свършено, а после той се появява в апартамента ми с това!

И напъха ръката си буквално в лицето ми, като едва не ми извади окото с неприлично големия камък на пръстена си — огромен, блестящ, бистър диамант, качен върху точно толкова блестяща, инкрустирана с диаманти халка. Трябваха ми няколко минути, докато се фокусирам върху него — толкова ме беше страх да не ме ослепи. Отдръпнах се и после пренасочих вниманието си от гигантския годежен пръстен към абсурдно красивото й лице.

Дали е възможно да задушиш някого с гъбичка за фон дьо тен?

— Аз, разбира се, му казах, че не искам да се омъжвам за него, защото може би съм влюбена в друг — продължи тя, като ми намигна съзаклятнически, а после изви врат и въздъхна шумно по посока на Дан. — Обаче той отказа да си вземе обратно пръстена. Идиот. Но иначе е много хубав, нали? Какво ще кажеш?

Нямаше какво да кажа. Няколко пъти отворих уста, но после веднага я затворих. Нямаше нито хаплива реплика, нито поздравления, нито дори гневно избухване. Чувствах се абсолютно пресъхнала. Всичките тези години работа по автоматичното изключване по време на работа и ето че мозъкът ми вече го правеше механично. Чудничко.

— Хей, Ана, мога ли вече да те хвърля на леглото и да ти направя малко снимки, а? — измърка зад нея Дан, постави ръка на гърба й и я отведе.

— Нали знаеш, че като ме хвърлиш на леглото, можеш да ме накараш да направя всичко! — измърка в отговор тя, а после ме погледна мръснишки. Може и да беше първокласна флиртаджийка, но беше повече от ясно, че е бясна, задето са й прекъснали излиянието. И не знам защо, но тя по някакъв начин се досещаше, че вината е изцяло моя, макар да не знаеше защо.

— Благодаря! — оформих с устни към Дан и се настаних в стола си. Той кимна и насочи камерите към Ана, която вече размяташе коса и се гърчеше в пози, напълно неподходящи за стекче бели памучни бикини.

„Не позволявай това да те разстройва! — казах си. — Тя си е просто такава.“ Не че наистина искам да й изтръгна миглите с пресата за мигли. Само дето почти го направих. Но как някой би желал да се ожени за нея?! И не просто някой, а човек, който можеше да си позволи да сложи на пръста й диамант, достатъчно голям, за да бъде домакин на някой от епизодите на „Танци върху лед“. Ана бе красива, в това нямаше спор, но бе и измамница, най-непостоянната жена на света, а освен това (не че искам да се държа като кучка, но) бе невероятно глупава. А аз съм вярна, лоялна и не чак толкова глупава. Вярно, че не бих се осмелила да предизвикам Стивън Хокинг на „Последно броене“ или нещо подобно, но и не бях пълна невежа. Но ето че въпреки това не можах да задържа дори мъж, който ми купи нинтендо за Коледа. Що се отнася до нея и Дан, това го разбирах — те бяха женският и мъжкият еквивалент на едно и също нещо. Но някой нормален и богат мъж да иска да се ожени за нея?

Като се стараех да не се побърквам, аз отворих куфарчето си и се концентрирах върху задачата да извадя и подредя гримовете и помадите. Едно след друго шишенцата и тубичките заемаха местата си. Ужасно много грим бе необходим, за да може една жена да бъде направена така, че да изглежда като естествено красива — а точно днес тази задача ми се виждаше почти непосилна.

* * *

Две кутийки „Вита Коко“, една „Берока“ и два ибупрофена по-късно, аз вече се чувствах почти като човек (макар че не знам как изглеждах), а Ана бе настанена отново на стола за гримиране, значително по-укротена от преди. Тя приведе очи и ме погледна така, сякаш бях трикрако кученце.

— Дан ми каза, че си тъжна — заяви, лепвайки си загрижената маска. — И че не трябва да те разпитвам за това.

Усмихнах й се половинчато, отметнах назад косата й и започнах да почиствам лицето й колко ми бе възможно по-внимателно предвид ограничените ми възможности за координирани движения.

— Е, защо си тъжна? — запита тя само след секунда.

— Скъсах с гаджето си — рекох, методично почиствайки лицето й с памучен тампон.

— Затова ли днес си с перука?

Господи, Аллах, Буда, Анджелина Джоли и всички светии, някой да ми даде сили да не ударя тази жена през лицето!

— Не е перука. Косата ми е.

— Оуу! — Тя дръпна едно кичурче, за да се увери, а междувременно в мозъка ми нещо изпищя неистово. — Да, това е гадно. А аз тук ти размахвам моя красив пръстен в лицето. Голяма тъпачка съм.

— Нямаше как да знаеш — изрекох и спокойно превключих на овлажнител. И пропуснах да й възразя.

— Наистина ли всичко приключи? — надникна с едно око към мен тя.

— Наистина.

— Браво! — плесна с ръце тя и се изкиска. Малко безсърдечно, но както вече многократно изтъкнах, тя не беше най-острият нож в чекмеджето. После продължи: — И без това беше с този тип прекалено дълго. А аз имам много приятели за теб. Богати приятели! Или пък много готини. Но не съм много сигурна кои от готините, богати мъже са… твой тип. Какви предпочиташ?

Издишах дълбоко и си напомних колко добре се владея.

— Ана, няма смисъл.

— Не, честно, ти наистина трябва да се хванеш с някого! — продължи безотказно тя. — Не си нито грозна, нито нещо подобно. Само ми позволи да звънна на едно от моите момчета. А аз и без това отсега нататък ставам момиче само за един мъж. Всички, които познавам, автоматично ще лапнат по теб, ако аз им кажа, така че не се притеснявай! Просто трябва да се срещнеш с тях, това е всичко.

— За бога, не можеш ли поне за малко да си затвориш устата? — попитах тихо.

— Ракел? — погледна ме обидено Ана. — Аз просто се опитвам да ти помогна!

— Хубаво. Само дето изобщо не ми помагаш — поясних, но вече с доста по-висок глас. Толкова висок, че всички в залата се обърнаха едновременно към нас. — Нямам нужда точно ти да ми казваш от какво имам нужда, ти, разглезена, разгонена, празноглава крава такава!

И преди снимачната площадка трудно можеше да се нарече особено шумно място, но сега, след като се направих на Крисчън Бейл, и муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Ана се дръпна рязко в стола пред мен и ме погледна уплашено.

— Ракел?

— О, я се разкарай! — Вдигнах ръце във въздуха и я покрих цялата с пудра. — И не се казвам Ракел, ясно ли ти е?! Отлично знаеш, че не съм Ракел! Името ми е Рейчъл! Защо още продължаваш да ме наричаш Ракел? Глупачка такава! Да не би всичките онези разхлабителни, които непрестанно поглъщаш, накрая да са изяли и мозъка ти?

Виждала съм Ана да избухва в сълзи два пъти — заради счупен нокът. Затова бях относително впечатлена, че издържа чак до фразата с разхлабителните, докато се разпадне. Е, сигурно точно този куршум е попаднал право в целта. С трепереща долна устна, тя инстинктивно подложи по един пръст под всяко от очите си, за да предпази изкуствените си мигли, и избяга от снимачната площадка.

— Какво? — извъртях се бързо на пети и героично успях да се задържа на крака. Точка за мен. — Да не съм пропуснала нещо? Да не би вече да не взема разхлабителни?

— Но какво правиш, за бога? — извика Дан, озовал се веднага до мен, докато стилистът, фризьорът и дори Колин хукнаха вкупом след Ана. — Какво беше това?

— Само не започвай! — предупредих го аз. — Тази жена изобщо не е наред!

— Не тя, ти не си наред! Не можеш да говориш на един модел по този начин и много добре го знаеш!

Двамата се вторачихме един в друг за известно време. Нямах никаква представа какво мисли Дан, но лично аз сериозно се замислих дали да не го сритам в топките. Писна ми от всичко това.

— Така ли, а значи тя може да ми говори, както си иска, така ли? — Вместо топките му сритах отвореното бурканче с пудра и го запратих в другия край на помещението и с трясък затворих гримьорското си куфарче. — Край вече! Аз не съм й изтривалка, Дан! Знаеш ли колко невероятно досадно е да търпиш глупостите на всички около теб?

— О, това ли било? Значи си боядиса косата червена и вече можеш да се правиш на огън и пламък, така ли? — изсмя се той. — Както и да е.

— Може пък просто да ми е писнало непрекъснато да се усмихвам и да кимам в знак на съгласие — продължавах аз. — Може пък да ми е писнало да слушам безмозъчните й брътвежи! Може пък да ми е писнало да търпя надменното ти отношение към мен! Може пък да ми е писнало, че ми е писнало от всички вас!

Обърнах се, за да си вървя, но той ме сграбчи за китката.

— Надменно отношение ли? — Кафявите му очи се бяха разширили като палачинки. — Аз имам надменно отношение към теб? Ти чуваш ли се какво говориш?

— Няма значение, Дан — издърпах ръката си от неговата. — Аз си тръгвам.

Грабнах куфарчето си и тръгнах по стъпките на Ана към вратата, без да обръщам внимание на отчаяното хълцане, идващо иззад вратата на тоалетната. Завих рязко надясно. Отне ми известно време, но накрая открих едно тихо местенце на паркинга. Скрита между два огромни джипа, аз поседнах за малко на бордюра. Някъде далече от мен мислите ми все така се стрелкаха с хиляди километри в час, но в непосредствена близост нямаше нищо. Нямах никаква представа какво точно правя, а аз винаги знаех какво правя. В това ми беше силата. И макар че бях объркана, уплашена и почти сигурна, че вече наистина ще повърна, някак си се почувствах добре. Почувствах се силна. Почувствах се така, сякаш мога да постигна всичко.

— Хей, Червенокоске, какво става?

Сякаш по магия вселената се намеси, за да прегази цялата ми неистова ярост. Пред мен стоеше Тина Морган с пакет „Малборо“ в едната ръка и запалка в другата.

— Да дръпнеш една ли?

Двете с нея сме учили заедно, работили сме рамо до рамо и по принцип сме се съревновавали за работа още от дните в колежа. Аз знаех кой номер обувки носи, какъв е естественият цвят на косата й и как е презимето на майка й, обаче тя така и не ми обърна достатъчно внимание, за да забележи, че аз не пуша.

— Не — промърморих. Ако откажа да я погледна в очите, може би просто ще се изпари.

— Косата ти изглежда все така добре. — Това бе комплимент, насочен по-скоро към нея самата, отколкото към мен.

— Благодаря. — Знаех, че е крайно невъзпитано от моя страна да се държа така, но просто днес не бях от най-търпеливите.

— Днес вътре е доста горещо — продължи тя и неколкократно срита крака ми, докато накрая не вдигнах глава. И в този момент бях посрещната от широка усмивка и драматично ръкомахане. — Земята вика Рейчъл! Ехоооо, ела на себе си!

Усмихнах се.

— Ясно. Не си в настроение. — Тя паркира импозантния си задник до моя и ми предложи кутията си. — Цигара?

Поклатих глава.

— Ако трябва да бъда честна, днес не ми се работи много. — Дръпна продължително от цигарата си и издиша нагоре. Летният бриз се появи точно навреме, за да върне всичкия дим право в лицето ми. — Слава на бога, че за днес приключих. Много мразя да съм затворена в студиа, когато навън времето е толкова хубаво.

Кимнах.

— Но ако бях на твое място, не бих имала нищо против. Не мога да повярвам, че не ми каза, че и днес ще работиш с него. — От гърдите й се изтръгна глухо стенание, което ме накара да се почувствам крайно неудобно. — Той е адски красив! Ръцете му са колкото бедрата ми! А моите бедра определено не са кльощави!

Свих рамене.

— Ти не може да не си се пробвала, нали? — Тина нацупи ярко начервените си устни и присви очи в изражение, което възприех като похот. Бог да пази мъжа в другия край на това лице! Беше си ужасяващо. — Или пък не си пада по блондинки. Във всеки случай още не е отговорил на съобщението, което му оставих на гласовата поща.

Едновременно поклащане на глава и свиване на рамене.

— Обаче днес е тук, нали? — попита, развявайки късата си прическа. — Какво ще кажеш да отида да го видя?

— Всъщност можеш да направиш и нещо още по-добро! — събудих се най-сетне аз. — Извикаха ме за едно нещо и трябва да тръгвам. Би ли ме заместила, ако обичаш? Дан ще бъде във възторг от теб заради това.

— Ти сериозно ли? — Тина погледна часовника си, после мен, а накрая пак часовника си. — И защо трябва да тръгваш?

— Кучето ми умря — изрекох, без да мисля.

— Господи! Мамка му! Е, върви тогава. — Тя се изправи, загаси цигарата си с крак и изправи и мен на крака. — Болно ли беше?

— Да, имаше туберкулоза — рекох, ококорена от собствените си лъжи. Туберкулоза ли? Хайде бе!

— И кучетата ли могат да се разболяват от туберкулоза? В Лондон? — занарежда Тина, като тръгна след мен по посока на студиото. Предадох й листа със схемата за гримиране и хвърлих всичко друго в куфара си. Не че тя беше толкова лоша като гримьор. Не особено. Почти. — А ти също ли си заразена?

— Не, разбира се. — Изгледах я така, сякаш беше глупачка, обаче после си спомних, че аз бях тази, която току-що бе излъгала за несъществуващо куче, умиращо от туберкулоза, и се поправих: — Няма значение. Много ти благодаря за тази услуга. Ще се постарая да си получиш парите. Очевидно.

— Очевидно — промърмори тя, безсъмнено вече съжаляваща за щедростта си. — Ще ти пратя имейл.

— Много ти благодаря! — повторих и повлякох полузатвореното си куфарче след мен на едно колело. Трябваше веднага да се махна оттук. Нямах представа какво точно щях да правя после, но сега трябваше да се махна. Но за да може това да се случи, вселената би трябвало да е поне мъничко на моя страна. Едва бях успяла да се измъкна от паркинга и да се скрия под едно стълбище в очакване на таксито, когато зърнах Дан да върви с широки крачки по пътя, сграбчил пакетче чипс, с лице като градоносен облак.

— Какво правиш? — посочи той куфара ми с мазния си от чипс пръст. — Още не сме свършили, а и имаш сериозно да се извиняваш, преди тя да излезе от двете нули.

— Много съжалявам, но наистина трябва да вървя — промърморих и стиснах здраво телефона си. Дали айфонът може да се превръща и в оръжие? Нещо ми подсказваше обаче, че няма екстра, наречена „Секира“. — Не мога да се справя.

— Рейчъл, ти си на работа — поясни бавно Дан. — И не можеш просто ей така да си тръгнеш, помниш ли? Ти правиш моделите да изглеждат красиви, аз им правя снимките, а после всички си получаваме парите.

— Намерих си заместничка — рекох, без да обръщам внимание на саркастичния му тон. — Дадох й съответните указания и тя ще се справи. Всичко ще бъде наред.

— Тази сутрин ми каза, че си добре — контрира ме той, все така недоволен от развоя на нещата. — А после започваш да крещиш на супермодели. Направо не мога да повярвам, че се държиш толкова непрофесионално!

Това вече бе капката, която преля моята чаша. Тъпа чаша!

— Стига вече! — Усетих как по бузите ми, незнайно откъде, се стичат горещи сълзи. — Нали вече дойдох на работа? Дойдох, постарах се, но оплесках нещата, наясно съм. После обаче оправих всичко. Окей? А сега ме остави да се прибера у дома, кретен такъв! Днес просто не мога да работя!

— Слава на бога, че си тръгваш! — провикна се Дан, когато хукнах покрай него, за да се настаня в блестящо черното такси, което спря до тротоара. — Сериозно ти казвам! Не те искам на снимачната площадка в подобно състояние! Вземи се в ръце, жено!

Обърнах се и го изгледах зяпнала. Това беше ново ниво на простащина, дори и за него.

— Долно копеле! — извиках, върнах се до него, грабнах пакета му с чипс и го стъпках, наблюдавайки го с поглед, за който се надявах да е изглеждал по-скоро предизвикателно, отколкото налудничаво. Но преди да успея да го закова с последната, смъртоносна реплика, той протегна ръка, махна нежно косата от лицето ми, докосна леко бузата ми и попита: — Той ли те удари така?

— Какво? — изгледах го объркано. Кой къде да ме е ударил? Той защо ме докосва? И защо бузата ми щипе?

— Имаш голяма синина под окото. Той ли те удари? — повтори Дан, свали ръце от мен и ги сви в юмруци. Браво, много мъжкарско. — Бившият ти?

Ако изобщо беше възможно, при тези въпроси Дан изглеждаше още по-бесен, отколкото бе, преди да стъпча чипса му. Ако знаех, щях да му го открадна, за да си го изям в таксито. Стомахът ми отдавна надаваше вой за някаква вкусна, солена бърза закуска.

— Но какви ги говориш, за бога? — Изведнъж много се притесних, че Дан внезапно се е побъркал. Но това беше само докато не вдигнах ръка, за да изтрия влажното си лице, и не видях по нея „Туш Екла“, когато я смъкнах. О, вярно бе. Синьото ми око. — Никой не ме е удрял. — Толкова много се старах да не докосвам грима си, че бях напълно забравила за истинската рана. Очевидно спиралата на Ив-Сен Лоран не е водоустойчива. Което би трябвало да го знам. — Просто съм много непохватна. Сама се ударих. С една чанта.

Дан ме огледа подозрително и накрая се предаде.

— Това определено звучи в твой стил. Но не можеш просто ей така да си тръгнеш! Дай ми минутка и ще оправя всичко, после ще свършим бързо и след това двамата ще отидем в кръчмата, и ще се натряскаме, и… — Протегна ръка и хвана моята — … и ще поговорим.

— Казах ти, намерих си заместничка — дръпнах ръката си аз и набутах куфара си на задната седалка на таксито. — Пък и не искам да се натрясквам. Имам нужда от малко сън и утре ще бъда добре.

— Рейчъл, не можеш да си тръгнеш просто ей така! — извика той и хвана вратата на колата, докато се вмъквах зад куфара си. — Да знаеш, че ако сега си тръгнеш, утре не те искам на моята снимачна площадка!

— Хайде бе, Дан, няма ли да започваме? — подаде глава през вратата Тина и се нацупи. — Нямам представа колко още ще издържа да говоря за хотели с тази безмозъчна уличница там вътре!

Поклатих глава, силно удивена от скоростта на възстановяване на Ана.

— Това ли е заместничката ти? — просъска Дан, без дори да се обърне към нея. — Чума Задникова?

Предпочетох да не му отговарям.

— Тя каза ли ти за починалото си куче? — Схващах, че Тина се опитва да демонстрира съчувствие, обаче носеше толкова много грим, че по-скоро приличаше на тъжен клоун.

— Излизай веднага от колата! — изкрещя Дан и срита калниците с маратонките си.

— Съжалявам, но днес не мога повече. — Усещах как сълзите ми отново заплашват да се върнат. Не бях много сигурна дали беше от махмурлука, от унижението или от лицето на Тина, но знаех, че трябва да се махна оттук. — Утре се връщам.

— Не, няма, защото няма да стъпиш на моята площадка! — изкрещя Дан, затръшвайки вратата. — Уволнена си!

— Какво? — извиках през прозореца аз. — Че ти не можеш да ме уволниш!

— Така е, не мога да те уволня, но мога да те изритам от моята снимачна площадка! А сега, ако нямаш нищо против, моя милост и Анди Уорхол, дето ме чака там, отиваме да поправяме грешките ти.

Обърна се и изчезна в студиото. Тина ми даде знак с вдигнат палец и го последва.