Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (21)

Двайсета глава

— Идвам! — изкрещях и се втурнах по коридора с красивата си златиста рокля и елегантните, взети назаем обувки на Джими Чу, под мишница с малката чанта, с една диамантена обица в ухото и друга — в ръката. Но чукането по вратата не спираше.

— О, госпожице Самърс, изглеждате зашеметяващо! — възкликна Матю, застанал на прага на моя апартамент, разкошен с нов сив костюм и бледозлатиста вратовръзка, купена специално като допълнение към моята рокля. — Наистина възхитително! — Приведе се, за да ми подари деликатна въздушна целувка, така че да не развали грима ми.

— Ти самият не изглеждаш по-зле — отбелязах аз, докато той се завъртя пред мен. — Почти съм готова. Защо не си отключи, за да влезеш?

— Исках да бъде по-тържествено — провикна се от коридора той. — О, сложила си всички снимки съвсем сама? Изглеждат прекрасно!

— Все мога да зачукам няколко пирона в стената — отговорих, докато нанасях последния пласт спирала върху миглите си пред огледалото в дневната. — Закачих ги вчера.

След като се върнахме в Лондон, аз се изстрелях директно към апартамента на Дан, надявайки се да го хвана преди заминаването за Лос Анджелис. Но него го нямаше вкъщи. А според съседката, която се появи възмутено след трясъците ми по неговата врата, бил заминал преди повече от ден. Значи бях закъсняла. Но вместо да се хвърля от моста „Ватерло“, аз се върнах обратно в таксито и се оставих да ме прибере у дома. Не можех да сторя нищо друго, докато той не реши да говори с мен, когато и да е това. Затова предпочетох да си намеря достатъчно работа.

След като по някое време в четвъртък следобед се излюпих от леглото, излязох да побягам, а след това се прибрах и боядисах стените в коридора, за да премахна тъжните сенки от снимките ни със Саймън. А после, в петък, след още един крос в късната сутрин, се занесох до магазина на „Икеа“ и се върнах с цял кашон рамки за снимки. Сложих в рамка снимката на новата си прическа, която бях направила с телефона си, билета от благотворителния бал в хотел „Савой“ и дори листчето хартия с номера на Ашър. Бях направила снимка и на татуировките ни, която също сложих в рамка. Накачих сигурно стотици снимки на моя милост по време на скока от онази прашка на Ниагарския водопад, както и още много други с моите най-добри приятели там. В рамките на само две седмици бях успяла да пренапиша историята на целия си коридор. А на централно място в дневната, точно над дивана, се мъдреше нещастната салфетка с моя списък със задачи на самотното момиче, поставена в тежка черна рамка.

— Емили да не е тръгнала вече? — появи се Матю в дневната и вдигна моя нов диск с „Момчетата от Медисън Авеню“, поставен върху телевизора. — Няма ли да идва с нас?

— Прибра се вкъщи още снощи — отговорих и се погледнах за последно в огледалото. Косата ми блестеше, роклята беше безупречна, гримът — изискан и свеж. И както ме бе научил опитът, спиралата ми наистина бе водоустойчива. — Мисля, че не желае Пол да я взема оттук.

— Е, има право — усмихна се Матю на моя шедьовър. — И без това все някой ден щеше да се прибере у дома, нали?

— Така си е — кимнах. — Ако трябва да бъде сама някъде, то по-добре да си е в нейния дом. Освен това, за нищо на света не бих й позволила да се сваля с брат ми тук. И без това още не мога да свикна с тази мисъл.

— А ти кога заминаваш? — попита той.

Десетина минути след като се бях отказала да удрям по вратата на Дан, се бе обадила Вероника, за да ми съобщи, че получавам работата в Сидни. Гримьорката, която списанието било наело първоначално, се отказала, когато разбрала, че Дан също се е отказал, а Дан пък се бил отказал, защото си мислел, че заминавам аз. И в целия албум на Аланис Морисет нямаше дори една строфа, която да олицетвори иронията на ситуацията. Трябваше да замина за Австралия, защото Дан им беше отказал. А той им беше отказал, защото ще замина аз. Това беше професионален шанс едно на милион. Дали пък той не ме беше предал? Както и да стояха нещата обаче, важното бе, че нито един от двама ни не се чувстваше особено щастлив последния път, когато бяхме заедно, и сега трябваше да заминем за двата противоположни края на света, защото той не желаеше да ме чуе. Бях готова да поема част от отговорността за ситуацията, но, честно да си кажа, не за цялата.

— Тръгвам утре вечер — отговорих, грабнах поканата за сватбата от дивана и вдигнах ръце, за да покажа, че съм готова. — Полетът ми е в десет вечерта.

— Ще те закарам — рече Матю и ми подаде ръка. — Обаче да ми донесеш „Вегемайт“!

— Хайде бе, вие двамата, готови ли сте? — надникна Стивън от вратата на дневната и лицето на Матю светна като коледна елха. — Колата не е паркирана добре. Рейчъл, изглеждаш зашеметяващо!

Кой като мен! Имах си двама кавалери за сватбата. А като гледам начина, по който се усмихваха един на друг, май и друга сватба се задаваше на хоризонта. Ако трябва да бъдем честни към Стивън, бе прекарал всяка секунда от завръщането ни от Торонто в старание да измъкне одобрението на моя милост и на Емили. И с пълно право. Матю можеше и да няма нищо против да му даде втора възможност, обаче двете с Емили единодушно решихме, че го поставяме на шестмесечен изпитателен срок. Само един поглед в неправилната посока — и си отива!

— Е, ще тръгваме ли? — запита Матю, все така държащ ръката ми.

Проверих списъка в малкото си розово тефтерче — покана, карта, цветя, подарък — така, всичко налице.

— Да тръгваме! — направих аз лек реверанс и поех подадената ръка. И тъй като за известно време се бях отказала от мъжете, това май щеше да бъде единствената мъжка ръка, която щях да докосна в близко бъдеще.

* * *

Емили и Пол ни чакаха пред църквата и колкото и да не ми беше приятно да си призная, двамата изглеждаха невероятно щастливи един с друг. Пол със сигурност бе измил и оправил косата си, а Емили, облечена в моята бледосиня рокля и бели ръкавици, направо сияеше. За мое нещастие те не бяха единствените хора, които ме чакаха пред църквата.

Бях първата, която забеляза Саймън. Отдавам го на факта, че след като прекараш пет години с някого, си изграждаш някакво особено усещане за присъствието му. Колата му — нашата кола, беше паркирана малко по-надолу в уличката към църквата. Самият той стоеше облегнат на зида, натъкмен в най-хубавия си костюм, с перфектно сресана и малко по-дълга, отколкото помнех, тъмноруса коса. Този месец определено е пропуснал часа при фризьора си.

— Не се притеснявай — промърмори Матю, докато Пол вече навиваше ръкавите си. — Ще се отървем от него.

— Няма нужда — казах и вдигнах ръка, за да заслоня очи от слънцето. За мен беше ясно, че не бе дошъл, за да прави скандали. Изглеждаше много тъжен. — Аз ще говоря с него.

Виждайки, че съм напълно сериозна, четиримата тръгнаха нагоре към входа на църквата, докато аз се обърнах в противоположната посока. Надявах се, че няма да се забавя много.

— Саймън?

— Рейчъл? — Примигна към мен той, а после подскочи. — Това ти ли си?

— Давам си сметка, че не сме се виждали от известно време, но не бих допуснала, че ще забравиш как изглеждам — отбелязах и скръстих ръце пред гърди. — Какво правиш тук?

— Косата ти! — Той продължаваше да ме оглежда от горе до долу. — Изглеждаш страхотно!

— Благодаря. — Сега поне с чиста съвест можех да му повярвам. Отдавна бе отминало времето на боксерките без ластици и оръфаната му стара тениска. — Какво правиш тук? — повторих.

— Ами, ти отказа да говорим по телефона — започна той. Връзката му потрепваше леко от вятъра. Така и не се научи да си връзва добре вратовръзките — долният край винаги оставаше по-дълъг. — А и знам, че не обичаш да ходиш по семейни мероприятия сама, така че реших да дойда с теб.

— Обаче не съм сама — посочих аз към Матю и Пол, които, въпреки инструкциите ми, се правеха на страшни на стъпалата на църквата. — А и ако исках да говоря с теб, щях да ти се обадя.

— Не те познах — каза той. — От разстояние не те познах. Косата ти…

Да бе, косата. Винаги тази коса.

— Саймън, днес е сватбата на баща ми. Не мислиш ли, че ще си имам достатъчно неприятности, та и ти да добавяш масло в огъня, а? — поклатих глава. — Хайде, прибирай се у дома!

— Рейчъл, чуй ме! — промърмори той и затътри крака към мен. Аз не помръднах. — Знам, че си бясна и имаше право да си ми бясна, но аз наистина съжалявам! Не можеш ли да ми дадеш втори шанс? Каквото и да поискаш, ще го направя!

Брей, каквото и да поискам! Зачудих се дали ще ми позволи да го напъхам в буре и да го хвърля по Ниагарския водопад. Въздъхнах и се загледах в жалкия си някогашен приятел. Някогашната любов на моя живот. В мъжа, за когото бях приела, че ще бъде бащата на децата ми. Нямах никакво съмнение, че той говори абсолютно искрено — от пръв поглед се виждаше, че е съсипан. И ако сега го приберях обратно, бях сигурна, че ще изкара най-малко шест месеца като най-примерния мъж на света. Може би дори ще ми направи предложение. И би било хубаво вечер леглото ми да не бъде празно, къщата ми да не бъда празна, когато се прибирам у дома, да си имам някой, който да се грижи за мен.

Но това няма да бъде той. И докато не си изясня кой искам да бъде, бях напълно в състояние сама да се грижа за себе си.

— Съжалявам, Саймън — промърморих, приближих се до него, прегърнах го и му оправих вратовръзката. — Няма да се получи нищо. Прибирай се.

— Ами апартамента? Колата? Хърватско? — изстена отчаяно той.

Хмммм. Не бяха ли това някога моите аргументи?

— Мама каза, че ще откупи твоя дял от апартамента — отговорих му аз, благодарна на майка ми, която беше много по-спокойна с парите, отколкото аз някога ще бъда. — А колата си е твоя — аз и без това не карам. Ще приспаднем цената й от цената на апартамента. А в Хърватско ще трябва да отидеш без мен. Защото аз заминавам за Сидни.

— В Сидни, Австралия? — Отчаянието му премина в поражение и той като че ли се смали. В един момент почувствах, че ставам по-висока.

— Да, имам работа там — отговорих. — Когато се върна, ще ти се обадя. И тогава ще оправим нещата с къщата.

А после, след една последна целувка по бузата, аз се обърнах и поех към входа на църквата, хванах Матю под ръка и тръшнах вратата пред Саймън. Което би било невероятно почтен и възпитан край на връзката ни, ако Пол не бе решил да се върне и да подгони Саймън чак до колата му, и да го ругае пред викария. Докара го дотам, че горкичкият Саймън потегли, облян в сълзи.

Моят брат, моят защитник.

* * *

Сватбата на баща ми — също както и последните две, на които присъствах в неембрионална форма — беше красива. Е, човек би си казал, че все пак е четвърта, значи би трябвало вече да се е изучил. Не можех да не му призная — той наистина изглеждаше така, сякаш си вярва на всичко, което казва и докато го казва. И сигурно няма как да е чак толкова лош, иначе майка ми и Тереза, втората му съпруга, нямаше също да седят и да клюкарят след церемонията. Може би на петата му сватба ще дойде и третата му съпруга. Ще й трябва само един междинен брак и готово — ще се е отървала от разочарованието.

— Рейчъл Самърс! — изграчи един твърде познат глас пред църквата. — Ти си истинско видение!

— Лельо Бевърли! — кимнах, питайки се какво ли казва сватбеният етикет по въпроса с досадните и зли лели и за избутването им през парапета на стъпалата. Може би не казва нищо ласкаво. Особено ако си на двайсет и осем. Сигурно ще трябва да платя на някого от по-младите си братовчеди, за да свърши мръсната работа. Сигурна съм, че кандидати бързо ще се намерят.

— Тази рокля е прекрасна! — продължи да писука тя, разтворила ръцете ми, за да ме огледа. — Почти сватбена, не мислиш ли? И въпреки това все още не виждам пръстен на този пръст! Срамота! Ти на колко стана — трийсет, трийсет и една?

Аха, значи е избрала директната атака. Имаше само един начин да отвърна на удара, а Червенокосата Рейчъл не се страхуваше да отбива пасивно-агресивна злоба с пасивно-агресивна злоба.

— Божичко, да не би да е паднал? — дръпнах ръка и театрално я огледах. — Ужас! Матю ще побеснее!

— Ти си сгодена?! — обърка се тя. Но пък си беше и доста стара — объркаността е обичайно състояние на старците. — За този млад човек?

И двете насочихме погледи към мястото, където въпросният млад човек опипваше Стивън и разваляше прикритието ми. Това беше единственото условие, което му поставих, когато ме попита дали може да доведе и Стивън — да действа като буфер между мен и леля Бевърли. А ето че се провали. О, любов!

— О, не, шегувам се, разбира се — обърнах се отново към леля си и й се усмихнах щастливо. — Ние просто се чукаме, ако ме разбираш.

— О! — дръпна ръка тя. — Рейчъл!

— Аха. Всъщност той е доста енергичен, но нали ги знаеш мъжете какви са, би опънал и коза, ако му позволя. — Приведох се, за да я даря с твърде силна прегръдка, която да я държи за по-дългичко. — Чао, лельо. Поздрави чичо Алън!

И поех през моравата с песен на сърце и усмивка на уста. Оказа се, че съм нямала нужда от кавалер, за да направя сватбата поносима. Вероника се оказа права — докато си имам моите си топки, за какво са ми мъжките?!

Към полунощ всички бяха във възторг от сватбата, а моята рокля бе обрала точките. Бих се чувствала виновна, че отнех славата на булката, но като се имаше предвид, че повечето присъстващи, включително и брат ми, не помнеха името й, реших да не се терзая с угризения. А освен това тя бе прекалено вбесена от присъствието на майка ми и Тереза, за да обърне внимание с какво е облечена доведената й дъщеря. Не че бях сигурна, че знае коя съм — баща ми имаше толкова много деца, че се бяхме превърнали в нещо като семейство Фон Трап, само че без музикални заложби и доста по-сносно облечени.

— Колко й даваш на тази? — попита майка ми, настанявайки се на масата срещу мен. — Харесва ми. Енергична е.

— Година-две, може би? — предположих.

— Много си щедра. Максимум до първата годишнина.

— Нали я харесваше?

— Точно затова им давам не повече от година — усмихна се тя. — Твърде добра е за баща ти.

— А уж се пишете за приятели — отбелязах и надигнах милионната си чаша шампанско, втренчена в Емили и Пол, които се присъединиха към баща ми и най-новата му съпруга за първия им брачен танц. Бяха неразделни през целия ден и ако трябва да бъда честна, непоносими, но дори и аз бях принудена да призная, че бяха страхотна двойка. Никога досега не бях виждала Емили толкова хлътнала по мъж и никога досега не бях виждала Пол толкова внимателен и отзивчив. Може пък наистина да са родени един за друг. Но все пак… — Не мога да повярвам, че е дама на Пол.

— Нали знаеш, че той е влюбен в нея от доста време? — отбеляза мама, пое поредната си чаша и се чукна с мен. — Най-добре е да свикваш. Честно да ти кажа, ще бъда много по-щастлива със снаха като Емили, отколкото с която и да било друга от младите дами, за които преди съм чувала.

— Млади дами ли?

— Точно така — кимна мама. — А ето че Матю пак се е събрал със Стивън.

— Така е — потвърдих. — Очевидно понякога раздялата наистина сработва. Никога досега не съм ги виждала толкова щастливи.

— А ти? Как стоят нещата при теб?

Извърнах се в стола си, за да й дам възможност да се наслади на ослепителната ми усмивка и разкошната ми коса.

— Не си ли чула? Аз имам тристранна връзка с двама педали! Това е главната тема на всички сватбари.

Леля Бевърли не си поплюва, както знаете.

— О, да, това го чух — въздъхна мама. — Казах на Бевърли, че миналата Коледа и двамата ми бяха на гости и че двамата ми викаха „мамо“.

Имам си майка за милиони.

— Но всъщност какво става с теб? Добре ли си?

— Добре съм — отговорих. — Или поне ще бъда. Иначе на работа всичко е прекрасно, приятелите ми са щастливи, брат ми за първи път излиза с жена, от която няма да се зарази с нищо, а ти се усмихваш. Какво повече бих могла да искам, а?

— Видях Саймън пред църквата. — Майка ми пренебрегна коментара ми за Пол така, както пренебрегваше всичко, свързано с него, за последните двайсет и седем години. — Да не сте…

— В никакъв случай.

— Добре.

— Защо да си губя времето с някакъв Скорпион? — сръгах я приятелски аз, докато моите двама гей любовници решиха да се включат в бавния танц. Колективно мърморене по масите. — Засега обаче смятам да си направя почивка от мъжете. Има ли смисъл да си губя времето с неподходящ?

— Радвам се, че най-сетне дойде на моята — отбеляза мама. — Да бъдеш сам не означава да бъдеш самотен. Ние с теб сме направени от по-яки сплави. Никой мъж не може да те направи щастлива, докато не си щастлива със самата себе си.

— Така е — казах, оставих шампанското си и я прегърнах. — Съжалявам, че се отнасях така с теб в миналото. Истината е, че не разбирах доста неща.

— Забравяш, че винаги ще си останеш моето дете — отвърна тя, връщайки ми прегръдката. — Може и да си мислиш, че си пораснала, но все още имаш да научиш доста неща, преди да станеш мъдра като старата си майка.

— Така е. — Дали някога ще бъде лесно да си признаеш, че родителите ти са били прави, а ти — не?

— Госпожице Самърс? — Матю застана до мен и ми подаде ръка, за да ме поведе за поредния танц, а Стивън предложи същото на майка ми. — Едно бързо завъртане и после вкъщи? — прошепна Матю, завъртя ме, а след това ме върна към себе си. — Тази рокля наистина е приказна. Напомни ми да те заведа на място, достойно за присъствието й!

— Благодаря! — Помахах на татко над рамото на кавалера си. Той изглеждаше щастлив. — Може и да се възползвам от предложението ти. Нещо конкретно?

— Всъщност имам усещането, че предстои нов списък — ухили се той и ме наклони надолу. — Още десетина печата в паспорта, а? Или може би по една държава от всеки континент? Или от всеки щат в Америка?

— Какво ще кажеш първо да отметна Сидни от списъка, а оттам нататък да видим, а? — предложих.

— Става — съгласи се той и ме придърпа към себе си. — Обичам те, Рейчъл!

— Аз също те обичам — промърморих и се сгуших в гърдите му. По-нататък на дансинга забелязах мъж на средна възраст с тъмна коса да разделя майка ми и Стивън. Не го познавах, но пък познавах добре пламъчето, което зърнах в очите на майка ми. Очевидно все още имаше надежда и за нея. — А когато мила старица в тъмносин костюм ни моли да направим нещо, значи трябва да го направим — добавих.

— Схванах — кимна Матю.

След като изслушахме и изтанцувахме няколко пъти крайно неподходящата песен „Три пъти жена“, той ни направи знак да тръгваме. През целия обратен път към Лондон слушахме стари балади. Матю и Стивън ревяха с цяло гърло, сякаш животът им зависеше от това. Аз само се опитвах да им пригласям. Тъкмо бяхме приключили забележителната си версия на „Пълно затъмнение на сърцето“, когато взетата под наем кола спря пред апартамента ми.

— Лека нощ, красавице! — рече Матю и ме целуна по бузата. А после аз дарих Стивън с една мокра целувка, също по бузата, макар да не бях много сигурна дали я заслужава. После излязох, врътнах се доволно и се насочих към кооперацията си. Бях щастлива, че приятелите ми са щастливи. Бях щастлива, че семейството ми е щастливо. Бях щастлива, че съм пияна. Докато не стигнах пред входа и не забелязах на стълбите тъмна фигура. Ужас! Защо не приех предложението на Матю да ме изпрати до вратата, о, защо? Сега щяха да ме убият в тази красива вечерна рокля и после леля Бевърли ще разправя на всички на погребението, че съм имала връзка с обратен.

— Здрасти!

Не мисля, че е обичайно за убийците да поздравяват.

Не мисля, че е обичайно за убийците да си носят куфар.

Но и не бях допуснала, че убиецът изобщо не е убиец, а всъщност един изключително уморен на вид, с двудневна набола брада Дан. На стълбите ми. Посред нощ.

— Здрасти — промърморих с разтуптяно сърце, все още в подножието на стълбите. — Ти си в Лос Анджелис.

— А ти си пияна — отговори той и посочи куфара до краката си. — Още не съм тръгнал. Сега тръгвам.

— О! — Сърцето ми падна в петите. — Но ти не ми се обади.

— Така е, не се обадих. — Той наклони настрани глава и къдриците му паднаха над очите. — Трябваше да помисля.

— Опасна работа — отвърнах. Тази мексиканска засада започваше да се превръща в проблем. Аз бях пияна, беше ми доста студено, а и имах неотложна нужда да посетя тоалетната. Нещастният триумвират на стълбищните дилеми.

— Ами да — кимна той, съблече си пуловера и ми го подаде. Този беше черен, пак от кашмирена вълна. Ако продължим в този дух, ще се сдобия със забележителна колекция от негови пуловери. — Проблемът е — продължи с наведена глава, — че съм влюбен в едно момиче, което не е влюбено в мен, и сега не знам какво да направя по този въпрос.

— Ясно. — Изкачих стълбите колкото ми бе възможно по-елегантно предвид болките в краката ми. А и онази неотложна нужда също си казваше думата. — А ти откъде знаеш, че това момиче също не е влюбено в теб?

— Защото ако тя изпитваше към мен същото, което аз изпитвах към нея, щях да разбера — изрече той, въздъхна дълбоко и приседна на стълбите. Очевидно щеше да ми се наложи да стискам. И тъй като не желаех да го прекъсвам на средата на излиянието му, приседнах до него.

— Разбрах, че я обичам още първия път, когато работихме заедно, но не знаех какво да направя. Никога досега не съм изпитвал подобни чувства към някоя жена, но тогава тя не беше особено впечатлена от мен. А и си имаше приятел, въпреки че, ако трябва да бъда честен, преди този факт никога не ме беше спирал.

— Тогава беше с една бейзболна шапка — изрекох с напълно равен глас, надявайки се мъглата в мозъка ми да се вдигне поне мъничко. Защото си давах сметка, че се налагаше да впрегна всичкия си разум в тази ситуация. — През онзи първи ден. Снимахме нещо за „Космополитън“.

— И ти ми каза, че не можеш да ме приемеш на сериозно с онази шапка — допълни той. — Но си спомням как тогава си помислих, че рано или късно ще скъсаш с приятеля си и ще си дадеш сметка, че двамата сме родени един за друг. И изхвърлих всички бейзболни шапки.

Божичко, това беше най-романтичното нещо, което някой някога е правел за мен! Въпреки че тогава не знаех нищо по въпроса.

— Сериозно?

— Напълно. Е, в по-голяма степен — сви рамене Дан. — Но поне никога повече не си сложих такава шапка по време на снимки. Просто те чаках да скъсаш с приятеля си. Но когато това стана, докато науча, ти вече си беше хванала друг.

— Да, по онова време действах бързичко — съгласих се аз. Брей, странна работа. Шест години да не се усетя!

— За щастие и той не изтрая много дълго — продължаваше да говори Дан. — Но аз си казах, че трябва още да чакам, защото не исках да бъда като тях — за кратка употреба. После нямаше време да сторя нищо, защото в мига, в който ми каза, че си скъсала с онзи тип, се запозна със Саймън и на практика се събрахте да живеете още на следващия ден. След като купихте и апартамента, реших, че всичко е приключило, затова започнах да излизам с Ана, за да се опитам да не мисля за теб. А после… ами после… Е, сега сме тук.

Дори и да не бях изгубила ума и дума, пак нямаше да мога да кажа нищо заради онези пеперудки, които пърхаха в стомаха ми. И каква е ползата от тях, между другото? Имам предвид, освен дето ми създаваха усещането, че всеки момент ще повърна? Какво им е толкова хубавото?

— Рейчъл? — Дан хвана ръката ми. — Ще ми стане много приятно, ако най-сетне кажеш и ти нищо. Каквото и да е.

— Отидох в Канада, за да се срещна с един мъж — започнах, фокусирайки се върху пеперудките, за да ги овладея. — Той беше първата ми любов, от училище.

— Знам, че те помолих да кажеш каквото и да е, но не мисля, че имах предвид точно това — прекъсна ме Дан. — Нещо друго?

— Млъкни, ако обичаш! — заповядах му аз. Ръката му прегаряше моята. Беше гореща, голяма и здрава, също като него. Аз също имах дълги пръсти, но в сравнение с ръката на Дан моята беше мъничка. — Отидох в Канада, за да видя онзи мъж и той се оказа чудесен. Но през цялото време, докато бях там, единственото, за което можех да мисля, беше ти.

— О! — докосна ме с колене. — Това вече звучи по-добре.

— А после скочих с бънджи над Ниагарския водопад и ти се обадих, за да ти го кажа, обаче ти не пожела да ме изслушаш, а после се прибрах по-рано, за да те видя, но ми казаха, че вече си заминал за Лос Анджелис, което очевидно не е станало — допълних. — Е, и като че ли се предадох.

— Ясно. — Той обгърна раменете ми с другата си ръка и я плъзна по гърба ми. Охо! Пеперудките се скриха, за да не бъдат изгорени от светкавицата. — Извинявай за това. Хей, я почакай — каза, че си скачала с бънджи, така ли?

— Нещо такова. Беше в списъка ми — отговорих и извърнах лице към неговото. — Когато ти не ми вдигна повече телефона, се върнах един ден по-рано, за да те видя, но ти вече беше заминал.

— Паникьосах се. — Отметна нежно косата от лицето ми, после прокара пръст по деколтето на роклята ми, докосвайки ключицата ми. — Но сега съм тук.

— Обаче тръгваш — изтъкнах очевидно, сплетох пръсти в неговите и върнах ръката му върху коляното му. Задачата се очертаваше от трудните. — Тази вечер, нали?

— Връщам се след седмица — отговори Дан, стисна ръката ми, но аз я измъкнах. — Ако искаш, можеш да дойдеш с мен. Хайде, върви и си събери багажа, и тръгвай с мен!

— Не мога — прошепнах. — Заминавам за Австралия.

— Приела си работата в Сидни? — Той затвори очи и дръпна ръката си. — Разбира се.

Старата Рейчъл щеше да му каже, че е провалила всичко, ще се обади, че е болна и няма да замине за Сидни, а с него. Обаче аз не можех. Новата Рейчъл не можеше да й позволи.

— Ти за колко време заминаваш? — промърмори той, оправи си тениската и вдигна към мен големите си кафяви очи. — Аз се връщам в събота.

— Аз — след един месец. Най-малко. — Този път аз бях тази, която хвана ръката му. — Вероника ми е записала няколко поръчки и ще трябва да попътувам мъничко.

Все едно отидох да кажа на Бамби лошите новини за майка му.

— Дан, мислех, че вече си заминал — продължих. — Мислех, че нищо няма да се получи. Затова бягството бе най-доброто, което успя да ми хрумне.

— Да, стиковането във времето не се получи — промърмори той и отметна твърде дългите си къдрици от очите си.

— Така си е. — От устата ми излезе тихичък смях. Може би това не беше най-подходящият момент за усмивки, но ако не се бях разсмяла, щях да се разплача. — В колко часа е полетът ти?

— Чак сутринта — отговори Дан и сграбчи куфара си. — Ако трябва да бъда честен, решил съм или да те убедя да дойдеш с мен, или да отида и да се напия като пън. Изпитан метод за справяне, когато си отхвърлен.

— Ти не си отхвърлен — изрекох аз след малко повечко мигове мълчание. — Ще ме няма само месец. Това е нищо на фона на великия вселенски план.

Е, не се усещаше точно като нищо. От моя гледна точка нещата изглеждаха като предварително приключили. Оказваше се, че преди съм била права — никога не се доверявай на пеперудките, те ти причиняват само гадене. Дори не можех да се опитам да си представя какво си мислеше Дан.

— Тази нощ мога ли да остана при теб? — попита внезапно той.

О, значи това си мислел. Е, независимо от шестгодишната несподелена любов той все пак имаше пенис.

— Наистина много ми се иска да кажа да — прошепнах, опряла чело о неговото. — Но не мисля, че идеята е особено добра.

— Аз пък я намирам за много добра. — Дъхът му погали ухото ми и решителността ми се стопи под онова вече познато чувство, което премина по гърба ми.

— Имам нужда от още малко време. — Не ми беше лесно да го кажа, но си знаех, че трябва. — Не искам да го приемаш като отказ. Просто да ми повярваш, че още не съм готова.

— Ясно! — Той се отдръпна рязко от мен и скочи на крака. — Значи план Б — да се напия! Е, приятно прекарване в Сидни!

— Дан, почакай! — Опитах се да не падна, когато той освободи мястото до мен.

— Писна ми да чакам! — провикна се в отговор той, влачейки шумно куфара си по тротоара. — А ти, ако искаш, сложи в списъка си и точка „Обади се на Дан“, когато се върнеш от Австралия!

Тук, естествено, романтиката изискваше да скоча на крака, да забравя, че ми се пишка и да хукна след него. Обаче Новата Рейчъл не бягаше след мъже. Новата Рейчъл седеше здраво на краката си, въпреки високите токове. И си отключи спокойно вратата.