Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (11)

Десета глава

— Рееееейчъъъъл! — Нечия ръка ме потупа леко по главата. — Стаааавааай!

Никога, ама за нищо на света не бих могла да простя на Матю, че ме събуди точно в средата на един сън, включващ Итън Харисън, пейка за пиано и определени действия, които шестнайсетгодишната Рейчъл би се ужасила да извърши, защото мама й беше казала, че те ще я превърнат в лека жена. А това беше по времето, когато терминът „лека жена“ все още означаваше, че си малко поразпусната, а не Джейн Макдоналд, бивша барманка от „Коронейшън Стрийт“.

Изобщо не ми се ставаше. След като говорих с Вероника, прекарах остатъка от деня в разчистване на шкафовете си, в изпращане на всичките си боклуци за благотворителност и във връщане на три кутии боя, две пазарски колички и набор четки за боядисване обратно в магазина. И съвсем естествено, докато се прибера у дома и облепя рамката на вратата със защитна лента, бях вече прекалено съсипана, за да направя каквото и да било друго. Но за всичко беше виновно онова бягане. По-точно — маратон.

— Колко е часът?

— Почти десет — отговори Матю, издърпа възглавницата от ръката ми и започна лекичко да ме удря по главата с нея. — Хайде, надигай си задника! Трябва да бъдем там до единайсет и половина! Това беше единственият свободен час!

Добре че поне беше донесъл кафе, за да извиня донякъде проявите му на насилие. Измъкнах се до седнало положение и протегнах ръка за кофеиновата благодат, още преди да бях отворила напълно очи.

— Прекрасна пропорция между кафето и захарта — промърморих, докато пиех.

— Тъй като си все още в първите дни на този процес, позволено ти е да лъжеш — рече Матю, сграбчи ме за ръката и ме дръпна. — Хайде, имаме уговорен час!

— Нали няма да ме водиш да ми слагат някакво ужасяващо противозачатъчно съоръжение, а? — потърках очите си, за да се събудя. — Къде ще ходим по-точно?

— Ако ти кажа, няма да бъде изненада, нали така? — отбеляза той, измъкна кафето от ръцете ми и го вдигна над главата си.

Голям мръсник.

* * *

Ако имаше нещо на този свят, което Матю обожаваше най-много (като изключим връзките с момчета), това бяха изненадите. След като успя да ме измъкне от леглото и да извлече Емили от компютъра й, той категорично отказа да сподели с нас каквито и да било подробности относно крайната ни цел. Единственото, което знаехме, бе, че ни трябват двайсет минути, за да стигнем там, и че ще вървим пеша. Бях буквално разбита, когато най-сетне се озовахме пред големи, черни, дървени врати. На този етап вече бих приела всичко, което е намислил той, само и само да мога да седна.

Което се оказа точно така.

Тримата се намирахме пред голям салон за татуировки.

— Наистина ли ще го направя? — промърморих и изгледах последователно приятелите си. — Съвсем сериозно?

— Напълно сериозно — кимна Матю. — Но не ти, а ние. Вчера си мислих много за твоя списък и смятам, че си права. Няма нищо приятно в това да стоиш отстрани и да гледаш, така че реших да помогна. И това бе единствената от точките, която успях да организирам за толкова кратко време. Защото за бънджи скоковете очевидно ще трябват още няколко дена.

Хвърлих се върху него и го прегърнах.

— Да скачам от мост с ластично въже, завързано за глезените ми, би било страхотно! — възкликнах, усещайки как авантюризмът на новата ми коса започва да се завръща. — Направо не мога да повярвам, че ще си направим татуировки!

— А аз защо трябва да си правя? — промърмори Емили и пъхна нацупено ръце в джобовете си. — Никак не обичам игли!

— Защото ще го направим заедно! — придърпа я Матю към обща прегръдка въпреки нежеланието й. — А и защото вече имаш една.

Тя му отговори със среден пръст.

— Е, какво ще си направим? — попитах, изгаряща от нетърпение да вляза и да прободат кожата ми, преди да съм изгубила смелост. Защото бях леко ужасена. Щом Емили вече си има една татуировка и се държи по този начин, колко би трябвало да боли?

— Мислех си, че трябва да си направим нещо много смислено и символично — започна Матю. — Като примерно лицето на Джеймс Франко. Обаче артистичните ми таланти не се простират по-далече от това тук.

И извади лист хартия, на който се виждаха три пентаграма, преплетени с някакви изящни заврънкулки. Не знам какво точно беше това, но ми се стори разкошно.

— Къде? — запитах с блеснали очи.

— На гърдите — потупа Матю мястото точно над сърцето си.

— Сериозно? — Опитах се да си представя тази картина върху кожата си. На рамото не ми се струваше добре.

— Не чак толкова двусмислено като това тук — отбеляза Матю и вдигна тениската на Емили, под която се разкри някаква сложна заврънкулка в основата на гърба й. — Ето, виждаш ли?

— Я се разкарай! — дръпна се приятелката ми и свали тениската си толкова много, че тя покри даже дънковите й панталонки. — Тогава бях на седемнайсет. Всички го правеха.

— Така и нацистите са дошли на власт — промърмори Матю, но без да я поглежда. — Хайде да влизаме!

* * *

— Много боли! — изрева Матю десет минути по-късно. — Не мога да го направя!

Емили беше седнала на стол в другия край на залата, тиха като мишка, докато якият мъжага номер едно, надвесен над нея, започваше третата й звезда. Матю пък лежеше на леглото в средата на залата и изобщо не си мълчеше.

— Ама много боли! — зави отново той.

Якият мъжага номер две въздъхна и дръпна иглата.

— Предупредих ви, че тази област от тялото е много чувствителна. Потрайте, почти свърших. Така че или млъкнете и ме оставете да си свърша работата, или ще изпиша „страхливец“ директно на челото ви!

Матю стисна зъби и му кимна да продължи — нали си беше открай време по саможертвите. А аз си седях тихичко до леглото му и го оставих да чупи бавно ръката ми, докато чаках един от художниците да свърши. Защо всички салони за татуировки трябва да са боядисани в червено? И всички ли татуисти са с толкова агресивни прически? Стените бяха покрити с образци от работата на художниците — очевидно имаше голямо търсене на кръстове, рози и цомби сред лондонската татуистка общност. А къде са красивите татуировки, които виждахме по звездите? Да не би това стенно изкуство да е единствено за аматьорите, които случайно се появяват в салона за нещо дребничко на глезена?

— Така, готово! — обяви якият мъжага номер едно край стола на Емили. — Хайде, вие сте наред!

— Пусни ме! — прошепнах на Матю, изтръгнах ръката си от неговата и се насочих смело към стола.

Емили се премести на съседния стол — беше малко бледничка, но поне не пищеше от агония. За разлика от други хора.

— Всичко е наред — прошепна тя и примигна, докато татуистът поставяше върху прясното мастило на кожата й някаква марля. — Не беше чак толкова зле, колкото си мислех.

Обясних на татуиста какво искам — същото като на Емили и Матю, но от вътрешната страна на лявата ми ръка. И затворих очи, когато той хвана някакво ножче. Дезинфекцира го и подреди инструментите си. Нови игли. Ново мастило. Адски голям жужащ инструмент, който щеше да ме обезобрази за цял живот.

— Поемете си дълбоко дъх. Няма да отнеме повече от минутка — увери ме с усмивка той. Дълбоко под голата си глава и покритата си с черепи и голи жени кожа той изглеждаше мил човек. — Повярвайте ми, не е толкова страшно. Просто едно одраскване.

— Няма проблеми — кимнах, опитвайки се да не обръщам внимание на ускорения си пулс. Затворих очи. Ако трябва да бъда честна, ножчето ме притесняваше повече от иглата. Или поне беше така, докато не чух звука на иглата. Беше като зъболекарска машинка. Зъболекарска машинка, която се канеше да пробие нежната кожа над лявата ми китка. — Ще се справя.

И беше така — през първите няколко секунди. А след това започна щипенето. Следвано от категоричното усещане за игла, пробиваща кожата ми. Значи беше вярно. Татуировките не се правеха с рог на еднорог. Мамка му!

— Добре ли си? — чух гласа на Матю. Липсата на вой, достигащ от неговата посока, подсказваше, че и с него са приключили.

Кимнах, но не бях в състояние да кажа каквото и да било. Това изобщо не беше толкова приятно, колкото да си седиш във фризьорски салон и някой да се суети около тебе часове наред. Но пък си правех татуировка. Аз и татуировка. Какво следва? Да напсувам даскалите и да пуша зад училище ли?

— Хубаво. Та докато не можеш да кажеш нищо, имам да ти съобщя добри новини.

Божичко! Какви ли ще да са тези новини? Че се мести в Мексико при Хосе? Или отива на конкурса „Британия търси талант“? Или е бременен?

— Нали знаеш, че и аз, и Емили знаем паролата ти за фейсбук?

— Не ме замесвай в това! — провикна се тя от стола си. Якият мъжага номер едно се смръщи. Очевидно беше деликатна душа.

— Всъщност не го знаех, Матю — просъсках през стиснати зъби и се подготвих за най-лошото. Имах ужасното усещане (което нямаше нищо общо с иглата, раздираща кожата ми), че знам какво се кани да каже.

— Всъщност е нищо особено. Нищо, което и без това нямаше да се случи. Просто ускорих малко нещата. Може и да съм изпратил съобщения на Итън от твое име! — И при тези думи прояви благоразумието да се отдалечи достатъчно, за да не го сритам.

— От мое име? — Гласът ми прозвуча неестествено пискливо. Но, от друга страна, няма нищо естествено в това да ти забиват игли в кожата и да ти я разкъсват, нали така? — Но какво си направил, за бога?!

— Нищо. Просто му изпратих съобщение, в което го питам дали той е същият Итън Харисън, с когото си свирила в един оркестър, и му казвам „Здрасти“. Това е.

Нямаше нужда да виждам лицето му, за да го усетя, че лъже.

— И какво още?

— Нищо. Наистина!

— Матю!

— Нищо. Обаче… той отговори.

Якият мъжага номер едно завърши работата си и се усмихна.

— Готово е! — отсече, изтривайки една миниатюрна капчица кръв и излишното мастило. — Поддържайте татуировката чиста, мажете я няколко дена подред с антисептичен крем по два пъти на ден, и всичко ще бъде наред! А после вървете и го сритайте в топките! Такива копелета като него заслужават само това!

Благодарих му с прегръдка, което може и да беше малко в повечко, но посттатуировъчните ендорфини вече се бяха включили и циркулираха из тялото ми. И ако след новата си прическа се почувствах добре, то сега, след татуировката, се чувствах направо великолепно. Изведнъж ми стана ясно защо хората се пристрастяват към татуирането.

След като всички бяхме готови, не можех да отлепя очи от бялата превръзка около китката ми. Матю се пъчеше самодоволно. Емили пък изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

— Хайде да си тръгваме! — прегърнах я аз през кръста и я поведох към вратата.

— Аз ще платя, не се притеснявайте! — подвикна след нас Матю.

— О, ще си платиш, и още как! — подвикнах многозначително.

* * *

След като Матю оправи сметката, тримата се насочихме към мястото с най-чистия въздух, което можеше да бъде намерено наблизо. Налагаше се, за да съживим Емили. Поведох моите войници към две празни пейки пред галерия „Тейт“. И тримата бяхме потънали в мълчание. Нямах представа какво искам да кажа на приятеля си. Отлично знаех какво искам да му направя, но да му кажа? Не. Беше минал малко повече от час, докато ни направят и трите татуировки и докато стигнем до южния бряг, слънцето вече бе високо в небето, скрито зад най-великите сгради на Лондон.

— Не мога да повярвам, че си го направил — изрекох накрая, стиснах превръзката на ръката си и предпочетох да се концентрирам върху еуфорията от татуировката, а не върху надигащите се в душата ми самоубийствени желания. — Какво изобщо си мислел?

— Знаеш ли, когато става въпрос за мъже, старая се да не мисля — сви рамене той, седнал до мен, докато Емили заемаше съвсем сама съседната пейка. Изглеждаше като човек, който има нужда от минутка насаме със себе си. — Мислех си, че ще бъде добре за теб. Той е готин, вече го познаваш, но е в друга държава. Така че това е един напълно безопасен флирт.

— Хайде сега, цитирай ми точно какво си написал! — изрекох с въздишка.

— Не много — отговори той и метна крак на съседната пейка, като едва не цапардоса Емили в лицето. — Обичайното. Радвам се, че те открих, как си, с какво се занимаваш, аз работя това и това, и други подобни. — И ни раздаде по една кутийка диетично пепси, което бе купил по пътя насам.

— Виж какво, няма да ми казваш „и други подобни“, когато си ми хакнал фейсбук профила и изпращаш съобщения на мъже! — промърморих и опрях студената кутийка пепси о превръзката си. — Кажи ми точно какво написа! Дума по дума!

— Няма ли да бъде по-лесно, ако просто го прочетеш? — предложи той. — Аз не мога да си спомня какво точно съм писал, а ти имаш айфон.

— Не, трябва ти да ми го четеш, при това на висок глас. Така ръцете ми ще бъдат свободни, за да те удрям на неприличните места! А не мога да го направя, докато държа телефон и кутийка пепси. — Настаних се до Емили, която си стоеше все така тихо и безмълвно, с неотворена кутийка в скута. — И давай по-бързо, защото не е особено топло.

— Хубаво — кимна той и измъкна телефона от джоба на дънките си. — Но преди да се ядосаш, не забравяй, че го направих за теб!

— Няма значение, давай, чети! — Прегърнах приятелката си и се вторачих към другия бряг на реката. Двуетажните автобуси се движеха насам-натам, катедралата „Сейнт Пол“ надничаше над тях. Красота!

— „Здрасти! Не съм напълно сигурна дали ти си правилният Итън Харисън, защото беше толкова отдавна! Но ако си същият, то знай, че аз съм Рейчъл Самърс — свирехме в един и същи оркестър, когато бяхме ученици. Преглеждах фейсбук и реших да те издиря. Обади се, ако това си ти! Ще бъде страхотно, ако възстановим контактите си! Рейчъл, целувка, целувка, целувка“ — изчете Матю със смешно преправен момичешки глас. Което си беше… ами… смешно.

— И той отговори?

— Да, при това веднага! — И незабавно замени момичешкия си глас за боботещ мъжки с канадски акцент, въпреки че: а) седеше до истинска канадка и б) бе напълно наясно, че Итън е отраснал в английското графство Съри. — „Здрасти, Рейчъл! Да, аз съм! Много се радвам да те чуя след толкова години!“

— Не е необходимо да прекаляваш с емоцията при възклицателните знаци — отбелязах уж спокойно, но сърцето ми щеше да се пръсне. Итън Харисън! Итън Харисън се радва да ме чуе след толкова години! Е, ако не мен, то един двайсет и девет годишен гей, който се представя за мен.

— Голяма работа. Но за първи път виждам хетеросексуален мъж да проявява такъв възторг! „Здрасти, Рейчъл! Да, аз съм! Много се радвам да те чуя след толкова години! Как си? Веднъж се опитах да те издиря, но не успях. Очевидно в Обединеното кралство има много жени с името Рейчъл Самърс. Е, какво става при теб? Омъжена ли си? Имаш ли деца? Още ли живееш в Съри? Аз се преместих в Торонто, след като си взех изпитите, защото баща ми си намери работа тук. Тук е много хубаво. Сега съм учител по музика в една гимназия — кой би повярвал, като се има предвид колко лош музикант бях в оркестъра, нали? Хаха!“

— „Хаха“ ли?

— Хаха.

Хмммм. Не бях много сигурна дали бащата на моите деца би използвал това „хаха“.

— А накрая просто: „Отговори ми, много ще се радвам да науча повече за теб!“. Което е много мило от негова страна.

— Ще трябва да хвърля телефона ти в шибаната река — промърморих. В идеалния случай нямаше да съм се хилнала от ухо до ухо, докато изрекох това, но просяците нямат право на избор.

— Няма проблеми. И без това ми трябва по-модерен — кимна той и ме сръга.

— Трябва да те разстрелят — изсумтях и докоснах превръзката си. — Дали мога вече да я сваля?

— Защо не? Измина цяла вечност.

Не повече от час.

Матю разкопча двете горни копчета на ризата си, за да провери своята превръзка.

— Ужас! Кърви!

— Женчо такъв! — Опитах се да не изпищя, докато свалях мота превръзка. А под нея, изпъкващи ярко на фона на бялата ми кожа, се мъдреха три черни звезди. — Направо не мога да повярвам, че си направихме татуировки!

— Така си е — кимна Матю и върна превръзката на мястото й. — Ще трябва да отидем да си купим сайдер и да го пием в парка, и да изпушим пакет „Ламбърт и Бътлър“ или нещо подобно.

Вижте, хора, точка номер четири! А са изминали само няколко дена!

— Тост! — Вдигна кутийката си с пепси Матю към мен. — Е, чувстваш ли се различно? Сега, когато вече си на една трета от пътя към превръщането ти на истинска необвързана жена?

— Чувствам се невероятно, ако искаш да знаеш — отговорих. — Мисля, че мога да постигна всичко, което си пожелая!

Ръката ме болеше. Главата ми жужеше. Исках да погледна татуировката си. Защото имах татуировка.

— Наистина можеш — разтри приятелски гърба ми той. — Това е идеята. Да ти помогне да осъзнаеш този факт.

— И точно така стана — кимнах бавно. — Не мога да ти кажа каква наслада изпитвам!

— Но не мисля, че би било добра идея да пробваш бънджи скокове от моста „Уестминстър“ — отбеляза приятелят ми. — Две точки са достатъчни за един ден, не смяташ ли? — прегърна ме мило той.

— Саймън мразеше татуировките — рекох. — Ще се отврати, когато види тази.

— Да де, ама не си я направила заради него — напомни ми той. — Направи я заради себе си. Защото винаги си искала да го направиш. И така ще си вземаш всичките решения отсега нататък. Всеки път, когато поглеждаш татуировката си, ще си спомняш за това!

— И вече мога да зачеркна и тази точка от списъка! — изписках възбудено. Като внимавах изключително много с китката си, извадих от чантата си раздърпаната салфетка, открих черната си химикалка и с най-голямо удоволствие сложих чавка на точката. — Направих си татуировка!

— Освен това вече се свърза с първата си любов, получи си пълната промяна, а от Емили разбрах, че дори си опитала с гимнастиката — допълни той, разрошвайки косата ми. — Справяш се великолепно!

— Ти също — сръгах го в ребрата аз. — А кого точно забавлява снощи, а?

От аферата „Стивънгейт“ насам Матю не бе пуснал през прага си нито един мъж. Не че не ходеше в техните къщи — просто не можеше да се справи психически с мисълта някой друг да влезе в дома, в който е живял със Стивън. Беше разбираемо — или най-малкото поне сега вече го разбирах.

— Просто един приятел — махна небрежно с ръка той. — Ще се занимаваш с мен, когато оправим теб.

— Имай предвид, че вече съм 33% по-успешно необвързана, отколкото бях в събота, така че вече разполагам с 33% повече време да се притеснявам за теб! — изрекох с не малка доза гордост. — Но вече стигаме до по-трудните точки от списъка. Така че ще трябва да почакат до утре. Доколкото знам, довечера с Емили ще излизаме — някакво благотворително мероприятие, и тя казва, че трябва да се облека хубаво. Така че може да ми отнеме малко повечко време от обичайното.

— Звучи ми като доста трудна работа — отбеляза той. — Да се облечеш като момиче?

— Като момиче. И не само по отношение на роклята, а с всичко момичешко — потвърдих, докато пъхах салфетката внимателно обратно в чантата си. — Емили, готова ли си да се прибираме? Чувствам как се изпълвам с женски блясък и… Мамка му, Матю!

На съседната пейка Емили се беше привела напред с глава между коленете, а под нея се виждаше една крайно непривлекателна локвичка повръщано.

— Емили, добре ли си? — запитах и се втурнах към нея. Приклекнах, като се постарах да не бъда много близо до повръщаното. Нови обувки. Нови велурени обувки. — Емили?

— Повърнах.

— Вижда се — отбелязах и отметнах косата от лицето й. Добре че не беше повърнала в косата си. — Но няма проблеми.

— Пак идва! — изпищя тя.

— Матю! — изкрещях и се обърнах към него, но видях, че мястото ми на пейката е заето от висок мъж с камуфлажни панталони, който се пъчеше и се опитваше да набута в ръцете на Матю листче хартия. Боже господи! Всичко това би било ужасно готино, ако не беше фактът, че нашата приятелка повръщаше пред галерия „Тейт“! — МАТЮ!

Леко изкискване, приемане на листчето хартия, последвано от неловко ръкостискане, следвано от лице като градоносен облак, насочващо се в моята посока.

— Какво? — извика той и погледна преспокойно към Емили. — Какво й има пък сега?

— Гади й се — казах, като галех косата й. Международно познатото действие за успокояване на повръщащ приятел. — Трябва да я заведем вкъщи!

— Идеално уцели момента! — промърмори той, наведе се и я метна на рамо. И точно тогава тя повърна на гърба му. — Чудничко!

Последвах ги послушно, като придържах косата й на кок над главата й.

— А дори не е пила — изсумтях.