Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (22)

След още четири седмици…

Десетчасовият престой на летището в Лос Анджелис бе напълно достатъчен, за да ми припомни защо мразех да летя. Поместих се в неудобния пластмасов стол и зачаках да си върна чувствеността на дупето. Бях сериозно намислила да стана, за да отскоча пак до безмитния магазин. Няма такова нещо като прекалено много тоблерони.

Летището беше като шок след месеца, който бях прекарала. Снимките бяха минали страхотно, бях се запознала с много нови хора и една поръчка доведе до друга, и така нататък. Докато се усетя, вече летях за Нова Зеландия с група модели, плавах през пещери, осветени от червеи^[1], и пресъздавах сцени от „Зина — принцесата воин“, след което прекарвах щастливи пиянски нощи на плажа. Най-удивителното от всичко бе, че бях хванала мъничко тен. Затова преминаването от обширните пространства на Австралия и Нова Зеландия към тясното затворено пространство на сектора за транзитни полети на летището ми идваше малко в повече. Исках да се прибера у дома. Исках да си легна в леглото. Исках да разбера какво точно си е мислела Емили, когато двамата с брат ми едновременно промениха статуса си във фейсбук на „обвързани“. Миналата седмица. Оттогава насам не мога да я открия дори по скайп. Очевидно щеше да ми бъде необходимо известно време, докато свикна, но все пак полагах усилия.

Матю и Стивън обаче не ме оставяха на мира. Извадих айфона от джоба си и прочетох последното им послание. Не си спомням кога за последен път бях виждала Матю толкова щастлив. И наистина искаше да сподели с мен радостта си. Всеки ден получавах новини за най-новите им приключения — без мръсните части, разбира се. В мига, в който напускаха къщата си, автоматично ме уведомяваха къде смятат да ходят. Сигурно трябваше да се чувствам поласкана, че в моя чест бяха нарекли новото си коте Рижко, макар че вътрешно в себе си се молех никога да не ми го оставят да се грижа за него.

Единственият човек, от когото не бях получавала никакви новини, бе Дан. Матю се опитваше да ме убеди, че това не означавало нищо. Аргументите му варираха от „охлажда страстите, защото си мисли, че му отказваш“ до „дава ти пространство да си помислиш“. Изпратих му два имейла и няколко съобщения, но не получих никакъв отговор. Ако това е идеята на Дан за охлаждане на страстите, трябва да помислят дали не биха могли да го използват за борба с глобалното затопляне. Дори само мисълта за него ми бе достатъчна, за да се облея в студени тръпки.

Прегледах текстовите си съобщения за последен път. Бих могла да звънна на майка ми. Тя обича да си бъбрим. Само че в Лондон в момента беше… колко? Четири сутринта. Е, ще го оставя за по-късно. Освен това тя също се бе хвърлила в прегръдките на любовта, след като тръгнах за Сидни. Последния път, когато й се обадих, тя бе в „Пица Експрес“ с „приятния господин“, с когото се бе запознала на сватбата. Първата ми реакция бе да се ядосам, че го е завела на „нашето място“, обаче после си спомних, че вече не съм на тринайсет и че на нея й е позволено да яде безбожно скъпи пици и без мен. Да, в момента бе твърде рано, за да звъня на когото и да било в Англия. Както и в Австралия. А и бях твърде заситена, за да хапна каквото и да било.

Бих могла да се обадя на Итън, който, след като преодоля начина, по който го изоставих — оказа се, че междувременно вече ходел с учителката по химия от неговото училище и изобщо не бил приел нещата така сериозно, както ги бях приела аз, и това не се отрази много добре на егото ми — се оказа много добро приятелче за размяна на имейли. Беше хубаво да си имам на разположение някой нормален мъж, на когото да задавам различни въпроси от интимен характер, въпреки че понякога в отговорите му липсваше всякакъв такт. Че какво друго можех да очаквам?

След като приех, че в момента нямам възможност за общуване с друго човешко същество, аз пъхнах телефона в джоба си и се приготвих за още два часа седене на задник.

— Това в джоба ти айфон ли е или просто се радваш да ме видиш?

Отворих рязко очи.

— Айфон — отговорих. — Определено.

Пред мен стоеше Дан Фрейзър. Нямаше никакво съмнение, че той не бе прекарал последните осем часа, свит в неудобен пластмасов стол. За разлика от мен изглеждаше бодър, свеж и доста по-щастлив, отколкото имаше право да бъде.

— Ох! — промърмори той, като вдигна гигантската ми дамска чанта от съседния стол, за да заеме мястото й, след което я сложи в скута си. — Какво си напъхала в нея? Камъни ли?

— Ти какво правиш тук? — Стараех се да превърна изненадата си в ярост, но нещо не се получаваше.

— Странна история — отбеляза той, отвори чантата ми и надникна. Ама че наглост! — В крайна сметка останах тук доста повече, за да прочистя главата си. Защото просто не можех да спра да мисля за теб.

— Но не можа да отговориш на съобщенията ми.

— Така е, не можах да отговоря на съобщенията ти — съгласи се той. — Защото каквото и да напишех, не се получаваше както трябва. И тъй като нямах никаква представа какво точно ми казваш в тези съобщения, защото в тях никъде не се споменаваше последната ни среща.

Замислих се за имейлите си. Да, май наистина съществуваше шанс да съм попрекалила с повърхността си. Не беше никак лесно да изливаш сърцето си чрез средство за комуникация, до което всеки би могъл да има достъп и после да те разнася навсякъде. Както научих по трудния начин.

— И тъкмо когато реших, че е крайно време да се прибирам у дома, за да продължа с живота си, получих обаждане от Вероника. Спомена, че и ти се прибираш вкъщи и че имаш прехвърляне в Лос Анджелис. — Измъкна от чантата ми четири големи тоблерона и повдигна въпросително вежди. — И ето как се оказахме заедно.

— И ти пътуваш с моя самолет?

— Да, пътувам с твоя самолет.

Ама този човек прекалява! Крайно време му беше да престане да се промъква при мен, когато съм съсипана от умора или пияна! Дори в обичайното си състояние бях нерешителна, та какво остава сега! И наистина нямах представа какво да направя. Единственото, което знаех, бе, че той е тук, че седи до мен и че ми е липсвал много повече, отколкото съм си позволявала да си помислям.

— Колко удобно, а? — отбелязах, без да смея да го погледна в очите.

— Не съвсем. — Върна шоколадите в чантата и извади бележника и химикалката ми. Сърцето ми спря да бие, при това не по приятна причина. — Отне ми много време и много пари, за да се сблъскам случайно с теб на летището, но реших, че не е добре да споменавам подобни неща.

— Ясно. — Прехапах устни, надявайки се да им върна донякъде цвета. Божичко, косата ми! Как ли изглежда косата ми? Та аз бях с плитчици! Защо, за бога, съм с тези плитчици?

— Брей, доста нови списъци — отбеляза той, разлиствайки бележника ми. — Ти май наистина имаш проблем.

— Нищо ново не ми казваш — промърморих, все още опитвайки се да схвана какво точно става. — Какво пишеш?

Обърна бележника към мен, за да ми покаже. Списъкът беше кратък.

Да приема извиненията на Дан.

Да дам на Дан един тоблерон.

Да целуна Дан.

Без дори да прави опити да изпълни първите две точки, Дан плъзна пръсти в косата ми и ме придърпа до себе си, притискайки устни в моите. В стомаха ми избухнаха всички фойерверки, които видях на Ниагарския водопад, изгориха популацията на пеперудите и затъмниха дори светкавиците. Но знаех, че трябва да бъде така. Трябва да бъда с него. Значи затова Матю бе готов да приеме Стивън обратно при себе си. Значи затова Емили беше чакала десет години, докато й дам разрешение да се среща с брат ми. И аз бих чакала цял живот за целувка като тази, но, за щастие, ми се наложи да чакам само две секунди.

— Извинявай, че се държах като гадняр онази нощ на стълбите ти — промърмори той с пръсти, преплетени в разбърканите ми плитчици. — Мислех, че няма да имам други възможности.

— Аз наистина имах нужда от малко време — прошепнах в отговор, без да ми пука кой ни гледа. — Но съм наясно, че не е лесно да молиш за подобно нещо.

— А би трябвало да бъде — отбеляза той. — Е, до какъв извод стигна? Ще опитаме ли?

— Ами… — престорих се на нерешителна аз. — Щом е в списъка…

— Да, в списъка е! — прекъсна ме Дан и се приведе към мен за нова целувка.

Винаги държеше последната дума да бъде неговата.

Но пък и това беше в списъка.