Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (4)

Трета глава

До момента, когато таксито ме остави пред дома, бях повторила разговора ни в ума си вече толкова пъти, че ми се струваше като нещо, случило се на някой друг, или на сцена от телевизионна сапунка. Точните думи бяха твърде мъгляви, жестовете — пресилени или заменени за нещо, което не е станало, но в края резултатът си беше пак същият, независимо колко пъти го преповтарях. Той не ме обича. Той не ме желае.

Отне ми доста време, докато напъхам ключовете в ключалката на вратата, а когато най-накрая успях да се намъкна у дома, светнах лампите само за да осветя пет години щастливи спомени, украсяващи коридора ни. Снимки от ваканциите, билети от концерти, салфетки от ресторанти, картички от екзотични места — всичко, което бяхме събирали в процеса на връзката ни, което бяхме сложили в рамка и закачили на стената, чак до касовата бележка за питиетата от първата ни среща. Той я бе запазил, за да ми я подари в деня, в който се събрахме да живеем заедно. Не, няма начин това да е истина!

Напълно изтощена, аз загасих лампите и се насочих към спалнята, като по пътя си изхлузих обувките и се съблякох. Бях оправила леглото, преди да изляза, с надеждата да се върна в него със Саймън, а не обляна в сълзи и с обелено коляно. И въпреки факта, че вече няколко седмици спях сама, това бе първата ми нощ от „почивката“ насам, когато се почувствах наистина самотна. Това бе първата нощ, в която бях истински сама. Замених неудобното си бельо с една стара тениска на Саймън, която си бях скрила в калъфката на възглавницата заедно с едни стари, напълно отпуснати боксерки. Легнах по гръб и се вторачих в тавана. Думите на Саймън продължаваха да бръмчат в главата ми, като че ли бях забравила телевизора включен. Сънят отказваше да дойде и насред тази ситуация в главата ми изведнъж изникна най-нелепата мисъл на света. Наближаваше датата на вноската ми по кредитната карта. Имах да гледам още два епизода от „Радост“ по „Скай Плюс“, но абонаментът ми за него свършваше. Тази вечер ще бъде първата от над четири години насам, в която не съм мила лицето си. Ето защо се налагаше да правя списъци. Независимо от семейния ми статус, никой не би желал да работи с гримьорка на петна. Измъкнах се с мъка от леглото, като хванах торбестите боксерки, за да не се смъкнат от задника ми.

Когато се озовах в коридора, протегнах ръка, за да докосна любимата ни снимка — от рождения ден на Емили миналата година. Саймън се смее на нещо, което казва Матю, а аз съм го прегърнала и съм отпуснала глава на рамото му. Той изглежда много красив, аз пък не изглеждам никак дебела, така че сме щастливи. Перфектната снимка. Тъкмо усетих как в гърдите ми се надига ридание, когато чух някакъв шум пред вратата на апартамента. Запалих лампите и се вторачих през стъклото. Беше Саймън. Изчаках две секунди с напълно изпразнено съзнание, а после завъртях ключа и рязко отворих вратата.

Лявото му око вече посиняваше и макар че някой очевидно се бе опитвал да го почисти, носът му беше целият в засъхнала кръв, а устните му — подпухнали. Превърнатото му в каша лице и моят „съблазнителен“ тоалет бяха толкова далече от идеалната снимка, която преди малко гледах, че при други обстоятелства сигурно бих се усмихнала. Сигурно.

— Ключалката има нужда от поправка — промърморих, с една ръка придържайки боксерките си.

— Съжалявам — рече Саймън, пристъпвайки от крак на крак пред вратата.

— Вината не е твоя — свих рамене. — Заяжда си от цяла вечност.

— Не, съжалявам — каза пак той.

Дръпнах се от вратата, за да го пусна да влезе, притиснала гръб о стената със снимките. Той спря точно пред мен и отвори уста, за да каже нещо, обаче после размисли.

— Саймън?

Той спря, обърна се и ме огледа от горе до долу.

— Това моята тениска ли е? — попита.

— Аха — кимнах и дръпнах опърпания подгъв. — Много е удобна за сън.

— Мислех си, че си я изхвърлила — отговори той.

Усетих, че долната ми устна започва издайнически да потреперва, затова побързах да поклатя глава. Стиснах пръстите на краката си и се престорих, че се прозявам, за да върна обратно сълзите.

— Ясно — рече той, пъхнал ръце в джобовете си.

И кимна. Стоеше си просто там — пребит, целия в рани, напълно нещастен, вторачен в обувките, които никога досега не бях виждала. Знаех, че трябва да кажа нещо, при това веднага. Защото до утре всичко ще е свършило. Връзки като нашата винаги умираха тихо и възпитано през нощта — ние не бяхме от любителите на насилническата, кървава смърт на публично място. Твърде много англичани сме за подобни работи. Обаче езикът ми се оказа оплетен от толкова много въпроси, а сърцето ми се правеше на мъртво толкова успешно, че се наложи да преглътна тежко, преди да отворя уста. Нямах никаква представа какво ще излезе оттам.

— Нови обувки, а?

За един момент наистина нямах представа какво точно става. Продължавах да съзерцавам обувките на Саймън и докато се приближаваха към мен. После се заковаха до краката ми и ръцете му ме обгърнаха, а горещото му лице докосна моето. Едва когато усетих как една рамка на снимка се забива в ключицата ми, си дадох сметка, че се целуваме, че ръцете му пълзят нагоре-надолу по гърба ми, след това се сплитат в косата ми и после пак продължават надолу.

— Съжалявам — прошепна в косата ми. — Много съжалявам!

Изцяло по навик ръцете ми се вдигнаха и го прегърнаха през врата, а устата ми започна да отвръща на целувките му на автопилот. Обаче онзи остър ъгъл на рамката продължаваше да се впива в гърба ми. Едва когато целувките му преминаха от устата към врата ми, осъзнах, че очите ми са отворени, а умът ми си е взел кратка почивка. Какво не беше наред? Нали планът беше точно такъв! Саймън спря за момент и ме погледна със странно изражение на лицето — наполовина объркано и наполовина настоятелно да продължи онова, което е започнал. Виждала съм и двете изражения независимо едно от друго достатъчно често през тези години, но заедно представляваха необичайна комбинация.

— Рейчъл? — изрече задъхано. Притеснението му не бе без основание — първо, целувките по врата бяха сигурен начин да влезе в гащичките ми, както той много добре знаеше; и второ, от толкова време мечтаех за този миг, че би трябвало поне да реагирам по някакъв начин. Да, нещо със сигурност не беше наред. — Рейчъл, честна дума! Много съжалявам!

— Престани да го повтаряш! — изрече глас, който приличаше на моя. Щом се извиняваше толкова много, значи имаше за какво да се извинява, обаче точно сега не бях в състояние да се справя с този проблем.

— Добре — промърмори той, подхвана косата ми и я метна на едното ми рамо — жест, който ми беше толкова познат, че сърцето ми се разтопи. — Така е добре.

Кимнах и когато този път той се приведе, за да ме целуне, затворих очи. Отвърнах на целувката му, като се стараех да не нараня разцепената му устна. Обаче на него не му пукаше за нея. За първи път от месец насам той ме желаеше, затова му позволих да ме обърне обратно към вратата на спалнята и да ме бутне върху леглото. А после усетих добре познатата му тежест върху тялото си. Нямаше нужда да мисля, нямаше нужда да правя каквото и да било. Ръцете му потеглиха по обичайния си маршрут по тялото ми. Устните му пролазиха по тила ми, левият ми крак обгърна кръста му. Боже, това със сигурност ми е липсвало. Но тялото ми би трябвало буквално да пищи за него, а не просто да реагира. Просто беше странно, защото беше минало толкова време. И затова загърбих тъничкия гласец в главата ми, който напяваше: „Не си за мен, не си за мен, не си за мен“. Отново и отново. Предпочетох да затворя очи и да започна да играя ролята си. Той се бе върнал при мен. И това бе единственото, което исках. Той бе единственият, когото исках. И той бе отново мой.

* * *

Следващата сутрин настъпи като всички други. Слънцето струеше през прекалено тънките завеси на прозорците, за които така и не купих по-дебели, защото Саймън обичаше да се буди на естествена светлина. И като че ли никога не бе отсъствал, сега той пак лежеше до мен. Любимата му естествена светлина осветяваше тъмнорусата му коса и почти я позлатяваше. Аз лежах, обърната настрани, на няколко сантиметра от него, и го гледах как спи. Изминалата нощ бе много странна. Така и не бях в състояние да се отърся от усещането, че трябваше да поговорим, преди Саймън да скочи обратно в леглото ми. Но тази сутрин всичко си беше наред. Или поне изглеждаше така. Всичко изглеждаше така, както трябва да бъде. Каквато и лудост да го бе обхванала, вече му беше минала.

Обърнах се по гръб, като се постарах да не го събудя, и се усмихнах на себе си, замислена за задачите си за деня. Може би днес ще мога да мина без обичайния си списък — пощата ще почака в пощенския клон до понеделник, а картичката за рождения ден на Матю мога да взема и утре. Но все пак не можеше да не отида до супермаркета — у дома нямаше нищо за ядене. Измъкнах се от леглото внимателно, без дори да накланям матрака, и грабнах дънките и блузката от предната вечер, които все още си лежаха на тъжна купчинка на пода. Облякох се в коридора, грабнах телефона, кредитната си карта, ключовете и една жилетка и се запътих към вратата на апартамента. Спрях само за да оправя рамката на стената, която снощи бяхме бутнали. Обаче тя отказа да стои на мястото си — непрекъснато се отпускаше и буташе съседната снимка. Но сега не беше моментът да зачуквам нови пирони, затова просто я свалих и я облегнах на стената, отбелязвайки си мислено после да я оправя. След закуска. След онова, което Саймън иска да правим днес. А за утре ще пренапиша списъка си. Съвестта ми бе успокоена.

Все още бе твърде рано за събота и Лондон бе доста заспал, но все пак автобусите си вървяха и онези, които работеха в събота, крачеха по тротоарите с наведени глави и слушалки на ушите. Сложих си балсам за устни, докоснах леко протритата си от брадата му буза и завих косата си на относително свястно кокче, докато вървях надолу по улицата. Май наистина е крайно време да я понамаля тази коса — беше твърде много за един човек. Обаче Саймън ме харесваше с дълга коса. А и аз бях свикнала с нея. Въпреки че Дан никога не пропускаше да ме нарече „Братовчеда То“, когато я спуснех по време на снимки.

Още не можех да повярвам, че Пол бе пребил Саймън. Това бе най-милото нещо, което брат ми някога бе правил за мен. И напълно компенсира онзи случай, когато бе подстригал косите на всичките ми Малки понита. Е, май не беше на всичките. Очевидно трябва да му се обадя и да му кажа, че всичко между нас е наред, иначе ще се почувства невероятно неловко на сватбата на баща ни след две седмици. Но точно сега най-важното нещо бе да купя някакви кифлички, кафе и сметана. И може би някакъв препарат против петна, за да се опитам да махна кръвта от ризата на Саймън. А казват, че романтиката била мъртва.

Супермаркетът се оказа изненадващо пълен — с хора, тръгнали за работа, които си купуваха сандвичи с риба тон за обедната си почивка, ранобудници, излезли да пазаруват, и не един и двама господа с намачкани дрехи, но самодоволни усмивки по лицата.

— Е? — обади се нещо, вонящо на „Курос“ на Ив-Сен Лоран, когато застанах до щанда с кроасаните. — Тежка нощ, а?

— Нещо такова — промърморих, без да поглеждам нещото. Този не знае ли, че се намира в Лондон? Та ние не разговаряме с непознати. Дори със съседите си започваме да разговаряме едва след пет години, освен ако, разбира се, не става въпрос за оплакване от шум или от невъзпитан домашен любимец, цапащ градината ни.

— Дааа. Обаче номерът е да станеш преди великото събуждане! — продължи най-нахално да говори онзи, докато пълнеше найлоновото си пликче с кроасани с канела. — Лично аз винаги оставям бележка. Не можеш да не оставиш бележка! Ситуацията го изисква.

— Ясно — усмихнах се аз през зъби и побързах да се насоча към опашката на касата.

Обаче онзи тръгна след мен.

— Но за момичетата винаги ми е било много тъжно — не се отказваше той. — Защото, виждате ли, зърват хората някой тип, готов за стената на срама, и си казват: „Браво на него!“. Обаче забележат ли момиче, тръгнало само по улиците в шест сутринта в събота, облечено в дрехите от предишния ден, веднага решават, че е уличница.

— Да — промърморих и започнах да пренареждам покупките в кошничката си. И едва след това си дадох сметка какво е казал. — Извинете, какво казахте?

— Но не и аз! — извика триумфално човекът „Курос“, разливайки част от кутийката си с „Ред Бул“. — Аз не съдя хората. Освен това, не е като да сте с поличка, която едва прикрива задника ви, а циците ви да стърчат навън, нали така? Добър тоалет, браво!

Чудничко! Значи този пичага не само бе още пиян, но и си въобразяваше, че с него сме сродни души, любители на забежките за една нощ.

— Може би трябва да ми оставите телефона си. Нали се сещате, в случай че имате нужда от компания! — И направи крачка към мен. Вонята от онова, с което се бе наливал и разливал по себе си цяла нощ, в комбинация с банята от „Курос“, която си беше взел, ми дойдоха малко в повече и едва не повърнах.

— Имам си приятел — побързах да охладя страстите му, като поставих кошничката между нас. — Така че не.

— Ама, разбира се — подметна иронично той, грабна кутийка презервативи „Дурекс“ и я прибави към покупките си. Пак щях да повърна. Обърнах му гръб с надеждата, че ще се махне, но продължавах да усещам вонята му. Имах усещането, че тази смрад ще ме преследва още дълго време. Добре че Саймън се бе вразумил! Това беше първият човек от пет години насам, който бе поискал номера на телефона ми, и не ми стана никак приятно.

Платих плячката си за закуска и побързах да се изнижа навън. Бях дотолкова погълната от моя айфон, че дори не чух как човекът „Курос“ подвиква нещо след мен. Подвиква нещо, което подозрително много напомняше на „кучка“. Не съдел хората, да бе!

Месец август никога не гарантираше хубаво време в Лондон, но точно тази сутрин беше прекрасна. Ярко, свежо слънце и безоблачно синьо небе. Почти подскачах обратно по Ъпър Стрийт, докато преглеждах текстовите съобщения от Матю и Емили. Знаех, че никой от тях не би останал във възторг, ако му звънна преди седем сутринта, затова просто им отговорих с краткото „Всичко е наред“, изтрих потока от ругатни, насочени към Саймън, и запазих позитивните послания. Никога не беше излишно да си имаш по едно-две такива.

Заключих телефона си и го пъхнах в задния си джоб. Не бях много добра в изразяването на емоции и никога не съм се чувствала спокойно с думичката, започваща с „о“. Обичах родителите си, обичах брат си, обичах Матю, Емили, Саймън, шоколадите „Галакси“, Александър Скарсгард и дънките „Топшоп Бакстър“. И много, ама много обичах апартамента си. От университета насам бях живяла все в по-малко или повече поносими дупки, но нашият прекрасен двустаен апартамент на първия етаж, купен буквално за жълти стотинки в разгара на рецесията, беше мой дом. Бях прекарала последните осемнайсет месеца в пълнене на нашето гнездо. Е, вярно, предимно с купища дрехи, които така и не успявах да изгладя, но все пак си беше пълнене. Моят дом. Сега изкачих петте стъпала до вратата ни в кралско синьо и за момент спрях. Усетих, че съм притеснена. Ами ако Саймън е вече буден? Може би трябваше поне да си направя труда да се приведа в ред, преди да изляза. Какво ще му кажа? Дали няма да е по-добре, ако се престорим, че миналата нощ не се е случила?

— Е, поне няма да вони на „Курос“ — казах си наум, докато пъхах ключовете в ключалката.

Когато влязох, апартаментът ни все така тънеше в тишина. Изхлузих си тихо обувките, за да не събудя Саймън. Така. Значи сега трябва да си измия зъбите, да направя кафе, а оттам нататък каквото ще става, ще става. Оставих закуската върху барплота и кухнята и се насочих към банята. Каквото ще стане, ще стане. И какво от това? Така си мислех, докато плисках лицето си със студена вода. Един неловък разговор, а после обратно по пътя към брака, децата и семейното блаженство. Всеки среща пречки по житейския си път, всеки си има своите моменти на лудост. Че има ли перфектна връзка на този свят? Грабнах четката си за зъби и си напомних, че „Те живели щастливо до края на дните си“ съществува само в приказките. Да, в приказките. Хммм, няма паста за зъби. Без да мисля, протегнах ръка към шкафчето над мивката, за да извадя нова тубичка. Истинските връзки са трудни и изискват сериозни усилия. Изискват разбиране и компромиси. Човек не може просто да избяга, когато нещата загрубеят, не може просто да…

Пастата за зъби.

В шкафчето над мивката нямаше нова паста за зъби, защото бях отворила новата паста за зъби едва оня ден. Обаче я нямаше и на мястото й. Както и четката за зъби на Саймън. Както и самобръсначката му. Все така с четка за зъби в ръка, аз тръгнах боса през коридора, но пред вратата на спалнята спрях. И макар вече да знаех какво ще заваря там, не можех да се накарам да я отворя. Догади ми се. И побеснях. И се почувствах като пълна глупачка. Бутнах вратата с крак и надникнах. Празно легло. Отстъпих няколко крачки назад в коридора и под крака си усетих нещо твърдо и студено, последвано от нещо остро, щипещо и горещо. Снимката от рождения ден на Емили. Саймън трябва да я е съборил на излизане. Толкова е бързал.

С четка за зъби в едната ръка и телефон в другата, аз се отпуснах на стената. Плъзнах се надолу и междувременно съборих всички снимки, закачени там. Загледах се как кръвта от крака ми капе по ламинирания под, който Саймън с такава любов бе редил в деня след финалите за купата. Саймън винаги казваше, че по време на футболния сезон никой не се занимава с ремонти.

Отключих телефона си и натиснах бутона за набиране на последния разговор.

— Матю? — прошепнах, като се стараех да не свивам пръстите на краката си. — Взел ми е пастата за зъби!