Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (13)

Дванайсета глава

Матю беше на седмото небе, когато му се обадихме от полицейския участък, но не толкова, когато го помолихме да донесе документите ни. Проблемът с миниатюрните вечерни чантички бе в това, че не даваха възможност за носенето на много неща. Не че съм планирала да ни арестуват.

— Когато сложихме в списъка точката „Да наруша закона“, имахме предвид нещо съвсем дребно — отбеляза Матю и се прозя, докато таксито ни караше у дома. Не беше необходимо да тръгва чак по пижама, но въпреки това му бях благодарна. — Например да караш с непозволена скорост. Да сложиш котка в кофа с боклук. А не да включваш пожарната аларма в хотел „Савой“ и да забиеш юмрук в лицето на супермодел.

— Емили беше тази, която заби юмрук в лицето на супермодела — поясних. — А аз изобщо не съм включвала пожарната аларма в „Савой“. Няма никакви свидетели — само думата на Ана срещу моята, а както изтъкна и онзи приятен полицай, тя малко не е наред. Така че е обикновен инцидент.

Емили седеше между нас и мълчеше. Гледаше право напред замаяна и объркана.

— Радвам се, че приемаш на сериозно новото си аз — отбеляза Матю, — но когато пишеш писмото на Саймън, надявам се да не е с кръвта на жертвена девица, нали?

— Става. — Звучеше като справедлив компромис. — О, да, и Дан се опита да ме целуне.

— Какво? — излезе изведнъж от унеса си Емили, а Матю изплю кафето си по целия гръб на шофьорската седалка.

— Извинете — промърмори той и направи пълно екзорсистко завъртане на задната седалка на таксито. — Дан се е опитал да те целуне? Преди или след участието ти в „Бандата на Оушън“?

— Преди — потрих рамо аз, спомняйки си за тръпките по гърба, когато той ме докосна. — Говорехме си, а после той изведнъж се приведе над мен. А Ана се кълне, че той мисли, че съм вманиачена по него!

— Никой друг не е вманиачен по него освен той самият! — изсумтя презрително Матю. — Независимо колко е готин, пак си остава егоистичен мръсник!

— Така си е — кимнах замислено. — Според нея обаче той непрекъснато говорел за мен.

— Пфу! Шантава работа! — възкликна Емили. — Но по-важното е, добре ли се целува?

— Всъщност не му отговорих на целувката. — И изобщо не съжалявам. — Спрях го.

— О! — Разочарование. — О! — Изненадващо щастливо.

— Онзи тип на бара, търсеше те — каза тя и включи телефона си. — Каза, че отскочил за малко до тоалетната, а когато се върнал, теб те нямало. Даде ми номера си. Ашли или нещо подобно.

— Ашър — поясних и поех листчето, на което ми го записа. Брей! Значи той всъщност бил отскочил до тоалетната. Значи съм избягала от готин инструктор по йога, който говори истината, за да мога да избегна на косъм целувката на арогантен фотограф, който е пълен въздухар. — Боже!

— Магията на списъка! — размаха ръце Емили и започна да издава призрачни звуци. — Обади му се. Още утре. Или ще му се обадя аз!

— Мисля, че на този етап общува достатъчно от мое име — въздъхнах, отпуснах глава на рамото й и се загледах в светлините на Лондон, стрелкащи се покрай нас. Не знам защо, но се чувствах много уморена. — Аз ще му се обадя.

* * *

Четвъртък сутринта дойде твърде бързо. Когато най-сетне дойдох на себе си към единайсет, лежах още близо час, опитвайки се да си дам сметка какво точно ми се бе случило предишната нощ. И какво го бе прихванало Дан. И дали някога ще мога пак да си намеря работа. Добре че имаше поне едно нещо, с което да се разсея. Молба за приятелство по фейсбук — от Итън. Лежах и си гледах телефона, разглеждайки щастливо снимките му и радвайки се на очевидната липса на половинка до него. Ако не бе показал по безспорен начин, че се интересува от жени, щях да се притесня мъничко. Сега обаче се наслаждавах доволно на различните моменти от живота му, които ми бе изпратил. Итън как се катери по скалите. Итън как бяга на състезание. Итън как разхожда кучето си на плажа. Благодаря ти, Марк Цукерберг, всички предишни прегрешения са ти простени!

Написах кратко съобщение, наслаждавайки се на пърхащото усещане в стомаха ми.

„Здрасти, Итън! Радвам се, че се обади! Не мога да повярвам, че си в Канада, но намирам за съвсем нормално, че си учител по музика. Ти беше най-добрият в оркестъра.“

Дали не е прекалено сладникаво? Не мисля. Претърколих се по корем и реших, че това остава. От една страна, беше истина, а, от друга — мъжете обичат да четкат егото им, нали така?

„Съвсем нормално е също така, че моята кариера не прие музикален обрат. Сега съм гримьор и живея в Лондон. Живея с приятелката си в един апартамент в Айлингтън. Много е забавно.“

Реално погледнато, това си бе съвсем вярно. Да, Емили наистина си имаше свой апартамент, но откакто със Саймън се разделихме, тя не бе прекарала и една нощ там, за да ме пази от самоубийствени действия. Но не можех да му пиша това, нали така?

„Останаха ли ти тук някаква роднини?“

Което се превежда най-грубо като: „Идваш ли често в Англия?“.

„Влюбих се в снимките на кучето ти. И аз някой ден ще си взема куче. Във всеки случай сега трябва да приключвам, защото ме чака напрегнат ден. До скоро!“

Сумарно погледнато, общо три лъжи в едно писмо. Чудничко!

След още пет минути разходка из фейсбук аз се претърколих обратно в леглото, за да открия чантата си и да извадя от нея бележник и химикалка. Списъкът на самотното момиче вървеше идеално, обаче днес беше време за по-ежедневен списък. Направо не можех да повярвам, че от 1998 година насам не бе минал и ден, в който да не действам по списък. Правех си дори по време на почивката, въпреки че точките в него включваха обичайни работи като да отида на плажа, да пия странни на цвят коктейли и да си почивам. Като си дадох сметка, че един ежедневен списък ще ми помогне да спра да мисля как се местя в Торонто и имам красиви деца със странен акцент, аз започнах да пиша. Сега най-важното бе рожденият ден на Матю в събота. Обикновено му го правех аз, но не вкъщи, а в някое заведение, защото се налагаше да се съобразя с нежеланието на Саймън да намира останки от яденето зад дивана седмица след купона.

Тази година обаче нямаше с кого да се съобразявам. Всичко щеше да бъде у дома, а кетърингът — от „Марк енд Спенсър“. И много пиячка, разбира се. Чуйте само кой го казва!

Та първо трябваше да започна с поканите онлайн. Колкото и да не е за вярване, но животът се промени дотолкова, че нищо не би могло да се случи, докато не се случи във фейсбук. И макар че оставаха само два дена до купона, не мисля, че имаше проблем. Все пак вече бяхме на двайсет и осем, така че събота вечер рядко бе посветена на излизане. На нашите години събота вечер бе време за гледане на „X фактор“ и за семейни събития, на които си длъжен да присъстваш. Освен поканите, разбира се, трябваше да си направя и списък за пазаруването. Както и да помисля какво да облека. Между другото, за първи път от години насам ми се налагаше да мисля дълго какво да облека. Новите ми дрехи бяха подредени на дълга закачалка до прозореца в спалнята, за да спират проклетата слънчева светлина, и стаята изглеждаше като клон на „Оксфам“. Гледах роклите си и се чудех каква би била най-подходяща за деня. За какво е подходящ четвъртъкът — за рокля с презрамки или с флорални мотиви? Избрах флоралните мотиви. Божичко, та тази рокля създава талия там, където няма!

След това се преместих на дивана, отворих си комплекта с гримовете и започнах да си играя с него. Дадох си сметка, че е крайно време да спра да пренебрегвам личното си гримиране, защото то би могло да служи като перфектна реклама на уменията ми. Затова сега се постарах да дам всичко от себе си. Най-подходящото за червената ми коса и бялото ми лице. Семпло, но стилно.

Преди да изляза от къщи, се замислих за момент за подаръка, който трябваше да избера за Матю. Обикновено купуването на подаръци за стари приятели е фасулска работа, но не и за Матю. Той мразеше сам да си купува дрехи, но се ядосваше и когато му ги подаряваха. Ако му подариш козметични продукти, той решава, че го мислиш за стар. Ако му подариш шоколад, значи се опитваш да го накараш да надебелее. Що се отнася до музиката, тъй като той беше абсолютен сноб в това отношение, избирането на подходящия диск бе мисия невъзможна. Може би грамофонна плоча, обаче трябваше да е много специална. Рядка. Хммм, сигурна съм, че ако въобще хареса нещо, то това би било един негов клонинг. Не, като че ли оставаше вечния подарък, който той приемаше с удоволствие — бутилка уиски и гей порно. Подаръкът, който не спираше да го дарява с наслада.

Грамофонна плоча.

Плочите на Саймън!

Втурнах се към дивана, прескочих го и се озовах до музикалния шкаф в ъгъла. Саймън бе настоял да си купим грамофон още преди години и оттогава насам събираше редки грамофонни плочи, за да се изфука пред брат ми. От гледна точка на компанията на Пол той специализираше в музика от шейсетте. Но само аз знаех, че слуша единствено първия албум на Лейди Гага и последния на „Колдплей“, при това на айпода си. Знаех още, че най-много държеше на една изключително рядка плоча на „Бийтълс“. Хммм, няма да е зле да я занеса за оценяване. Защото не е препоръчително да държа ценни вещи в апартамента си, нали така? Току-виж са ме ограбили! И без това бях тръгнала към Сохо — все ще намеря магазин, в който да я оценят.

* * *

Сохо винаги ми е изглеждал като най-странният квартал на Лондон. Беше достатъчно близо до Оксфорд Стрийт, за да пропусне по някой и друг заблуден турист, и беше любимо място за всякакви типове от средната класа, които не притежаваха достатъчно шик, за да се преместят в източния край на града. Беше и любимо място за гейовете, разбира се — тук можеха да се срещнат гей върху гей върху гей. Е, не в буквалния смисъл, разбира се. Поне не през светлата част на деня. Повечето от времето ми тук беше минавало или на снимки в някой от шикозните хотели по калдъръмените улички на квартала, или в „Приятелското общество“ с Матю и Стивън в по-добри времена.

Сега обаче ми трябваше магазин за грамофонни плочи. Огледах се и скоро намерих един. Магазините за грамофонни плочи не са направени за жени. И това е факт. Както и магазините за комикси, турнирите по „Подземия и дракони“ и четенето на вестници в тоалетната. Всички те бяха настроени особено враждебно към Y-хромозомата. За мое щастие обаче двамата плешивци, които ме изгледаха на кръв, набързо промениха отношението си, когато видяха каква плоча им нося. Опитаха се да ме метнат с цената, но след като им казах, че мога да я продам по-изгодно по ибей, успях да изкрънкам от тях цели осемстотин и петдесет паунда. Цяло състояние! Побързах да напусна магазина, преди да са размислили, и едва след десетина крачки си дадох сметка, че бях забравила да потърся нещо хубаво за Матю. Но тъй като вече не ми се връщаше, бях принудена да прибягна до традиционното — гей порно и уиски. Реших да добавя към това и специални презервативи — селекция.

Вървейки безгрижно по улиците с моите покупки, улових с периферното си зрение някаква странна феерия на близката витрина. Божичко, френско бельо! Емили винаги си бе падала по красиво бельо и знам, че се ръсеше много за такова, но аз никога не му бях обръщала внимание. Давайки си сметка обаче, че новата Рейчъл изисква всичко по нея да бъде ново, аз влязох. Пък и разполагах с неочакваната „стипендия“ от Саймън, нали така? Е, може би от майка му, защото плочата е била на майка му, но пък така й се пада на тъпата крава, задето не ми даде рецептата си за шоколадовия сладкиш! Колко я молех, а тя — не, та не. Сигурно е знаела, мизерничката, че със сина й все пак няма да се оженим, и е държала рецептата да остане в семейството. Кранта.

Преобличането в пробната бе странно преживяване. Никога не бях слагала по тялото си толкова метри дантела. Знаех си, че нямам цици, че бедрата ми не са станали по-тънки и че нямам никакви заоблености, но с това френско бельо изглеждах по съвсем друг начин! Е, вярно, че се наложи продавачката да ми помогне с чорапите с жартиери, защото нямах никакъв опит с такива неща, но нали човек цял живот се учи?

След около час напуснах магазина с всички цветове от комплекта, който пробвах, и твърдо решена никога повече да не слагам захабени сутиени с отпуснати ластици и леко подаващ се навън край на банела.

* * *

След като прекарах утрото в купуване на дизайнерско бельо, мотаене в сексшопове за гейове и продаване на скъпи грамофонни плочи, които не са мои, аз реших, че следобедът принадлежи на задачи, които майка ми би одобрила. Захвърляйки покупките си в спалнята, аз метнах отгоре си една тениска и огледах обстановката. И реших, че е крайно време да боядисам. Отдавна съм си мечтала за червен диван и стени в наситено розово — още откакто гледахме онова предаване на Лора за красивото студио в Клапъм. Саймън беше ужасен от реакцията ми тогава. Категорично беше отказал да направим нашата дневна така, но за мое щастие постепенно бях успяла да го навия да си купим червен диван. Та дивана го имах. Сега оставаха само стените. Нямах представа колко време още ще живея в този апартамент, защото Саймън като нищо може да реши да го продаде, но си казах, че ако ще да е само един миг, си струва той да бъде прекаран сред стени в наситено розово.

Покрих всичко в стаята с найлони, прихванах ги с тиксо и отидох да си взема боята, която отдавна бях скрила тайничко в едно чекмедже. Все така по тениска и гащи, аз си пуснах Мадона и хванах четката. Пеейки заедно с нея, аз започнах щастливо да мацам боя по стената. Тръгнах от ъглите, а след това преминах на по-експериментални дизайни. Като например да изпиша „Саймън е мръсник“ с еднометрови букви точно в средата на стената. Спрях, но само за да увековеча това произведение на изкуството с камерата на телефона си, след което се заех със същинското боядисване. И докато се вихрех в ритъма на музиката и боядисването, чух, че се звъни. Прекалено отнесена в задачите си, аз натиснах бутона за отваряне на външната врата, без да се замислям. И едва тогава си дадох сметка, че още съм по гащи и тениска. Трябваше да си сложа панталон. Но как? Бях мръсна. Няма значение. Сигурно е някой търговски представител. Или пък от „Свидетелите на Йехова“, а доколкото знам, те няма да имат нищо против. Пък и аз отдавна бях на „вие“ с Десетте божи заповеди, така че това, че някакъв си небесен представител ме е зърнал по гащи, надали би сложило кой знае каква черна точка в и без това съмнителното ми досие. Оказа се обаче, че щях да бъда много доволна, ако наистина бе човек от „Свидетелите на Йехова“. Или дори търговски представител. Всъщност бих била много по-доволна да видя когото и да било другиго, освен Дан Фрейзър.