Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (19)

Осемнайсета глава

Пропълзях моментално в леглото, без да свалям дори роклята си. Нямаше време нито за душ, нито за чистене на грим. Не ми пукаше, че утре очите ми щяха да бъдат залепнали. Нито пък, че лицето ми е леко изгоряло. Как досега не са ми казвали, че смяната на часовите зони в комбинация с глупави срещи с мъже от миналото са най-доброто лекарство против обсесивно-компулсивното ми разстройство? Завих се, безсилна дори да изгася нощната лампа. Завъртях се и се озовах в средата на леглото. По дяволите. На Емили сигурно ще й се наложи да ме избута, когато се върне. В мига, в който отпуснах глава върху възглавницата, я усетих като олово и веднага след това затворих очи и заспах.

* * *

Когато пак ги отворих, слънцето светеше ярко.

— Добро утро — обади се Матю откъм шезлонга, където четеше френско списание. Матю не знаеше френски. — Снощи беше толкова нафиркана, че не ни усети.

— Нищо подобно. Просто бях грогясала. Цял ден съм вървяла. Между другото, колко е часът?

— Към десет — отговори Матю. — Мислех си, че никога няма да се събудиш. Я бутни и другата спяща красавица, че колата ще ни чака в единайсет и половина, а аз трябва да сложа нещо в стомаха си, преди да е започнал да се самоизяжда.

— Колата ли? — Ставането се оказа епична битка. Имах чувството, че някой ми е клъцнал краката и ги е заменил с кренвирши.

— Емили ми разправи за онова нещо със скоковете на Ниагарския водопад — поясни Матю, изправи се и ме вдигна на крака. — Затова проверих и направих резервации. Отиваме!

— Така ли? — вдигнах очи и видях шокираното му изражение, когато видя роклята ми. — Спах с дрехите — поясних.

— Виждам. Е, как мина срещата?

— Това е разговор за колата — промърморих, дръпнах ципа на роклята си и веднага се увих с хавлиена кърпа, за да не изгоря ретината на Матю с циците си.

— Толкова зле ли мина? — Той включи водата и провери температурата с ръка. — Ти добре ли си?

Грабнах специалния си шампоан за червенокоси, готова да влея малко разум в косата си, и изломотих:

— Нека засега просто кажем, че съм избрала най-подходящия ден в живота си, в който да скоча от покрива на висока сграда.

* * *

— Екскурзияяяя! — изпищя Емили от задната седалка, раздавайки щедро от пакета с лакомства още преди да бяхме потеглили. Аз пък седях на предната седалка до Матю и държах телефона си, за да може той да следи пътната карта. Като гледам, май бях изтеглила късата клечка.

По едно време картата от екрана изчезна и се появи непознат номер.

— Сигурно е Итън — излязох аз от мини купъра, който Матю все още опознаваше. — Една минутка.

— Само една минутка! — изкрещя Емили през отворения прозорец. — Екскурзияяя!

— Ало? — Наистина нямах друга основателна причина да не се срещна с него, освен дето вече имах планове да скоча от голяма височина с еластично въже, завързано за глезените ми. Не че той се канеше да ми предложи, де. Сигурно. Вчера ми напълни главата с разкази за децата на приятелите си. Ако на света съществуваше мъж, изгарящ от нетърпение да се ожени, то това беше той. Както и аз само преди една седмица. Ама че разминаване!

— Прочетох писмото ти.

Саймън никога не си правеше труда да поздравява по телефона. Това бе един от по-неприятните му навици. Както да си реже ноктите на краката в дневната, да яде сандвичи с мармалад в леглото и да си пъха ръцете в гащите, докато гледа някое вечерно шоу. Което и да бе то, стига да е след осем. И това бяха все неща, които не трябваше да забравям. За нищо на света!

— От къде на къде четеш моите писма? — възкликнах объркано. — И защо не излезе името ти? Да не би да си сменил номера си?

— Ти пък смени ключалките, без да ме предупредиш — отговори той. — Квит сме.

— Ти ме напусна — отбелязах, намерих малко сянка и приседнах. Ходенето нямаше да помогне на кръвното ми налягане. Кимнах за добро утро на две възрастни дами, които чакаха автобуса до мен. Те ми кимнаха в отговор. Прекрасни хора са тези канадци! — Защо четеш пощата ми?

— Не чета пощата ти — тросна се той. — Прочетох писмото, което си написала ти и което е адресирано до мен! Онова, в което многократно ме наричаш „невестулка“.

Трябваше ми известно време, но накрая ми светна. Да бе, писмото. Онова писмо, което оставих на масичката. Което Матю очевидно е грабнал с останалата поща, когато Саймън е поискал да си я вземе. Невестулки.

— О! — Беше добре, че вече бях седнала, макар че легналата поза като че ли щеше да бъде още по-добре. — Онова писмо.

— Да, същото. Матю каза, че ще ходите в Канада.

Погледнах към двете възрастни дами на спирката, към колите, които караха върху трамвайните релси от погрешната страна на платното, и към шикозната сграда на черни и бели ивици срещу мен.

— Да, вече съм в Канада — потвърдих. — В Торонто.

— По работа ли? — Започваше да звучи не толкова ядосан и доста повече любопитен.

— Не. — Защо да му давам повече информация, отколкото заслужава?

— Хубаво. Виж какво, този разговор ми струва цяло състояние, затова ще карам направо — изрече той след кратка пауза. — Онова писмо направо ме разби.

— Виж ти! — Ако пак започне да ме залива с обиди, винаги мога да му затворя. Какво ще направи тогава — ще пристигне в Канада, за да ми крещи в очите ли?

— Да. Не беше много приятно за четене, но след като го прочетох, се замислих… Ти си права. В него имаше някои части, които ме накараха да се почувствам отвратително. И не мога да те виня. Ти си права за всичко.

Виж ти! Направо учебникарски обрат на събитията!

— Онова, което сторих, беше гадно. Държах се като страхливец, а ти не го заслужаваш.

Облегнах се на стената на автобусната спирка. Брей!

Той си пое дълбоко въздух и мога да се закълна, че чух подсмърчане.

— Рейчъл, много съжалявам! Знам, че нямам право да те моля и знам, че ти ще кажеш не, но наистина искам да те видя!

Вторачих се към улицата и към минаващия трамвай. Трамваи, моля ви се. Колко смешна е тази Канада!

— Рейчъл, там ли си? Нали знаеш, че не мога да разбера дали мислено ми отговаряш, когато говорим по телефона?

— Слушам те — казах. — Искал си да ме видиш.

— Знам, че съм идиотска невестулка, която не заслужава нищо, но искам да се върна у дома! — изрече бързо той и добави един нервен смях за цвят. — Днес си седя и цял ден гледам телефона, и препрочитам това твое писмо. Трябваше ми доста време, докато събера сили да ти се обадя.

И какво трябваше да кажа сега? Какво трябваше да направя? Захапах крайчеца на палеца си.

— Окей. Аз просто ще си говоря, а ти просто не ми затваряй.

През петте години, през които живяхме заедно, съм виждала Саймън да плаче само два пъти. Единия път беше, когато почина дядо му, а после, когато Челси спечелиха шампионата. Но сега като че ли идваше третият път.

— Нямам представа какво съм си мислел с тази смяна на работата, срещата на нови хора и наближаването на трийсетте — продължи той. — Успях да се убедя, че пропускам нещо много важно. По едно време всеки път, когато те погледнех, виждах само ипотека и пенсионни планове, и такси за университета, и седмични пътувания до супермаркета, и просто… остаряване. Престанах да виждам теб. Но не бях прав.

Значи аз съм седмично пътуване до супермаркета? Престанах да си гриза нокътя. Той гледал мен, а виждал пенсионни планове?

— Разполагах с известно време да си помисля и разбрах, че съм грешал. И вече мога да го призная с чиста съвест. Аз наистина се държах като невестулка, но сега вече искам да се прибера у дома. Обичам те!

— Така ли?

— Да.

— Въпреки че съм скучна и отегчителна?

— Въпреки че си скучна и отегчителна. — Тук се опита да се засмее. — Но като се замисли човек, това не е чак толкова лошо, нали така? Много ми липсваш, Рейчъл!

Поех си дълбоко дъх, а после издишах. Бях много спокойна. Абсолютно, непоклатимо спокойна.

— Ами ако аз вече не го искам? — запитах внезапно. — Ами ако вече съм различна?

— Ти си все още Рейчъл — отговори той. Аха, май някой започва да се ядосва, че не започнах да подскачам от щастие като паленце, посрещащо господаря си. — Виж какво, кога се връщаш? Да те взема ли от летището? Ще направя вечеря и после ще се разберем.

Надух бузи и погледнах към колата. Емили висеше от прозореца и ми правеше знаци да приключвам, като не пропускаше да се тъпче с чипс. Аз й помахах и й направих знак, че скоро приключвам. Или поне си мислех, че ще е скоро.

— Рейчъл? — Гласът на Саймън в другия край на линията.

— Не. — Моят глас. Моят отговор.

— Да не те вземам ли?

— Не на всичко. — Изправих се и започнах да крача напред-назад. — Не, не искам да ме вземаш. Не, не можеш да се преструваш, че нищо от това не се е случило. Не, не можеш да се прибереш у дома. А и това вече не е твой дом!

След като го изрекох, то стана истина. През последните десет дена постигнах твърде много, за да се връщам назад. Разбира се, би било много по-лесно да забравя и да се върна към старото. Но вече не обичах лесните неща. И най-важното, вече не обичах Саймън. Всъщност не го обичах от доста време насам. Просто не обичах да съм сама. Обичах, като се прибера у дома, някой да ме чака. Но вече не се нуждаех от това. И сърцето ми не беше разбито. Преди се чувстваше съсипано за неща, които исках от него, но вече не ги исках.

— Рейчъл?

— Ти си страхливец, Саймън! И невестулка! — Примигнах и се извиних с жест на възрастните дами. Едната от тях само поклати глава, другата се усмихна. — А какво щеше да стане, ако преди три месеца се бях прибрала и ти бях казала: „Виж какво, Саймън, мисля да се поразходя из града и да се поизчукам на воля, а след като ми писне да спя на кушетката на приятеля ми, ще се върна. Обаче всичко ще стане така, както казвам аз, а после ще ти се обадя и ще те наругая“. Е, как ти звучи? Как щеше да реагираш, ако го бях направила?

— Рейчъл…

— Ще ти се обадя, когато се прибера и когато взема решение какво ще правя с апартамента. А сега трябва да тръгвам, защото ми предстои да се хвърлям от мост или нещо подобно.

Натиснах бутона за изключване и междувременно нарекох Саймън с една много грозна дума на много висок глас. Възрастните дами, които седяха до мен на автобусната спирка, като че ли се стреснаха мъничко.

— Извинявайте! — побързах да покрия уста с ръка аз. — За момент забравих къде съм.

— Не се притеснявайте! — отговори жената с оранжевия шлифер. — В младостта си и ние сме срещали достатъчно невестулки, само дето не смеехме да им кажем какви са.

— Спомнящ ли си Доналд Тайлър? — рече другата, докато автобусът спираше пред нас. — На това му викам аз истинска невестулка!

Изтрих зачатъка на сълзи щастлива, че са ме разбрали, и се усмихнах на двете възрастни дами, докато се качваха в автобуса. След четирийсет години това ще бъдем ние двете с Емили. Матю безсъмнено ще обикаля Маями с някоя скъпарска кола. Почесах се по носа, върнах се при колата и влязох.

— Какво става? — На Матю му трябваше само да ме погледне веднъж, за да ме прегърне. — Добре ли си?

— Беше Саймън — промърморих в локвичката, която сълзите ми бяха започнали да правят върху рамото му. — Иска да се върне при мен.

— Господи! — извика Емили и се напъха между двете предни седалки, за да чува по-добре. — И ти какво му каза?

— Казах му не. — Междувременно измъкнах от ръцете й пакета чипс и го пъхнах до седалката си. Скоро щеше да ми потрябва. — Не го искам обратно. Пък и този дом вече не е негов, той го напусна.

— Браво на теб! — измъкна се Матю и се ухили. — Без него ще бъдеш по-добре!

— Така си е. Май наистина започваш да усвояваш изкуството да живееш сама — кимна Емили. — Мъже по целия свят, пазете се!

— Да бе — отпуснах глава на ръката й. — Рейчъл Самърс, международна разбивачка на сърца.

Това прозвище можеше и да прозвучи по-достоверно, ако бях в състояние да престана да мисля за едно конкретно сърце, което наскоро бях разбила. И за което никак не се чувствах добре.

— Все пак ще трябва да ни разкажеш повечко подробности — напомни ми Матю, след като успя да набута Емили обратно на мястото й отзад и да я накара да си закопчее колана. — Ако искаш, можем да го броим за дъждовен днес и да отидем утре.

Последните два дена бяха наистина много уморителни и объркани. А смяната на часовите зони беше изтикала Червенокосата Рейчъл далече назад. Сега имах нужда да се върна при нея. Което означаваше само едно — закопчах си колана, извадих си списъка и го размахах към Матю.

— Ако изобщо някога ще го правя, това ще бъде сега!

— Слушам, мадам! — кимна той и завъртя ключа на колата. — Ниагарски водопад, идваме!

* * *

Не бях много сигурна какво точно да очаквам от Ниагарския водопад, но се оказа, че мястото приличаше по-скоро на Лас Вегас по безвкусица и нямаше нищо общо с модерния и подреден с много вкус Торонто. Докато пълзяхме покрай стотиците неонови знаци, изброих най-малко четири кафенета „Старбъкс“. Най-накрая стигнахме до някакъв паркинг. Матю измъкна гигантското си тяло от миниатюрната кола и се разкърши. О, човешка суета! Можеше да наеме и по-удобна кола, обаче тази била модерна. Ха!

Разговорът за Итън по време на пътя не беше минал особено продуктивно. Все още разтърсена от реакцията на Саймън, не бях в състояние да обясня защо съм прекарала един прекрасен ден с прекрасен човек, без да почувствам нищо.

— Грешката не е твоя — отбеляза Матю, прегърнал ме през раменете, за да ме прекара между туристите. — Човек не може да се влюби безнадеждно само за един ден. Ако Итън беше някакъв тип, с когото си се запознала в бара, няма да поискаш да се омъжиш за него само петнайсет минути по-късно, нали? А ако живееше в Лондон, сигурно щеше да го раздаваш по-спокойно.

— Сигурно — промърморих и се вторачих в съобщението по фейсбук, което му бях изпратила и от което насам се чувствах отвратително.

Здрасти, Итън!

Много благодаря за вчера! Наистина си прекарах страхотно! Торонто е удивителен град! Много се радвам, че наваксахме с разказите си, но се опасявам, че днес ще трябва да пропусна. Изникна нещо неочаквано в работата ми. Надявам се, че ще продължим да си пишем, а когато дойдеш в Лондон, непременно ми се обади!

Целувки:

Рейчъл.

Наистина не беше честно към него. Той беше страхотен човек, а аз се държах ужасно, но какво мога да сторя? Не е като да сме били сгодени, нали? Той ме целуна веднъж, а и двамата бяхме наясно, че след четирийсет и осем часа си тръгвам. Това си повтарях отново и отново, докато същевременно се стараех да забравя, че се чувствам ужасно, задето го подведох. Засега не ми беше отговорил. Надявах се това да се дължи на факта, че е излязъл из планините със Сейди и няма обхват, а не защото е зает да си изработва червенокоса вуду кукла. Не че имаше нужда да изпраща проклятие към мен — аз и сама се бях запътила към своя край. Номер девет — бънджи скок.

* * *

— Всичко ще бъде наред — обеща ми Матю. — Някой ден наистина ще срещнеш човек, от който краката ти ще се подкосят. Който ще те накара да се почувстваш жива. Някой, който те целува и ти отмаляваш. Човешките взаимоотношения са сложни работа. И не си струва да се задоволяваш с нищо половинчато.

— Напълно вярно — съгласи се Емили. — И нищо на този свят не може да се сравни със срещата с човек, който те подлудява. Имаш нужда от малко страст в живота си, Рей Рей. Нещо, от което да ти се свият пръстите на краката, нещо, от което да ти опръхнат устните.

На този етап вече не бях сигурна кое е по-страшно. От мисълта за бънджи скока, от това да се задоволя с нещо половинчато или от факта, че единственият човек, който ме е накарал да се чувствам по този начин, е Дан Фрейзър — преди седемдесет и два часа, когато ме вдигна във въздуха и ме хвърли на дивана.

След като очите ми бяха заслепени от най-абсурдната туристическа пошлост на света, се оказах твърде неподготвена за красотата, която внезапно зърнах пред себе си. С всяка следваща стъпка грохотът на водата ставаше все по-силен, а гледката — все по-забележителна. Скочих върху един нисък зид и забравяйки за гласчето, което ми напомняше, че съм на много метри височина над земята, започнах да щракам снимка след снимка. После ги изпратих на майка ми. Тя ще се влюби в тях. Това ме накара да си напомня, че някой ден ще трябва да я доведа тук. Тук беше епично. Незабравимо. Ниагарският водопад!

— Изумително! — прошепна Матю след продължително мълчание. — Сигурна ли си, че не искаш да намерим някое буре и да те хвърлим от върха, а? За мен това би било абсолютно равностойно на скок с бънджи.

Да, бе. Тъкмо си представях как искат да ме пъхнат като хамстер във въртележка и да ме пратят на сигурна смърт. В такъв случай изобщо не трябваше да изпращам на Итън онова съобщение. Можех просто да си умра тихичко и да го оставя да си живее в блажено невежество.

— Мисля да пропусна — промърморих и се изправих. — Хайде, казвайте къде е сега това съоръжение за скоковете!

* * *

— Мамка му! — Затворих очи, докато ме опаковаха с колани по доста интимни части над късите ми панталонки. — Налага ли се да го правя?

От всички точки в моя списък това беше най-притеснителната. Да си направя татуировка — добре. Да наруша закона? Имаше милиони начини да го направиш, без да си причиняваш неприятности. А сега по-скоро бих се съгласила да бягам десет години подред, вместо да се оставя на този пъпчив млад оператор на бънджи машината, който ми изглеждаше подозрително неквалифициран за работата си. Страхът ми от височини никога не е бил обездвижващ, защото си бях поставила за цел никога да не се качвам на високо. Така де, кога ми се е налагало? Крушките вкъщи ги сменяше Саймън, оставах винаги на долния етаж на автобуса, а в магазините с горен етаж никога не се качвах по стълбите. Лесна работа. И затова никога досега не се бях притеснявала особено по този въпрос. Не обичах височини. Не обичах затворени места. Не обичах тийнейджъри, отговарящи за машини, които могат да ме убият. А сега трите ми най-големи фобии се бяха събрали заедно. Като гледам, единственото, което оставаше, бе да ми залепят тарантула на лицето.

Бях оставила Емили и Матю долу, под претекст да правят снимки, но по-скоро, за да нямам много свидетели на предстоящия нервен срив. Освен това не желаех да виждам отблизо нездравословния блясък в очите им, докато ме наблюдаваха как тръгвам на сигурна смърт. Особено Матю — прекалено много се наслаждаваше на гледката. Докато ме опаковат с тези колани, аз вече бях плувнала в пот и бях сигурна, че няма да мога да си поема дъх.

— И така, сега ще ви изхвърля, и… мммм… така де, ще полетите нагоре — започна тийнейджърът. — Пасажерите на прашката биват изстрелвани на сто метра в небето над Ниагарския водопад при скорост сто и шейсет километра в час.

Закашля се. И изплю нещо на пода.

Боже господи! Аз наистина ще умра!

— Не трябва да се качвате на прашката, ако сте бременна, имате болно сърце или… хммм… някакви други работи. — Сви рамене. — Или ако сте дрогирана, разбира се.

— Не съм дрогирана. Само психически нестабилна — отговорих с ведра усмивка. Просто трябваше да го направя. Това е като да дръпнеш лейкопласт. Смъртоносен лейкопласт, който ще се откачи от механичните си ръце и ще ме запрати надолу към моя воден гроб. Всеки момент. — Не може ли просто да започваме?

— Ъхъ… ами… Мисля, че е окей. Всъщност вече сме качвали умствено изостанали хора — кимна пуберът и се премести към контролното табло. — Макар че май не ми е позволено да казвам „умствено изостанал“, докато работя тук.

Щеше ми се вече да престане с тези приказки. Приличаше ми на младежки вариант на Мистър Бийн.

Сграбчих здраво коланите и се подготвих за предстоящия си край. От друга страна, трябваше да се чувствам и привилегирована. Все пак съществуваха и много по-лоши начини да умреш, отколкото пред очи с красивата гледка на Ниагарския водопад. Оттук се виждаха и двата водопада — гърмяща бяла вода, яркозелени дървета, електриковосиньо небе. Какви красиви цветове! Озърнах се. Канада лежеше под краката ми — или поне под капсулата, в която се намирах. А от другата страна беше Америка. Ако трябва да бъда честна, не можех да повярвам, че пошлата страна на шоуто се намираше откъм канадска страна, а не американска. Отсрещната изглеждаше твърде изискана, което ме караше да се чувствам щастлива, че преди да умра, поне ще видя нещо красиво. Защото бях абсолютно убедена, че ще умра.

Чух прищракването. Половин удар на сърцето по-късно вече се носех към небето, а водопадът се намираше на милиони мили под мен. Или най-малкото на стотици километри. Странно нещо — не чувствах абсолютно нищо нито във физически, нито в психически смисъл. Единственото, което знаех, бе, че стомахът ми и Ниагарският водопад са някъде под мен и че всеки момент това невероятно усещане за полет ще бъде заменено от кошмарното усещане за падане в пропастта. Към смъртта. Ето го сега! Падам! И като си помисли човек, че при други обстоятелства бих се радвала, че съм се оказала права!