Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (5)

Четвърта глава

— Ще го убия!

Кимнах.

— Говоря съвсем сериозно! Ще го унищожа! Ще го притисна към земята, ще му забия един в лицето, ще му откъсна всеки крайник един по един, а после ще започна да го налагам с кървавите му краища!

— Окей — съгласих се аз.

— А после ще…

— Емили — прекъсна я Матю и се приведе, за да ме вдигне от пода. — Не й помагаш с нищо.

Облегнах се на моя приятел, все така стиснала в една ръка четката си за зъби, в другата — телефона.

— Какво ще кажеш да ми дадеш това, а? — попита той, като протегна ръка. Дадох му телефона.

— А четката?

Крайно неохотно му връчих и четката.

Матю и Емили бяха прекосили половината Лондон за нула време и се бяха озовали при мен, още преди да успея да помръдна. Бях се обадила на Матю, той пък се обадил на Емили, а тя се обадила на „Домино“, обаче още не правели доставки. Бях успяла да им разкажа краткия вариант на случилото се с мен, след като се качих в таксито, като бях наблегнала най-вече на подсмърчането, цивренето и преди всичко на самосъжалението си, а те на свой ред ме бяха светнали какво се е случило при тях, което се състоеше най-вече в това как Пол съборил Саймън на земята, Матю наблюдавал с възторг цялата сцена, а Емили го сритала яко в топките, докато му крещяла на френски нещо, което не се поддава на превод. Докато извикат полицията, моите трима мускетари били успели да се скрият в недалечния „Макдоналдс“, а Саймън пропълзял в някакво такси. Оттам нататък очевидно започваше моята история.

— Изобщо не ми хрумна, че може да дойде тук — отбеляза Матю, докато галеше косата ми. Беше ме поставил на дивана и бе приседнал до мен. — Мислехме да наминем, но ти не вдигна телефона, затова решихме, че си заспала. Защото, ако не спиш, винаги отговаряш.

— Наистина бях заспала — рекох. — Ще се оправя.

— Знам, че ще се оправиш — каза той. — Разбира се, че ще се оправиш. Добре че се отърва от този мерзавец!

Отървала ли съм се? Не е ли той този, който се е отървал от мен? А аз не бях мерзавец — поне така си мислех.

— Да, ти със сигурност ще се оправиш — обади се и Емили, която приготвяше чай, достатъчен да задоволи жаждата на цял Бристол. — Какво ще кажеш за една вана? Една вана ще ти се отрази добре.

— Ами, не знам. — Как бе възможно човек да не знае дали иска да се изкъпе или не? Ясно, започвам да полудявам.

— Хубаво. Каквото и да ти се прииска да правиш, само ни кажи — отбеляза Матю, целуна ме по темето и ме погледна с очакване. — Или пък можеш просто да си седиш тук и да си мълчиш, а ние ще ти говорим. Както искаш.

Часовникът на дивиди плейъра казваше, че е 10:00 часа. Дискът с последните епизоди на „Момчетата от Медисън Авеню“, който обикновено стоеше отгоре, го нямаше. Но как е възможно да е едва десет часът? Нали не е позволено животът ти да се разпада на парчета в събота, при това още преди обяд? Сигурно Саймън ми е взел и диска с „Момчетата от Медисън Авеню“. Трябва да се преоблека. Май наистина трябва да се изкъпя. Обаче, ако вляза във ваната, кракът ще ме заболи. Срязах си крака. А какво ще облека после? С пижама бих изглеждала твърде жалко, с нормални дрехи — твърде оптимистично. Може би е най-добре да се върна в леглото и да поспя. Все още е рано. Ако днес беше нормална събота и аз не бях напълно прецакана от човека, с когото си мислех, че ще прекарам остатъка от живота си, сигурно все още щях да бъда в леглото.

— Рейчъл, да не би да си мислиш разни неща, които не ни казваш? — обади се Матю.

Да, май беше точно така.

— Взел ми е и диска с „Момчетата от Медисън Авеню“ — изрекох с равен глас. Който звучеше като пълна трагедия.

— Беше ли успяла да изгледаш епизодите?

Поклатих глава.

— Мръсен кучи син! — ахна Емили. — Едно е да откраднеш пастата за зъби на едно момиче, съвсем друго, да й вземеш любимия филм!

— Така! Значи първо — вана! — отсече Матю и кимна на Емили. Тя автоматично престана да пълни отново чайника и се запъти бодро към банята. Завъртени кранове, течаща вода, Емили псува, когато се опари на крана за гореща вода, както винаги й се случваше. — Добре ли е?

Наистина не можех да й отвърна с нищо по-особено от едно кимване. Все едно спях с отворени очи. Изминаха някъде между две и двайсет минути, преди Емили да се провикне, че ваната е готова. Матю ми помогна да стана и ме бутна лекичко по посока на банята.

— Ще се почувстваш по-добре, повярвай ми! — И побърза да затвори вратата, преди да бях започнала да се събличам. Макар да бе невероятен приятел, Матю винаги изпитваше безкрайно неудобство от близостта си с женската голота. Още от самото начало беше пределно ясен, че не иска да вижда от нас двете нищо повече от намек за цица. Но както и можеше да се очаква, Емили му се беше представила по натура още на третата седмица от съвместното ни съжителство. Иначе аз бях успяла да се държа по-скромно. — Направо не е за вярване на какви чудеса е способна една вана! — допълни през вратата.

— Готова е — рече Емили и се премести зад мен в моята миниатюрна баня, като вдигна на опашка толкова, колкото успя от косата ми. — Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не, добре съм.

Свалих блузката си и я захвърлих на пода в банята. Още пет минути и тя сигурно сама щеше да изпълзи от гърба ми. Виж тесните дънки бяха по-силно решени да останат неотлъчно с мен. Бяха ми необходими два опита, докато успея да ги отлепя от задника си, и добре че накрая се намеси Емили и ги измъкна със силно дръпване от краката ми. Застанала до мивката, аз се загледах в нея как ги грабва, ухилва ми се, а после затваря вратата на банята зад гърба си. Застанала пред огледалото по сутиен и гащи, с коса, вдигната на гигантски ананас върху главата ми, плачеща и с толкова отпусната долна устна, че човек можеше да си закачи дрехите на нея, не изглеждах никак жалко. Няма проблеми, Рейчъл, вземи си вана! Ще се почувстваш по-добре, Рейчъл!

След като накрая успях да откъсна очи от секс бомбата в огледалото, самата вана ми се стори удивителна. Беше пълна и натежала от балончета, а парата изпълваше помещението с успокояващ, чист аромат — лавандула или нещо подобно. Единственото, което трябваше да направя, бе да се пъхна вътре. Първо единия крак, след това другия и не след дълго и аз ще започна да ухая на чисто. Кожата ми ще стане розова и мека, балончетата ще погалят тила ми и независимо дали ми харесва или не, мускулите ми ще се отпуснат и сигурно наистина ще се почувствам малко по-добре. Само дето аз не исках да се почувствам по-добре. Исках да се къпя в мъката си, да рева и да подсмърчам, и да си припомням отново и отново събитията от последните дванайсет часа. Не исках да пия чай. Не исках гореща вана. Не исках приятели, изпълнени със съчувствие. Исках си гаджето обратно. Обаче, ако не вляза в проклетата вана, а) Матю и Емили ще разберат, и б) ще продължа да воня на пот. Е, няма да ми навреди да демонстрирам някаква воля за действие. Стига, разбира се, ваната да не е супергореща и да не причини нови болки в крака ми.

Пред вратата на банята приятелите ми провеждаха спешна среща на високо равнище. Да живеят евтините ремонти от деветдесетте! Стените тук бяха тънки като хартия.

— Така. Значи аз ще оправя леглото, а ти ще свалиш всички негови снимки — чух указанията на Матю. — Смятам буквално да изваря чаршафите. Докато тя излезе от банята, искам всички следи от това долно лайно да бъдат изтрити!

— Напълно съм съгласна — отговори Емили. — Направо не мога да повярвам, че е имал наглостта да постъпи по този начин!

— Права си — рече Матю. — А аз си мислех, че е решил да се върне при нея.

И аз също, приятелю скъп! И аз също!

— В такъв случай мисля, че е по-добре, дето се чупи още сега. Представи си само наистина да се бяха оженили!

— И слава богу, че стана така! Защото как човек се преструва на щастлив за приятелка, която се омъжва за тъпанар?!

Отпуснах се бавно във ваната. Значи приятелите ми смятат Саймън за тъпанар? Ама ние бяхме заедно цели пет години и досега нищо не са ми казвали! Знам, че никога не съм била застрашена от това някой от тях да легне с него — освен факта, че имаше пенис, не беше тип на нито един от двамата ми приятели, и все пак. Възможно ли е обаче толкова да са го мразели, че сега се радват за скъсването ни?

Вдигнах силно зачервения си от горещата вода крак над пяната и огледах лака на ноктите си. Хм, имаше нужда от смяна. Ясно, главна тема за деня. Включвайки студената вода с пръстите на крака си, се опитах да си дам сметка защо Емили и Матю са мразели толкова много Саймън. Вярно е, че нямаха много общи неща с него. Саймън наистина си беше типичен средностатистически мъж. Гледаше футболни мачове, играеше видеоигри, харесваше творбите на Уил Феръл, тялото на Меган Фокс и музиката на „Колдплей“. Но това не го правеше лош човек — просто най-обикновен хетеросексуален мъж на двайсет и девет. Е, може би в началото не се бе чувствал особено удобно в присъствието на Матю, но това е, защото никога не бе имал много гей приятели. И може би поне в един случай се е чувствал прекалено удобно в присъствието на Емили, но тя не можеше да се преструва на особено поласкана от непохватното му флиртуване. И беше добро гадже. Готвеше, макар и най-вече, защото аз не готвя. Изпълняваше си всичките мъжки задължения — носеше ми цветя, когато закъсняваше вечер, никога не забравяше рождените ми дни, никога не отменяше плановете ни, присъстваше на абсолютно всички сватби, рождени дни и кръщенета, на които го влачех, при това, без да се оплаква. Не беше егоистичен, нито алчен, не лъжеше и не мамеше. Иначе казано, беше добър човек. И двамата бяхме щастливи. Бяхме си създали рутина. И очевидно не съм била единствената, която си е мислела, че всичко това ще завърши с пръстен и бяла рокля, и с боричкане в сватбения апартамент на някой приятен семеен хотел в Съри.

Обаче не. Никакъв пръстен. Никаква бяла рокля. Никакви танци. Никакво обяснение. Може би, ако поговоря с него… ако получа истинско обяснение… Все още можем да поговорим сериозно. Все още бих могла да си го върна.

След порядъчно количество време (надявам се) се надигнах от все още топлата вана и се загърнах с хавлията си. Матю надали щеше да се зарадва на обилното количество женска плът, което щеше види, но тъй като халатът ми беше в спалнята, това бе най-доброто, което можех да сторя в този момент. Просто исках да облека нещо, да грабна телефона и да си изясня нещата веднъж завинаги. Когато излязох, заварих Матю и Емили в дневната, а чаршафите ми — на купчина върху пода между тях.

— Е, сега какво? — попитах, изпълнена с новопридобитата си решителност. — Какво стана?

— Нищо особено — вдигна очи Емили, леко паникьосана. — Брей, наистина изглеждаш по-добре. Защо не отидеш да се облечеш, а?

— Изглеждам отвратително — поясних, пристягайки хавлиената кърпа около тялото си. — Но какво става тук? Да не се е случило нещо? Да не би Саймън да се е обадил?

— Нищо подобно — отговори тя. Матю пъхна нещо в задния си джоб и се скри зад нея. — Хайде, обличай се, а после ще излезем да хапнем нещо. Сигурно умираш от глад.

Бяха най-лошите лъжци, които някога бях срещала.

— Какво пъхна току-що в задния си джоб? — забих директно въпроса си на Матю.

— О, нищо — отговори той с глас, по-писклив и от моя.

— Окей. А сега ми го дай! — Протегнах ръка. — Каквото и да е, дай ми го!

Матю и Емили се спогледаха. Дарявайки го с най-добрия си поглед в стил „Грижовните мечета“, Емили поклати глава, обаче той само кимна, извади от задния си джоб едно листче и прехапа устни.

— Матю. — Емили сложи ръка на рамото ми, за да ме задържи. — Недей…

— Защо първо не се облечеш… — започна той, обаче аз бях много бърза. Бутнах Емили на дивана, присвих очи, стегнах опашката си и проверих хавлията. Преди да скоча на дивана и да се хвърля върху гърба на Матю. С една ръка около врата му, сграбчих листчето хартия от ръката му, докато той тичаше в кръг из стаята и пищеше като жена.

— Махни я от мен! — пищеше из стаята и подскачаше като безглаво пиле.

Емили се претърколи на дивана, сви крака и покри лице с ръцете си. Не бях сигурна дали се смее или плаче, пък и не ми пукаше. Единственото, което знаех, бе, че трябва да измъкна това проклето листче хартия. Матю вече започваше четвъртата си обиколка на стаята, когато най-сетне успях да го изтръгна от ръката му. И в същия миг изгубих хавлията си. Без да обръщам внимание на факта, че най-малко трима от съседите ми ме наблюдават как яздя гола близо двуметров хомосексуалист, аз се плъзнах обратно на пода и бързо прегледах листчето.

Матю се закова на място, твърде много задъхан за човек, който ходеше на тренировки толкова често, колкото него.

— Исусе Христе! — изхриптя с широко отворени очи и ужас, изписан по лицето му. Емили се овладя бързо и се приближи, за да ме увие отново с хавлията. Но точно в този момент изобщо не ми пукаше, че съм гола. Далеч повече ме притесняваше съдържанието на бележката.

Листчето беше бледосиньо и неравно, очевидно откъснато от бележник. От моя бележник. Значи някой е бръкнал в чантата ми, откъснал е един лист от бележника ми и ми е написал върху него кратичко послание.

Рейчъл,

Съжалявам. Няма да се получи. Тази седмица имам много работа, а после се изнасям.

Съжалявам.

Саймън.

Прочетох бележката три пъти, преди да вдигна очи към приятелите си. Изражението на Матю беше нещо средно между извинение и дълбока травма. Емили пък просто беше безкрайно тъжна. Аз отворих уста, за да кажа нещо — каквото и да е, само да облекча напрежението в стаята, но единственото, което успях да сторя, бе да си поема силно дъх. Значи това е? Това е всичко, което заслужавам? Бележката се смачка твърде лесно, докато накрая се превърна в няколко остри ъгълчета в ръката ми, а когато разтворих длан, тя се беше превърнала в миниатюрна топчица нищо. Затворих очи и ги отворих. Тя продължаваше да си стои там. Дребничко, невзрачно листче хартия, което бе тотално разбило сърцето ми.

— Колко е часът? — прошепнах.

— Към единайсет и половина — предположи Матю.

— Кръчмата дали е отворена вече?

— Това е Лондон — рече Емили. — Така че все някоя кръчма някъде е отворена.

Кимнах и стиснах здраво хавлията пред себе си.

— Хубаво. Тогава отивам да се облека.

* * *

За щастие не ни се наложи да търсим дълго. След не повече от час вече седяхме в едно тъмно ъгълче на мрачна кръчма малко по-нагоре от апартамента ми. С бутилка бяло вино на масата и три порции рибени пръчици, които щяха да пристигнат всеки момент, се бяхме окопали добре за следобеда.

— И така, вариантите са няколко — започна да отброява на пръсти Матю. — Можем да се напием, да го оплюем и после да се замъкнем вкъщи с голяма порция кебап. Или да се напием, ти да се разплачеш и въобще да се изложиш ужасно, а след това да се замъкнем вкъщи с голяма порция кебап.

— А няма ли трети вариант? — промърморих, докато се опитвах да не пъхна пръст в дупката на чорапа си. Бих приписала вината за неугледния ми вид единствено на скоростта, с която се облякох, но истината е, че повечето ми дрехи бяха или прекалено официални, или прекалено невзрачни. На никого не му пукаше как е облечена гримьорката по време на снимки, затова през последните две години си създадох нещо като униформа от черен клин и бяла тениска. Така не ти трябва много да мислиш, докато ровиш в гардероба си в пет сутринта.

— Добре. Трети вариант: напиваме се и планираме прекрасния ти нов живот, а после се завличаме вкъщи с голяма порция кебап — довърши благородно Матю.

— Трябва ли да гласуваме? — изгука Емили и размаха ръка във въздуха. — Аз избирам третия вариант. И освен това бих искала да предложа пица вместо кебап.

— А, не! Кебап и нищо друго! — отсече Матю. — Това е единствената възможност да хапна кебап, без после да се намразя! Всички калории, погълнати през първите четирийсет и осем часа след раздялата, автоматично се анулират!

— Някакви други правила, за които трябва да знам? — измънках.

— О, много са! — отговори Емили. — Позволяват ти се два дни болнични, три късни телефонни обаждания до мен и до него, без да се оплакваме, и толкова сладолед, колкото можеш да погълнеш. Освен това трябва да излезеш на бясно пазаруване, стига обаче да си купуваш съвсем абсурдни неща, които след шест месеца няма и да погледнеш! Още нещо? — обърна се към Матю.

— Да. Позволено ти е да изчукаш някой напълно неподходящ за теб, стига да е достатъчно здрав — допълни той. — А после никога да не му се обаждаш.

— За последното засега ще се въздържа — отбелязах, като погледнах цъфтящите крайчета на косата си. — От друга страна, наскоро си правих коламаска на бикини линията, така че може и да ви угодя, а?

— Изобщо не искам да знам! — извика Матю и грабна вибриращия си айфон от масата. Погледна дисплея, затвори го и за момент остана вторачен в него.

— Да не би да те задържаме от нещо важно? — запита Емили, така че на мен не ми се наложи.

— Вие винаги ме задържате от нещо важно — отговори той. — Но въпреки това ви обичам. Сега да се върнем към нашата госпожица Самърс. Тежка работна седмица ли ти предстои?

— Ами, в понеделник съм на снимки, които ще продължат сигурно до вторник — свих рамене. — Поредната гащена сесия. Пак Ана и пак Дан.

— Тогава не разполагаме с много време, за да ти помогнем да поемеш по пътя към възстановяването — отбеляза Емили и отпи внимателно от виното си. Дори и за нея беше малко раничко за алкохол, но й бях благодарна за старанието. — И да преборим махмурлука ти, разбира се.

— Направо не мога да повярвам, че просто си тръгна — изрекох с въздишка и се облакътих на масата. — Така ли става обикновено? Мъжете просто си тръгват?

— При мен никой не се е задържал достатъчно дълго, за да ме броиш за капацитет по въпроса — призна си Емили. — Лично аз просто спирам да отговарям на обажданията и есемесите им, докато накрая не престанат да се опитват.

— Аз пък предпочитам сцените — писъци, чупене на чинии, заплаха от насилие и по възможност публика в три през нощта — каза Матю. — Оставянето на бележка ми се струва ужасно еснафско и хетеросексуално.

— Но какво да правя сега? — промърморих, надигнах чашата си с вино и изгълтах половината от съдържанието й. — Искам да кажа, след виното и кебапа. Как се очаква от мен да се държа като самотно момиче?

— Но това не е първата ти раздяла, нали? Знаеш си, че ще я преодолееш.

— Да, не е първата ми раздяла, но е първият път, в който аз съм зарязаната.

На масата се възцари тишина. Като че ли съществуваше вероятност да съм изгубила съчувствието на присъстващите.

— Божичко, значи е това, така ли? — ахна накрая Матю. — Никога досега не са те зарязвали!

— А между другото — започна Емили, като остави чашата си и отметна непокорната си рижа коса назад, — колко е най-дългото време, през което си оставала сама?

— Не е като да не съм си взела своя дял мръсотии — побързах да се защитя. — Просто винаги съм успявала да се уредя първа с цялата тази пледоария по слагането на край.

— Но всъщност никога не си била сериозно сама, нали? — настояваше Матю, правейки се на дълбоко замислен. — Със Саймън изкара колко — пет години?

— Точно — кимнах и се опитах да погълна колкото ми бе възможно повече вино, докато не сме започнали с отварянето на досиетата.

— Ако си спомням правилно, с Джереми скъса на сватбата на Дебелата Тереза, а след това по време на приема се запозна със Саймън.

Горката Дебела Тереза от факултета по медийни науки — завършихме преди само бог знае колко години, а тя все още не можеше да се отърси от прякора си. Всъщност задраскайте това — тя може и да беше дебела, обаче вече беше омъжена, така че защо да я съжалявам? Щеше ми се и аз да съм дебела и омъжена.

— А преди Джереми беше кой — Уил, нали?

— Кой, Уил женкарят ли? — плесна с ръце Емили. — О, той беше много забавен.

— Не беше — беше женкар — поправих я аз. — Изневери ми с най-малко двайсет и пет различни жени.

— И въпреки това ти настояваше да му дадеш още един шанс — присви очи Матю. — А после още един шанс. И още един. Тогава така и не успях да те разбера. А и не беше особено готин.

— Мислиш така, защото той не беше като Мартин — изрекох хипотетично.

— О, вярно бе, Мартин, прекрасният Мартин! — усмихна се Матю. — Тези приятели от университета ми липсват! Бяха толкова лесни.

— Да де, обаче прекрасният Мартин чукаше професора си по английски! — напомних му назидателно аз, докато пълнех повторно чашата си. Без вино със сигурност нямаше да се справя.

— И мен — допълни приятелят ми. — Но едва по-късно, разбира се.

— До този момент изобщо не бях мислила по този въпрос — отбеляза Емили и помаха на сервитьора, който се оглеждаше притеснено с нашите рибени пръчици, чудейки се за кого са. — Но сега се питам как е възможно ти никога да не си била сама?

— Сигурно защото съм страхотна?

— Изключвайки очевидното — поправи ме Емили. — Въпреки това всеки остава сам на някакъв етап.

Счупих една рибена пръчица на две и я топнах обилно в купичката с кетчуп. Малко неща на този свят можеха да ме направят по-щастлива от безумните менюта в шикозни лондонски кръчми, а от цялото смахнато меню най-щастлива ме правеха рибените пръчици. Защо никога не съм била сама ли?

— Не е като да подреждам мъжете един след друг — промърморих. — Ако беше така, сега нямаше да седим тук, нали?

— Може би си права — рече Матю, който ме слушаше с половин ухо, тъй като в момента си правеше сандвич от рибени пръчици. — Значи всичко това ще бъде съвсем ново за теб. Уха!

— Все още не мога да го повярвам! — Хей, рибените пръчици си вървели много добре с бялото вино! — Мислех си, че до края на годината ще бъда сгодена, а сега ще се превърна в една от онези луди жени в автобуса, нацапани с твърде много руж и понесли котки в чантите си.

— Нищо подобно! — отсече Емили и дръпна конската ми опашка. — Ще си бъдеш съвсем наред. Даже по-добре от наред. Сама и невероятна!

Не ми звучеше особено убедително.

— Но аз просто си искам стария, нормалния живот!

— Няма такова нещо като стар, нормален живот — изтъкна Матю. — Сега това е нормалният ти живот.

Пуснах обратно рибената пръчица в чинията и усетих как сърцето ми се изпълва с жал.

— Ама това е много депресиращо! — извих.

— Нищо подобно! — отсече Емили. — Да бъдеш сама е страхотно! Само трябва да преодолееш този гаден период на раздялата, а след това всичко ще бъде страхотно!

— Права е — потвърди Матю. — Когато имаш сериозен приятел, живееш от ден за ден, защото нещата стоят така. Но това не означава, че си щастлива. Сега вече имаш шанса да разбереш какво те прави щастлива, а не какво прави него щастлив или какво харесвате двамата „като двойка“. Промяната ще ти се отрази добре.

— Щеше ми се да има някакъв наръчник по въпроса — нацупих се аз. — Не се справям много добре с промените.

— Наръчници колкото искаш — изтъкна той. — Милиони. Проблемът е, че нито един от тях не става. Пък и ти не се нуждаеш от такъв. Ти имаш нас, а ние сме двама от най-приказните необвързани хора в цял Лондон! Ние сме ти нещо като… наставници. Съвсем спокойно бихме могли да получим субсидия от Дейвид Камерън — той обожава наставниците.

С надеждата да получа поне две минути мир и тишина, за да си изям обяда на спокойствие, аз прехапах език, а след това захапах една рибена пръчица. Наистина се почувствах по-добре, след като се махнах от къщи, както и се почувствах по-добре след ваната. А сега се чувствам по-добре заради виното и защото седя тук с двамата си приказни приятели. Но въпреки това все още не ми се ще да се чувствам по-добре — все още исках да си върна Саймън. Усещайки издайническите сълзи да напират в очите ми, аз се опитах да се концентрирам върху нещо друго. Каквото и да е. Така. Днес е събота. Какво има за правене?

След като Саймън беше изнасилил моя списък със задачи заради своята прочувствена бележка в смисъл „майната ти“, се налагаше да си направя нов. Бутнах настрани чинията си и започнах да си записвам всичко, което трябваше да направя, докато тръгна на работа във вторник. Все така трябваше да отида до пощата, все така трябваше да купя картичка за рождения ден на Матю, както и подарък. Освен това трябва да се обадя на някого, за да погледне онова влажно петно — какъв да бъде, може би бояджия? Трябва да се обадя и на татко, за да му кажа, че Саймън няма да дойде на сватбата.

— Ехо, Рейчъл! — провикна се Матю.

Вдигнах глава, захапала крайчеца на химикалката.

— Ммммм?

— Какво точно правиш, ако смея да попитам?

Погледнах от Матю към Емили, а после в обратен ред. И на двамата вилиците им се бяха заковали във въздуха пред устата им, и двамата ме гледаха така, сякаш съм умствено неуравновесена.

— Пиша си списък със задачи.

— За да правиш какво?

— Ами, разни неща.

— Ясно.

Огледах още веднъж приятелите си, а след това се върнах към списъка си.

— Това ми помага да се почувствам по-добре, схващате ли? — промърморих по едно време.

— Стига да включва точки като „да се накъркам до козирката“ и „да си намеря добър чукач“, нямам нищо против — отбеляза след няколко секунди Емили. — Освен това не забравяй да включиш и точката „да дам на Емили всички дивидита на Саймън с пийпшоуто“!

— Можеш да ги вземеш всичките — обещах й аз. — Но това тук са неща, които искат реално свършване, а не измислен списък за след раздялата.

— Ти и без това си напреднала доста с изпълнението на този измислен списък — изфъфли Матю с уста, пълна с рибени пръчици. — Раздялата вече е факт, някой е променил стабилно физиономията на бившия ти и дори вече сте правили секс за сбогом. На мен обикновено ми трябва цяла вечност, докато се унижа с последното.

— На мен също — кимна Емили. — Сексът за сбогом е най-доброто средство за отърсване от връзката. И мисля, че ти се справяш много добре. Значи можеш да отбележиш повечето от точките като изпълнени.

— В такъв случай ще се наложи да си съставя списък като за самотно момиче — промърморих, докато се опитвах да отлепя етикета от бутилката с вино и да не се цупя. — Например, да престана да си бръсна краката, да умра сама с много котки…

— Рейчъл, това е! — провикна се Емили със светнали очи. — Ние ще ти напишем списък със задачи за самотното момиче!

Откъснах част от етикета.

— Какво?

Лицето на Емили се озари така, сякаш е получила откровение.

— Ще ти напишем списък! — повтори. — Всичко, което трябва да правиш като самотно момиче! Всичко, което отдавна е трябвало да направиш, обаче още не си, защото изгуби пет години от живота си с този плужек!

— Хммм, да. Идеята не е никак лоша — съгласи се Матю. — Да приема ли, че и на мен ми е позволено да дам своя принос, нищо че не съм самотно момиче?

— Ами, не знам — замисли се Емили. — Ако предполагах, че ще й кажеш да отиде в някой нощен клуб, да потанцува, а после да се изчука с някой красив непознат в тоалетната, бих ти позволила да имаш принос в този списък, обаче ти няма да го кажеш, защото си непоправимо гей!

— Тук не се чукаме, скъпа, все пак сме в Англия! Просто правим любов! — изрече назидателно Матю, докато доливаше чашата й с вино. — И само защото не излизам от сауната във Воксхол в шест сутринта, след като съм правил свирки на трима депутати, не означава, че и аз нямам ценни прозрения за това как да бъдеш щастлив и когато си необвързан!

— Ако това ще ви накара да престанете да се джафкате като малки деца, съгласна съм — въздъхнах примирено. — Хайде, казвайте сега, какво ще влиза в този списък? Освен точката „да заспя със сълзи на очи на Свети Валентин“ и „да изчукам непознат в клуб «Ад»“?

— О, смятам, че ще ти направим доста по-интересен списък от това, не се притеснявай — обеща Емили. — Много, ама много по-интересен!