Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (2)

Първа глава

— Ако преди десет години някой ти беше казал, че ще стоиш тук и ще правиш това, което правиш, щеше ли да му повярваш? — запита Анастейша, докато оправяше презрамката на дантеления си сутиен. Вдигна гъстата си изрусена коса високо над главата си, а после я остави да падне елегантно върху нежните й рамене. — Имам предвид да се занимаваш с модели. Все пак това не е сред професиите, които професионалните консултанти обикновено препоръчват, нали така?

Вдигнах глава от абсурдната и болезнена поза на колене, в която бях приклещена за последните петнайсет минути, и изгледах на кръв безгрижната блондинка.

— Така е, не е — промърморих, помествайки се сковано на една страна, като се опитвах да не обръщам внимание на болката, която се стрелна в нещастните ми колене. Но ако трябва да бъда честна, ако някой ме беше накарал да седна и ми беше казал, че ще прекарвам по-голямата част от живота си в опити да прикрия белезите от ухапване по нечий задник, като нищо можеше и да му повярвам!

— Да бе, вярно. Е, извинявай — изломоти тя и размята бодро цици, докато аз едва се сдържах да не изпиша върху задника й с яркочервено червило думата „повлекана“. — Този, новият де, е малко смахнат. Затова смятам отсега нататък да се придържам само към едно гадже. Може и да звучи малко досадно, обаче възнамерявам да остана с онзи, дето не си пада много по такива работи. Но ако питаш мен, добре че тази фотосесия не беше миналата седмица! Тогава никога нямаше да можеш да прикриеш следите от въже по китките ми!

Издишах дълбоко, за да се успокоя, и реших да игнорирам средноатлантическия, източноевропейски, дообработен в графство Есекс акцент на Анастейша, и да се фокусирам върху задачата си. Ако има едно нещо, в което съм особено добра, то това е да се фокусирам върху настоящата си задача. Рейчъл Самърс, непукистката, майстор на грима и царица на изборната глухота. Моята професия е една от онези, дето на пръв поглед звучат адски готино и невероятно вълнуващо, но истината е, че да бъдеш гримьор се свежда до изключително ранно ставане, работа часове наред, за да направиш някого много красив, а след това изключително късно връщане у дома. Чудничко, нали?!

Обаче има и един бонус — редовен фитнес. Куфарчето ми с гримове и помади напоследък тежи над петнайсет килограма, така че мъкненето му напред-назад из метрото напълно компенсира тренировките във фитнес залата. Освен това съществува и вероятността да срещнеш някоя и друга знаменитост, макар че срещата с нея би се свела единствено до прикриване на доказателства от толкова вулгарни сексуални подвизи, че напълно да ти се отще да гледаш модни списания и сапунки. На този свят няма нито една „сапунена“ звезда, която да не се отдава на някакви смахнати преживявания. За щастие, лично аз прекарвах повечето си дни в поредното студио, пудрейки телесни части от зори до мрак. Мислите ли, че след толкова работа ще имам сили, когато се прибера у дома, да си лепна едни фалшиви мигли и да се понеса по баровете със знаменитостите, с които по цял ден се сблъсквам? Надали. Затова, след като се приберях у дома, аз просто се пъхвах във ваната, а след това заспивах на дивана, докато приятелят ми Саймън гледаше телевизия.

Докато нанасях с тампона последния пласт фон дьо тен, си казах, че никога не бих си хванала за гадже готвач. Той може и да е най-добрият готвач на света, обаче надали би му се искало, след като се прибере, да ми спретне вечеря от седем ястия. В най-добрия случай бих получила едни бързи спагети или някой и друг сандвич. Не че сега имах и това в дома си, помислих си с тъга. Днес беше петък, което означаваше, че утре е събота, а събота си е ден за пазаруване. Не бих разбрала, че е уикенд, докато не си изкарам ангелите, тичайки като луда из „Сейнсбърис“. За нещастие обаче петък вечер означаваше обикновено някоя нискокалорична отврат, останала в хладилника ми от последната ми диета, или в най-добрия случай пица. Което обяснява защо от време на време имам нужда от готови ястия.

— Ракел, защо винаги си толкова мълчалива? — обади се на висок глас Ана и изви гръб, за да хвърли едно око на задника си. — Какво толкова си мислиш?

— Нищо — излъгах и отстъпих крачка назад, за да огледам критично вече перфектния й задник. Да, нито следа от сексуалните й подвизи. Което беше добре, предвид факта, че й предстоеше да снима реклама за комплекти гащи. Обаче не бях особено убедена, че майка ми би си купила комплект от пет чифта гащи, които подканват кандидат рокзвезди да ти захапват задните части. А може пък да си купи — все пак двамата с татко са разведени вече двайсет години, така че отдавна никой не я е клатил. Надявам се. Пфу!

— Готова си! — отсякох и я отпратих с един замах на гримьорската си четчица. — Хайде, пръждосвай се от очите ми!

Ана плесна доволно с ръце и заприпка към най-любимото си местенце на света — пред фотоапарата. Зад въпросния фотоапарат се намираше фотографът Дан, който подвикваше окуражаващо, докато Ана се хвърляше във всички посоки по спалнята с такъв кеф, че бързо си обясних белезите по задника и гърба й. Впечатляващо изпълнение наистина. Втъкнах русата си коса зад ушите си и се опитах да не ревнувам. Вече бях започнала да забравям какво е да те хвърлят по спалнята.

Поклатих глава, загледана в разюзданата картинка пред очите си. Какво изобщо означава „почивка“? И телевизията, и киното — двата ми най-доверени съветника на света, сочат, че почивките никога не са за добро. Сега единственото, което можех да направя, бе да се моля Саймън да не се забърка с някоя моя двойница. Та в крайна сметка всичките ни приятели ни завиждаха заради връзката ни, защото всичко при нас бе толкова подредено! Само след пет години ние вече бяхме устроени с жилище и ипотека, с прилична кола, с дразнещи останалите гальовни обръщения, използвани на публично място, и всичко останало. Бях напълно сигурна, че съвсем скоро той ще ми предложи. Даже от време на време скривах в куфарчето си по някое и друго булчинско списание — нещо като момичешко порно. И което бе още по-важно, все още правехме „Онова нещо“ относително често, което бе повече, отколкото човек можеше да си мечтае след петгодишна връзка. Добре де, не беше като онези ежедневни телевизионни шоута всяка вечер (пробвайте и вие да се намърдвате всяка вечер в чорапи и жартиери, след като сте били на крак от шест сутринта и цял ден сте се старали да превърнете поредната „звездичка“ в прилично момиче, сякаш не е гуляла като невидяла през последните четирийсет и осем часа, и ще ви видя аз!), но и не беше зле. Чувствахме се все още добре. Или най-малкото аз си мислех, че сме добре. Много е възможно обаче, без да разбера, да съм си занижила стандартите.

— Грим? — провикна се фотографът Дан.

Кимнах послушно и се затътрих напред с четката за пудра в ръка, без да обръщам внимание на превзетите му въздишки. Дан бе един от най-честите ми съучастници в престъплението, наречено снимане на гащи, така че бях свикнала с „артистичните“ му превземки. Обаче това не означаваше, че той не ме дразнеше. От друга страна, ако седиш шест часа насред пустинята в очакване на поредната залязваща супер моделка да избълва всичко, което е яла от 1996 година насам, само и само да направиш поне една снимка, спомага неимоверно за сплотяване на колектива. Затова сега го пуснах покрай ушите си.

— Не бързай, Ракел — отбеляза иронично Дан, вдигна нагоре фотоапарата си с една ръка и ме дари с най-омразния поглед на света. — Не че днес някой смята да работи, нали така?!

Отвърнах му с най-любезната усмивка, която успях да изобразя на устните си, а мислено го „благослових“. Той знаеше колко мразя Ана да ме нарича „Ракел“. Звучеше адски превзето. А тя отлично знаеше името ми и не беше някакъв източноевропейски боклук, а момиче от Острова, от Базилдън, на име Ан Смит. Благовъзпитано избягвах да й напомням, че в училище са били съученици с моя братовчед. Напусна гимназията точно преди матурите. Оттогава бяха изминали десет години, обаче тя продължаваше да ръси лъжи, при това не само за името си. Била, моля ви се, на двайсет и две. Ха! Не на мен тия! За съжаление, двамата с Дан бяха неприятна комбина, така че единственото оръжие, което имах срещу тях, бе моята любезност. Защото на Дан му дайте само скандали! Обожаваше да ме изправя на нокти, но днес не беше познал — държах се като абсолютна професионалистка. Издухах излишната пудра от четчицата си и бръснах с нея елегантно по блестящата (но в никакъв случай 22-годишна) кожа на Ана, докато двамата с Дан се кискаха. Брей, изведнъж съм станала невидима, а аз да не разбера!

— Готово ли е? — попита Дан и надникна в деколтето й, за да провери дали съм напудрила добре циците й. Не бях напълно сигурна, обаче имах подозрения, че Дан и Ана не се отнасят помежду си така професионално, както се отнасях аз с тях. Нещо ми подсказваше, че един от мъжете, които обичат да си похапват от задника й, е самият той. Познах захапката му върху кожата й от последния път, когато той бе излапал половината от сандвича ми без разрешение. Добре де, може и да не бе основният хапач на задници, но между него и Ана определено имаше нещо. Вероятно тъкмо той е скучният, за когото ми каканижеше тя. Вълнуващите сексуални каскади с човек, заинтересован единствено от собствените си бицепси, надали са мечтата на един супер модел.

— Само секунда — отвърнах и огледах моя модел от всеки ъгъл. Имах усещането, че Ана е празноглавка, но за нищо на света не бих го изрекла на глас — твърде много държах на работата си.

„Да, нямаше да повярвам — помислих си, докато отстъпвах от светлината на прожекторите, за да потъна отново в сенките. — Ако преди десет години някой ми беше казал, че ще работя точно това, нямаше да му повярвам!“

* * *

— Довиждане, Ракел! — стрелна се покрай мен Ана и ми прати една небрежна въздушна целувка изпод трите си шала, с които беше наметната. През август. — Чао и на теб, Дан! Беше истинско удоволствие отново да работя с теб! Надявам се, че скоро ще се видим!

Въздушната целувка, която прати на него, не беше никак небрежна, а и потайността й бе донякъде опорочена от факта, че аз и Колин, стилистът на Дан, вече я бяхме чули да му „пошепва“, че ще го чака в колата. Аха! Подозренията ми се оправдаха. Поне той имаше благоприличието да се престори на смутен. Аз предпочетох да се направя на ударена и продължих да си подреждам нещата в куфарчето. За нищо на света не желаех да се замесвам в тази история. През шестте години, откакто работим заедно, той е изчукал толкова модели, че вече сигурно може да си отвори собствен клон на „Виктория Сикрет“, но пък Ана определено си беше име. Браво на Дан! След всичките тези години на задоволяване с каквото падне, вече определено бе влязъл във Висшата лига. Ако не друго, поне бе отдаден на каузата си.

— Лека, Ракел! — подвикна и той от другия край на студиото, запътил се след поредното си завоевание.

Помахах му лекичко, а след това се настаних на моето столче и извадих бележника си. Доволна въздишка. Разгръщане на страница след страница с моя почерк. Накрая — листа с днешната дата, изписан със син химикал. Моят списък със задачи за деня. Извадих от чантата си черна химикалка и започнах да задрасквам изпълненото с една черна черта през средата: да оставя дрехите на химическо, да купя тоалетна хартия и да отида на поредната гащена фотосесия. Остават: да купя вино, депилатор, да си измия косата (стигаше ми почти до задника, така че си заслужаваше своя, отделна точка в списъка ми) и да се обадя на брат си.

Добре де, може би пристрастеността ми към списъците със задачи бе малко нездравословна и вероятно вълнението, с което се изпълвах, когато задрасквах нещо, не би трябвало да ме радва толкова (поредният сигнал, че нещо в сексуалния ми живот куца?), но пък си имах система. Задачите се изписват със синьо, а се задраскват с черно. Всеки ден нов списък и вечер не заспивам, докато не съм си съставила списъка за следващия ден. Не бях в състояние да превъзмогна този импулс. Вероятно имам някакъв генетичен недостатък, който не ми позволява да свърша нищо, докато не си го запиша. За това, обаче, бе виновен учителят ми по природни науки, който ми беше казал някога, че съставянето на списъци ще ми помогне в преговора. Може и да съм се провалила на един-два изпита по природни науки, но пък си взех успешно изпита по обсесивно-компулсивна вманиаченост по реда. Ако трябва да бъда честна, мисля, че вече знам кое се оказа по-полезно през последните дванайсет години след гимназията и можете да ми вярвате, че не е фотосинтезата. Е, да се надяваме обаче, че тази вечер биологията ще ми дойде на помощ, защото тази вечер си бях наумила да хвана голяма риба.

Тази вечер смятах да подмамя Саймън обратно в голямата ни спалня.