Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (16)

Петнайсета глава

След събитията на дивана, скандала и няколкото пияници, изскачащи пред таксито ми при първа възможност, успях да се добера до болницата за около час. И докато убедя рецепционистката да ми каже къде са закарали Матю (не бях роднина, а след като го беше видяла, тя категорично заяви, че той не може да си има приятелка), той вече бе в леглото, облечен в приятна зелена нощница и с лице като подпухнала гръмотевица.

— Здрасти — изрекох предпазливо, държейки пред себе си инжекцията. Знаех, че и тя няма да ме спаси, ако той реши да ми го върне. — Как се чувстваш?

— Шъ умра — изфъфли той. Сините му очи бяха станали червени и подпухнали, а езикът му бе удебелен. Ако не бях пряко виновна за това, щеше да бъде смешно.

— Преувеличава — отбеляза Емили, приседнала в другия край на леглото, изпънала крака до Матю. — Докторът каза, че реакцията е слаба. Очевидно в бисквитите са сложили смлени орехи, а не че в чийзкейка е имало такива. И няма да умре. Даже изобщо не трябва да остава, обаче той се надява по това време на нощта в болницата да се появят много готини пичове.

Матю потвърди с кимане на глава. Отокът му бе започнал да преминава. Жалко, още не бях успяла да го снимам.

Настаних се на пластмасовия стол до леглото и притворих очи.

— Слава богу! Какво ли не ми мина през ума по пътя насам. А и се чудех как да обясня на майка ти, че си умрял, защото не мога да готвя.

— А ти добре ли си? — попита Емили и отпусна глава на рамото на Матю, обаче бе бързо изблъскана, защото в стаята се появи красиво момче в тесни жълти дънки и неоново розова тениска, качено в инвалиден стол с един гипсиран крак, а другият — в розова маратонка. — Притесних се да не би да си отишла да удряш друг супермодел.

— Това е по твоята част — напомних й аз. — Не, тази вечер предпочетох да изчукам набързо Дан на дивана.

Пълна тишина.

Въпросителни погледи.

— Дойде да си вземе нещо, което бил забравил — чанта ли, ключове ли, не си спомням. А после ме целуна, а след това вие се обадихте и аз трябваше да тръгна и той се омете вбесено.

— Защото е трябвало да отидеш при приятеля си в болница? — изписка възбудено Емили. — Е, как беше?

— Странно. Беше много ядосан. Май защото не съм лудо влюбена в него.

— Нямах предвид скандала! — простена нетърпеливо приятелката ми. — Как беше целувката? А ти обичаш ли го?

Матю откъсна за момент очи от момчето с розовата тениска и повдигна вежди към мен. Или поне изглеждаше, че ги повдига.

— Разбира се, че не. Все пак това е Дан. Помните ли го? Онзи с тесните дънки, дето чука всички модели и е пълен мръсник? И с който си струва да говориш само тогава, когато се налага да го питаш защо те сърби отдолу.

— Гадно, но вярно — съгласи се Матю.

— А ти с онова бельо ли беше? — попита Емили.

— Май да — кимнах и се вторачих в пуловера му. Добре, че все пак бях облечена. — Ти как се досети?

— Това обяснява всичко — вдигна ръце Емили, сякаш се подразбира от само себе си. — Мъжете мислят с оная си работа, защото е извън тялото им и ги води за носа. А ние не го правим, защото всичко при нас е скрито. Обаче облечеш ли скъпо еротично бельо, това е. Всичко приключва.

Тази теория ми хареса. Тя ме освобождаваше от всякаква отговорност и обясняваше защо не можех да се отърва от спомена за топлите, силни ръце на Дан около кръста ми.

— Та като стана въпрос за това, и гол ли е толкова як, колкото изглежда като облечен? — попита небрежно Емили.

— Е, не е точно Попай, но го бива. Непрекъснато повтаряше, че ме мислел за такова момиче, а аз, че той е такова момче, и сега сигурно няма да замина за Сидни.

— Нямам представа как се вмества Австралия във всичко това, но мога да ти кажа едно — когато си решила да използваш някого само за секс, обикновено не му го казваш.

— Не смятах да го използвам само за секс! — провикнах се възмутено.

— Ще го преживее — успокои ме тя. — Сигурно вече те е търсил.

Погледнах тайничко към телефона си, който най-нахално не бях изключила, въпреки че на рецепцията ме бяха помолили да го направя. Нямах пропуснати обаждания. Само едно съобщение във фейсбук.

— Имам писмо от Итън.

Прекрасният, неносещ усложнения Итън, намиращ се на хиляди километри оттук. А той си мислеше, че ако е тук, ще си прекара по-хубаво уикенда. Стига да няма алергия към ядки, разбира се.

— Рейчъл — погледна ме сериозно Емили. — Тази работа с Дан. Сигурна ли си, че няма нищо? В крайна сметка, познавате се от години, а и не ми се струва той да полага кой знае какви усилия да ти влезе в гащичките.

Замислих се. Да, бяхме приятели — до известна степен. И до известна степен бе вярно, че нещата се промениха малко, откакто му казах за раздялата си със Саймън. И не е като да не го намирах за красив — всъщност ставането от дивана преди час и нещо бе едно от най-трудните неща през живота ми. Но, от друга страна, колкото и забавен и сладък да бе, той си оставаше просто Дан.

Матю промърмори нещо и ние забелязахме, че вниманието му е насочено другаде — към съседното легло. Схванахме намека и станахме.

— Време е да оставим инвалида на мира — промърморих и прегърнах Матю. — До утре.

— Стига да може да говори — изхили се Емили, а на мен намигна съзаклятнически и прошепна: — Хайде, разказвай всичко!

* * *

След като разказах на приятелката си цялата порнографска версия на вечерта си — за нейна наслада и за радост на целия втори етаж на автобус 205, изпитах невероятно щастие да се свлека на дивана си съвсем сама. Емили бе отишла направо в банята, за да си мие зъбите — вълненията й дойдоха в повечко и искаше да си ляга. Аз пък си лежах сама на дивана, все така носеща пуловера на Дан, което, за съжаление, не беше чак толкова вълнуващо, колкото носенето на самия Дан. Но пък доста по-интересно, отколкото да лежа със Саймън. Макар че Саймън не беше вълнуващ — той си беше Саймън. Сладък, умен, прекрасен и забавен, но ме захвърли, защото не съм била тази, която търси. Което, преведено от мъжки език, означава, че иска да пошета по повечко легла, а използва тази абсурдна терминология, за да се освободи от чувството си за вина и да я стовари върху мен.

А какъв е проблемът на Дан? Направи всички ходове и сега трябва да се радва, че не го изхвърлих като мръсно коте. Ами Итън? Той пък на какъв играе? Може би трябва да пренасоча енергията си към нещо по-продуктивно. Щеше ми се да имах машина на времето, за да се върна в деветнайсети век. По онова време вече щях да бъда отдавна омъжена, с минимум четири деца. Е, и холера. Може би. Отврат!

— Рейчъл? — потупа ме по рамото Емили. — Нали няма да се натряскаш и да започнеш да пееш нещо посред нощ, а?

— Нито ще се напивам, нито мога да пея — промърморих. — Просто се опитвам да разбера как стана всичко това.

— Ако разбереш, обади се. Това си е тема за цяла дисертация. Хайде, лека нощ!

— Лека нощ! — кимнах аз.

Приятелката ми бе невероятно добра към мен. Имаше си огромно легло в Уест Хампстед, което цяла седмица стоеше празно, само и само да се бута тук на второто по изгодност легло на „Икеа“, но да бъде сигурна, че няма да се обеся. И това ако не е приятелска обич!

Въпреки че наближаваше три през нощта, на мен въобще не ми се спеше. Извадих изпод масичката си комплекта за писма — подари ми го майка ми, а в замяна аз я научих да си служи с фейсбук. Не бях писала писма от девети клас, но си давах сметка, че това е класическа ситуация за писма.

Изправих се в седнало положение, грабнах любимата си тюркоазена химикалка и започнах:

Скъпи Саймън,

Има няколко неща, които исках да ти кажа, но за които не успях да намеря думи при последния ни разговор. За щастие разполагах с повече от час, за да помисля, затова сега ще получиш обмисления, красноречив отговор, който заслужават действията ти. Ти си страхливец. Слаб, тъжен страхливец, който не заслужава да бъде щастлив. Не заслужаваш да бъдеш дори нещастен. Заслужаваш да си отчаян и самотен, да бъдеш един от онези дребни човечета, които умират в къща, пълна с лайна, защото на никого не му е пукало за тях и никой не е отишъл да провери как са и да им изхвърли боклука, а после, когато хората нахлуят със сила, защото са доловили смрадта ти чак от улицата, да намерят в боклука ти кутии от храна за вкъщи, датираща още от 1997 година. И много котки. Заслужаваш да умреш, обграден от вбесени котки.

Направих кратка пауза, за да си поема дъх. Ама това не било много трудно. Писането на ядосани писма дори било много забавно. Особено след като малко преди това си изпила няколко, но изобщо не си пияна. Изобщо.

Да се захващаме за работа!

Не съм ядосана, задето скъса с мен — ядосана съм от начина, по който го направи. Ти каза, че било само почивка, че не се разделяме. Каза го ти! И обикновено когато някой каже на някого нещо, особено ако е на човек, когото обича, с когото живее и с когото притежава обща къща, говори искрено. За теб, разбира се, това може и да изглежда безсмислено, защото имаш пенис, и си давам сметка, че е възможно да се объркаш. Особено когато става въпрос за правилно и погрешно, и за истина и лъжа. Би трябвало да те улесня. Обаче ти, дребна невестулке, се оказа прекалено безгръбначен, за да си признаеш, че просто искаш да ме напуснеш, и затова само се премести в стаята за гости с надеждата да ми писне и аз първа да пожелая да скъсаме.

Прекъсване за бърза проверка на фактите. Така. Всичко е наред.

А това е жалко. Ти самият си жалък. Вбесена съм, защото си много жалък! А аз наистина си мислех, че двамата имаме бъдеще. Мислех, че искаш да имаш деца от мен и да бъдем семейство, но ето че на теб ти се иска друго — да си развяваш оная работа из цял Лондон. Надявам се всичко в този смисъл да се нареди добре и да не лепнеш нещо, от което да ти опада носът и някои други работи. Защото не е добре да се отнасяш към някого, пред когото си се кълнял, че го обичаш, по този начин. Не е добре да казваш едно, а две секунди по-късно — друго. Не е добре да очакваш от някого да ти чете мислите. Не е добре да му казваш да дойде в Сидни или в Торонто с теб и да очакваш от него да знае какво имаш предвид.

Препрочетох последното изречение. Съществуваше известна вероятност малко да съм се отклонила от темата, но тъй като не разполагах с коректор, просто го оставих. Дали хората използват все още такова нещо като коректор? А какво ли правят уволнените от фабриките за коректори? Както ще да е.

Както и да е. Единственото, което исках, е да бъдем щастливи. Съжалявам, че за теб това не е било достатъчно. Съжалявам, че ти си слаб и емоционално изостанал и че на практика допусна най-голямата грешка през живота си, но ако трябва да бъда честна, мисля, че ми направи огромна услуга. Защото се чувствам страхотно. А това е добре за теб. Защото искам да знаеш, че когато се засечем на улицата, аз ще пресека на другия тротоар и няма да те поздравя. Защото ние не сме приятели. Ти си невестулка. Кой би искал да бъде приятел с невестулка? Лично аз не.

Приятен живот,

Рейчъл.

Брей, че това се получи по-добре от всичките ми есета в училище! Сгънах писмото, сложих го в съответния плик и написах отгоре му адреса на Саймън. После го оставих на масата. Преди да прибера химикалката, извадих намачканата салфетка и отметнах задачата „напиши писмо“. Единственото, което ми оставаше от списъка, бе бънджи скокът, да отида в друга държава и да си намеря кавалер за сватбата на баща ми. Значи остава най-интересното.

Беше крайно време да си лягам.

* * *

Когато телефонът на следващата сутрин иззвъня, ме извади от сън, в който преследвах невестулки близо до къщата на майка ми, следвана от полуголия Дан, който незнайно защо размахваше канадското знаме. Съвсем разбираемо ми трябваха няколко секунди, докато осъзная къде съм и какво става.

Грабнах телефона си, готова да се развикам на онзи, дръзнал да наруши разкрасителния ми сън. Само че беше Матю.

— О, значи не си мъртъв.

— Ни най-малко — отсече бодро той. Боже, с какво го бяха дрогирали този човек в болницата? — Но след преживяване, близко до смъртта, човек размисля. Стигнах до извода, че е много лесно да умреш. Затова аз реших, че трябва да ускорим онзи твой списък и да се опитаме да вземем от живота всичко, което можем. Затова се надигай и се приготви. Запазил съм билети, а не ги пазят много дълго време! След един час ще мина да ви взема с Емили. Не си забравяйте и паспортите!

— Ама, Матю, аз трябва да стоя тук и да чакам Вероника да ми се обади! Трябва да работя! А и може да ме уреди да замина за Сидни!

— Смяташ ли, че след случилото се снощи Дан ще се съгласи да те вземе в Сидни?

Логичен въпрос.

— Хайде, ставай, изкъпвай се и стягай багажа! — отсече приятелят ми.

Искаше ми се да му напомня, че аз нямам баща, който да ми е оставил несметни богатства, въпреки че не съм го виждала от двегодишна. Че се налага да работя, за да оцелявам и да си плащам все по-нарастващите сметки по кредитните карти. Но не успях да му кажа нищо, защото той затвори.

Отпуснах се за момент на леглото, наслаждавайки се на широкото пространство. Надявах се, че където и да е онова място, където ще ни води Матю, ще имам много възможности за почивка.

Заварих Емили в кухнята. Дояждаше парче пица от снощи. Понякога можеше да бъде отвратителна. Освен това четеше писмото ми до Саймън.

— Матю току-що ми се обади, за да ми каже да си надигам задника, защото щял да ни води някъде. Да не би да са го упоили с нещо в онази болница? Или пък е получил мозъчно сътресение? — промърмори тя, докато аз тътрех крака към кафеварката.

— Доколкото схванах, резервирал е билети за самолет и ще дойде да ни вземе след час — поясних. — Това е единственото, което знам.

— Не че имам нещо против да съм приятелка с мека китка — започна Емили. — Просто той никога не се е обаждал, за да ни заведе в Хонолулу например. Ако пак ще ни води в Дюселдорф, аз никъде не отивам!

— В Дюселдорф не беше лошо — смотолевих, припомняйки си един особено добър шницел. — Така де, като място.

— Така ли? — повдигна вежди Емили.

— Не че много държа да ходя където и да било. Ще ми се да имаме една спокойна неделя, да отидем някъде на обяд и после да легнем да поспим.

— Амин — кимна Емили. — Кажи му го, когато се появи. След като приключиш с извиненията, че си го натровила.

— Хммм — изръмжах, докато отпивах от хладкото си нескафе. — Може би няма да е зле да отида да стегна багажа.

* * *

Когато ключовете на Матю изтракаха в ключалката, аз си седях на дивана, впила очи в миниатюрното си куфарче, и поглъщах втората си чаша с кафе. Беше едва осем сутринта, затова държах да съм съвсем будна, когато Матю обяви, че отиваме в задника на географията за една седмица. Емили беше в другата стая и пищеше на някакъв чифт обувки на Джими Чу, които отказваха да се пъхнат в куфара й. Странно колко много свои неща бе успяла да пренесе тук за една седмица. Повече, отколкото всичките мои.

— Кой е готов за приключение? — извика възбудено Матю и се стовари на дивана.

Стиснах устни и го изгледах с присвити очи.

— Накара ме да си изплюя кафето.

— Ти пък ме отрови — отговори той със същия котешки поглед. — Е, квит ли сме вече?

— Може би — предадох се аз. — И къде отиваме?

— Така — потри ръце в дънките си той. — Цялата тази работа с близостта до смъртта поради твоя чийзкейк ме накара да се замисля. Знам, че се опитваме да те тренираме да станеш добро необвързано момиче. Но смятам, че е време за предприемане на рискове. Затова заминаваме за Канада!

— Никакво заминаване за Канада! — отсякох моментално аз.

Почти веднага след мен Емили надникна от стаята си и отсече:

— Канада ли? Невъзможно. Имам натоварена седмица.

— От 2003 година насам не си имала нито една натоварена седмица — подметна насмешливо Матю.

— Може. Обаче сега имам. Свързано е с новите продукти от серията „Кити Кити“ — поясни със стиснати устни тя.

— А аз какво да правя с теб? — запитах. — Итън ще ме помисли за откачена, ако просто ей така се появя на прага му!

— Няма да се появиш просто ей така. Обмислил съм всичко. Тръгнала си към Ванкувър по работа и просто се отбиваш за два дена в Торонто. Ето, виждаш ли?

Погледнах към възбуденото лице на Матю. И към вбесеното лице на Емили. Зачудих се как ли изглежда моето. Защо пък да не отида? Не че имах да правя нещо особено през следващите няколко дена. Затова не би било зле да сложа няколко хиляди километра между мен и апартамента ми. А при положение че Сидни окончателно отпадаше от плановете ми, какво ми пречи да се поразходя, а после да се върна точно за сватбата на баща ми?

— За теб ще бъде добре да се откъснеш от всичко това — обеща Матю.

— Така си е — признах си аз. Червенокосата Рейчъл вече дърпаше куфарите си към улицата, за да вика такси. — Освен това е в списъка.

— Сериозно? И няма да ме караш да рецитирам цялата си пледоария?

Посочих към куфара си и размахах чантата си.

— Побързай, преди да съм си променила решението!

— Никъде няма да ходиш! — развика се срещу мен Емили, размахала тънко токче.

— Виж какво, или си признай, че там те издирват за убийство, или млъквай и си занасяй задника към таксито, което ще бъде тук след три минути! — сряза я Матю. — Няма да ви водя и Гуантанамо, бе, хора! Водя ви със самолет първа класа в един красив град, за да отседнете в луксозен хотел с най-добрите си приятели! Или поне се броят за такива. Така че, би ли спряла за момент да мислиш за себе си и вместо това да ми благодариш?

Емили стисна устни. Нямах представа какво ще каже, но бях сигурна, че няма да е хубаво.

— Виж какво, това, че помагаш на Рейчъл да изчука някого, когото не е виждала от шестнайсетгодишна, няма да ти помогне да си върнеш Стивън, разбра ли?! — изкрещя.

Олеле мале! Тежката артилерия!

Матю не каза нищо. Само стана, махна Емили от пътя си и тръгна към вратата.

— Но защо говориш така? — прошепнах й аз.

С пребледняло лице тя отговори:

— Трябва да си поговориш с него по този въпрос. Знам, че не ти е казал.

— Но какво да ми е казал?

В този момент Матю, който беше излязъл, влетя отново в дневната и събра цялата поща от масичката. Обичаше да рециклира, също като майка ми. После пак трясна входната врата.

— Като че ли излезе навън — отбеляза тя, надниквайки в коридора.

— Само да не вземе да се подпали или нещо подобно! — промърморих от дивана. — А сега ми кажи — какво става с вас двамата? И какво е онова, което не знам?

Обаче Матю не й даде възможност да ми отговори. Отвори пак външната врата, трясна я зад гърба си и влетя обратно в дневната, заявявайки:

— Емили, престани да хленчиш, слагай тази обувка в куфара си и слизай долу! Рейчъл, това беше Саймън.

— В осем сутринта? — погледна ме объркано Емили. — В неделя? Да не е болен?

— През уикенда винаги става рано — отговорих с равен тон. — Ходи на футбол.

— Дойде за пощата си — поясни Матю. — Обаче вече си я взе и никога повече няма да те притеснява. Освен това няма да говори с никакви агенти по недвижими имоти за продажба на апартамента, докато ти не му разрешиш. А сега, таксито е тук и аз предлагам вече да тръгваме!

Втренчих се в него тотално онемяла. Матю Чейз — човек на действието!

— Е, в такъв случай да тръгваме — кимна Емили, пъхна обувката в куфара си и щракна ключалката. — Като сте казали Канада, Канада да бъде.

Наистина друго не ни оставаше. Оставих обикновената Рейчъл с бившето й гадже, дългата й руса коса и пакета бонбони да седи на дивана и да гледа телевизия и позволих на Червенокосата Рейчъл да издърпа куфара ми надолу по стълбите към голямото черно такси на улицата.

Канада, ние идваме!